 |
Издателство |
:. Издателство
LiterNet  |
Медии |
| :. Електронно списание LiterNet |
| :. Електронно списание БЕЛ |
:. Културни
новини    |
Каталози |
| :. По
дати : Март |
| :. Електронни книги |
| :. Раздели / Рубрики |
| :. Автори |
| :. Критика за авторите |
Книжарници |
| :. Книжен
пазар |
:. Книгосвят: сравни цени  |
Ресурси |
| :. Каталог за култура |
| :. Артзона |
| :. Писмена реч |
За
нас |
| :. Всичко за LiterNet |
Петър Маринов
web | Очерци и спомени за Родопите
Един беззаветно предан борец за социална правда, икономически напредък, свободна съвест, честна мисъл за своя роден край - ето това е д-р Георги Чичовски.
Роден е в град Чепеларе през 1877 г.1. На младините си той се отдал с жар на работа като просветител. Идеалът му е да стане учител, на каквото звание се посветил веднага след свършване на гимназиалното си образование в началото на ХХ век. Заради дейното му участие за просвета на народа - със сказки, реферати, събрания и др., тогавашните власти го вземат за размирен елемент. Първоначално е учител в родното си село Чепеларе. Там той създал движение за колективно ползване на горите и е учредител на първата в този край Горовладелска кооперация "Пампорово". Освен това писал статии и се борил за даване на населението на държавни гори по така наречения "Яйляшки въпрос в Рупчоско" (Чичовски 1910б; 1911). Властите, които гонели и уволнявали всички учители левичари, го уволнили. Той е принуден да напусне учителството и след като чиновничествал известно време в София, заминал за Белгия, където завършил правни науки и защитил докторат в Брюксел. По убеждение е социал-демократ и то в първите редици на това движение в страната ни, поради което преживява не малко сблъсъци с тогавашните режими: стамболовисти, либерали, радослависти и др.
За тези му стълкновения с властите няма да пиша, защото той сам ги е описал в едни свои "Лични бележки и преживелици" (Чичовски 2005: 89-116).
Не познавам Г. Чичовски от онези години. Нашето приятелство започна от средата на 30-те години, когато той разви една извънредно полезна за народа ни деятелност и остави неизличими спомени, а именно - в работата ни сред родопските българо-мохамедани. Тези хора той обичаше безпределно, грижеше се за тях, пазеше ги от увлечения и заблуди, защитаваше интересите им, бранеше ги от неправилно третиране и експлоатация от недобросъвестни наши патриотари и др.
Според споменатите "Лични бележки и преживелици" първите си връзки с българо-мохамедани Г. Чичовски установява още в детските си години, когато в дома на баща му постоянно имало работници от тях, а и почти половината от населението тогава в Чепеларе били българи мохамедани. В началото на своята учителска кариера той и жена му Марица Чичовска са учители в българо-мохамеданското училище в Чепеларе, открито по настояване на големия родопски учител и просветител Стою Н. Шишков. Така още от самото начало на своя съзнателен и културно-обществен живот Чичовски проявява особена обич към българите мохамедани, обич, с която живее до края на живота си. Той вижда в просвещението на българите- мохамедани условия за тяхното национално самосъзнание. Ето защо през 1910 г. пише статията във вестник "Камбана" - "Дайте училища на помаците!" (Чичовски 1910). Той се бори да се дава знание и просвета на българите мохамедани на техния матерен - български език, а не, както било дотогава, на турски език, от който език те не знаели нито дума.
До 1930 година, когато отидох на служба в Смолян (по внушение на Стою Шишков за работа сред българите мохамедани), Г. Чичовски бе водил тежка борба срещу увлечението на някои фактори от Демократическия сговор да улесняват българите мохамедани да се изселват от България. През 1927 г. той бе написал статия в Пловдивския вестник "Борба" под заглавие "Родопите се обезлюдяват". Против него бе излязъл вестник "Мир", а наскоро след това и официозът "Демократически сговор", които бяха обвинили Чичовски, че върши едно "противобългарско дело". Той обаче им бе отговорил с едно "Открито писмо", а също и със статия във в. "Борба" под заглавие "Едно противобългарско дело" (Чичовски 1927). Тази полемика, разразила се във вестниците в доста остра форма, завърши със забрана за българите мохамедани да се изселват, т.е. с пълна победа на отстояваното от Г. Чичовски единствено правилно становище по българо-мохамеданския въпрос.
Впоследствие Чичовски написа в защита на тази теза още няколко статии, които се напечатаха в Асеновградския вестник "Родопско ехо". Тези статии, както и споменатите по-горе, той събра и издаде в отделна книга под заглавие "Среднородопски проблеми" (Чичовски 1934-1935). Тя предизвика вниманието и допринесе много за правилното разбиране по въпросите, свързани със същността и препитанието на родопското население от двете вероизповедания. В тази книга имаше специална глава - "Българо-мохамеданският проблем", в която най-компетентно, зряло, обективно, исторически най-справедливо и полезно за самите българи мохамедани се разглеждаше този въпрос. Заради това след известно време бе преиздадена от Родопската културна дружба в Пловдив. И двете книги получих в Смолян, в който град от 1937 г. насетне се разви една полезна и с първостепенно значение дейност в духа и мислите, изразени от д-р Георги Чичовски.
Тази дейност ни свърза и ние работихме с него всеотдайно до края на живота му. Общата ни работа се отнасяше преди всичко до първото в историята ни културно-просветно сдружение, основано от българи мохамедани. То носеше името "Родина".
За Чичовски появата на това сдружение беше една приятна изненада, поставила началото на нова ера в живота на българите мохамедани. Той се радваше извънредно много и споделяше това с другия голям родопски просветител, писател и историк Стою Н. Шишков. С Чичовски се запознахме при едно от посещенията ми у Шишков. Естеството на работата ни караше да се търсим, да се разговаряме и обмисляме какво трябва да се прави и как да се подхожда за създаване самодейност, като въз основа на еднаквия ни бит, език и обичаи с тия хора да се осъществява приобщаването им към нашия народ. Аз тогава бях много млад и отношенията ни с Чичовски се сложиха като отношения между добър, разумно-сърдечен и опитен наставник към внимателен и послушен ученик. Едновременно с отиването ми при Шишков понякога се отбивах и при Чичовски в дома му, или в адвокатското му писалище в Кооперативния дом "Левски" в Пловдив. Информирах го за това, което става по движението сред българите мохамедани в Смоленско, как се организират младежите около дружбата им "Родина". Той ми даваше съвети и упътвания кога, как и какво да се прави при "тая мирна революция", както той наричаше дейността на дружба "Родина". А тая дружба по своята същност, дейност и значение беше ни повече, ни по-малко едно подобие на Родопската културна дружба в Пловдив, в която след смъртта на Стою Шишков най-дейно участие вземаше д-р Георги Чичовски. Както Пловдивската, така и новообразуваната в началото на 1937 г. Българо-мохамеданска културна дружба в Смолян бяха усвоили практиката да се внедрява у народа обич към родния край, към родния бит и език и по-специално да се работи за опознаване, сближаване и побратимяване на българите от двете вероизповедания в Родопския край с открита цел: да се запознаят българите мохамедани с историческата истина, за да заживеят с чувство и съзнание, че са българи, а не турци.
Практическата дейност на Смоленската българо-мохамеданска културно-просветна дружба "Родина" се състоеше в това, да се устройват събрания, да се организират вечеринки и утра, да се произнасят речи, беседи и четат реферати, в които да се подчертава разликата между понятията "народност" и "религия", и се посочва, че в един народ може да има много религии, а към една вяра много народности.
Тази дейност се развиваше изключително от млади българи мохамедани, завършили начално училище или ограмотени донейде на български език. Г. Чичовски много ценеше тези инициативи и се стремеше винаги да ги насърчава. Така например по повод на двете вечеринки, организирани през 1937 г. по инициатива на "Родина", той изпрати в пловдивския вестник "Борба" следната дописка:
"...След вечеринката, която неотдавна изнесоха младите българи мохамедани в Смолян и която бе една рядка ентусиазирана манифестация на националното пробуждане на тия забравени българи, имаме още един факт особено симпатичен за народностното възраждане на българите в Родопа от мохамеданско вероизповедание. Неведнаж в печата се е изнасяло и подчертавало голямото значение на училищата и просветата за пробуждането и осъзнаването на този иначе чисто български елемент. Само по този път и подпомагани, от друга страна, в техния поминък, ние в близко време ще ги видим приобщени към нашата народна култура, към нашия обществен и държавен живот. И тръгнали през последните години в тази посока, ние имаме вече първите много насърчителни резултати. Пред нас е сп. "Родопа" - специалният брой. Местото не ни позволява да дадем макар и на кратко съдържанието на статиите. Хиляди родопски българи имат вече в ръцете си това списание. Те ще научат от своите просветени едноверци, че народността ни не може и не бива да се идентифицира с религията. Четем възторжените слова на тези млади народни будители към техните едноверци и пред нас неволно изпъква смелата фигура на Паисия Хилендарски..." (Чичовски 1937).
На 8 ноември 1938 г. се състоя първото общо годишно събрание, на което се даде отчет, направи се обнова на настоятелството, замисли се да се състои нова вечеринка, реши се да се напечата книга "Сборник Родина" като печатен орган на дружбата. Постави се и идеята да се промени с нещо носията на българите мохамедани, като се изхвърлят турските остатъци - феса у мъжете и фереджетата у жените. Това бяха все революционни замисли и идеи, които предстояха да се осъществяват. Тази есен се състоя и първата конференция на имамите (селските мохамедански духовници), на която бе предложена идеята да се замени в джамиите турският и арабският език с български. Дружба "Родина" се беше прочула като реформаторска организация, а и се бе разрасла - нови такива дружби се бяха образували в селата Смилян, Търън, в гр. Златоград и др. Затова бъдещата дейност щеше да се провежда не само от смоленската дружба, но съвместно и с тия от другите селища. Настъпила бе уплаха в част от българите мохамедани с реакционни разбирания. Те смятали, че с премахването на фесовете и фереджетата се посяга на тяхното турско самосъзнание. Отначало това бе преминавало тайно, но скоро се изяви и явно. Дейността на дружба "Родина" бе поставена на изпитание. Държащите отрицателно становище българи мохамедани, намирайки опора у някои своебразно схващащи положението християни, бяха прибягнали до крайни средства, да събират подписи и се оплакват до турската държава с цел да злепоставят и спират на всяка цена това българско възродително движение. Прошение-оплакване до председателя на Турската република Исмет Иноню с около сто подписа бе проследено и заловено от родинци в Чепеларе при опита да се пренесе към Пловдив за връчване на турския консул. Членовете на дружба "Родина" бяха извършили един патриотичен акт, като бяха свалили от рейса носителя, взели прошението и го върнали в Смолян, където го предали на властите. Последните бяха предприели следствие и задържане на виновниците. С това "Родина" излезе некомпрометирана и потвърди правотата на своето намерение да се бори за българската кауза, като остави всеки от инициаторите по подписката да отговаря за себе си.
