Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КРАЯТ НА ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА СРЕДНОРОДОПСКИТЕ БЪЛГАРИ.
САЛИХ АГА И НЕГОВОТО ВРЕМЕ

Петър Маринов

web | Очерци и спомени за Родопите

Когато става дума за край на едно историческо събитие, обикновено се разбира някаква рязка промяна на неговия ход, което го е напълно ликвидирало или му е дало ново направление - да се развива то в друга насока, различна от дотогавашната. Така завършват обикновено военните стълкновения, приключващи с примирие, или други политически преврати за смяна на режими, или пък установяване на революционни промени в социалната структура на държавата, в политиката, икономиката и др. на един народ.

В случая с помохамеданчването на среднородопските българи не може да става дума за такава рязка промяна, защото прието е в историята и се знае, че помохамеданчването на българите, кога масово, кога поединично, е започнало още от самото начало на заробване на нашата земя от турците и е продължило с прекъсване до самия край на турското владичество. Това обаче е много общо казано, защото все пак било е време през режима, когато е нямало вече масови помохамеданчвания. Ето за това са именно тези редове.

Когато си поставих за разглеждане настоящия въпрос, нека се има предвид, че не исках да влизам в противоречие с приетата история за времето и квалификацията на това събитие, но се спрях и ПРИЕХ КАТО КРАЙ разясняването на ония повратни съставки в процеса на помохамеданчването, които са го възпрели и създали една кулминационна точка в тоя процес - въпрос, незасяган досега в нашата история, след която кулминационна точка помохамеданчването вече спира своя настъпателен ход, какъвто е имало дотогава, и престава да бъде вече поголовна угроза за промяна на вяра и мироглед на това население.

Кога и как е станало това?

Най-напред ще кажа какви съпоставки могат да се направят и до какви изводи може да се дойде, па тогава.

Да видим първо какви са били околните събития, близки и далечни, съвременни на това!

Дали случайно или по някаква вътрешна връзка тая кулминационна точка съвпада с времето на Великата френска революция? Мисля, че не би могло да се търси някаква причинност и се твърди за някаква зависимост от нея на тая наша вътрешна родопска трагедия. Тя е толкова далечна по територия, а и турската империя била тъй изолирана, че в Родопите едва ли са били и чули за нея. Но... (отбелязвам го само като факт, че...) тя съвпада с нейното време.

Не би могло да се съпоставя това и с другите важни, чисто вътрешнополитически и революционни събития, станали в самата турска империя тогава, известни под името "кърджалийски" размирици и злосторства. Но и те са с други подбуди, с други движещи сили и са допринесли за разложението на турската империя, а не за засилването й, което да е било стимул за завършване на помохамеданчванията.

Най-правилно, според мен, е да се приеме, че краят на помохамеданчването е настъпил в онова време напълно самостоятелно, изолирано, напълно независимо от околните събития и движения, и че тоя край (на помохамеданчването) по същество е чисто родопски продукт, развил се на местна почва, предизвикан от местни стимули, и причинителите му са всецяло местни родопски люде. До такава постановка, след задълбочено разглеждане и анализиране на фактите, може да се дойде, и тя би трябвало да се има предвид при установяване на тия исторически събития, до които по свой път съм дошъл с възприятие и убеденост.

Кои са впрочем факторите, обуславящи това състояние?

Това са първите смолено-рупски управници на Среднородопието през така нареченото "деребейско управление"1 на тая област, които са се "наложили" в управлението и почнали да прилагат свои разбирания в разпоредбите си. Дотогава управници на края са били все външни хора, турци, настойници и мютевелии2 на вакъфа3 "Ахъ-челеби", по народност турци, назначавани обикновено от Цариград и идващи най-често от Азия. А сега, през време на деребейското управление, настъпило след неколкократните поголовни помохамеданчвания - първо, второ и трето, се наложила промяна на положението, защото се издигали вече и местни помохамеданчени българи, които завзели управителни постове и наченали да дават тон в хода на събитията в Смолено-рупската област. В Родопите престанали вече да идват външни заповедници и еничари и се създава обстановка на управление от местни българи, вече мохамедани по вяра.

Това, което прави очебиещо впечатление в управлението на деребеите4, е, че те се именували и носели титлата "войвода", дума чисто българска, славянска, която по неведоми пътища на съдбата се е наложила и добила гражданственост и се възприела и в турската империя и турските документи. Колкото и незначителен на вид да е фактът за това титулуване, но то е важна съставка от фактологията по разглеждания въпрос. Това не е малко и не е без значение за охарактеризиране живецът и жилавината на българщината на тия помохамеданчени българи, издигнали се до управително седалище в онова тъмно време.

Тук е необходима една забележка: думата "деребей" не трябва да разбираме в по-новия й смисъл - бруталност и незачитане на законността и реда, а в тогавашен смисъл - областен управител от едно дере (речно корито) до друго, т.е. на една административна единица. В повечето случаи тези управители - деребеи, избивали на своеволия и грубости, поради което названието им станало синоним на насилник. Но управниците и властниците почти винаги са смятани от простите и безкритични хора в миналото за насилници, даже и в случаите, когато прокарвали полезни за народа мероприятия. За деребейството може много да се говори, но то не влиза в рамките на настоящото изследване.

Пръв войвода управник от деребеите в Среднородопието, с район приблизително на сегашния Смолянски окръг, е бил известният Мехмед Кьор ходжа. Родом бил от Забърдо, живял отначало в Чепеларе, учил в Имарет джамия в Пловдив, а избран за управник на общородопско събрание в Рудозем, след което живял и управлявал района от Райково, където си построил и конак. Това било през 1752 г.

За него малко може да се говори, а и името му не е пряко свързано с нашия предмет. Ще приведа само думите на В. Дечев за него, който казва: "Мехмед Кьор ходжа бил мъдър и справедлив управник. Той защищавал намаленото от турчене християнско население и му помагал да се издигне в културно и поминъчно отношение. Умрял през 1779 г. и бил погребан в райковските мохамедански гробища, дето и досега е запазен гробът му - до Имамската къща." (Дечев 1926; 1968: 442). Определено обаче може да се каже, че ако не той, то неговото родово управление, продължило близо сто години чрез сина му Сюлейман ага и внука му Салих ага, е оказало решително влияние, прелом за спиране на масовото помохамеданчване. Дотогава турците, като господстваща класа, ползвайки се от апогея на своята завоевателна слава, чиито войни продължавали, могли безпрепятствено да налагат своята идеология. Сега обаче, когато се издигнали на високите управителни постове тези местни мохамедани, по произход от българската народност, положението на асимилаторската политика на турците се наложило да претърпи промяна, или както се казва в последно време - нова преоценка. Защото българите, вече нови мохамедани, въпреки че били принудени по стечение на обстоятелствата да се отлъчват от българската верска общност, по вродени вътрешни сили, по инстинкт и чувство са се оказали упорити в битово и езиково отношение и гласът на кръвта им не им позволил да се слеят и асимилират със своите поробители - турците.

Има много факти, характеризиращи този преходен период - докато помохамеданчените се наложат като равностойни на мохамеданите турци и извоюват право и те, като нови мохамедани, да получават управителни постове. Турците отначало не им се доверявали, третирали ги като непълноценни мохамедани, унижавали ги и ги подозирали като склонни за измяна и затова недостойни за управителни постове. Но нашите помохамеданчени българи с такт и търпение изживявали тоя преходен период и то не без сътресение и мъчнотии.

Ще приведа няколко примера:

1. Около 1730 година жителите от Рупчоската околия се оплакали до султана, че докато било забранено наибинът им (заместник-кадията) да бъде от местните жители, известният такъв от Пловдив на име Ясъолу, дошъл в околията им с десет души сеймени, им вземал насила безплатно овцете, агнетата и пр. под предлог, че има хайдути в селата. Взел им и над 500 гроша, които молят да им се върнат.

Тоя турски документ е публикуван в "Сборник народни умотворения", кн. Х, стр. 581. Под забележка е казано: "В Рупчос турците са изключително помаци, т.е. помохамеданчени българи, на които не било дадено право да имат от местните жители кадия, понеже "били наскоро потурчени".

2. В с. Арда, Смолянско, от стар българин мохамеданин х. Рус съм записал следното:

"Другуш, га станало потурчването (т.е. помохамеданчването), нямало градени жамие, ами хим правили малки дървени, от сключени греди и цепени доски, като мандри. Дюшеме (подове) нямали, та се кланяли направо на земьона. Никой не знаел думите на кланянето, та ле шемурисал (шепнел), каквото му дойде на юман - и турцко, и болгарцко. Аднож дошол адин голем хоже от Стамбол да ги види какво правят и как се кланят. Сбрали са селенене до жемиета. Позна било, че никой не е влизал. Ала по тревона имало стопки - чилек бил минол. Хожена запитал сърдито:

- Кой е стъптал тревота?

Селенете са заогледвали, рекли, че това е кабахат5, та зафанали да се оправдават:

- Йе не сом доходал тува цала неделя! - казал един.

- Йе цал месец не сом влизал вотре! - казал друг.

- Йе не повня кога съм доходал! - казал трети.

А друг добавил:

- Йе пък съм забурил каде е вратаса на жемиеса, та не и тревоса да стоптам!

