КРАЯТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА?

Пламен Панайотов

web

Не се плашете! "Слуховете за смъртта на литературата [ни] - казва шеговито Йордан Ефтимов - са силно преувеличени." (Ефтимов 2019: 283).

Дали критикът има право, или не, ще решите сами. Дали заглавието на моя текст е една провокация, или зад него се крие нещо повече, ще отсъдите пак вие.

Замислих тези страници като рефлексия върху книгата на Ефтимов "Литературата около нулата", но също и за да изразя загрижеността си за състоянието на българската литература от края на миналия и началото на този век.

Какво има предвид критикът със загадъчното заглавие на книгата си и дали той смята, че съвременната българска литература продължава да бъде в състояние на извечна застиналост, ще обясня по-надолу.

Оценявам чувството за хумор на Йордан Ефтимов. Тези думи, които той подхвърля във втората част на книгата си "Литературата около нулата", ми напомнят за друга шеговита констатация: "Положението е безнадеждно, но не и сериозно", както е озаглавена на английски една книга на Пол Вацлавик, написана първоначално на немски (Вацлавик 1983а; Вацлавик 1983б).

"Психологът Алън Уотс - казва Вацлавик - е забелязал, че животът е игра, първото правило на която е да се смята, че това не е игра, а нещо сериозно. Нещо подобно е имал предвид и Лейнг, който в своите "Възли" пише следното: "Те играят игра. Същевременно те играят, че не играят." (Вацлавик 1983б: 40). Самият Алън Уотс описва европейската чувствителност към смъртта със следните думи: "Фундаменталното предположение на западната мисъл е, че животът е сериозен. Че имаме задължение да оцелеем. И че следователно има нещо срамно в умирането." (Уотс 1975: 42)

Излишно е да казвам, че Уотс се дистанцира от тази представа. Всеки знае, че той е под силното влияние на будистката философия. Наистина в умирането няма нищо срамно. Като възможност за абсолютната невъзможност на екзистенцията смъртта е противоречив термин. Тя не може да се определи нито като биваща, нито като не биваща. Принадлежи на нашата същност като нейна най-присъща възможност, същевременно никога не присъства в настоящия момент. Ето защо в своя дневник Кафка отбелязва: "Плачът над смъртния одър е всъщност плач заради това, че тук не се е умряло в истинския смисъл. Все още трябва да се задоволяваме с това умиране. Все още играем тази игра." И на друго място: "Жестокостта на смъртта се състои в това, че тя носи истинската болка накрая, но не и края." (Кафка 1993: 92-93)

След като Ницше оповести смъртта на Бога (Ницше 1994: 122), Фуко - смъртта на човека (Фуко 1992: 457), а Ролан Барт - смъртта на автора (Барт 1989: 391), не ми се иска да създавам излишни "драматични ситуации", както се изразява Жил Дельоз по повод девета глава от "Думите и нещата" на Фуко (Дельоз 2004: 119). Нo не искам и да бъда причисляван към "късогледите културолози, на които липсва не само поглед за миналото, но и ясна представа за социологията на читателите" (Ефтимов 2019: 283).

Никак обаче не мога да се съглася с оптимистичния тон, който господства във втората част на "Литературата около нулата", за разлика от първата част, в която настроенията са съвършено различни, въпреки уговорките, които направих по-горе.

За да бъда правилно разбран от читателя и от Йордан Ефтимов, се налага да направя някои уточнения. Политиката на издателствата, ролята на масмедиите за насочването на читателите към определени книги, рекламата, системата на книгоразпространение, социологическите проучвания какво се търси и кои произведения оглавяват класациите по продажби е нещо, което е безспорно важно. Но когато погледнем какво е създадено през деветдесетте години на ХХ век и в началото на ХХI век, статистиките и стратегиите, които трябва да приложи пазарът в ситуацията, в която се намираме, като че ли отстъпват на заден план.