Тогава се наложи да вляза във връзка с Георги Чичовски в Пловдив, към която област се числеше тогава Смолян, за юридическа консултация и застъпничество. По повод арестуваните от съдия-следовател подбудители на подписката, аз му писах и помолих да се застъпи пред областния прокурор да не се пускат виновниците под гаранция, което щеше да бъде много лека мярка за тахното изменничество, а да отговарят пред съда. Същевременно му писах и за безобразията, вършени от тогавашния околийски управител, който бе минал на страната на противниците на дружба "Родина", поддържал бе връзки с Агушовци от с. Могилица, бе вземал рушвет и се бе носил оскърбително и с общинските съветници в с. Момчиловци, които го бяха дали под съд и пр. По отношение на арестуваните той също бе играл непочтена роля - вземал подкуп уж, за да освободи някои, предизвиквал суматоха, че уж ще ги вдигат към затвора в Пловдив, а той възпирал това, насочвал някои да бягат през границата и пр. Това беше един кризисен момнет в живота на дружба "Родина", срещу която управителят действаше, като правеше лично обиски на архивата й, мен предупреждаваше да напусна секретарството в нея, за да не "пострадам" и пр. Беше подготвил работата да ме интернират от Смолян в гр. Свищов, което беше предотвратено от нашия народен представител Атанас Каишев2.
При все това "Родина" вървеше по своя естествен път. По време на тази криза тя подготви и даде своята традиционна вечеринка. Най-голямото събитие беше излизането от печат на Сборник "Родина", том І, който като печатан орган на дружбата се разпространи широко сред нашата общественост и представляваше много сполучлива илюстрация за това, което ставаше в Родопите сред българите мохамедани. По време на печатането на сборника, което стана в печатницата на Христо Г. Данов в Пловдив, няколко пъти се срещахме с Г. Чичовски и разменяхме мисли по горните въпроси. Когато излезе книгата от печат, оставих му 50 екземпляра за раздаване на видни общественици и шефове на служби в Пловдив. По това време продължаваше следствието и арестуваните, които отначало бяха 15-20 души, докато се свършат разпитите числото им бе достигнало 120. В тяхна защита с цел да се прехвърли вината на дружба "Родина", че тя ги е предизвикала, действаха някои от тогавашните смоленски адвокати, главно Партени Спасов, който ги бе оскубал хубаво, обещавал им, че ще ги освободи, ходил бе и в София да занимава министри и усложнява въпроса, да иска да бъдат освободени арестуваните и пуснати под гаранция. Именно по този повод бях писал на Г. Чичовски3 да се намеси пред Областния съд и прокурор в Пловдив да не става това, към което Спасов се стреми.
Чичовски ми отговори следното:
"...Пловдив, 25.02.1939 г.
Драги Маринов,
Писмото ти получих и веднага направих потребното пред прокурора и председателя на Областния съд. Прокурорът Желев е добре запознат с въпроса и ми каза, че без него няма да остави да се решава въпроса. Не зная до къде е отишло до сега следствието, но имам тяхното уверение, че ще се реши тъй, както ти пишеш.
Днес и Околийският ви управител биде осъден на един месец затвор за обида на общинските съветници в Момчиловци. Аз бях защитник на последните и ви се създаде възможност да го характеризирам добре и да изкажа становището си какви чиновници са нужни...
Ти не ми писа ще изпратиш ли оттам от Сборник "Родина" на някои учреждения тук, или да дам от тия, които ми остави. Юсеин (Якубов) разнесе няколко, дадох на прокурора и на председателя на съда, ще дам и на някои от пишущите братя.
С поздрав: (п) Г. Чичовски"
Чичовски наистина не бе знаел как се развива работата по следствието в Смолян и че арестуваните от 10-15 души бяха нарастнали на 120. Поради нахалното държане на някои от тях следователят в Смолян бе възприел практиката "да арестува всеки, малко или много замесен по подписката". С това до голяма степен се усложняваше въпросът. Чичовски ми писа и второ писмо:
"Пловдив, 28.02.1939 г.
Драги Маринов,
Съдът е уважил ходатайството ни. Оставена е без последствие жалбата на арестуваните. Те, научих, са обжалвали определението на Обастния съд пред Апелативния съд. Снощи бях при главния прокурор на Апелацията. На дълго конферирахме по въпроса. Дадох и нему и на председателя на Апелативния съд от "Сборника". Аз имах сведения, че са арестувани само 10-15 души, а те били 120. Това не е много удобно. Не бива да правим толкова хора мъченици. Трябва да се задържат само главните, инспираторите и фанатиците. Ще трябва да се пресеят. Масовите арести могат да предизвикат интервенцията на турското правителство, а нашите в този момент чакат от Турция подкрепа, та може да се наложи освобождаването на всички. Във всеки случай те са в ръцете на съдебните власти и те ще правят това, което е по закона. На всички приятели много поздрави и най-много на теб и на госпожата.
Твой (п) Г. Чичовски."
По това време, за да добият по-широка популярност въпросите и проблeмитe, свързани с Родопската област, насрочена беше една конференция на родопски деятели, имащи присърце делото на дружба "Родина", която конференция щеше да се състои в Пловдив на 16 април 1939 г. по време на Международния панаир, който тогава ставаше през пролетта. На тази конференция бях поканен и аз, тъй като инициативата за нея се възглавяваше от д-р Г. Чичовски. Трябваше да изготвя доклад на тема "По движението за народностно осъзнаване на родопските българи мохамедани във връзка с дейността на културната им и просветна дружба "Родина".
Конференцията се състоя, но времето бе ограничено, та прочетоха доклади само Г. Чичовски на тема "Икономическото издигане на Родопския край", Васил Димитров по "Кооперативното движение в Родопите" и Христо Караманджуков за "Просветата в Родопа". Моят доклад остана непрочетен. Събрахме се след това само тримата - Чичовски, Караманджуков и аз, прочетох го и той остана у Чичовски, за да се размножи и разпрати на разните министерства и служби. Това бе направено.
След около месец се срещнахме пак с Чичовски този път в Смолян. Дошъл бе заедно с народния представител Георги Говедаров от Пловдив по дела в Окръжния съд, та се видяхме преди заседанията там за малко, а и след тях, та говорихме по положението. Чичовски постави в течение Говедаров по работите на дружба "Родина", а и за безобразията, които бе вършил околийският управител. Говедаров с интерес слушаше всичко и се възмущаваше от тоя управител, та се изказа, че "това нещо не би трябвало да се търпи", и обеща, щом отиде в София, да настои пред Министъра на вътрешните работи да се отстрани управителя от Смолян. Това той наистина направи, към него се бе присъединил и Каишев, и той бе премахнат.
Чичовски бе доволен от отстраняването на този управител и оттук нататък настъпи време на по-спокойна работа с българите мохаведани. Основа се и женска секция към дружба "Родина" с председателка София Хускова, чиято дъщеря Невена (Несибе) впоследствие прочете пред многолюдно събрание в читалището "Позивът за хвърляне фереджетата от жените българки мохамеданки".
През лятото на 1939 г. по напомняне от д-р Г. Чичовски пред командира на дивизията в Пловдив, бе наредено войниците българи мохамедани да положат клетва на български език, а не на турски, както е било дотогава. Това наистина стана, като бяха извикани духовници българи мохамедани от Родопите, членове на дружба "Родина", които бяха съставили клетвата, произнесли я бяха и войниците. Ефектът от това бе много голям и впоследствие даде добри резултати.
През същото лято бе разкрит заговор в Девинско за покушение на пограничния офицер Паликъщов, женен преди време за мохамеданка от онзи край, с която си живееха добре. Като противодържавен конспиративен акт по това разкритие бяха осъдени неколцина, между които и мюфтията Шериф Алиев, който бе пратен в затвора, а другите пуснати на свобода. Сред тях бил и Абдурахман Солаков от Девин, баща на Риза Солаков, който току-що бе завършил Учителския институт в Пловдив и се очакваше да бъде назначен за учител. Завършил бе гимназията в Пловдив и Юсеин Якубов от Смолян, който кандидатстваше в Медицинския факултет в София. Но за това му трябваха пари. Той бе отишъл пеша до гр. Девин за среща с Атанас Каишев, когото да моли за застъпничество да получи помощ. На връщане обаче, при Беденските бани бил застигнат от полицаи, дошли от вътрешността на страната, които не го познавали, и мислейки да изтръгнат някакви показания по конспирацията, го смазали от бой. В същото време пък фанатиците мохамедани в Смолян и селата бяха повлияли на околийския мюфтия, който бе уволнил имамът (селския духовник) в с. Търън за това, че не ходи с фес и чалма, че членува в дружба "Родина" и пр. Това уволнение бе потвърдено от Главното мюфтийство на турците в София, под чието ведомство бяха българите мохамедани. Това бяха фрапиращи събития през лятото на 1939 г.
Тогава често ходех в Проглед. При едно такова пътуване срещнах Георги Чичовски при вилата му в Пампорово и го поставих в течение за случилите се събития в Смолян и Девинско. Той се възмущаваше от това, което научи, и понеже предстоеше скоро да се прибере в Пловдив, обеща, като отиде там, писмено да занимае с въпросите Министъра на вътрешните работи. Това той наистина направи и не след много време получих от него копие от изложението му за архивата ми. Това изложение имаше следното съдържание:
"Д-р Георги Чичовски - адвокат в Пловдив.
До Господин Министъра на Вътрешните работи и Народното здраве - София.
Уважаеми Г-н Министре,
Напоследък в Девинско стават събития, които не са могли да не привлекат Вашето внимание. Афери, шпионажи, които се преплитат и носят тревога. Откъснат от града в Пампорово, аз не зная в какво се е изразил шпионажа напълно. Слушам, че има задържани лица и провинени. Разбира се, че всеки трябва да понася отговорностите пред законите. Ако има виновни, те трябва да бъдат наказани.
Въпросът, който ме интересува тука, е за ПОМАЦИТЕ - ТЕЗИ СТОПРОЦЕНТОВИ БЪЛГАРИ.
Между тях слушам са се намерили оръдия на чужда държава, агенти на Турция.
Това много не ме изненада. Ако между българите християни се намират шпиони, нищо чудно, че такива ще се намерят и между българите мохамедани.