Ходжата ги изслушал, па им казал:

- Тогава какви мюсюлмане сте вие, ега не влизате в жемиета? Вие си сте гяуре! Кауре!

- Не! И ние сме мюсюлмане, хак дини етмем! (Правата вяра сме приели) - казал един от селяните, който знаел тези турски думи.

- Вие сте мюсюлмане, ала сте още гяуре! Защо не се кланяте? - запитал строго ходжата.

- Не му знаем думана, дилен (езика на кланянето) - обяснили селяните.

- Ще го научите! - казал ходжата. - Какви османлии сте вие, ега не сте научили дилен на Аллаха (езика на Бога)? Вие сте за жендеман (ада)!

- Там е моката - казали пак селяните, - че е друг сое диль (език) Не е като нашес!

Сдумали се тогава и заявили на ходжата, че ще го научат и като дойде друг поть, ще провери, че го знаят, а сега да хми прости и не провада в жендеман. Ходжата прийол това и си отишол.

Затова е останало оттогава: да си думаме нашенцки, пък да се кланяме по турцки, та сме станали сенки - "болгаре мохамедане".

3. Друг такъв ходжа отишъл в Смилян. Щом влязъл в селото, започнал да хока хората, че говорят "гяурцки диль" (български език), че не се кланят, че са изоставили вярата и пр.

- Вие сте ерум динлие (наполовина вярващи)! Щом сте османлие, трябва да знаите аллахувет език! Гюнях и аиплък е (грешно и срамно е) да се дума каурцки дил! На Аллаха е драго да слуша на неговен диль (език) да думате. Той ле на нега са сета. Трябва о-сахат (веднага) да го научите, та да не сордите Аллаха! Инък врит в жендеман ще идите!

Селяните се засрамили и зачудили какво да кажат, но някои се усъмнили в думите на ходжата. Какъв ще е тоя Аллах, га не разбира друг диль (език), освен турския? Помъчили се да убедят ходжата, че не са виновни те, дето не знаят турски език, че тъй са били родени и пр., но той си останал на своето.

Тогава се намесил един от по-първите хора, който бил ходил из света, бил висок и представителен, та му казвали "Сиврията" (той е прадядото на Сивриевци), който от името на населението казал:

- Това нещо не е, както в Стамбол го мислите! Въпросът за вярата е лесен! Тя се променя като една дреха (копаран гибидър). Старата с нова се заменя. За 24 часа 25 вери мога да сменя. Не е тъй обаче въпросът с езика. Той е мъчен и не се изменя лесно. От бащи и деди го имаме! (Бабандан, дединден калмъш!). Майките и бащите ни са го говорили, затова и ние го говорим. Той не се изменя! (Ана, боба ону конушуьорлар, бене да ону конушуьорум. Онуичин дегищерелемес).

Ходжата слушал внимателно. Сиврията продължил:

- Законът не стои вързан в Стамбол! Законът според местото се прилага и изпълнява! (Низам Стамболда баад дилдър! Низам ерине гюре олур!)

Тия думи убедили дошлия ходжа. Той видял, че са прави хората, затова "омьокнал" (пречупил воля) и казал да се разотидат и допълнително ще им даде отговор. Обмислил добре положението и на другата сутрин им съобщил:

- Хайде, езика ви оставям! (Айде, дилиниси бракъьорум!) Подарявам ви го! Ама правата вяра да пазите! (Ама хак дини коруюнус!) Хем здраво да я пазите! (Хем сарп куруюнус!) Така ще приличате и вие на мохамедани, и само така за мохамедани ще ви признаваме и зачитаме!

И си заминал.

"Тъй е останало от нашите стари: да си думаме на болгарцкес езикь, пък да сме мюсюлмане по вяра! - ми казваше един смолянчанин. - Ние сме с болгаресе роднина, адин ни е жинсъс (родът) и разликата между нас е колкото адна лукова ципа."

От тия примери се вижда, че при помохамеданчването победители в Родопите станали езикът и кръвта. Родът на Кьор ходжа се възползвал от тая победа. След първия период на сътресение и смут, положението постепенно се уталожило. След тоя дълъг и мъчителен период на помохамеданчване, масово и хаотично, продължил повече от два века, настъпил край, сметнало се, че няма вече християни в Родопите и официално било съобщено в Цариград, че всички хора тук вече са мохамедани. Това ми казваше през 1935 г. афуз Ариф Агушев в с. Могилица, който се смяташе за най-осведомен по турска история и имаше документ.

Но не излезло обаче верно това. Между мохамеданите в Родопите останали още много непомохамеданчени българи, укрити и закриляни в горите или покровителствани от техни роднини мохамедани. Даже и някои цели села се опазили християнски: Устово, Долно Райково, Левочево, Славеино, Чокманово, Соколовци и др., а някои останали смесени - мохамедани и християни: Смолян, Арда, Горно Райково, Орехово, Павелско, Хвойна и др. Някои от тези села са стари, отпреди робството, други - по-нови, възникнали след първото помохамеданчване при Селим Свирепи, султан от 1512 до 1520 г., но оцелели до второто и следващите помохамеданчвания.

Два са факторите, които основно обуславят тоя преход - от помохамеданчване към даване право свободно да се изповядва и християнската вяра, а именно:

1. Близостта по време на помохамеданчването, което и от самите нови помохамеданчени българи се схващало и преживявало като конфузно събитие, което не бива да се повтаря и продължава.

2. Родствената близост на тези нови мохамедани с останалите техни близки непомохамеданчени българи. Оказало се, че достигналите до високи управителни постове българи мохамедани не се отличавали и с оня див фанатизъм на предшествениците им турци, за да налагат с добро и зло своята религия, а били реалисти в гледане създаденото положение - виждали, че има още пред очите им братя и сестри, дядовци и баби, едни от които са мохамедани, други християни, които... все пак са си свои, близки, роднини. А родството пък изисква взаимно зачитане, кръвта тегли, иска почит, уважение, обич, защото "Род рода не храни, но тежко му, който го няма!" - казва народната поговорка.

Но за спиране системното помохамеданчване най-много допринесъл, както споменах, не самият Кьор ходжа, а внукът му - известният в цялото Среднородопие Салих ага Пашмаклийски, "войвода на Ахъ-челеби", както се е титулувал. Причината за тая негова верска търпимост, покровителство на българите християни и наказване на тия, които се помохамеданчат даже и доброволно, е била тая, че Салих ага е бил РОДЕН ОТ МАЙКА БЪЛГАРКА. Неговата майка била християнка от Райково. Тая страна от неговия живот досега никак не е разглеждана. Нашите родопски историци в миналото, като че ли са я отминали незабелязано, което е неправилно. Но за това ще се върна след малко.

Понеже това - родството на Салих ага с българи християни от Райково - не е малък факт, който може да се отмине лесно, а без колебание може да се каже, има важно и решително значение за поведението, разбирането и третирането на въпроса за помохамеданчването от Салих ага, то се постарах да събера сведения за него, да анализирам и разчопля въпросното му държание на управлението му, което, смятам, е от полза за нашите интереси, разяснява мотивите на неговите разпоредби и управление, които обезателно трябва да се имат предвид при разискване на въпроса за края на помохамеданчването.

Как съм се натъкнал на този въпрос?

Ето как:

На 9 февруари 1960 година в Смолян се състоя конференция по българо-мохамеданския въпрос. Случи се по време на конференцията да седнем на една маса (трапеза) в ресторанта с Мехмедали Кадиров от града, тогава партиен работник. Между другото той каза, че майката на Салих ага била българка християнка от Райково, че баща й със семейството си живели като християни в Пепалската махала, че когато дъщеря му родила Салих ага, той й отнел подарък сахан капаклия с надпис. Самият Мехмедали бил правнук на Салих ага, бил виждал тоя сахан, който сега е изчезнал. Каза още, че старата Люманка Хожинкова от Смолян му е казвала и знаела много от тия работи. Накрай заключи: "По това се доказва, че Салих ага е българин, което е очевидно.".

Времето тогава бе студено, зимно и неудобно за посещения по къщи, но при следващото отиване в Смолян през лятото на 1961 г. потърсих старата Люманка. Пратих Мехмед Карахусов (Славчо Каменов) да я издири, а нагласихме с афуз Мохарем Лободов да отидем заедно, за да прочетем надписите по сахана. Карахусов бе я намерил единия ден, говорил с нея и видял сахана. На другия ден в определения час афузът ме чакаше пред мюфтийството към махалата и намерихме къщата. Прие ни старата много любезно, види се ни чакаше. Много разговорлива, разумна и здравомислеща се оказа. Показа ни и сахана. Афузът6 прочете: "Сахиб Сюлейман ага войвода Исен ага - 1218 г." Изчисли: сега по турското леточисление е 1377 г., минус 1218, остава 159, т.е. преди 159 години е било това. "Но годините са неточни със сегашните" - каза афузът и си отиде.