Че у нас през споменатия период са създадени твърде малко произведения с висока художествена стойност, е ясно на всички. Какво имаме през тези години: "Поля и мостове", "Изворът на грознохубавите", "Етимологики" на Ани Илков, "Ций Кук" и "Германия - мръсна приказка" на Виктор Пасков", няколко поетически книги на Иван Теофилов и Иван Цанев, блестящите стихотворения от "Митът за Одисей в новата буколическа поезия", наречени от Кирил Мерджански "еклоги", "Храмови сънища", "Японецът и потокът" и "На острова на копрофилите" на Златомир Златанов, "Черешата на един народ" и "Естествен роман" на Георги Господинов (с редица уговорки). И, разбира се, "Възвишение" (2011) и "Чамкория" (2017) на Милен Русков. Вторият роман поставям в редицата на значимите творби пак с известни уговорки, тъй като в композиционно отношение той би могъл да бъде и по-съвършен.

Тъй като по времето, когато излизат двата романа на Милен Русков, Йордан Ефтимов е приключил с ангажиментите си да пише годишни обзори (включени в първата част на книгата му) и със статиите си, посветени на анализа на книжния пазар (съставящи втората част на "Литературата около нулата"), е разбираемо защо не включва името на Милен Русков сред значимите постижения на съвременната българска литература.

Много ли е това? Преценете сами. Нека не забравяме и факта, че двамата най-значими български писатели на последните две десетилетия - Борис Христов и Златомир Златанов - от дълго време мълчат. Защо ли? Читателят го знае много добре, затова не смятам, че е нужно да цитирам знаменитата фраза за мълчанието на Мартин Хайдегер от книгата му "Битие и време".

А останалите автори? Една част от тях - няма да споменавам имената им, защото вече са покойници, - посрещна промените като рибката-бананка от блестящия разказ на Дейвид Джером Селинджър. Тези писатели, привикнали към сигурните договори, големите тиражи, участие в създаването за новогодишни телевизионни програми, сценарии за филми, безобидни в своя критицизъм, изведнъж се оказаха приклещени между стените на пещерата. Предишните сладки емоции до такава степен бяха издули собственото им аз, че вече нямаше измъкване.

Каква характеристика можем да дадем на една национална литература, в която все още се подвизава Стефан Цанев, поет, за когото Михаил Неделчев още през 1974 г. казва, че "му е минало времето" (Ефтимов 2019: 10). Минало е, съгласен съм, но това не му попречи да си издаде събрани съчинения в 12 тома. Пардон, издаде ги ИК "Жанет 45". Господин Ефтимов, това ли е издателската политика, за чието развитие толкова милеете? За да има пълна симетрия, Недялко Йорданов, смятан някога за "бард", също си направи събрани съчинения, отново в 12 тома. Издадени са от ИК "Захарий Стоянов".

А какво да кажем за прочутия Христо Калчев, чиито романи удрят върха на продажбите и дъното на литературния вкус. Горко на по-младите писатели. За да се състезават с Калчев, макар да го презират, те трябва да създават "бърза литература", литература, която всъщност е литература light (нещо като fast food), да търсят скандала, зрелището, признание от лайф стайл списанията и т.н. Фактът, че смятат Гинсбърг и Буковски (открити много отдавна от българската литература) за големи майстори, съвсем не ги прави значими творци.

Очевидно на писателите, които сега навлизат в годините на житейската зрялост, се е паднала участта да живеят в "убогото време", във времето, в което старите богове са си отишли, а новият бог все още не ни е открил истинския си лик (Хайдегер 1993: 63). Ако искате, приемете тази констатация не във високия ѝ философски смисъл, а буквално и със ирония. Боговете от българския литературен Олимп, по-голямата част от които изкуствено бяха издигнати на сияйния връх (като Антон Дончев например или като споменатите Стефан Цанев и Недялко Йорданов), сега вече не са предишните "кумири" и никой не им се кланя, но Новият писател, който по презумпция трябва да донесе със себе си едно Ново откровение, да създаде една нова литературна парадигма, все още не е дошъл.

Българската литература е на смъртен одър, тя е в кома, но какво можем да направим ние, които само наблюдаваме процеса? Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Идеята за смъртта на литературата съвсем не е нова. През 1990 г. в Йейл излиза една книга на университетския професор Алвин Кернан, чието заглавие звучи като категорична диагноза. Книгата се нарича The Death of Literature (Кернан 1990). Текстът на Кернан прилича на смъртен декрет, в който главните точки на обвинението са осъждане на деконструкционистките литературни теории и неспособността на университетите да се придържат стриктно към традиционната класическа литература теория. Кернан многократно споменава феминистката и марксистката литературна теория.