И сега пред мен и пред нашите държавници и общественици отново се слага въпросът - какво направихме ние? Какво правим, за да избием от главите на тия планинци с най-чист Кирило-методиевски български говор погрешната мисъл, че са по народност турци?
От тридесет години ме занимава този въпрос. В множество статии в нашия печат и по-специално в книгата ми "Среднородопски проблеми", отпечатък от която под заглавие "Българо-мохамеданският проблем" - издание на Пловдивската Родопска културно-просветна дружба Ви изпращам, съм посочил онези културно-просветни мерки, които ще трябва да се вземат, за да осъзнаем национално тия добри, кротки и простички родопчани.
Трябва с голям срам да признаем, че и досега не можахме от този проблем да направим ЕДИН ГОЛЯМ ДЪРЖАВЕН ВЪПРОС.
За голямото, подавляющето мнозинство от нашите държавници и общественици, този въпрос не съществува. За тях тия планинци са ТУРЦИ. Ние сме готови да ги изгоним в Турция. Да предадем 100 000 със здрава българска кръв планинци, за да ги заселят в Одринско и ги поставят утре против нас като наши отявлени врагове. А можехме и можем, па и длъжни сме да ги осъзнаем. Установихме ли ние досега за тия забравени българи една НАЦИОНАЛНА, ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА?...
За да видите Г-н Министре каква анархия още се шири по този въпрос в разбиранията и действията на държавната ни власт, ще си позволя тук да Ви приведа няколко лично от мен проверени факта:
I. В Смолян от преди няколко години се е основало от млади и осъзнали се като българи - БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНСКА ДРУЖБА "РОДИНА", поставила си за цел да работи за националното осъзнаване на българите мохамедани. Това дружество развива една похвална дейност. Дружеството демонстрира своите национални чувства при всеки народен празник наред с другите патриотични организации. ТО ХВЪРЛИ ФЕСА и го замени с БЪЛГАРСКИ КАЛПАК. Отдавна трябваше държавата да забрани феса, този символ на турцизъм, да задължи тия българи за калпак или каскети, да не остави този въпрос на лична инициатива. До вчера Околийският управител в Смолян, сега уволнен, лично преследваше и обезокуражаваше тия млади родинци и демонстративно менажираше фанатиците мохамедани, които водеха и водят жестока борба с членовете на "Родина", като ги именуват "гяури". Така, в стълкновение неотдавна между родинци и турцизирани фанатици, ЗА ФЕСА ИЛИ ШАПКАТА, този околийски управител бе взел, за срам на страната ни, открито защитата на феса. Елементарен такт му налагаше да даде да се разбере, че е време фесът да си отиде, който и в самата Турция е забранен. Ползотворната работа на дружба "Родина" е отразена в издадения сборник на дружеството, от който вярвам да Ви е изпратен един екземпляр.
ІІ. Между питомците българи мохамедани, които държавата издържа в своите пансиони за сираци от войните, е и Юсеин Якубов от гр. Смолян. Този младеж завърши тази година Пловдивската мъжка гимназия с много добър успех. Той е момче с изключителни дарования. Фанатик българин, Якубов написа в нашия родопски печат не една възторжена статия за "Родина" и българщината. Част от неговите статии и стихове се намират в Сборник "Родина" (Сборник 1941: 16-19). Там е поместен и портрета му. И този идеалист българин преди няколко дена идва при мен и СЪС СЪЛЗИ НА ОЧИ ОПИСА СВОЯТА ТАЙНА УЧАСТ:
Преди няколко дена отива от Смолян за Девин, за да се срещне с народния представител ген. о.з. Каишев, за да се съветва с него за продължението на своето образование. На връщане от Девин, той бил настигнат от двама униформени полицаи и макар да се е редовно легитимирал и обяснил на полицаите кой е, къде и за какво е бил в Девин, той бил срамно обруган и жестоко бит. Тялото му е покрито със синини. Отчаян, разочарован и убит духом, Юсеин безутешно плака пред мен:
- Какво съм виновен аз, че родителите ми са мохамедани? Аз не държа на вярата! Готов съм сега да се покръстя, ако трябва и е необходимо за каузата, за която се борим! Защо е това подозрение? Защо е тази жестокост?
С мъка намерих думи да го утеша. От години аз го подпомагам, ръководя, насърчавам и подготвям за възрожденската мисия, която предстои - нему и на другарите му.
И НЕ Е САМО ТАЗИ ЖЕРТВА НА НАСИЛИЕ И ОБРУГАВАНЕ.
Режимът, който е установен в Девинско в последно време от дошли отвън полицаи, е вън от границите на позволеното и допустимото.
ІІІ. Риза Солаков от гр. Девин, също стипендиант на държавата, завърши тази година висшите педагогически курсове в гр. Пловдив. И той е написал ред статии за националния произход на българите мохамедани. Пред курсисти и учители, както и пред Пловдивската културна родопска дружба чете реферат ПО БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНСКИЯ ВЪПРОС, който произведе на всички отлично впечатление. Този реферат ще бъде отпечатан още тази есен в отделна брошура. Това ще бъде първият добре обоснован печатан труд по този въпрос от българин мохамеданин. А петимна е нашата книжнина, държавност и общественост да види не от християнин, а от мохамеданин данни и доказателства за българския произход и българския характер на нашите българо-мохамедани. Във времената, в които живеем, и когато ТУРЦИЯ ПРЕТЕНДИРА, ЧЕ ПОМАЦИТЕ СА НЕЙНО МАЛЦИНСТВО У НАС, такива печатни трудове са една повелителна необходимост.
И този добър българин не е пощаден. Неговият баща е бил арестуван и изпратен в Пловдив. Там е бит и като не му намерили никаква вина, го освободили. Писмото на Солаков, писано до мен, което изпратих направо на господин Директора на полицията преди няколко дни, издава мъчителното и тежко разочарование, което е преживял този младеж още от ранното утро на своята възрожденска и народополезна дейност. Вместо насърчение и доверие, той и семейството му са под неоснователно и безмислено подозрение, че са предатели и шпиони.
ІV. В с. Търън, Смолянско, отпреди няколко години бе назначен за имамин един млад човек, името на който в момента не мога да си спомня, който е просветен и осъзнал се българо-мохамеданин. Той не пропуска да агитира, а и в самите проповеди в джамията, да подчертава българския произход на помаците и да им сочи различието между народност и религия. Той е основал в селото си клон от дружба "Родина". Води непрекъснато борба между турчеещите се помаци. И за голяма изненада на всички ни, този момък е уволнен от мюфтията. Мотивите за уволнението му сочат и това между другите, ЧЕ БИЛ БЪЛГАРИН, и не се намери власт в България, която да защити този възрожденец, която да поиска обяснение и постави на място този фанатик мюфтия. ТУРЦИЗИРАНИ ПОМАЦИ И ИМАМИ СЕ ПОКРОВИТЕЛСТВУВАТ ПРЕД ОЧИТЕ НА ВЛАСТТА!
....
Прилагам брошурата "Българо-мохамеданският проблем".
Приемете Г-н Министре моите уважения!
15 авг.1939 г. /п/ Д-р Г. Чичовски"
Това изложение на Чичовски бе един истински апел за трезвеност, обективност и принципност по въпроса за българите мохамедани от нашите държавници и общественици, за което той се бореше беззаветно и всеотдайно. Той бе искрен, честен и обичащ народа си патриот и затова смело поставяше въпросите за разрешение. В това отношение той бе застанал на един пост на трезвомислещ деятел, родопчанин - родолюбец от първостепенно значение, в което отношение след смъртта на Стою Шишков напълно заставаше като негов заместник. И той бе упорит, последователен и настойчив до всичката възможна мярка тогава, както ще видим по-нататък.
Покрай другото Чичовски залягаше да се образува дружба "Родина" и в родното му Чепеларе с района на околните села. Това обаче не можеше да стане поради неизявена готовност на Ариф Садъков, който се чувстваше засегнат, че смоленската инициатива го е изпреварила. Той все обещаваше, че ще стане и това в Чепеларе. Чичовски следеше с жив интерес това увъртане, но до есента на 1939 г. наистина нищо не стана. Тогава се бе създало настроение сред тамошните българи мохамедани да започнат работа в това направление, макар и без участието на Ариф Садъков.
По това време настъпиха събития от световен мащаб - в началото на септември германците завзеха Данциг (Гданск - б.м., П.М.) и нахлуха в Полша, с което почна Втората световна война и хората се смутиха пред въпроса - какво ли ще стане след това? Смущението обхващаше и нас, деятелите на "Родина", но все пак гледахме да сме последователни. В архивата си намирам едно писмо до Г. Чичовски, в което съм му писал, че при ходенето си в Проглед съм се срещал с учителя Васил Димитров4, който ми каза, че се подготвя създаването на дружба "Родина" и в Чепеларе. След това му добавих:
"...Това е много хубаво, дано само не се объркат световните събития, та да се объркат и нашите. Защото, нали знаеш мнозинството от нашите тесногръди ръководни среди споделят схващането, че "помаците ще се оправят само с едно покръстване". С други думи чакат да се ройне дюнята5 (светът), та да се нахвърлят както през 1912 г.
Въпреки ходът на войната и наченалите се събития в Европа последваха нови и важни прояви в живота на дружба "Родина". През месец януари 1940 г. се изнесе четвъртата традиционна вечеринка. Сензацията на тази вечеринка беше прочитането пред многолюдното събрание на Позива за хвърляне на фереджетата от жените българки мохамеданки. Прочете го по свое желание Несибе Шехова (по баща Хускова), която предварително го бе взела, за да се приготви. Прочитането на този позив беше цяла революция в живота и съзнанието на българите мохамедани. Почна се след това агитация както в града, така и в селата, които предизвикваха реакция и оплаквания от противниците до царя, царицата, министрите и др., но след всичко и след няколко мъчнотии и преодоляване на стари закоравяли схващания, с фереджетата беше ликвидирано.
За всичко каквото ставаше в Смоленско, държах в течение Георги Чичовски било с писма, било при лични срещи в Пловдив. По пощата му бях изпратил и няколко екземпляра от позива, озаглавен "ЗОВ към жените българо-мохамеданки..." По този повод получих от него следното писмо:
"Пловдив, 2.ІІ.1940 г.
Драги Маринов,
Днес получих "ЗОВЪТ". Бях много приятно изненадан. При мен бе и Попноев6, та ти писахме обща картичка за поздравление на всички родинци.