А старата Люманка продължи да разказва:

"Това било нейде към Чепеларско. Още Мехмед Кьор ходжа бил купил имот, цяла планина, някакво място "Карачелебийца", от западнали юруци, които носели това име. Дал го на сина си Исеин ага да го има и работи. Близо до него купили и Инжекаровци от Райково имот. Кьор ходжа живял в Райково и имал синове: Сюлейман, Пирага, Жафер и Исеин. Братята имали широки ниви, та за жътва събирали много работници, мъже и жени, отвсякъде. Там, на някакво широко място, зовали го "Румин преслуп", имало голям харман, "Агоске харман", дето ходили и "ворхли по цял месец". Не сом ходила, та не знам къде са тия места. (Казах й, че съм от Проглед, ходил съм по местата и ги зная.) Тя продължи: При една межо били отишли много хора от Райково, Дерекьой7 и другаде. Отишъл бил и Исеинаговият брат Сюлейман да му помага. Той бил овдовял, ала бил млад. Тоя Сюлейман сетне станал деребей и командвал в своя мовлек8. Тогава и самите аги помагали в жотвата на межарките, макар че са били чорбаджие. Сюлейман носел вода в бокал, пренасял снопе, правел купни и др. Като давал вода с бокала, един ден видел една жетварка, Стана от Райково, която загледал. Тя била мома, дъщеря на някакъв "по-прешен" човек, овчар, на име Дичо кехая. Харесал я и й задумал, и тя го загледала. А той бил хубав и представителен, ага. След няколко време я запитал би ли го взела. Тя избягала. Сетне пак я заговорил, но тя му казала, че е главеница. Това усложнило въпроса. Но той пак я запитал - "следи ли гу ще, макар да е главеница?" Тя му открила, че не е видьвала главеника си, че е овчар нейде и го не ще, но не може да промени волята на баща си. Тогава такъв бил редът. Това харесало на Сюлеймана. При друга среща на нивата той й казал:

"Тогава ще те открадна!"

Баща й обаче бил нейде далеч, "в поле на гизльо", та тя казала, че майка й ще бъде смятана за виновна и ще я направят реть (обезнаследят). Намерили начин да се обяснят и тя признала, че ще го вземе, но "да стане, както трябва". Скоро межията свършила и те се прибрали в Райково. Споразумели се Сюлейман да прати свой човек да я поиска от майка й там, а Стана ще се скрие в долапа при пещта, за да слуша какво ще стане. Хитра била, та сама приучила Сюлеймана как да стане това. Сюлейман в определения ден не проводил друг, а сам отишъл да я поиска. Майката отказала и рекла, че ще пусне хабер на мъжа си, та каквото той каже. Наново Сюлейман казал:

"Да попитаме Стана, дали тя ще ме следи, да върви с мене!"

"Нея я нема, отишла е некъде" - казала майката.

"Да я потърсим!" - казал пак Сюлейман и взел да огледва стаите.

"Търси я и ако я намериш, твоя е" - казала майката, защото мислела, че няма да я намери.

Сюлейман обаче претършувал навсякъде и накрай я открил в долапа. Майката тюхнала и като видяла, че Стана е съгласна да иде със Сюлеймана, замолила се да почака, докато поръча на бащата. Стана обаче казала, че не иска да създава разправия в селото, разказала още, че тя приучила Сюлеймана къде ще се скрие и той да я търси тук и там, да я найде и стане тъй, че и майка й да се смята без кабахат (вина), да не се сърди, и заминала със Сюлеймана. Поръчали на бащата какво сторила Стана, на което той се изненадал, но не се карал много, а отговорил примирено:

"Щом си го е бендисала, да върви! Е съм не против!"

С това се успокоила и майката.

Станала сватбата, но предварително Стана била помохамеданчена и й променили името на Айше. Когато баща й се върнал, ходили й на гости и пред всички нови роднини заявил:

"И други деца имам, но щом мойта дъщеря тъй е сторила, чеиз и руба нема да хи дам, оти в богати люде е отишла, ами ще хи дам мевлекет, имот, та да ма спумина. Тва ще хи е рубата!"

И й подарил местността северно от Райково, ливади, ниви и пасбище, което почнало да се нарича тогава, а и досега се зове "Станковица".

Скоро Сюлейман си направил конак в Пашмаклъ (Смолян) и там отишли да живеят. За Стана пък народът съставил следната песен:

Стану, Стану, бела Стану,
когу, Стану, ще да зомиш -
дали младен Сюлеймана
или Иван кехайена?

Не що, дружки, кехайена,
ам си зимам Сюлеймана,
да си нося гиздилуну,
да си нижа алтонене... и т.н.

"Хората я са изкарали. Все ега стане некво, и песня му правят - казваше старата Люманка. - Доскоро я пееха, хеле майка я еца пееше. От уста на уста се е предавало досега. Ала сега не пеьот стари песни."

Така разказваше Люманка, което записах на магнетофон.

Споменах, че Сюлейман бил вдовец, когато взел Стана. От първата жена той имал двама сина. Заварените синове, щом видели, че баща им взел българка, като отраснали, се изселили към долните села Върбина и Лъджа и се изгубило родството им след време.

От втората му жена Стана-Айше се родили пет сина: първият Исеин, за когото е донесен тоя сахан, вторият Брахом бей, третият Аджи ага, четвъртият Лиман-Шишман и петият, най-малкият, Салих ага. На всички са донасяли по един такъв капаклия сахан от баща й "българина" от Райково. Майка й е ходила на гости у нея, след раждане и байрам, ала Стана не са пущали да ходи при майка си в Райково, да не се дразни или пишмани, че е помохамеданчена.

При тая духовна обстановка е расло детето Салих ага и е наблюдавало роднините и баба си християнка, идваща от Райково. Не се знае родът на тези райковци, защото през време на чумата в 1836 г. всички измрели и махалата им се напълно обезлюдила.

Имотите пък в "Карачелебийца" и "Румин преслоп" се владяли дълго време от наследниците на Исеин ага, а бащата Сюлейман ага, като станал деребей (1779-1798), за да пази стадата си, летували в тая планина, от развилнелите се в негово време кърджалии и хайти, които опустошавали края и грабели богатствата, наредил да се изгради в "Карачелебийца" кула за обитаване 20-30 сеймени, развалините от която кула се забелязват и досега. Имотът след Освобождението пък е продаден чрез устовци на чепеларци и прогледци. Развалините се наричаха "Чефликя" и се намираха югозападно от местността "Ветерниците" (тракийски могили) в "Карачелебийца", на превала между землището на Чепеларе и Проглед.

Това е разказът на старата Люманка, който по своето естество личи да е напълно верен откъм факти.

Споменах по-напред, че по този въпрос нищо не са писали нашите родопчани Ст. Н. Шишков и В. Дечев, и двамата, които съвсем задълбочено са изучавали родопското минало. Особено Дечев, който е живял и в Смолян. Много любопитни случки из живота и управлението на Салих ага съобщава, но за тоя му произход от майка райковленка не споменава нищо. Как може да се обясни това?

То може да се обясни само по един начин, че... чисто и просто не се е добрал, не е попаднал, не се е случил човек, който да му разкаже за това, иначе не би го премълчал. Че такова непопадане на човек за разказване е възможно и правдоподобно за Дечев, може да се потвърди и от това, че и аз живях и то повече от 15 години в Смолян, работих сред българите мохамедани, изучавах живота и бита им, разпитвах стари хора, занимавах се даже специално с живота на Салих ага, съставих му и пиеса, чествахме стогодишнината от обесването му и пр., но и аз, при всичката ми устременост да чопля миналото и търся сведения за неговия живот, не се случи през всичките тия петнадесет години от живеенето ми сред неговите, така да се каже, потомци да попадна на тия сведения. Тях ги научих после, след още петнадесет години, когато бях напуснал Смолян, през 1961 година, когато случайността ме събра с Мехмедали Кадиров, правнук Салихагов, който ми ги подсказа и заинтересува, за да ги издирвам, и на когото всъщност трябва да се отдаде заслугата за разкриване на тая страна от живота на Салих ага.

По тоя въпрос се е докоснал бегло само Хр. п.Константинов. Той казва, че "Сюлейман имал едновременно две жени - мохамеданка и християнка от Райково. Едната му родила два сина, а другата - пет. Наследил го Шишманаа, а след него - Аджи ага, който правил калдъръми, мостове и др. все в Пашмакли. Салих ага му взел властта насила и го убил. Наклеветен от Агушаа, Салих ага, вързан, бил откаран в Гюмюрджина и удавен." (Константинов 1888: 1115).

Явно е, че Хр. п.Константинов не е бил добре осведомен - иначе не би пропуснал да изтъкне, че Сюлейман бил вдовец, когато се оженил за Стана, че Аджи ага е управлявал Устово, а не Пашмакли (Смолян), че Салих ага с измама бил привлечен в Гюмюрджина, а не "вързан бил откаран" и пр., които неща се опровергават от задълбоченото проучване и на В. Дечев в книгата му "Миналото на Чепеларе", І ч., стр. 67-94, и от обилните сведения и веществени следи (конакът на Аджи ага бил в Устово, в местността "Аговското", а тоя на Салих ага - в Пашмакли), и от показанията на старата Люманка, непосредствена потомка от тоя род, от които неща се вижда, че е приемливо като вярно и правилно тяхното представяне на въпроса за произхода и управлението на Салих ага. Той е роден от майка българка.

Това като имаме предвид, можем да се запитаме: до какви изводи може да се дойде, и на практика, какви са били последствията от всичко това?