Две години по-рано се появява книга, осъждаща от консервативни позиции упадъка на вкусовете, за което според автора вина носят както университетите, така и американската образователна система. Книгата има дългото заглавие Closing of the American Mind: How Higher Education Has Failed Democracy and Impoverished the Souls of Today's Students. Забележителен е фактът, че тя има ново издание през 2018 г., този път с предговор от Нобеловия лауреат Сол Белоу. В предговора изтъкнатият американски писател напълно се солидаризира с автора на книгата Алън Блум, който, подобно на Кернан, непрекъснато говори за ентропийните тенденции в американската литература и за немарливото отношение към стила. Между другото, Белоу пише, че неговият роман "Херцог" е бил възприет даже в университетските среди като "поредица от кръстословици", "като тест, който даже членовете на MENSA не биха могли да решат." (Белоу 2018: 17).

Сега да се обърнем към най-значимата литература на славянския свят - към руската литература. През 1829 г. Иван Киреевски отбелязва, че "причината за несъстоятелността на руската литература е в нейния подражателен характер." (Киреевски 1979: 77). Разбираемо за един славянофил. През 1834 г. Висарион Белински публикува във в. "Мълва" статията си "Литературни мечтания" и предизвиква истински скандал с твърдението си: "Ние нямаме литература" (Белински 1976: 4). И още един многозначителен факт. През 1921 г., една от най-ужасните години на Гражданската война, Евгений Замятин в прочутото си есе "Страхувам се" иронизира продажността на руската интелигенция, която знае кога да пее "сретение царя" и кога "сърп и чук". Замятин обръща внимание и на факта, че след поемата "Дванадесетте" Александър Блок практически престава да пише. Есето завършва по един блестящ афористичен начин: "Страхувам се, че руската литература има само едно бъдеще - това е нейното минало." (Замятин 1921: 45).

А сега да се върнем към родната ни действителност. В едно интервю Елин Пелин казва следното: "Писатели имаме, но литература нямаме. Ние нямаме национална литература, пораснала на наша родна почва, посята от български дух, чисто наше народно дело, скъпоценна и необходима радост за всекиго - като народен символ и народен лик. Всички наши писатели са слаби и немощни в своята област. На едни от тях липсва талант, на други - култура, и на всички - дееспособност. Те почват като дилетанти и през целия си живот остават такива. Ония от тях, които живеят със съзнанието на истински писатели, стават смешни, защото искат да съперничат с великаните на културните европейски страни. Всички са недозрели и кисели плодове на нашата зелена култура." (Елин Пелин 1973: 229)

Както виждате, нищо ново под слънцето.

Високо ценя "Литературата около нулата". Йордан Ефтимов е положил огромни усилия в продължение на много години, за да сглоби в първата част на своята книга картината на съвременната българска литература от края на XX и началото на XXI век. Търпението и упоритостта на Ефтимов напомнят сизифовските усилия на Доналд Бартълбут от романа на Жорж Перек "Животът. Начин на употреба". Както знаем от прочутата творба на Перек, ексцентричният милионер първо рисува 500 акварела, след това Гаспар Винклер ги нарязва на плочки с различна форма, след което Бартълбут подрежда пъзелите, после със специално лепило те биват споени така, че да може да се отлепи акварелният лист, който бива измит в залива, където Бартълбут го е нарисувал.

Както казват гърците, всяко сравнение куца. Куца и моят образ. В никакъв случай не искам да кажа, че заниманията, на които се отдава Йордан Ефтимов, са абсурдни, какъвто е случаят с Бартълбут. Просто искам да подчертая, че той се заема с нещо, с което аз никога не бих се заел, защото нямам търпението да чета всяка новоизлязла книга, нито пък способността да подреждам детайлите толкова акуратно.