Това са добри ефекти. Вярвам, горе ще направи силно впечатление. Но... както съм го казвал не един път: - нашата главна задача е да осъзнаем нашите държавници и общественици по този голям национален въпрос. А и в психиката на българо-мохамеданина това действува до известна степен революционно. Това ще рече за тях ПОБЪЛГАРЯВАНЕ. А би било победа да придобият съзнанието, че вече са побългарени.
Реших да ти пращам всичко, що пиша за нашите българо-мохамедани, за да правиш архива за това що се пише и върши за тия хора...
С поздрав: (п) Г. Чичовски.
С писмото си ми изпращаше и следното изложение, за поемане от държавата на въпроса за българите мохамедани и тяхната просвета:
"До Г-н Министър Председателя
До Г-да Министрите на Народната просвета и войната -
София,
Уважаеми Г-н Министре,
Позволявам си свободата да привлека Вашето внимание върху следното:
Знам, че е близка до сърцето Ви съдбата на нашите Българи-мохамедани. Това стопроцентово българско население има нещастната участ да бъде пренебрегнато и забравено от нашите държавници и общественици в продължение на много години. Едва в последните няколко години се заработи за тяхното народностно осъзнаване. Министерството на Просветата и това на Войната правят усилия да подпомогнат тия планинци да разберат, че НЕ СА ТУРЦИ, А БЪЛГАРИ.
Нашите писания и пропаганда не ще направят много за тяхното осъзнаване, ако не успеем в близко време да създадем един голям интелигентен кадър измежду самите тях от учители, лекари, адвокати, кметове и др., които да поемат сами тази тежка и народополезна задача. Наблюдавам и живея в контакт с много от тия помачета, които сега следват в нашите средни и висши училища. Това са все силно пропити с български дух младежи, които утре ще занесат между своите едноверци българската култура.
Нашата голяма грижа за сега трябва да бъде - ДА СЪЗДАДЕМ ТОЗИ ИНТЕЛИГЕНТЕН КАДЪР. Ала това планинско население е бедно. Единици са тия, които на свои средства могат да пратят децата си в нашите средни и висши училища.
Крайно необходимо е, да се подкрепят широко със стипендии тия млади българи - пионери и възрожденци. Нека не се забравя, че дадените средства са дадени за нашата национална сигурност! Та нима да се спечелят колкото е възможно по-скоро тия 100 000 планинци, поставени от съдбата на най-уязвимото място на нашето отечество, за народната ни кауза, не ще значи охраната на нашата граница и изобщо осигуряването на народната ни отбрана? И ако за последната ние сме готови да дадем мило и драго, защо да не се предвидят суми за спечелването ни в Родопа една крепост на българщината?
Накъсо, крайно необходимо е:
1. Да се предвидят още в тазгодишния бюджет суми:
а) стипендии за всички младежи българи мохамедани, които следват в нашите висши училища и висши педагогически курсове;
б) за стипендии на тия, които следват в средните училища, там дето няма пансиони;
в) да се увеличи броят на помачетата, прибирани в пансионите за пострадалите от войните. ТОВА Е НАЙ-УДАЧНАТА МЯРКА, която досега е предприемана за осъзнаване и просвета на българите мохамедани.
г) да се освободят веднаж завинаги учениците българи мохамедани от училищни такси. Не бива да се приемат всяка година като чужди и по формални фискални причини да се урежда въпросът за тяхното записване, едва към средата на годината.
2. Да се побърза и създаде едно духовно училище, специално нагодено за българо-мохамедани.
Приемете Г-н Министре моите уважения.
Пловдив, 24.І.1940 г. (п) Г. Чичовски"
Тук трябва да се отбележи, че от февруари 1940 г. по настояване на тогавашния народен представител Атанас Каишев бе открито духовно училище на българите мохамедани за създаване кадър за духовни служители (имами) в селата. То бе като клон от гимназията в Райково. По застъпничеството пак на Каишев тогава бяха отпуснати стипендии на следващите в средни и висши училища младежи българи мохамедани, а също се приемаха неограничено българи мохамедани в пансионите за сираци от войните, тъй че изложението на д-р Г. Чичовски бе попаднало тъкмо на място.
Така работеше и действаше Чичовски, за да предизвика държавната власт да се замисли и започне и тя системна и планомерна работа за приобщаване на българите мохамедани към кръвната им народност и родна държава. Всичко каквото ставаше дотогава в реформиране външността, а оттам и на мисловността на българите мохамедани в Смолянско и Родопите беше изявено като дело на дружба "Родина" и отделните деятели от Родопските културни дружби в градовете Пловдив и София, т.е. дело на частна инициатива.
А що се отнасяше до държавата в лицето на нейните органи, централно и в Родопите с редки изключения те бяха настрана, а понякога и отрицателно настроени срещу дейността на дружбите по тези реформи. И какво правеха представителите на тези власти? - едни не искаха да си нарушават спокойствието и се занимават с такава "неважна" работа, отнасяща се за "помаците", които не заслужават внимание; други "мъдруваха" дълбокомислено, че с това може да се предизвика Турция; трети смятаха че въобще "помаците не са българи", та няма какво да се занимават с тях и пр. Обща държавна политика по този въпрос нямаше и всеки го третираше и разбираше както си иска. Някои превзети патриотари пък, както споменах по-напред централно или по места, смятаха, че дружба "Родина" е излишна, размирна, левичарска организация, прикрит кемализъм или комунизъм и пр., на която трябва да се гледа подозрително и да се следи. Защитници или по-правилно привърженици на "Родина" бяха общественици като д-р Г. Чичовски, които схващайки идеите й правилно, обективно гледаха на работите. Трудно беше на родинци, защото противниците на реформите, каквито бяха всички чорбаджии, аги и първенци, разполагащи с пари и ползващи се от услугите на адвокатите в Смолян, заявяваха и оповестяваха, че тези реформи не са от държавата, а от дружба "Родина", следователно могат и да не се изпълняват. Затова намираха съществуването й за неоправдано и се стремяха тя да бъде разтурена. По едно време, навярно по повод изложението от д-р Г. Чичовски, от Министерския съвет или от кабинетите на някои министри, устно бе съобщено, което дойде и до нас, че "становището на правителството било: - на "Родина" ще се гледа като легална организация и няма да се разтуря, но и противниците й няма да се преследват". Самият Министър-председател Г. Кьосеиванов беше заявил на народния ни представител Ат. Каишев:
"Не бива да се заангажирва държавата с участие по българо-мохамеданския въпрос поради времето и събитията. Но Вие там работете както намерите за удобно и полезно!".
Това значеше, че сме оставени сами на себе си. В тези думи на Министър-председателя се виждаше какво "участие" имаше държавната власт по дейността на дружба "Родина" и по българо-мохамеданския въпрос въобще.
От това нещо беше недоволен Г. Чичовски, който имаше амбиция да предизвика дейна намеса и поемане на въпроса за осъзнаване на българите мохамедани всецяло от държавата и затова изпращаше изложения и писма, както ще видим по-нататък.
Той бе един от най-въодушевените ценители и крепители на движението, като при пледиране правотата на дружба "Родина" беше се натъквал многократно на бездушието на нашите служебни и обществени лица в Пловдив и в София, където ходеше по адвокатските си работи. Той бе заживял с мисълта, че наистина трябва да се работи за осъзнаването на българите мохамедани, но преди това и то постоянно, повече и по-настойчиво за осъзнаването на нашата общественост, българската интелигенция и служебни лица, които да проумеят, разберат и приемат в сърцата си българите мохамедани като равностойни и равноценни наши сънародници и братя по кръв. Радваше се много на родинските реформи и се възхищаваше от всичко, каквото се вършеше в Смолян и Среднородопието.
Допустимо е и напълно оправдано да се натисне здраво някой реакционер, за да се види от другите, които ще почерпят поука от това, и ще възприемат по-лесно реформите и новото в живота и бита в своите домове и села - казваше той.
Като най-мощно средство за постигане реформите той смяташе просветата и печата. Затова с голям интерес посрещаше излизането на книгите от Сборник "Родина". През 1940 г. излезе кн. ІІ от този сборник, от която имаше и отпечатъци от реферата на Риза Солаков (1940: 75-100)7 под заглавие "Българите мохамедани в миналото и днес" и др. От всички тях му оставях на разположение около стотина екземпляра за раздаване на чиновници и общественици в Пловдив и другаде. Той особено ценеше тези издания и с живо чувство следеше разпространението им. Когато получи сборника, а след това и отпечатъците, той ми писа:
"Пловдив, 13.ІІІ.1940 г.
Драги Маринов,
Получих отпечатъците от "Родина", а преди това и Сборника. Хубавичко е подреден, а и външният вид и печатът е изискан. Сборникът ще трябва да отиде в ръцете на всички наши общественици и държавници, които могат да бъдат полезни за нашата кауза. Чрез него трябва да създадем интерес към нашето движение в отговорните фактори в страната. Казвал съм го много пъти: - ТРЯБВА ДА ОСЪЗНАЕМ НАЙ-НАПРЕД ДЪРЖАВНИЦИ И ОБЩЕСТВЕНИЦИ И ТОГАВА НАРОДНОСТНОТО ОСЪЗНАВАНЕ НА ПОМАЦИТЕ ЩЕ ДОЙДЕ САМО ПО СЕБЕ СИ.
Голяма роля в това направление има да играят тези периодични сборници.
И "Зовът" (към жените българки мохамеданки - б.м., П.М.) например бе една отлична идея. Шумът, който се вдигна около него, неизбежно ще има голямо отражение както у нашите, така и в българо-мохамеданските среди. Знаем, че чудеса не ще станат, но така ще се подготви почвата, за да доживеем един ден и той не ще бъде далечен, когато властта ще декретира промените, които дълбоко ще засегнат бита на нашите родопски мохамедани и ще ги приближи към нас, нашата държава и общественост. В това твърдо вярвам. Захвърлянето на фесовете е едно указание колко лесно могат да станат редица промени в живота на нашите мохамедани, които основно ще променят техния манталитет.
Да ръководим, окуражаваме и насърчаваме младите сили, които пълзят по стъпалата на нашите учебни заведения и да ги хвърляме в тяхната естествена среда за обществена и просветна работа - това е нашата грижа за сега. Нека непрестанно им внушаваме тяхната голяма роля, че те могат да работят, че могат да пишат. Да поддържаме у тях огъня на бъдещи общественици - това е от особена полза. Младите ще четат писаното от тях. То, разбира се, не е съвършено, но като начало е много насърчително.
Докато сборникът трябва според мен да намери място в нашите ръководни среди, отпечатъкът на Солаков би трябвало по агитационни съображения, да отиде в ръцете на по-грамотните и по-издигнатите младежи българи мохамедани. Тази брошурка трябва да проникне във всички българо-мохамедански селища.