Споменах преди малко, че родителите на Салихаговата майка, българи християни, в неговата младенческа, детска и юношеска възраст са посещавали своята дъщеря Стана, помохамеданчена Айше, и са й носели подаръци, като такъв един капаклия сахан имало и за него. При тия посещения на малкия Салих ага не ще да е било да не му е правило впечатление съществуването и на българи християни, и то близки негови роднини - баба, дядо и пр., към които естествено е да е имал чувства на почит и уважение. А тези чувства, създадени у него в най-ранната му възраст, съвсем естествено е да се приеме, че са развили чувства и умозрение за ОБЩНОСТТА И ЕДНАКВОСТТА, НАРОДНОСТНА И КРЪВНА, на българите християни и българите мохамедани. Като последствие пак от това, когато станал вече зрял мъж и поел управлението на мевлекетя, е третирането му досущ еднакво, с право на съществуване, верска свобода и създаване условия за всичко възможно в тогавашната обстановка материално благосъстояние както за едните, така и за другите.

Ето това е краят на помохамеданчването на среднородопските българи.

Салих ага управлявал войводството си от 1798 до 1838 година, т.е. кръгло четиридесет години. През това време станали крупни събития в Среднородопието, които оставили трайни следи чак до Освобождението. Началото на неговото управление съвпада с разгара на Френската революция, която, колкото и далечна да била, все ще се е чуло някакво ехо за нея и в затънтената и задушена от съсловен феодализъм Турска империя. Поради това може би и в Турция се появили движения за непокорство на султанския деспотизъм, известни с името кърджалийски размирици. Средището на тия антисултански и антифеодални движения е бил затънтеният Родопски край. Салих ага държал да има мир, ред и законност в мюдюрлюка9 му, затова в духа на тогавашното време, щом заел властта, захванал да управлява и насажда ред и правдини, но не както султани и везири разбирали - за насаждане робска покорност и фанатизъм, а както той разбирал, ръководейки се от вътрешното си чувство на местен войвода и управник, като правил разпоредби и правораздавал по свои неписани закони. Други са се занимавали с описване неговия живот и управление (Дечев 1928; Хайтов 1962; Стряма 1936; Маринов 1944; 1940; Василев 1961 и др.), та тук няма да повтарям нищо от това, което е казано вече, но ще кажа само, че управлението си Салих ага поел в една твърде неприятна и размирна година (1798). Тогава кърджалийските главатари имали за тихо убежище селата и планините в и около неговото войводство. Още от самото начало той разбрал, че за да има ред и спокойствие в страната му, да може народът да разполага с труда, имота си и да може да го експлоатира, трябва да се тури край на кърджалийските размирици и злосторства. И това той направил, като с твърда ръка унищожил и пропъдил от района му всички хайти и капасъзи10, като не пожалил дори и едноутробния си брат Аджи ага, виден кърджалия, когото убил собственоръчно в конака си, при опит последният него да убие, по който случай се развила в конака му рядка "Шекспирова" драма. Това било през 1805 година, след което се сложил край на анархията и народът си отдъхнал, защото видял в лицето на Салих ага твърда ръка, която поставя всекиго на мястото.

Оттогава насетне населението от областта му се отдало на мирен творчески труд, в който имали подкрепата на властта му наравно с мохамеданите и българите християни. За помохамеданчване вече не се говорело, а се преследвал и наказвал всеки, който променял вярата си даже доброволно. Само с така установения мирен и творчески труд, без разлика на вероизповедание на всичките жители, може да се обясни бързото намножаване на последните и бързото им издигане в стопанско и поминъчно отношение. Тогава се издигнали овчари и кехаи, отначало у мохамеданите, а постепенно след това и между християните, които се оказали по-сръчни и предприемчиви, че скоро се издигали до едри скотовъдци, тежки кехаи с многобройни стада, което било добра основа за развилото се скоро след това родопско абаджийство, станало прочуто навсякъде из Турската империя.

С тази си нетърпимост Салих ага допринесъл твърде много за повдигане самочувствието на българите християни (те именно се чувствали "българи", а българомохамеданите по чужди внушения им се налагало да се смятат турци), за да почувстват, че и те са хора, че и те съществуват и пр. Споменах, че дотогава официално се смятало, че няма вече българи християни, т.е. всички в Родопите са мохамедани. Сега изведнъж излязло наяве, че има и "българи". И тях Салих ага, съзнавайки, че и сам той произхожда от тях, се заел да покровителства и поставя на еднаква почит, в еднакво равноправие с мохамеданите. Това естествено не се харесвало на султанските разпоредници от Одрин и Цариград, каито затърсили и намерили начин, както ще видим, да го погубят.

Едновременно с повдигане самочувствието, дошло и пробуждането на народностно съзнание у българите и се създала основата за възраждането на българщината в Среднородопието, на което достоен предшественик и причинител е Салих ага. С право един общественик родопчанин бе казвал някога: "Ако нямаше Салих ага, нямаше да има българи християни в Родопите", т.е. всички щели да бъдат помохамеданчени. Следователно трябва да приемем и имаме Салих ага като положителен, полезен и изгоден за българските народностни и политически интереси тогава герой, защото в резултат на неговата демократичност в оная тъмна и непрогледна черна робия са се създали условията за ИЗЯВА НА БЪЛГАРСКОТО СЪЗНАНИЕ, борба срещу всякаква асимилация, турска и гръцка - с други думи ВЪЗРАЖДАНЕ, развило се впоследствие в стремеж и борби за освобождение.

В какво се изразила тая изява на българско чувство и съзнание?

Ето в какво:

Тогава са строени почти всички църкви и училища в Смолянско, а в църквите тогава се е съсредоточавало всичкото чувство и за българска народност, и за българско съзнание, и за българска принадлежност. В строежа им помагал и самият Салих ага - и то авторитетно и властно. Известен е случаят със строежа на църквата в горната махала на Райково, а също в Серафимово, Чокманово, Момчиловци и др. Употребявани са и дялани камъни, които в строителното изкуство и сега се сочат като образци. Майстори са били бежанци зидари от Янинската област в Епир, подгонени от Али паша Тепеделен заради бунт и пръснали се навсякъде из Тракия. Голяма група заседнали в Брацигово. В Родопите дошли каменоделци, фурнаджии и халваджии, които се установили: в Устово - Хроневци, Сулинаджийци и др., в Райково - Данаиловци, Хараламбовци, Костовци и др., в Смолян - Яневци, Гереловци, Хроневци и др., в Момчиловци - Арнаутци и др., в Левочево и Писаница - Веровци и др. Те научили местните хора да зидат и с "дялани камъни", да зидат и сводове, каквито дотогава не са били правени в Родопите.

Някои от тия бежанци след време си ходели към родния край на "вилает" и такъв един на връщане оттам взел от околността на езерото Лангаза няколко малки чинарови дръвчета, донесъл ги и ги засадил в Смолян "за спомен", от които само един е оцелял до днес, известен под името "Ченарят" в горната махала на Смолян - под него някога Салих ага сядал на сянка, поръчвал си халва от близкия "арнаутски" дюкян и изслушвал всякакви молби от народа.

Изобщо Салих ага поощрявал строежите, правел калдъръмени пътища, строил с ангария и мостове, като се ръководел от свои интереси, но се стараел да се добива впечатление, че сам народът ги прави за себе си. Внимавал да не го обвини някой в несправедливост. Имал печат, на който пишело на арабски: "Олла исмим-гиби амелим САЛИХ", т.е. "Да бъдат делата, както името на САЛИХ"11.

Той се извисил до степен на почти пълно независим и самовластен управник, като не зачитал разпоредбите и законите на султана и ги прилагал тъй, както местните условия и обичаи позволявали. Осъзнал своята племенна принадлежност и знаейки българския си произход, той ревностно е покровителствал българите през всичкото време на своето управление. Нещо повече - той взел на служба и българи християни, т.е. по турските разбирания "гяури", "каури". На най-главната финансова длъжност "ковчежник" в управлението му бил Димо Митев, прадядото на Пинтиевци от Райково; Милуш от Пашмакли му бил вратар (капъджия) или по новому - служба "пропуски"; а оръжеен майстор и данъчен бирник бил Нико Коджабашът, също от Райково. Главни кехаи на стадата и мандрите му били пак българи християни - старият Райчо Харбалията от Пашмакли, Стамат от Пещера, Хубчо от Аламидере (Серафимово) и др. Това, както споменах, не се харесвало на висшите турски власти, на които уж бил подчинен, но го търпели и търсели начин да го премахнат. Създала се дълготрайна скрита вражда между Салих ага и пашата на Гюмюрджина - Емин бей, като представител на султана, която вражда не може да няма в основата си племенна подкладка. Накрай Салих ага с измама бил привлечен да иде в Гюмюрджина, уж да му се даде награда и нишан (орден) за четиридесетгодишната му управа на мюдюрлюка, но първата още нощ от пристигането му бил нападнат и умъртвен в двора на правителствения конак. Така той станал изкупителна жертва на усилията на турците да се завърши напълно "потурчването" на Родопския край. Той дал поврат на събитията в това направление, възпрял помохамеданчванията и негово дело е опазването на българите тук. Затова трябва да сме му признателни, поради което и през 1988 година в Смолян, по случай 100 години от неговото обесване, се състоя възпоменателна вечер.

 

Няма да бъде цялостна настоящата характеристика, ако не погледнем към Салих ага и управлението му и откъм класова страна.