И все пак се изкушавам да продължа образа. В началото на романа Жорж Перек пише, че е много просто да сглобиш жанрова сцена в стил Вермеер, далеч по-сложно е да събереш нарязаните парчета от картина на Джаксън Полък или "бял пъзел". Парадоксът с белия пъзел "не е неособено духовит парадокс", както с ирония отбелязва авторът, но е нещо знаково не само за романа (Перек 1980: 16).

Наистина по-лесно е да намериш мястото на Ани Илков или на Златомир Златанов в картината, която очертаваш, но когато имаш работа с напълно безцветни творби, си е истинско мъчение.

Тук възникват още два проблема. Първият: Ако еди-кой си е издал книга еди-къде си и тази книга са я прочели само приятелите на автора, литературен факт ли е тя? "Това - казва Йордан Ефтимов - е малко като "Има ли отражение в огледалото, когато няма хора вътре?" (Ефтимов 2019: 33). Наистина е така. Дали динята е червена. или не, може да се каже само след като тя бъде отрязана (Михалчев 1981: 191-199). Вторият проблем е за отговорността на критиката. Карл Краус пише: "Има ли жена в стаята, преди да влезе някой и я види? Съществува ли жената като такава?" (Краус 1993: 175). Този шеговит афоризъм като че ли предвещава парадоксалното твърдение на Лакан, че "жената не съществува" (Лакан 2011: 13). Разбира се, жената съществува. Лакан има предвид, че тя е плод на мъжката фантазия. С литературата е същото. Неподдаващият се на по-нататъшна символна редукция object petit a, "причината на желанието", ни кара "да изобретяваме" художествените достойнства на една творба по същия начин, по който "измисляме жената".

Добрият критик трябва да бъде добре подготвен както в сферата на литературната теория, така и в областта на литературната история. Когато Йордан Ефтимов казва, че текстовете, включени в книгата му "Литературата около нулата", са форма на литературна журналистика и на литературна публицистика, мисля, че това е израз на скромност. На много места в книгата си той демонстрира чудесен усет както в едната област, така и в другата. Всъщност те само изкуствено могат да бъдат разделени. Когато Ефтимов говори за преводите на Георги Батаклиев на Вергилий и Овидий, за стремежа на преводача да се придържа към метриката на оригинала и коментира резултатите от тази стратегия, това към коя област на литературознанието трябва да бъде отнесено?

Понякога Йордан Ефтимов допуска грешки, въпреки изумителната си образованост. Но кой не прави грешки? Всъщност грешките са само две, така че множественото число, макар граматически да е коректно, не представя ситуацията съвсем точно.

Първата грешка е свързана с едно епатажно произведение на егофутуриста Василиск Гнедов, което се състои само от една буква - от буквата Ю. Ефтимов, когато говори за изпълнението на "творбата" от автора й, погрешно я нарича стихотворение и бърка заглавието й. Текстът, за който става дума, не е стихотворение, а поема - четиринадесетата поред от сборника на Гнедов "Смърт на изкуството" ("Смерть искусству"). Йордан Ефтимов нарича творбата, носеща прозаичното заглавие "Поема 14", "стихотворението "Краят на поезията" (Ефтимов 2019: 28). За "край на поезията" може да се говори с оглед на петнадесетата поема, която се нарича "Поема за края" ("Поэма конца"). Забележителното е, че след заглавието не следва нищо. Най-отдолу е само печатът на издателството. В известен смисъл тази поема е аналог на "Белият квадрат" на Казимир Малевич.

Втората грешка е допусната на с. 82. Концептите "verification principle" и "falsificationism" принадлежат на Карл Попър, а не на Паул Файерабенд, както погрешно смята Йордан Ефтимов (2019: 82).

Мисля, че и в двата случая грешките са обясними и извиними. Тук става дума за наслагване на предишна информация върху по-нова, т.е. за нещо подобно на това, което психолозите наричат проактивна интерференция.