Забравих да ти се обадя, защото бях много зает, а чаках да напиша нещо за сборника. Това сторих вчера и тия дни в "Борба" ще излезе статия. На всички родинци изпращам сърдечни поздрави. Теб и на госпожата поздрав от всички в къщи. Твой /п/ Г. Чичовски".
В средата на април 1940 г. Чичовски прекара няколко дни в Смолян. Беше дошъл по дела в съда. Той подкрепяше всичко, което бе направила "Родина", но като разумен и практичен човек виждаше и грубата действителност, с която трябваше да се справяме. След неговото изложение до Министър-председателя и другите министри той намираше, че и ние от дружба "Родина" трябва да направим такова изложение, защото, "докато не тропаме, от само себе си нищо не ще получим".
Той виждаше, че едновременно с работата ни сред мохамеданите, със същата настойчивост и даже по-голяма трябва да работим за "осъзнаване" на българо-християнската общественост и държавни органи.
Направихме тогава събрание на настоятелството и някои членове, на което дойде и Чичовски. Всички бяха в настроение по повод акцията по промяна на женското облекло, от която той се възхищаваше и окуражаваше да се върви все напред.
"Продължавайте със същия темп!" - казваше.
На мен препоръчваше да събирам материали и да подреждам сборник "Родина" кн. ІІІ, който "би трябвало да се издава поне два пъти през годината".
Така се разделихме с пожелание за нови и по-настъпателни успехи. Настоятелството на "Родина" тогава реши да изпрати изложение до всички министерства и народни представители. За целта преработихме, разширихме и преписахме в много екземпляри изложението ни от 6 март 1939 г., към което, като приложихме по един екземпляр от кн. ІІ от Сборник "Родина", съответно разпратихме.
Но както от изложението на Чичовски, така и от нашето не получихме никакъв резултат. Всичко заглъхна и като че ли потъна в бездънните канцеларии на нашите държавни учреждения в София. Държавата не прояви интерес, а това значеше, че ние "каквото можем" и "както можем" трябва да работим.
Цялото лято на 1940 г. мина в напрежение. Усилено се провеждаха акции за премахване на фереджетата, противниците правеха оплаквания, провеждаха се анкети и пр., но работата си продължаваше. Случи се времето да е дъжделиво, та често членовете на "Родина" не можеха да отидат на кърска работа, затова се събираха при Ахмед Хусков и по свой почин излизаха из града, ходеха из селата да "късат фереджи". Всъщност не късаха, а само предупреждаваха, че "с фереджета не бива да се излазя" и жените като възприемаха това за държавна наредба, се разфереджаваха и заменяха връхното си облекло с балтони или шлифери. Прието бе да се мисли всеобщо, че фереджета не бива вече да се носят. Родинци представяха работата като отхвърляне остатъците от турското робство и прогласяване българската народност на българите мохамедани. И това беше наистина една революционна възрожденска акция. В разгара й и мюфтията в Смолян бе взел участие. В една реч в джамията в петъчен ден той бе казал в заключение: "Фереджите да се премахнат!".
Чичовски беше научил в Пловдив какво става в Смоленско и по едно време получих от него следното писмо:
"Пловдив, 23 май 1940 г.
Драги Маринов,
Радвам се на революционните акции, които предприемате. Писах днес на мюфтията и го насърчих.
Отдавна се каня да ти пиша по-дълго, но не намирам време. Днес заминавам за Девин. Като се върна, ще ти пиша по работите, които ни занимават. Поздрав на теб и на всички наши приятели!
/п/ Г. Чичовски".
Чичовски следеше и залягаше във всяко по-голямо селище, в което има българи мохамедани, да се образува дружба "Родина", да се организират акции срещу всичко наслоено и останало от турското робство, с една дума - да прогласява българщината на българите мохамедани. И затова бе много доволен, когато чуеше, че се е образувала някъде нова дружба "Родина".
Не много време след горното писмо той пак ми писа:
"Пловдив, 31 май 1940 г.
Драги Маринов,
Върнах се доволен от това, което видях в Девин. Пропуснах да ти съобщя, че в управата на "Родина" там влизат Борис Карастоянов - военен, Борис Георгиев - кмет, Калин Шупев - чиновник, Раиф Малковски и Нури Бошнаков, а контролен съвет: Тодор Марински, Сали Ар. Чаушев и Джамал Моллаахмедов. По един оригинален начин са разрешили въпроса с обръщането на фереджетата (не знам защо в Смолян там ги наричате мехтени). Тая дреха у тях е лека, памучна от черен сатен. Направили са пояс от същия сатен, който опасват през кръста, а горе яката е приспособена с яка на палто и по тоя начин са добива истинско черно манто. Кърпите са от различен цвят.
И тук повече от другаде - пълно безразличие към поминъка на населението, особено към българите мохамедани. Като гледах децата голи и боси, спомням си за бившите поданници на злополучния Негус.
Преценявайки дейността на Каишев за нашите българи в Родопа, идва ми на ум за това, по което приказвахме в Смолян. Не бива в никакъв случай да се подценява неговата деятелност и заслуга по нашия въпрос. Неговата работа е практическа и даде големи резултати, която по моя преценка далеч надминава онова, което ние вършим с нашите писания. Щеше ли правителството да направи този голям жест - да открие богословско училище в Райково? Щяхме ли да имаме стипендии за нашите българчета, ако нямахме неговото застъпничество? Неговото пряко общуване с отговорните фактори по този въпрос и упражняваното влияние и въздействие не би могло да се извърши от никого другиго. Тия именно големи заслуги към това дело го поставят на първо место. Не ме интересуват неговите взглядове по политиката и на кой Бог там служи. Имай предвид тия мои разбирания и преценки за него, които ги правя най-искрено.
Впрочем по това ще можем да говорим повече през лятото, когато дойда в Пампорово.
...В Девин разбрах, че от Сборника не сте изпратили в този край. Прати непременно на по-важните и отговорни лица. Там би трябвало да имат от брошурата на Риза Солаков и всички интелигентни хора. Не забравяй и бащата на Солаков. Мнозина ми казваха, че и нашият Солаков бил фанатик турчин, и когато им казвах, че е написал брошура, те бяха искрено изненадани. Прати и на полицейския началник там, който се кълне, че не знае да е бил бит нашия Якубов.
Хайде на теб и на всички наши приятели много сърдечни поздрави.
/п/ Г. Чичовски".
По препоръката на Чичовски за изпращане на книги в Девин направихме това, като изпратихме на Калин Шупев 50 екземпляра от кн. ІІ на сборник "Родина", а също и 100 екземпляра от брошурата на Риза Солаков.
В Смолян пък през цялото лято на 1940 г. в свободното си време родинци бяха заети с провеждане акции за премахване на фереджетата, които в началото се премахнаха, но впоследствие по агитация на противниците, които се бяха убедили, че това не е държавна разпоредба, а на "Родина", та ту се възстановяваха, ту се премахваха, докато най-после се прие вместо фереджета да се носят граждански дамски балтони или шлифери. Така зимата и новата 1941 г. се посрещна от почти всички жени без фереджета.
Докато вършеха това родинци, аз се занимавах със събиране, подреждане и систематизиране на материалите за кн. ІІІ на сборник "Родина". В този сборник както се виждаше още от кн. І, бе създаден и се поддържаше специален отдел "Българо-мохамедански просветители и приятели". Бяха вече напечатани в първата книга къси очерци за Стефан Захариев, Михаил Маджаров и Константин Величков, които първи бяха погледнали правилно и преценили, че за да се осъзнаят българите мохамедани народностно, трябва да се просветят чрез училищата. След това в кн. ІІ в тая светлина бяха представени Стою Н. Шишков и Васил Дечев. Сега в кн. ІІІ предстоеше да се пишат очерци за Атанас Каишев, д-р Георги Чичовски и Христо Караманджуков. Понеже тогава нямаше много сътрудници и пишещи братя, защото не се плащаше хонорар, затова за Каишев написах очерк аз, а след това и за Хр. Каламанджуков. А за да не е всичко от мене, пък и да има разнообразие в авторите, поканих Васил Димитров (Янтай Кавалов) от с. Проглед да напише такъв за д-р Г. Чичовски. И той наистина написа и очеркът му се помести в кн. ІІІ на Сборника. Преди да го напише обаче, още през лятото, той и аз ходихме заедно в Пампорово, срещнахме се с Чичовски и му казахме, че имаме намерение да пишем, като го помолихме да ни изпрати един негов портрет. Той се изненада и скромно каза, че "не е направил нещо много за разрешаване на българо-мохамеданския въпрос", на което веднага му възразихме, че той е направил може би повече от много други с книгите си "Среднородопски проблеми" и "Българо-мохамеданският проблем", разпространени широко из нашата общественост. Помолихме го да разкаже нещо от своето минало, за което той помисли, па накрая отсече: "Аз ще напиша нещо за това минало и ще ви го пратя.".
Ние на свой ред бяхме изненадани от тази му готовност и го помолихме да побърза, защото материалите за кн. ІІІ предстояха да се дадат в печатницата.
И това той направи скоро след срещата ни, когато беше слязъл в Пловдив. Един ден получих по пощата в Смолян от него малък пакет. Оказа се машинопис с около двадесет страници, гъст шрифт без разредка, озаглавен: "Лични бележки и преживелици" (Чичовски 2005). Прочетох го веднага. Те се предшестваха от едно късо разумно разсъждение, скромно и искрено, както следва:
"Днес в много големи културни страни в дни тежки и съдбоностни, каквито са днешните, управлението е поверено на 70-80-годишни старци. Това е на запад. У нас стане ли човек към 50 години, правят го по неволя пенсионер, излишен човек, а мине ли 60-те, намират го годен само да пише мемоарите си. Сега, когато моите добри приятели Маринов и Димитров настояват да напиша нещо из моето минало, ми минават през ума горните съждения.
Да пише човек мемоари, е една много благодарна работа. Ние, които видяхме България още от първите дни на нейното Освобождение, когато нейната материална и духовна култура бяха толкова първобитни и след това бяхме живи свидетели на онзи необиктовен подем във всички области на живота - духовен и материален - на нашата малка страна, напредък, за който младите поколения нямат представа, има какво да пишем за назидание на идещите поколения.
Но не на всекиго е дадено да пише мемоари. За това са необходими: добра памет и дарование. А аз нямам нито едното, нито другото.
И все пак и аз имам преживелици, които колкото и да имат местен, локален характер, заслужават да бъдат отбелязани.".