Трябва да се подчертае, и то с дебела линия, че той е бил феодал, имал имоти и работници, доволни и недоволни. Затова внимателно трябва да огледаме от всички страни неговия живот. Не трябва да премълчаваме, че и той е искал да увеличи богатството си. И той завладявал чужди имоти, карал хората на ангария и пр. На това особено наблягат двама от по-новите родопски историци. Единият го нарича "местен деребей", "золумствата му нямали край", "безнаказано властвувал", "заподозрян в измяна, бил премахнат" и пр. (Българско 1962: 20), а другият казва, че "времето на Салих ага било време на черна ангария", "принуждавал хората да му са полуаргати, полукрепостници", "подчинявал всичко на своите интереси", разполагал с най-хубавите пасбища, с богатството на горите, с пътищата... с тежкия труд на населението", бил "суров и твърде жесток местен феодал властелин", искал да има верска търпимост за "икономическа изгода - да създаде по-спокойна обстановка за експлоатиране и на българите християни, и на българите мохамедани" и пр. (Василев 1961: 171-172).

Да приемем, че всичко е било така. Салих ага бил наистина "деребей", но както казах, тая дума трябва да разбираме не съвременно, а по тогавашному. Тогава така се титулували "управителите" на балканските административни единици, "от дере до дере" - деребейлик. Това название изглежда сам Салих ага е схващал, че не му подхожда и си служел с чисто българското прозвище "войвода", което всички днес много добре знаем какво значи. Бил "заподозрян в измяна" и... погубен. Но той наистина бил изменник, но изменник на турските политически интереси, с което пък се поставил в защита на българските и то с цената на своя живот. Трябва да се попитаме: за чии интереси е станал, и то кървава, жертва Салих ага - за българските или за турските? И може ли да се каже, че "безнаказано властвувал", щом е бил убит (обесен) от турците заради тая измяна? Може ли да се каже още, че той деребействал, вършил золумства и насилия, когато именно той, а не друг, спрял едно от най-жестоките насилия над нашия народ, каквото е било, признато от цялата наша история, помохамеданчването?

Той бил осъден на смърт, но и самите турци не посмели да го обесят в Смолян (Пашмакли), където се ползвал с почит и уважение, затова с измама го привлекли далече от района му и обесили в Гюмюрджина - ясно е, за да не се предизвика възбуждение у народа.

Трябва да разглеждаме Салихаговото управление с оглед на българската действителност тогава - обезателно съобразно с времето и обстановката, при която е било то. Трябва да имаме предвид, че той е живял и управлявал затънтеното Среднородопие не сега, не преди 20-30 или 50 години12, а в едно време, когато Паисий е разнасял своята история, и е съвременник на "грешнаго Софрония". Тогава такова било времето, деребейско, черно турско робство. Със своите феодалистични разбирания Салих ага е в пълно противоречие с днешния строй. Това трябва да признаем. Но... това е било преди 170 години от днес - 1968, когато ехото от Великата френска революция не е било още достигнало не само до тъмните и непристъпни родопски дебри, но и до самата Турска империя, та камо ли да даде някакво отражение във войводството и управлението на Салих ага. Да предявяваме претенции с късно, съвременно нам съдържание, е колкото неправилно, толкова и несправедливо.

Салих ага е управлявал областта си не по разпорежданията на султанската власт, а подобно на Пазвантоглу13 се е обявил за почти самостоятелен и независим управник. "Какво знае Стамбол? Е тув содем! Е тув съм и войвода, и кумандир, и цар!" - казвал. Това негово отцепничество от турската аристокрация е спомагало за разлагане на Турската империя, за което си навлякъл гнева и присъдата на властите. Но това отцепничество, както видяхме, е спомагало твърде много и главно за повдигане на българското национално самочувствие у оцелелите от помохамеданчване българи, вследствие на което се е сложило началото на общото възраждане на родопските българи. В негово време се е чувствало истинско равноправие и еднаквост между българите мохамедани и българите християни. В стремежа да закрепи феодализма си той извършил и не малко, и не малки българополезни работи, които били изгодни за интересите на народа ни тогава. Независимо от това, че туй правил той с чисто феодалистични цели, но то е изиграло голяма и твърде полезна роля за българското самочувствие в тоя поробен край и в това робско време. Дали е било съзнателно това у него или е било несъзнателно, няма да се занимаваме и по него може да се спори, но аз съм склонен да приема, че е съзнателно и че се е изграждало, или по-право - изхождало, от чувството му за своя произход от рожделната му майка българка християнка. Затова именно е третирал досущ равноправно българите мохамедани с българите християни в района си.

Ето, това е същественото и важното в управлението на Салих ага, което ние трябва да посочваме и изучаваме. Него да сочим и описваме. Неговият живот, доколкото той е проучен, длъжни сме правилно да го оценяваме както за нас, родопчани, тъй и за нашата историческа наука, и за бъдещите родопски поколения, за да бъде образът му правдиво запазен и управлението му правилно преценено. Във феодалистичните му разпри той е бил жертва, но жертва, полезна за българщината. За честта на нашата наука не бива да се отрича тая му заслуга и то само затова, че в качеството си на войвода управник в тая централна родопска българска област може да е правил и грешки - управленчески, от каквито грешки един управник почти никога не може стопроцентово да се опази. Това нещо обаче далеч не ни дава право да елиминираме неговите големи заслуги за нашето българско общо дело, за което е заплатил с живота си.

Споменатите историци полугласно споменават и за някои малки заслуги на Салих ага - "някои добри спомени за отделни негови постъпки", т.е. покрай золумствата, направил и малко добро, полезно. Вярно е тъкмо обратното - покрай полезните за нас, българите работи, което е същественото в управлението му, запазили са се спомени и за някои лоши негови постъпки, защото и той като човек е имал слабости и е правил грешки. Но положителното у него, полезното за общонационалното ни българско дело, е което е характерно и го прави забележителен и голям българин, а не лошото.

"Салих ага, като Ахъ-челебийски управник - казва Николай Хайтов - е направил за запазване на българщината в Смолянско много повече от десет войводи и сто хайдути. Факти? Не е ли достатъчно това, че по време на Априлското въстание, Смолянско не проводи нито един башибозук, не пукна нито една пушка срещу българин?

... Салих ага прегради пътя на мюсюлманския фанатизъм. Салихаговата управия разчисти пътя на възраждането в среднородопския край и само на три стъпки от Смолян - в Устово, пламнаха първите искри на стихията, която помете гърцизма...

Салих ага свърши с примка на шията!

И това последното кърваво доказателство ако не е достатъчно - отказваме се от всички други, които сме в състояние да приведем." (Хайтов 1965: 81).

За да се представи в отрицателна светлина неговото управление и личност в днешното наше съвремие, често се говори за "четиридесетте години деребейско управление на Салих ага", който бесел, убивал и пр. Но не за 40-те години деребейство, а за ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ СЪПРОТИВА срещу турската асимилация и домогвания за потурчване на нашите деди и братя българи в Родопите МОЖЕ ДА СТАВА ДУМА, за която съпротива той е платил с живота си - най-голямата жертва, която е могъл да направи, за която съпротива би следвало не да го заклеймяваме като "деребей" и такъв, и онакъв, а да сме му признателни и му отдадем нужната чест. Защото благодарение на тая съпротива са оцелели непомохамеданчени тая малка част българи в Родопите, чиито потомци сме ние, сегашните непомохамеданчени българи или така наречените българи християни.

Наистина, Салих ага бесел и убивал. Но това той правел, както видяхме, във време на най-развилнялата се престъпност и анархия в Родопите - кърджалийските размирици и злосторства, на които той трябвало да сложи край, а не над мирния трудов народ, който го почитал и даже песни му стъкмявал. Та нима ще защищаваме анархията и безчинствата!? Но и тия негови така наречени жестокости трябва да знаем, че ни се представят в много пресилена форма, като незаслужено се акцентуват даже и най-дребните му грешки, защото и той като човек, естествено, е имал грешки.

Набляга се особено много и на неговата "ангария". Той наистина е правил с ангария мостове, калдъръми, чешми, пътища и водопроводи. Но трябва да се приеме, че и това не било за изтезание, а за ПОЛЗА НА НАРОДА. Кой би осъдил тогавашните, а и по-послешните межии за обща полза - типична славянска черта за взаимопомощ, или пък съвременните общи трудови дни и бригади за правене на пътища и благоустрояване на селища и квартали?

Така с твърда ръка и строгост той установил свой режим, свое управление, без разбойници, без кърджалии, което, може да се каже, е наченало от 1805 година - убиването на Аджи ага, след което настъпва мирен творчески живот на народа чак до края на живота му през есента на 1838 година. "През време на 40-годишното Салихагово управление в Ахъ-челебийската околия владеели мир, спокойствие и пълна защита на вярата, честта и имота на населението. Особено християнското се доста издигнало в поминъчно и културно отношение" - казва В. Дечев (1928).