Най-силната статия от "Литературата около нулата" е обзорът "Българската литература през 1996-а", който започва с цитат от Алберт Гечев, критик, чиито принципи авторът на "Литературата около нулата" се стреми да следва. Констатациите на Йордан Ефтимов, че българската литература е все така "обинтована с бандероли, недоизмислена, заекващо алчна, провинциално смутено-нагла", че е "перманентно обзета от усещането за стагнация, замръзналост, дрямка", "че страда от легитимационна непълноценност", очевидно възхождат към песимистичните мисли на Алберт Гечев, чиято позиция Йордан Ефтимов интерпретира по следния начин: "Няма вчера, няма и утре, има само едно вечно сега, едно постоянно повторение, една обреченост да се случва все същото, съдбата да избираш все същото." (Ефтимов 2019: 41-43, 53).

В книгата си "Различие и повторение", коментирайки "Тъй каза Заратустра", Жил Дельоз пише, че във Вечното завръщане "се връща единствено утвърждаването, Различното, Безподобното" (Дельоз 1999: 373). Може би точно този оптимизъм на Дельоз, кореспондиращ с увереността на Бадиу, че човекът е способен да мисли ситуацията според събитието и всеки път да измисля нов начин на биване и действие в тази ситуация, воден от убеждението, че събитието е извън всички установени закони на ситуацията (Бадиу 2004: 40), породи у мен мисълта, че заглавието на книгата на Йордан Ефтимов може да се асоциира със седма глава от книгата "Хиляда плоскости" на Дельоз и Гатари, която е озаглавена така: "Година нула". Нулевата година е факт от историята, но същевременно тя е "пролом" в установените знания или предразсъдъци за ситуацията. Може би българската литература ще направи някога този "пролом". Не е задължително той да се осъществи по начина, рамкиран от Дельоз и Гатари. Творците сами ще го изобретят.

ЛИТЕРАТУРА

Бадиу 2004: Бадиу, А. Етика. София: Литавра, 2004.

Барт 1989: Барт, Р. Избранные работы: Семиотика. Поэтика. Москва: Прогресс, 1989.

Белински 1976: Белинский, В. Г. Собрание сочинений в девяти томах. T. 1. Москва: Художественная литература, 1976.

Белоу 2018: Bellow, S. Foreword. // Bloom, A.. Closing of the American Mind: How Higher Education Has Failed Democracy and Impoverished the Souls of Today's Students. New York: Simon & Schuster, 2018.

Вацлавик 1983а: Watzlawick, P. The Situation Is Hopeless, But Not Serious: The Pursuit of Unhappiness. New York: W. W. Norton & Company, 1983.

Вацлавик 1983б: Watzlawick, P. Anleitung zum Unglücklichsein. München: Piper & Co. Verlag, 1983.

Дельоз 1999: Дельоз, Ж. Различие и повторение. София: Критика и хуманизъм, 1999.

Дельоз 2004: Делëз, Ж. Переговоры. Санкт-Петербург: Наука, 2004.

Елин Пелин 1973: Елин Пелин. Съчинения в шест тома. Том 6: Статии, очерци, беседи, изказвания 1902-1949. София: Български писател, 1973.

Ефтимов 2019: Ефтимов, Й. Литературата около нулата. София: Просвета, 2019.

Замятин 1921: Замятин, Е. Я боюсь. // Дом Искусств (Петербург), 1921, № 1.

Лакан 2011: Лакан, Ж. Еще. Семинары. Книга ХХ, 1972-1973. Москва: Гнозис, 2011.

Кафка 1993: Кафка, Ф. Дневници. София: ЛИК, 1993.

Кернан 1990: Kernan, А. The Death of Literature. Yale: Yale University Press, 1990.

Киреевски 1979: Киреевский, И. В. Критика и эстетика. Москва: Искусство, 1979.

Краус 1993: Краус, К. Кутията на Пандора. София: Народна култура, 1993.

Михалчев 1981: Михалчев, Д. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1981.

Ницше 1994: Ницше, Ф. Веселата наука. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1994.

Перек 1980: Перек, Ж. Животът. Начин на употреба. София: Народна култура, 1980.

Уотс 1975: Watts, А. The Cosmic Drama. Berkeley: Celestial Arts, 1975.

Фуко 1992: Фуко, М. Думите и нещата. София: Наука и изкуство, 1992.

Хайдегер 1993: Хайдегер, М. Същности. София: ГАЛ-ИКО, 1995.

© Пламен Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2020, № 9 (250)