Това бе встъплението. След това идваха спомените му от 1900 г. насетне - за следването му в гимназията в София, за първата горска кооперация в Чепеларе, за айляшкия въпрос в Рупчоско, по който е писал статии и се е борил за даване горите на населението, по българо-мохамеданския проблем, по който още през 1910 г. е писал във в. "Камбана" статия под заглавие "Дайте училища на помаците" и др., по които въпроси споменах в началото на настоящите редове.
През януари 1941 г. получих от Чичовски следното писмо:
"Пловдив, 12.І.1941 г.
Драги Маринов,
Пращам ти препис от краткото изложение, което изпратих тези дни на г.г. Министрите и някои депутати във връзка с бюджета, който тези дни ще се приема.
Бях неотдавна в София и исках надълго и широко да приказвам с Караманджуков по много въпроси. Спряхме се сега на тия, които повдигам като най-належащи.
Особено много ме зарадва окръжното на Бейски. То е едно рядко знамение за времето, едно събитие от първостепенно значение. Представям си какво би било, ако имахме все такива мюфтии!
Дано правителството се вслуша в нашите последни искания и направи нещо за тях.
Има във всеки случай вече добри резултати от дейността, която там ви вдъхновява.
Нека имаме убеждението и вярата, че скоро ще можем да се поздравим с още по-насърчителни постижения.
Теб и на всички наши добри приятели и родинци много поздрави и пожелания.
Твой: /п/ Г. Чичовски".
А въпросното изложение, пратено заедно с писмото, имаше следното съдържание:
Г. Чичовски
Адвокат - Пловдив
Пловдив, 12.І.1941 г.
До г.г. Министрите на Просветата, Външните работи
Войната, Вътрешните работи и Финансите.
Уважаеми г.г. Министри,
Залисани във всекидневните грижи, нашите държавници не намериха време да се занимаят и поемат здраво в ръцете си ЕДИН ГОЛЯМ НАЦИОНАЛЕН ПРОБЛЕМ - БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНСКИЯТ.
За срам на всички, ние оставихме 110 хиляди стопроцентови по произход, кръв и език българи да живеят с погрешната мисъл, че са турци (Ние не направихме почти нищо ... да избием от главите на тези планинци това пакостно за нацията ни заблуждение.
Наистина в последно време има наченки на грижи в тази посока, но това са само наченки, без връзка, без система, без едно държавно разумно ръководство, традиции и приемственост.
Не се касае тук да асимилираме чужди елементи, живущи в страната ни. За това ние се оказахме неспособни. А ТРЯБВА! КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА ПРИОБЩИМ КЪМ НАС, КЪМ ДЪРЖАВАТА, НАШИ ПО КРЪВ И ЕЗИК РОДНИ БРАТЯ.
Позволявам си смелостта, сега когато се гласува бюджетът на държавата, да препоръчам някои неотложни мерки в тая насока.
Създаде се у нас в Родопа от млади и осъзнали се българо-мохамедани едно движение под наименование "РОДИНА". То ратува за просвета и народностното осъзнаване на техните едноверци. Центърът на това движение е Смолян.. Неговата дейност, която аз следя с внимание и особено удоволствие, дава резултати. В много села то успя да убеди българите мохамедани и мохамеданки да хвърлят фесовете и фереджетата, които за тия прости хора са символ на турцизъм. Това е безспорно един голям напредък. НО ОРГАНИТЕ НА ВЛАСТТА В НЯКОИ ОКОЛИИ СТОЯТ БЕЗУЧАСТНИ КЪМ ТИЯ БЛАГОРОДНИ И НАРОДОПОЛЕЗНИ УСИЛИЯ НА МЛАДИТЕ РОДИНЦИ.
Ще трябва:
1. Да се внуши на органите на властта да дават широко съдействие, да насърчават и подпомагат това движение.
2. Една от най-големите пречки за осъзнаване на тези българи са "имамите" - невежи и фанатици, обладани и възпитани в турски дух и традиции. Час напред трябва да се отстрани тази пречка. Това ще стане, като за имами се назначават лица, проникнати от нов дух - български народностен дух. За целта е необходимо:
а) да се предвидят в бюджета за тези имами скромни заплати от по 50 лв. месечно, за да станат органи на нашата държава и проводници на нейната политика;
б) да се назначават за такива само изпитани лица, минали през една проверка или изпит при нашето богословско мохамеданско училище в Райково. Това ще е една преходна мярка, докато излязат от това училище обучени и с национален дух имами;
в) да се назначават за мюфтии в българо-мохамеданските околии само осъзнали се като българи и с родински дух лица. Опитът с Ариф Бейски в гр. Смолян е на лице и е твърде насърчителен
3. Не може повече да се остави Българо-мохамеданският проблем в ръцете само на частни лица. Усилията на отделни общественици, които са прозрели националната необходимост от приобщаване към нашата държавност и народностното осъзнаване на тези родопски българи, не са достатъчни. Крайно време е да се създаде у нас един СПЕЦИАЛЕН ИНСТИТУТ при Министерството на вътрешните работи, който да обедини и уеднакви целия този голям комплекс от инициативи и мероприятия, които се налагат за едно по-скорошно осъзнаване на тези българи. Така само ще се избегне онова разногласие и многоезичие, което съществува у нас по този голям национален въпрос.
Ще ми се да вярвам, уважаеми г.г. Министри, че при гласуване на бюджета на държавата ще имате предвид тези кратки препоръки. Тук не е мястото за дълги и обстойни изложения. Нека оставим създадения СПЕЦИАЛЕН ИНСТИТУТ който не се съмнявам, ще има съдействието на родопчани, добри познавачи на този въпрос в лицето на г-н Каишев - народен представител, г-н Караманджуков - редактор на сп. "Родопа", и г-н Петър Маринов от Смолян, известен родопски писател, и много други лица в Родопа и нейните народни представители, да обмисли и проведе всичко онова, което трябва и би могло да се направи в тази насока.
С уважение: /п/ Г. Чичовски".
При такова положение на нещата посрещнахме новата 1942 г. Тя се оказа преломна в дейността на дружба "Родина", защото чрез нея станаха основните и най-сериозни постижения по дейността й. Деятелите от Родопите, София и Пловдив продължаваха всячески да убеждават обществеността и предизвикват държавните власти да вземат присърце родинските идеи и поемат работата по народностното осъзнаване на българите мохамедани, представяйки я като такава от общ национален интерес.
Но около новата година все още властите гледаха на дружба "Родина" и делото й вяло, несериозно, а понякога и враждебно. Мръщеха се, че им се "създава работа" и не искаха да раздвижат умовете си, за да разберат, че този въпрос е важен и сериозен. Така се потвърждаваше тази действителност, при която ставаше ясно, че освен редки единици, всички останали отхвърляха всяко предложение за съдействие, помощ или правилно третиране на този въпрос. Секретарят на Областната дирекция в Пловдив, при когото бях отишъл веднаж с някаква молба, се отнесе неприязнено, че го занимавам с "неважен въпрос". Такова държание имаха повечето началници и подначалници на отделения при разните министерства, тъй че виждаше се, че основната работа, която се върши, трябва да става само в Смолян, като център на този въпрос и да не се очаква някакво особено съдействие от органите по върховете на управлението. Прави бяха думите на Хр. Караманджуков, който при тая действителност ми казваше:
- Заели сме се, та с тая работа все едно с игла кладенец копаем!
Но, благодарение на него и на списанието му "Родопа", което тогава навлизаше в двадесет и първата си годишнина, работата вървеше поне външно, формално напред.
Тази действителност беше възмутила д-р Г. Чичовски в Пловдив, който се възхищаваше от делото на сп. "Родопа" и в януарската книжка на 1942 г. осъди остро тъпотата и незаинтересоваността на меродавните държавни органи, като написа уводна статия, в която казваше:
"...Аз особено ценя заслугите на "Родопа" за отношението й към българо-мохамеданския въпрос. Родопа планина в широките си пазви откърми и отгледа своите здрави чеда - българите мохамедани, и ги запази от всички превратности на съдбата чисти в техния български говор, обичаи, нрави и народностни традиции, а "Родопа" на Караманджуков откри широко своите колони да ги защити, да ги просвети и да опознае нашия широк свят с бита на тези добри и забравени българи.
Да се осъзнаят народностно нашите планинци, закътани в диплите на безбрежния родопски масив никак не е мъчно. Та ние имаме на лице най-съществените предпоставки: - чистият им български говор, имаме и техните български нрави, обичаи и традиции. Другото с малко повече усилия ще се постигне.
Но... преди това нам предстои тежката сизифовска работа да осъзнаем нашите общественици и държавници... Тях трабва най-напред да убедим, да научат, да разберат, да проумеят и осъзнаят, че тук в този откъснат и закътан край на нашето отечество живее едно забравено българско племе, пренебрегнато, отритнато и изоставено на своята собствена съдба и че то по наша, изключително по наша вина и до днес остава недостатъчно приобщено към нашата общественост и държавност..." (Чичовски 1942: 1).
Тази статия на Чичовски беше един повик към държавата и нейните органи да приемат и гледат на въпроса за българите мохамедани със сериозност, загриженост и перспективност, каквито дотогава централно не бяха предприемани.
Христо Караманджуков изживяваше също криза от тази безпринципност на държавните органи, които освен че отпущаха понякога средства за печатане на сборник "Родина", друго нищо не правеха.
Най-куриозното по невежественото третиране на въпроса за българите мохамедани се случи в началото на март 1942 г., когато д-р Георги Чичовски беше ходил в София по своя работа, но бе посетил и някои министерства, за да ги занимае с родинския въпрос. Там някои началници на отделения и отговорни лица му бяха казали, че това не е наш народностен въпрос, а малцинствен въпрос. Той бе пламнал от негодувание от това невежество на тогавашните власти и бе реагирал остро пред тях. По това време му бях писал да занимае Областния директор по някои своеобразни прояви и на кмета в Рудозем, който бе тормозил родинци и ходел по пижама в общината, а Околийският управител го търпеше, защото ядяха и пиеха заедно и пр., та чаках отговор. Като се бе върнал от София, Чичовски ми писа:
"Пловдив, 8.ІІІ.1942 г.
Драги Петре,
Много забавих отговора на писмото ти, за което ще прощаваш. Бавих се по София, областният бе зает с конференции, та едва напоследък можах да се срещна с него и да поговоря по въпросите, които пишеш в писмото си. Взе си бележка, но имам съмнението, че много нещо няма да направи. Има добро мнение за управителя, а за онзи, който с пижама ходи в общината, не мисли добре, но и не даде сериозно обещание да го прати другаде.