Две думи още за деребейството му:

Той наистина е бил деребей и ако само на това наблягаме и не изтъкваме на преден план заслугите му за българщината в Родопите, по аналогия трябва да унижим възрожденската дейност на Паисия Хилендарски само защото е бил поп, калугер, монах; или на Васил Априлов - защото е бил едър търговец и то жесток експлоататор; на Софрония - че е бил духовник; на Евлогий Георгиев, чийто бюст стои днес пред входа на Софийския университет - че бил капиталист и др. По същите съображения би трябвало да отречем качеството на положителни личности на бележити български царе и други феодали, като Иван-Асен, Калояна, Самуила и много други. Събитията трябва да преценяваме съобразно времето, през което са станали, а и личностите да преценяваме съобразно времето, когато са живели и работили. Всички те са влезли в историята ни не заради класовата им принадлежност, а заради големите им заслуги към българския народ. Салихаговото деребейство е било рожба на своето време - тогава такъв бил редът: ако не той, друг щял да бъде деребей, и може да се каже, за щастие на българите е било, че той бил деребей, а не някой турчин, който да осъществява султанската асимилация за довеждане докрай помохамеданчването на среднородопските българи. Фактите показват, че Салих ага за своето време е бил искрен родолюбец, голям българин и закрилник на българщината, опълчил се даже и против турското самодържавие. За това говорят спомените и песните, стъкмени от народа за него. А знае се, че народът създава песни само за положителни герои и не възпява насилници или изедници. Салихаговите песни са много, пеели са се в миналото, а продължават да се пеят и днес. Следната народна песен, която избрах от няколкото такива, дава голямата народна оценка за Салих ага, която и привеждам:

Сакова лето усилно -
усилно еце притажно,
никога не е повнено,
никога не е бивало.
Ферман по ферман провадат
от Стамбол града голема,
хабер по хабер дохода
от Гимижюне касабо,
от гимижюнскен аянин
и гелиболскен кадия,
Салих агому нарочет:
- Да прави, аго, що прави,
нах Гимижюне да иде,
нах Стамбол града да варви,
царюму да се поклони,
царюму и везирюму.
Легнал е ага, задремал,
задремал, тьожко заспал е
на личен деньчок Гергьовден,
та че ми виде вав соне:
Червена руба носеше,
постра кучие ехаше,
в Пашмаклъ вода тросеше,
капка водица не найде
устана да си разкваси,
жаждана да си угаси.
Стрьосум са ага разбуди
и си Страхина порука:
- Страхине, бюлюкбашиино,
морна ма дремка налегна,
та се принесах и заспах,
ала се борже разбудих!
Иди, Страхине, порукай
моенок брата Лимана,
моенок брата Шишмана!
Шишман приборза, отиде
и си агана запита:
- Какво е, аго, станало?
Какво си, аго, упатил!
- Лимане брате, Шишмане,
нищо не ми е станало
и нищо не сом упатил,
ала ще нещо да стане:
Легнал бех, тьожко заспал бех,
Че си ми видях вав соне
червена руба да нося,
постра кучие да ехам;
врють сокацине обиграх,
нийде водица не найдах!
Питам та, бране Лимане,
за хаир ли е или не?
- Хаирдър, аго, хаирдър.
Немой се, аго, кахари!
Еще си дума думаха,
агому хабер допадна:
"Татаре ми са торнали
от Гимижюне касабо,
сноща са били във Палас,
дувечера ще са ейтува."
Агана глава клатеше
и си Шишману думаше:
- Лимане брате, Шишмане,
ний са сме с тебе карали,
дьо да са, брате, сгодиме,
дьо да са, брате, простиме!
Еще си дума думаше,
Еще Лимана кудеше,
татарцки коне тропнаха
на калдароме сокаци,
с петали лочки правеха,
с гоздене оган всичеха.
Татаре порти хлопнаха,
от коне борже слизаха,
с чизмене вотре влизаха,
агому ферман метнаха.
Кетипче ферман пееше
и на агана думаше:
- Да борзаш, аго, да идеш
нах Гимижюне касабо.
Царен е тебе проводил
цошена руба червена,
сормени бели поесе,
синжирли лишен на шия.
Агана глава клатеше
и синовем си викаше:
- Сетам са, айол, сетам са
какви ми дарье провадат,
каква ще руба да нося,
какви лишене ще имам!
Идите, айол, идите
нах Гимижюне касабо,
дано на, айол, сгодите
сас гимижюнскен айенин
и с гелиболцкен кадия,
и сас Стамболцкен везирин -
ищат ли цоха алена,
дайте хми сърма коприна;
ищат ли бели грошове,
дайте им жолти алтоне!
- Ходихме, буба, ходихме,
Ала са кимни ворнахме:
другуш са с пари воршеше,
сига парине не воршат.
Теб, буба, хабер провадат,
ти да са сгадаш да идиш
нах Гимижюне касабо,
нах Стамбол града голема,
царюму да са поклониш,
царюму и везиремнем.
Мамна се ага, отиде
във Гимижюне касабо
с он-ики киши сеймене,
сас товар жолти алтоне...
Отиде, тамо остана!...
По пилце хабер проводи:
- Носите здраве нагоре,
нагоре нах планинона!
Носите здраве децамнам,
децамнам, еще людемнем!
Носите здраве овчарем,
овчарем, еще аргатем!
Носите здраве сейменем,
сейменем, бюлюкбашием!
Е ще далеко да идам,
е ще са млочко забавям...
Ага хаберен допадна
в Пашмаклъ село голямо -
писнаха бели кадони
на високине кьошкове;
плакнаха дребни дечинки
вав аленине люлчици;
охнаха млади овчаре
на високана планина;
тюхнаха отбор сеймене
вав аговине конаци;
сальо запеха имаме
на високине минарет.
Пилцене форкат и пейот,
с песнине думат и плaчат:
- Салих ага е загинал,
вав Гимижюне касабо,
вав пашовине сарае,
на високине кьошкове...

От тая песен лъха топло чувство, чувство на обич и признателност, а не чувство на страх и отвращение, като от Черен арап или Муса кесаджия и др. Като тъй, към Салих ага трябва да се отнасяме като към герой, със зачитането и признаването му като народовластник, който свършил на бесило заради интересите на народа, преди всичко материални, а след това и морални.

Един виден партиен деятел, преподавател по марксизъм-ленинизъм във висше учебно заведение, който бе прочел настоящите редове, каза:

"Салих ага е бил феодал. А това значи, че всичко, характерно за феодализма, е било свойствено и нему. Затова не бива да предявяваме към него други изисквания и да отричаме всичко у него. Ние трябва да го разглеждаме, съобразно с онова време. Трябва да изследваме всичко обективно и да показваме тая страна от управлението му, като изтъкваме положителното за нашия народ у него, да наблягаме особено на времето, в което е живял, и не пропущаме да отбележим полезните прояви, макар и най-дребния факт, дори и най-нищожното проявление, което той е направил в наш народен и народностен интерес. Това се налага особено днес, когато имаме такъв хубав уклон към осъзнаване на българите мохамедани, към патриотичното и родното в работата ни сред българите мохамедани. Това именно е ценното - че той, бидейки феодал, е вършил и свършил много полезни работи за българите и народността ни."

С това свършвам за Салих ага.

Да видим сега какво е станало след него! Видяхме, че той спрял помохамеданчването и през управлението му не се случвали такива нито масови, нито частични, нито лични. Но след неговата смърт продължило ли е това?

Преданието казва, че х. Хюсеин Сюрчоолу в Райково се опитал да помохамеданчи една своя робиня, доведена от Морава към Ниш, но тя се противопоставила, държала се достойно и поради непредвидени за поробителя й обстоятелства, това не могло да стане. Той смятал, че заради тоя му "гяурлук" не го поставили за деребей след умъртвяването на Салих ага. Робинята си останала християнка, тъй си и умряла, и прибрана след смъртта на х. Сюрча в стаичката при църквата "Св. Неделя". Нейният живот е възсъздаден в друг мой труд, който е уместно да се прочете като литературно четене, но не като исторически, какъвто е настоящият (Маринов 1994). Останал значи само опитът да бъде помохамеданчена.

Кой е станал деребей след Салих ага?

Естествено, тоя, който най-много се борил за свалянето му. Такъв бил Агуш ага от Тозбурун (Могилица). Те били роднина (Салихаговата дъщеря била оженена за Агушов син), но в борбата за големство и власт роднинството не оказало влияние. Още повече, че Агуш ага имал ненавист към Салих ага и за това, че му отнел робините християнки, доведени от Гърция, и ги задомил за българи християни - по-послешните родове п. Райчовци в Смолян и Робовци в Райково. Агуш ага обаче не управлявал много време, защото са се явили и други претенденти за властта, пък и Салихаговите наследници се стремели да възстановят честта на баща си и възвърнат взетите му имоти, което успели в течение на 4-5 години.

Следващият деребей бил Исеин Журналя от Смолян. Но и той не се задържал много, защото застанал на страната на родопското население срещу фабриката на Гюмюшгердан при Дермендере (дн. Първенец), Пловдивско и пратил убиец на същия, което се разкрило, и Журналя бил съден и осъден на затвор.

След него се назначавали вече външни хора за управители или каймаками14 и едва преди Руско-турската война се е издигнал местен човек за владетел с авторитет и власт, известният Салих Паша Сиврия от с. Смилян. Той управлявал Ах-челеби през румелийско време, след Съединението в 1885 г., та дори до 1907 година, когато умрял. За Сиврията се знае, че на младини бил беден човек, но с умение и такт успял да привлече вниманието на по-горните управници в Гюмюрджина и Одрин, откъдето бил назначен за управник и му е дадена титлата "паша". Като човек бил справедлив и напълно веротърпим. И у него, види се, говорила българската кръв, поради което не прибягвал към издевателства над населението, а се отнасял човечно и демократично към всички. Многобройните му овчари, работници и мандраджии били доволни от него. Известно е отношението му към "комитите" от Македоно-Одринската организация през 1903 година. Когато овчарите му съобщавали, че при овцете в планината Оду але отишли комити и взели брави15 за "чеверме" и храна, той казвал: "Нимойте ми казва, бря! Да доходат! Да взимат! Да адот и да си варвьот! И те са люде." А за решението на организацията той да бъде убит, трябва да се има предвид, че не за тия му качества било решено тъй, а заради строената по негово време казарма (дибой) в Рудозем, където щял да се настани турски аскер. Сиврията надзиравал строежа и ходел в определени дни за изплащане на работниците, като носел пари. Решено било да се вземат тия пари за организацията, та и да се убие Сиврията, за да се спре строежът на казармата. Случило се обаче, че в уречения ден не тръгнал той, а посиненикът му х. Нурия, който бил нападнат и ранен, за което се създала народна комитска песен, пята и до днес. Но това е друг въпрос, по който не бива да се отклоняваме.

През целия период - от Салих ага до Сиврията, около 100 години - не е имало никакви помохамеданчвания. Само по време на Априлското въстание, а и по време на Руско-турската война се е създавала угроза и страх, изразена в думите: "Или колене, или турчене!". Но нямало никакви последствия. Още повече, че времената били вече други и по време на войната открито се е говорело за освобождението на българите. Затова с нея се сложил край на всякаква психоза за помохамеданчване, каквато е тежала в душите на българите столетия преди това, почти през време на цялото робство.

Единични помохамеданчвания, за интерес или изгода тук и там, пак ставали по-негласно, без разгласа, и то не само в Родопите, но и в други краища на страната. Но те не са оказали никакво влияние на събитията, произтичащи по-нататък. Това било главно като последица от войната или въстанията, когато били завлечени доста българи, предимно деца, от бягащите турски войски, някои от които деца се върнали или били открити от европейските комисии, други - не, и били помохамеданчени. Такова едно дете на около 10 години било взето от турци след разгрома на Сюлейманпашовата орда при Шипка и отведено в Цариград. Никой не знаел за него нищо, освен самото то, което помнело вида на селото си, планината и пътя нейде край Стара Загора. Вече помохамеданчено, това дете порасло, било изучено, свършило кадетски корпус и станало турски офицер, който при падането на Одрин в 1912 година бил пленен и отведен в Стара Загора. Тук той си спомнил реката, дърветата и пр. нейде южно от града, било му позволено да иде, той отишъл там и познал мястото, пътя, реката и даже къщата си. Родителите му обаче отдавна били умрели, може би убити по време на войната, роднините го забравили, та никой не го познал и той се върнал в Цариград, където имал семейство. За него има народна песен, изпълнявана и до днес от странстващи певци по пазарите.

Опити за помохамеданчвания до края на робството са правени, но без резултат, защото поканените не се съгласявали доброволно да направят това. Слушал съм, че такава покана за помохамеданчване била отправена от един турски бинбашия16 в Устово около 1906 година към Киряк Данчев. Двамата били "достове"17 и в близки приятелски връзки доста време, когато един път турчинът изказал своето желание: "Абе, Киряк ефенди, ти си толкова умен и добър човек, с тебе сме като братя, защо не приемеш нашата вяра, правата, та да станем истински братя?" Киряк отклонил това, още повече, че комити кръстосвали края и разбрал, че ако научат за предложението, ще "светят маслото" и на бинбашията, и ще се предизвика афера, от която ще пострадат българите. Опитът излязъл несполучлив.

Интересно е да се посочи още един такъв случай. Това е станало в с. Момчиловци (Горно Дерекьой). В това време пък заради "комитите" в селото се настанила турска войска. Имало юсбашия18, милязимин19 и други по-малки чинове. Разквартирувани били в училището и по къщите. Всички говорели само турски. В селото имало една мома, Лика Парюска, която също говорела турски, защото наскоро била "ходила ретакиня" (слугиня) в Пловдив и стояла у някакви арменци, където научила езика. При идване на турския аскер в Момчиловци не се намерил човек да говори езика им. Юсбашията, Адем чауш, научил за Лика и почнал да я търси, за да му превежда при обяснения с българите. Тези срещи с нея обаче породили чувства у турчина, който бил ерген, а и Лика била дяволита, будна и представителна. За да я вижда по-често, Адем чауш почнал да й дава дрехите си да му ги пере. След това почнал да иска да му готви частно храна, като й носел продукти, яйца, масло и др., събирани от населението. Зачестил да ходи и в дома й. Майка й, проста жена, не разбирала нищо какво говорят, а бащата отсъствал нейде с овце или по работа. Създали се наистина отношения на благосклонност между тях, срещане и разговори. Лика казвала, че говорят само за работата и готвенето. Турчинът обаче се прехвърлил у тях и да се храни сутрин, обед и вечер. Случило се, че един стар човек, Чорноски Гого, техен роднина, веднъж дочул разговора и разбрал, че говорят не за работа, но и за вземане и водене. Работата се разкрила. Лика признала на майка си, че Адем чауш й предлага да я води за невеста, че е ергенин, няма друга жена и пр. Майката я укорила, но било невъзможно да възпре дохождането му. Времето било робско. Селяните научили и занегодували. Настанала обща уплаха - какво ли ще стане? Турчинът сериозно искал да я вземе и води в Ксанти или Цариград. Тя обаче не се съгласявала. Изпъкнал налице и верският въпрос. Той й казал, че трябва да се помохамеданчи, защото само така ще я приемат майка му и баща му. Тя не щяла и виждала, че се оплела работата и мъчно ще се оправи. По едно време Адем чауш зачестил ходенето у тях и определял един или друг ден да я вземе и избягат. Понеже Лика отказвала да го следи, той заплашително й показал револвер и й заявил, че тая вечер ако не го следи, ще застреля и нея, и себе си. Давал й срок два часа. Лика съобразила и го замолила да почака за следващата вечер, за когато ще се приготви и изнесе дрехи. В очите му се четяла крайна решителност, но се съгласил на обещанието за другата вечер и си отишъл. Лика казала на майка си. Тя се разтревожила и повикала и други съседки да обмислят. Тюхкали се, вайкали и припявали, па посред нощ отишли у поп Сава, събудили го за съвет. Попът се замислил, почудил, па отсекъл шепнешком:

- Тая нощ Лика трябва да липса от селото! Утре да осовне в Чепеларе, през границаса! Все едно, че нищо не сте ми казали и аз нищо не съм ви казал! Аз нищо не знам! Да не ми запалите кощаса!

Уплашил се и той. Жените си отишли, преоблекли Лика като просекиня и с още две жени, преоблечени като нея, през нощта тръгнали, прекосили гората "Клабуч" и минали границата през хвойналака над Рожен. До съмнало пристигнали в Чепеларе. Настанили се у роднини и там останала Лика чак до есента. Сутринта в село майка й разнесла новината: "Нощес Лика избягала нах Булгарие!" Това се приело като добра развръзка, защото и друг път била ходила там. Адем чауш сутринта също чул това, но не направил нищо да напада, пали и убива по къщата, а примирено взел коня си, качил се и заминал, без да се обади никому, даже и на началството си в Пашмакли (Смолян). Отишъл направо към Беломорието. (Сетне, през време на Балканската война, го срещнал един момчиловец край Ксанти, познал го и го убил.)

Лика пак се върнала от Чепеларе за зимата, когато разбрала, че турският аскер се дигнал от Момчиловци. Поради тия й отношения с турчина обаче ергените в селото я отбягвали, а и годеникът й, Халюски Петър, я напуснал. Тя се примирила и две-три години не могла да се ожени. Майка й натяквала, но тя веднъж й казала: "Нимой, маю, да ти е бално! И йе ще се оженям, нема да останам. Левтеро село нема и левтеро гробе нема!" По едно време дошли двама ергени от с. Тополово, минали границата, и съобщили, че искат да водят невести, защото в тяхното село не останали моми. Единият харесал Лика и тя го харесала на хорото, и още същата нощ я завел към селото си. Другият също харесал една мома, та и нея той я завел. Втората обаче нямала много чеиз, защото била бедна, а Лика имала повече, та си го разделили. Така се свършило. После Лика се преселила в Новаково, където я посетих и разпитах през лятото на 1963 година. Беше старица, отслабнала, и наскоро след това чух, че е умряла.

Това е последният опит за помохамеданчване в Родопите, който също излязъл несполучлив.

Настъпила 1912 г. - годината на освобождението и на този край...