Докато "Родина" не стане нещо като полуофициално дружество, признато от властта, на което органите на последната да вярват и да се вслушват, все ще имаме тези недоразумения.
Напоследък бях в София. Ходих в Дирекцията на пропагандата. Сега е натоварен с нашите работи някой си д-р Константинов. Не го намерих. Прие ме заместника на Чинков (временно такъв) Алтимирски. Отнесе се с голямо внимание към въпросите, които повдигнах. Видя ми се интелигентен и отзивчив човек. Споделя нашите схващания по въпроса. На запитването ми: - защо нищо не се прави по въпроса за бългро-мохамеданите, той бе откровен да ми каже следното: първо - кризата с и около Чинков, едни го искали, други не и той "човекът не можел да се залови сериозно за работа", второ - спорело се в Министерството, въпросът за българите мохамедани къде да се отнесе, към Дирекцията на пропагандата ли, или към Дирекцията за малцинствата! Просто да ги съжалиш! До там стигнахме в невежеството, че сме готови да приемем тези наши братя българи за малцинство в родните им огнища и отечество! Изказах възмущението си. Напомних му за полемиката ми през 1927 г. с Добриянов и Демократическия сговор, които също искаха да се изселят нашите родопчани като турци. Казах му, че ще пиша на Министъра по този въпрос. Помоли ме да не се разбере, че той ми е съобщил за този спор.
И щом се върнах, написах кратко изложение - дългите не ги четат, и го изпратих. Изпращам ти един екземпляр за към архивата. Нека се помни каква галиматия цари в нашите ръководни среди по този жизнен за нас, родопчани, въпрос.
Говорихме за "Родина". Той сам не вижда друга организация, която би се явила да подпомогне дирекцията в това й дело. Познава дейността на "Родина".
Не преставам да имам дълбока вяра, че най-после и този наш въпрос ще се яви на сцената в една по-голяма пълнота и ширина и тогава ние ще си отдъхнем и ще се радваме на направеното. Съзнанието, че вършим една особено полезна народна дейност, трябва да крепи всички ни. Никакво колебание и разочарование. И колкото по-малко и по-лошо ни разбират горе тия, които по положение са поставени да поемат в ръцете си това дело, толкова ние трябва да бъдем по-настойчиви и по-упорити.
Пожелавам ти здраве и бодрост.
Теб, на булката и всички приятели много поздрави.
Твой: /п/ Г. Чичовски".
Изложението, което той бе писал (за кой ли път?), за да се разбива заблудата за малцинство, препис от което получих, имаше следното съдържание:
"До Г-н Министъра на Вътрешните работи.
Копия до: Дирекция на пропагандата и Дирекция на малцинствата.
Уважаеми Г-н Министре,
Моля да ме извините, дето наново Ви занимавам с БЪЛГАРО-МОХАМЕДАНСКИЯ ВЪПРОС.
Съдбата на 100 000, а сега с тези в Тракия и Македония над 130 000 българи, не може да избегне вниманието и грижата на отговорните лица и места у нас.
Да оставим такъв голям брой, чисти стопроцентови българи в родната си земя да се мислят погрешно ТУРЦИ, е престъпление от гледище на националните ни интереси.
Чувам напоследък да се говори, че този голям национален въпрос ще бъде отнесен към Дирекцията на малцинствата. Просто недоумявам! Възможно ли е ние да считаме родните си кръвни братя за чуждо малцинство? Та това е ТУРСКАТА ТЕЗА. Те искат да ги имат - разбира се, неосноватлно и злоумишлено - за СВОЕ МАЛЦИНСТВО.
Нашата БЪЛГАРСКА ТЕЗА е друга - това са чисти българи и по език, и по нрави и обичаи, и по история. Те са у дома си, в България, те са наши.
Ако от тях ще правим турско малцинство, тогава дайте да бъдем последователни - да отнесем към малцинствата и БЪЛГАРИТЕ-КАТОЛИЦИ И БЪЛГАРИТЕ-ПРОТЕСТАНТИ.
Но дано това да е само слух..."
В тон с това писмо на Чичовски, написах и аз едно такова и го изпратих на разните министри. То имаше следното съдържание
"До г-н Министъра на ... София,
Г-н Министре,
Смятам за необходимо да Ви донеса за някои неща по въпроса за българите мохамедани, населяващи Родопската област.
Тия хора, които са над 100 000 и по своя живот, бит и кръв са българи, но поради странно заблуждение поради вярата си, се смятат за турци, тъй като не виждат от страна на държавата и властите у нас да се провежда някоя по-системна и планомерна дейност за откъсване от това им заблуждение, та затова се смятат за небългари. Нещо повече - нашата държава продължава да ги държи под ведомството на Турското мюфтийство в София, което поддържа турската пропаганда сред тях, при все че самите българи мохамедани искат да се отделят от тях.
Напоследък слушам, че се говорело българите мохамедани да бъдат отнесени и считани от нашите власти като турско "малцинство"! Нека си кажем открито, че тези наши сънародници да носят всички белези на българщината, да живеят в България, а да се смятат небългари, вината не е тяхна, а чисто наша, тъй като за 60-годишния ни свободен живот, ние много малко сме направили, да не кажем нищо, за тяхното осъзнаване и приобщаване към нас. Причината за туй са всички минали партизански режими, но сега, когато всеки народ се обособява в своите граници, да се допусне щото българите мохамедани да се отделят като МАЛЦИНСТВО - ТУРСКО В ЮЖНАТА ПОЛОВИНА НА НАШЕТО ОТЕЧЕСТВО, това значи, да направим една историческа, пакостна и непоправима грешка...
Но има и друго обстоятелство, което не бива да не се взема предвид. През последните години самите българи мохамедани, по своя подбуда и с чисто свои средства се обособяват като българска народност. Съществуването на многото културно-просветни дружби "Родина" в Родопския край сочат сами по себе си това. Самите те изхвърлиха фесовете и фереджетата като небългарска дреха, а най-главното е сега, дето сами пак по свой почин побългаряват личните си имена. Имаме вече десетки новородени деца българи мохамедани с имена: Момчил, Чавдар, Светослав, Лъв, Боян, Слава, Малина, Райна и др. Като тъй, на нас не остава нищо друго, а пръв патриотичен дълг е да поддържаме и поощряваме тая инициатива, за да видим в едно недалечно бъдеще всецялото приобщаване на българите мохамедани към нас в тоя съдбоносен за нашето отечество край. Приемете моите почитания!
/п/ П. Маринов".
В същото време и Чичовски като бе взел предвид, че в повечето околии, дето живеят българи мохамедани, са назначени за мюфтии българи мохамедани и че това е в тон с народностните ни интереси в тези околии, в които не бива да се назначават за мюфтии хора - турци по език и народност, бе изготвил и изпратил писмо до Министъра на външните работи и изповеданията, за да предварди такава евентуалност за Чепинско. Съдържанието му бе следното:
"Пловдив, 26.ІІІ.1942 г.
Уважаеми Г-н Министре,
Имам убеждението, че на Вас не е чужда съдбата на сто хиляди българи, които сега, с тия от новоосвободените земи, надхвърлят сто и тридесет хиляди души.
Към тия иначе добри българи ние - държава и общество - имаме голям грях. За тяхното приобщаване към нашата държава и общество сме направили досега много малко, за да не кажа нищо. В последно време Вие извършихте едно добро и похвално от национално гледище дело, като назначихте за мюфтии осъзнали се народностно българи мохамедани в Смолян, Ардино, Златоград и Девин. Резултатите от това са налице. Дух на българщина вее в тия райони, гдето работят тия млади пионери и възрожденци.
Компактна маса българи мохамедани имаме, както Ви е известно, и в Чепинското корито. В този район е направена една грешка като за мюфтия е назначен турчин. Турците в този район са няколко семейства в Пещера, а българите мохамедани в района са хиляди. Много естествено и мюфтията там трябва да изхожда от българите, а не от турците.
В Лъджене имаме един известен и много деен българин мохамеданин ШАРКОВ, който отдавна в нашата преса проповядва осъзнаването на нашите забравени българи мохамедани. Напоследък чета една негова статия в "Църковен вестник", процитирана от другаде.
Моята молба тука е - да бъде назначен този момък за мюфтия в Пещера, като мюфтийството се премести в Лъджене, което е център на българите мохамедани в тази околия. Вашата политика да покровителствувате българите мохамедани, като се грижите за тяхното национално духовенство, да се приобщават към държавата и да престанат да се мислят погрешно за турци, ще има добри резултати само когато на мюфтийските места застанат изпитани българи мохамедани.
Вярвам, ще се вслушате в тази ми молба. Съдбата на тия планинци ме интересува, много близка ми е, и това ме кара да Ви пиша.
С уважение: /п/ Г. Чичовски".
На тези писма нямахме отговор, нито знаехме къде са отнесени, но ние бяхме доволни, че изпълняваме един народностен патриотичен дълг.
При всички тия бъткания на нашите власти, мотания и неразбирания какво трябва да се прави все пак станаха важни събития в живота на българите мохамедани, които, както споменах, дадоха характер на 1942 г. като "преломна" година. Още преди новата година бе встъпил в длъжност околийският мюфтия в Смолян - родинецът Мехмед Дервишев, който предприемаше важни реформи в района си, подреждаше и подмладяваше кадъра на селските имами, въвеждаше български формуляри в мюфтийството, установи служебната кореспонденция само на български език и връщаше писмата от Главното мюфтийство, написани на турски език, и пр. Подобно на него правеха това и другите мюфтии в околиите с българи мохамедани.
Наскоро и след споразумение с мюфтиите и родинските дружби в околията, а също и от другите околии, изготви се едно голямо и мотивирано изложение до правителството, с което се искаше узаконяване на дотогавашните придобивки на дружба "Родина". Изтъкваше се, че "крайно време е да се приобщят българите мохамедани към българската народност и култура, че изграждането на това голямо и полезно народностно дело е непосилно само на създалите се дружби "Родина", усилията и жертвите на които се разбиват често пъти в невъзприемчивостта на част от меродавните среди и сложна бюрокрация, без да се дохожда до очакваните полезни резултати, че не е право в българско време в днешния век и в името на толкова необходимото народностно съзнание, съгласие и единство да се трудят в непосилен труд само пробудилите се национално тук-таме българи мохамедани, или само българската общественост без решителното участие на държавата, поради което се реши:
Да се помоли Правителството чрез решение или чрез внасяне на законодателно предложение в Народното събрание да се приемат следните наредби:
1. Да се приеме за законно всички българи мохамедани от всички предели на страната да захвърлят веднаж завинаги носените до сега от тях фесове, кюляфи, чалми и др. небългарски шапки, използувани от противниците ни за противобългарска пропаганда, като ги заменят с българска народна шапка, калпак, гугла, каскет и др.