Накрая ще спомена накратко събитията и след 1912 г. Защото и тогава има помохамеданчвания. Както е известно тогава, по време на войната, е станало общото покръстване на българите мохамедани. По този въпрос много се е писало, много се е говорило и още по-много се е спекулирало. Подето отначало по искане на самите българи мохамедани в Златоград (Даръдере), понеже "в самия Коран било казано, че ще си станат пак болгаре", то от нетърпеливи българи се изродило от доброволност в принуда и къде с добро, къде с лошо българите мохамедани всички били покръстени. Много от нас, по-старите, помнят това. С това бе се извършил един акт от голямо държавно и народностно значение - приобщаването към българския народ на тия, стоящи на кръстопът и с раздвоена душа наши поселения, наши кръвни братя, който акт, ако бе запазен досега, щеше да се е забравило всичко. Но намерили се наши политически спекуланти, като д-р В. Радославов, Мих. Такев и др., които тръгнали да агитират, че това е дело на Гешевото правителство, на което те са в опозиция, и че като дойдат на власт, ще си им върнат мохамеданската вяра. Тъй и станало. През 1914 г. имало избори, в които, за да спечели Радославов, не достигнали 2-3 депутатски мандата. Затова касирал изборите и насрочил втори, в които обещал на българите мохамедани, че ако гласуват за него, връща им мохамеданската вяра. Идея за това дал Георги п. Анастасов от Устово, който агитирал с фес и гъжва на главата си и бил избран за народен представител от партията на Радославов. За благодарност, българомохамеданите му прикачили прозвището "пашата". С тия избори България бе прикачена към колесницата на Германия в Първата световна война и трябваше нашите войници да се бият не само срещу англичани и французи, но и срещу синовете и внуците на нашата освободителка Русия. Но... "такава ни е била съдбата", казваше Г. п. Анастасов.

Това събитие през 1914 г. бе възмутило до крайна мярка видния и многозаслужил родопски общественик и учител на всички ни по "родопознание" Ст. Н. Шишков, който е написал пламенна статия във вестник "Нова България" (април 1914 г.), озаглавена "Второто потурчване на българите в Родопите" (Шишков 1914). В нея той разобличава Радославов и продажната му политика. Значи, пак е имало помохамеданчване. "Тогава не сме имали патриоти държавници, а държавници пигмеи", казваше Шишков в разговор по тоя въпрос. За първо помохамеданчване той смяташе това, станало преди три века, което е и исторически вярно, а сегашното - в 1914 г., - смяташе, че е второ. Смяташе още, че покръстването на българите мохамедани, когато е ставало, без да се чака доброволно да направят това те, е грешка, но двойно по-голяма грешка е връщането от Радославов на тези наши братя наново в турския мироглед. И при това връщане, което е ставало насила, са паднали немалко жертви, които поискали да си останат българи християни: трима в Златоград, от които двамата братя Хакьови; един в Смилян - Христо с неизвестно презиме, застрелян или заклан с жена му отсреща моста; една жена от Арда, покръстена Стана, също с неизвестно име, удавена от мохамеданите във воденичния яз и пр. Тия мъченици "за народност и вяра" трябва да издирваме и посочваме на поколенията, като пример за саможертва, а не, заслепени от теснопартийни или лични интереси, да тръбим на всеослушание, че насилствено било станало покръстването, че насилствено било това и онова, което не е нам работа, нито е в наш държавен интерес. С това услужваме само на чуждата пропаганда.

Значи, ако става дума за КРАЙ НА ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО, то тоя край е бил през1914 г., т.е. помохамеданчването е продължило и в българско време.

Съвсем накрая ще спомена, че нещо подобно само че без верска основа, а на основа само на съзнаване своята българска народност и тласкане на българите мохамедани в обратна посока към турски мироглед стана и в последните месеци на 1944 г., а и през цялата 1945 г. и насетне, когато българите мохамедани, усвоили ред години преди това български лични имена, трябваше наново да бъдат върнати към турските такива. Причина за това беше сектантско-партийната дейност на двама-трима смолянски ръководители, които не разбраха в момента кое е полезно и политически износно за нашите държавни, народностни, па даже и партийни интереси в родопските райони и извършиха тази вредна реставрация. Това вече не бе помохамеданчване, а своего рода потурчване на съзнанието, защото се отнеха българските имена на повече от 80 000 българи мохамедани в Смолянско, Златоградско, Ардинско, Девинско, Чепеларско и др. и им се наложиха турски имена, а с това се тласнаха към чуждо за българщината съзнание тези хора, с което се услужи крайно много на небългарската пропаганда, че тези хора не са българи, а някаква друга народност. Това нещо направиха не чужди пропагандисти, а наши, българи, нови "радославовци", имената на които няма да спомена, за да не се внесе дисонанс в настоящите редове или по-право сквернота в хубавата идея за културното пробуждане и народностното осъзнаване на българите мохамедани, какъвто процес се наблюдава напоследък - 1971 г.20.

Но това са други въпроси, станали при друга обстановка - идеологическа, историческа, политическа и икономическа, с една обща дума - революционна.

Важното е, че сред българите мохамедани, верни на своя род и език, верни и на гласа на своята кръв, излязоха дейци и проявиха в наше време дейност за отхвърляне на заблудата и наслоенията от миналото, като сами се насочиха към народностното пробуждане, осъзнаване и възраждане.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Деребейско управление - от "деребейлик" (тур.), самоволно управление. [обратно]

2. Мютевелли (араб.) - настоятел на мохамедански вакъфски имот. [обратно]

3. Вакъф - имот, завещан в полза на благотворително дело или богоугодна цел. [обратно]

4. Деребей - голям феодален земевладелец. [обратно]

5. Кабахат - вина, провинение. [обратно]

6. Афуз - лице, което знае Корана наизуст. [обратно]

7. Дерекьой - селата Соколовци и Момчиловци днес. [обратно]

8. Мевлекет - имот. [обратно]

9. Мюдюрлюк - район на управление. [обратно]

10. Капасъзи - разбойници. [обратно]

11. "Салих" на арабски значи "чист". [обратно]

12. Има се предвид 1968 година, т.е. първия вариант на студията. [обратно]

13. Осман Пазвантоглу - управител на Видинска област (санджак). [обратно]

14. Каймакам - околийски управител. [обратно]

15. Брави - овце. [обратно]

16. Бинбашия - майор. [обратно]

17. Достове - близки приятели. [обратно]

18. Юсбашия - капитан. [обратно]

19. Мюлязимин - лейтенант. [обратно]

20. Думата е за двама-трима смолянски партийни ръководители през първите години след 9 септември 1944 г., главно Анастас Примовски и Кирил Василев, първият от които с фес на главата си бе обикалял Смолянско, Ардинско и др., за да връща турските имена на българите мохамедани за пари, с което продавал българските национални интереси в Родопите, ограбвал и без туй бедните българи мохамедани и създавал тежнение сред тях да се обособят в някаква нова народност "помаци" или "ахряне", а вторият - за да угоди на ходжата в с. Кошница, Смолянско, Али Палов, око и ухо на Агушев от с. Могилица (който бе очаквал не съветски, а английски и отвъдокеански войски да навлязат в Родопите, поради близостта на Гърция и Турция), бе разкарвал с мотоциклет тоя ходжа с фес на главата и бе подканял българите мохамедани: "Сега всеки може да си сложи фес, колкото кофа, и пискюл до земата"; бе наричал в пресата турските им имена "любими имена" и по тоя начин бе революционизирал, без сам да съзнава, в антибългарско направление българо-мохамеданските маси. А когато цялата Смолянска околия бе почервеняла не от червени знамена, а от червени фесове и пискюли, той, доволен от това, бе заявявал в речи и в пресата: "За мен масата винаги има право и никога не греши, грешат само нейните водачи", без да се огледа и види сам, че тъкмо такъв водач е той. Трети пък оратор - Манол Велев, бе заявявал в речи пред българите мохамедани в Чепинско: "Вие, помаците, сте свободни, можете да си образувате своя държавица, своя помашка република" и пр. Всичко това бе ставало мимо знанието и без директиви от ЦК на БКП, а само за изтъкване себе си като вестител на нови космополитни идеи или за лични облаги - пари (А. Примовски) и по този начин евтино да печелят слава и обаяние пред масите. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Българско 1962: Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. VІІІ. Трудово-поминъчни песни. Съст. Анастас Примовски. София, 1962.

Василев 1961: Василев, К. Родопските българи мохамедани. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1961.

Дечев 1926: Дечев, В. Родопски герои и прославители. // Среднородопска искра (Смолян/Пашмакли), г. ІІ, бр. 8-10, 1926.

Дечев 1928: Дечев, В. Миналото на Чепеларе. І ч. София, 1928.

Дечев 1968: Дечев, В. Избрани съчинения. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1968.

Константинов 1888: Константинов, Хр. п. От Витоша до Родопа. Пътни бележки от 1883 г. // Труд (В. Търново), г. ІІ, 1888.

Маринов 1940: Маринов, П. Салих ага, родопски войвода и деребей. Пиеса за живота и управлението му. 1940.

Маринов 1944: Маринов, П. Смолян. История. Очерк. 1944.

Маринов 1994: Маринов, Петър. Робинята. Лирическа повест. София: Ангелинов & Партньори, 1994.

Стряма 1936: Стряма, Ант. Салих ага. Поема, 1936.

Хайтов 1962: Хайтов, Н. Смолян. Очерк. 1962.

Шишков 1914: Шишков, Ст. Н. Второто потурчване на българите в Родопите. // Нова България, април 1914.

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2010
Петър Маринов. Очерци и спомени за Родопите. Варна: LiterNet, 2009