2. Също и жените българки мохамеданки да захвърлят носените до сега фереджета, мехтени, була, яшмаци, шалвари и др. покривала, остатъци от черното робство, и ги заменят с чисти, скромни и прилично ушити български народни носии, за да не се различават от българките християнки.
3. На новораждащите се деца да се слагат само български народностни имена, не религиозни, като се нареди общините да не регистрират други чуждонародни имена. Да се съкрати и улесни процедурата и за възрастните мъже и жени българи мохамедани, които биха пожелали да променят чуждите си имена.
4. Да се отделят българите мохамедани в свое духовно управление от Турското главно мюфтийство и се обособят в свое такова, което да се самоиздържа и управлява в български народностен дух.
5. В мюфтийствата и духовните учреждения на българите мохамедани да се въведе и използува само българското писмо и четмо.
6. Приходите за фонда "Нюваб"8 да не отиват за турска просвета, а за културно-просветно издигане на българите мохамедани.
7. За духовници в българо-мохамеданските околии да се назначават само българи мохамедани, грамотни на български език, които да се зачислят на държавна заплата, както християнските свещеници.
8. Войниците българи мохамедани да се заклеват само на български език, а не на турски.
9. Да се забранят браковете между българите мохамедани и турци.
10. Да се уясни, че въпросът за приобщаването на българите мохамедани е чисто български въпрос, който не може да интересува никоя друга държава.
11. Държавните, общински и други учреждения да провеждат политика на еднаквост по отношение на българите мохамедани и християни.
12. Да се преследват и наказват ония, които всяват смут между българите мохамедани и пораждат неприязън между тях и българите християни.
13. Решетките по прозорците да се премахнат от домовете на българите мохамедани в цялата Пирино-Родопска област.
14. Българите мохамедани да участвуват в народните тържества.
15. Дружби "Родина" да се претворят в държавна организация, ръководена и подкрепяна от специален държавен орган, който да отпуска средства за издаването на сборник "Родина" и други печатни издания за просвета и агитация сред българите от мохамеданско вероизповедание."
Това изложение, скрепено със стотици подписи на длъжностни лица българо-мохамедани от Смолянско, Ардинско, Златоградско, Девинско, Чепеларе и др., бе поднесено от специална делегация на правителството в София в началото на май 1942 г. Добре съставено и с консултация по юридическата му част от Г. Чичовски, то даде добри резултати. Народното събрание не бе се занимавало и приело Закон за съкращаване процедурата по промяна на имената в регистрите за гражданско състояние. Дотогава имаше много желаещи възрастни мъже и жени да отхвърлят турските си имена и възприемат български, но процедурата бе сложна и изискваше разноски. Сега този въпрос се уреди и от лятото на 1942 г. се почна масово сменяне на турските имена с български. Попълваха се специални формуляри-молби, които със стотици и хиляди се пращаха в Пловдивския областен съд за утвърждаване. Поради големия брой на тези молби Областният съд се намери задръстен и бе в затруднение да върши своевременно работата, която се проточи и продължи дълго време. В това отношение Г. Чичовски в Пловдив разви много полезна дейност като упътваше и улесняваше съда, доколкото можеше, защото въпросът за българските имена на българите мохамедани беше една голяма придобивка за дружба "Родина", което извънредно много го радваше. Оставаше да се работи още за отделянето на българите мохамедани от Главното турско мюфтийство в София и да се обособят в самостоятелно мюфтийство. По този въпрос разговарях с д-р Г. Чичовски, пред когото изказах възмущение, че така са пипкави и мудни нашите държавници. Той също смяташе за абсолютно необходимо отделянето на българите мохамедани в свое духовно управление. Не много след това, а и след поднасяне на голямото "Изложение до правителството" през май 1942 г. и след излизане в Държавен вестнвик на Закона за имената, когато се върнах в Смолян, получих от него писмо и копие, изпратено от него до Министерството на външните работи и изповеданията, със следното съдържание:
"Уважаеми Г-н Министре,
Едно от исканията, легнало в изложението до Вас и до другите министри от българите мохамедани, членове на дружбите "Родина", както и от техните интелектуални водачи - имами, мюфтии, учители и др., е и това:
"...да се отделят българите-мохамедани в свое духовно управление от Турското главно мюфтийство и се обособят в свое такова, което да се самоиздържа и управлява в български народностен дух".
Това искане е колкото легитимно, толкова и навременно. И наистина, има ли каквото и да е оправдание да продължават българи да събират суми от фонда "Нюваб", от който се издържат чисто турски училища? Не могат ли всички тези средства да се използуват за народностните нужди на тези планинци, българи от мохамеданско вероизповедание?
Нашите народностни интереси налагат едно колкото е възможно по-рязко разграничение между турци и българи мохамедани, защото тъкмо верската им връзка упражнява едно пакостно от национално гледище влияние върху тези простички планинци - българи.
Когато днес виждаме - за наша голяма радост, родинското движение да се разраства, когато българите мохамедани хвърлят феса и чалмата и ги заместват с българска шапка, когато жените захвърлят булата и фереджетата, когато напоследък отидоха до там да поискат да заменят турските си имена с български, с нищо не ще можем да оправдаем тяхното духовно подчинение на турския Главен мюфтия. Нека подпомогнем борбата на тия млади хора да се освободят от турското духовно робство. Тази борба ми напомня нашето освобождение от фанариотското духовно робство.
На първо време би било целесъобразно да не се създава отделно Главно мюфтийство в София за българите мохамедани, а да се възведе Смолянското мюфтийство в Главно мюфтийство, под чието управление да минат всички българи мохамедани. Това да стане като едно преходно положение. Така ще е и по-тактично от гледище на външната политика.
Сега, при прокарване на бюджета този въпрос не бива да остане неразрешен.
Пловдив, 9.ХІІ.1942 г.
Приемете Г-н Министре моите уважения:
/п/ Г. Чичовски".
Понеже времето бе късо по гласуване и приемане на бюджета на държавата, затова мюфтиите, след като бяха влезли във взаимна връзка по телефона, изпратиха в искането си следната телеграма:
"София. Председателя на Министерския съвет, копия до: Министъра на външните работи и вероишзповеданията, Министъра на вътрешните работи и народното здраве, Министъра на войната, Министъра на правосъдието, Председателя на Народното събрание, Народните представители Станчев, Батембергски, Дурев, Русев и Редакция на сп. "Родопа".
Оставането ни под управлението на Турското главно мюфтийство е недостойно и противно на народностното ни съзнание и интереси. Не намираме нравствено основание да се продължава това. Молим освобождението ни от това турско духовно робство!
Подписали: Смоленски мюфтия - Духовников, Златоградски - Еленов, Ардински - Огнянов, Девински - Северинов, Чепински - Шарков, Неврокопски Адъров (с Ксантийския не бяха могли да влязат във връзка по телефона)."
Тази телеграма изглежда беше привлякла вниманието на Министъра на външните работи, затова наскоро се получи заповед, че от 1 януари 1943 г. българите мохамедани се обособяват в отделно духовно управление, като Смоленския мюфтия се провъзгласява за главен такъв за другите околии.
Най-после стана това! То беше голяма и решителна победа за родинци, които във верско отношение от тук нататък станаха самостоятелни и независими от Главното турско мюфтийство в София.
Остана вече да се чака утвърждението на имената в Областния съд. Беше вече края на годината, а това още не беше станало. Новият закон за промяна на имената уж беше за лека и бърза процедура, а се оказа, че това съвсем не е така. Още в самото начало се сблъскахме с чиновническата бюрокрация, която помрачаваше всичко. Съгласно този закон всички подадени молби трябваше да бъдат утвърдени в разпоредителни заседания на Областния съд. Там обаче нямало кой да попълва формулярите-постановления за утвърждаването, да ги поднася за подпис и пр., та съдът се оказа буквално отрупан със стотици, хиляди и даже десетки хиляди молби, подлежащи на утвърждение. Чиновниците през лятото били в отпуски и ги изоставили, та до края на ноември стояха непокътнати. При едно отиване в Пловдив потърсих Чичовски, за да го помоля да се застъпи и се свърши по-скоро тая работа в съда, но се оказа, че е болен. Затова не му се обадих. Върнах се в Смолян и след няколко дни му писах, че съм го търсил и го молех да направи постъпки за ускоряване на работата в съда. На писмото ми той отговори:
"Пловдив, 27.ХІ.1942 г.
Драги Петре,
Писмото ти ме изненада. От 4 т.м. пазех стаята. От 5-6 дни съм по-добре. Вчера излязох и за голяма моя изненада намерих всички образувани дела по промяна на имената непокътнати. Възмутен, отидох при председателя на съда. Той се оправдаваше с това, че възложил работата на подпредседателя Кръстев, който отсъствуваше. Отидох на обед. Легнах да си почина, но ме хванаха нерви, не можах да мигна от възмущение. Станах и макар да бях решил да не излизам, отидох в съда, намерих Кръстев и го заведох при председателя. Изложих им до къде са докарали работата със своето бездействие и каква агитация се води, че съдът оставил молбите под миндеря, че правителството било против промяната и пр., и тъй както я карат, ще опропастят тази голяма национална кауза, за което върху тях ще падне отговорността. Във възмущението ги обвиних в умишлен саботаж. Не можех да се побера в кожата си, та ги ругах, както никога не съм правил към съдии. Те се чувствуваха много виновни, оправдаваха се с липса на чиновници, но и това не мина. Накрая председателят повика секретаря и заповяда да се спре другата работа на съда за няколко дена и написа имената на осем души кандидати и чиновници, които ще се занимават още от същия ден само с тези дела. Тази сутрин отидох да видя как се изпълнява тази работа и видях, че момчетата работят упорито. Дадох им най-напред смолянските и райковските. За пет-шест дни ще ги свършат и пратят. Така че преди празника ви ще са в общините. Председателят ми каза, че са постъпили 6 молби за отказване от заявленията. Казах му да ги прати в общините за сведение, докато минат делата. Той се съгласи. Така практикували и в Кърджалийския съд.
Много здраве на всички! Твой: Г. Чичовски".
Десетина дни по-късно пак получих писмо от него, в което ми пишеше:
"Пловдив, 12.ХІІ.1942 г.
Драги Маринов,
Работата по пращане на определенията се бе отново затегнала. Но сега имам вече не само обещанията и инициативата на председателя, но и голямата амбиция на подпредседателя Кръстев. Вчера имах с него дълго и широко обяснение и в края той лично поема работата. Днес не излизах, но на два пъти Кръстев ме вика по телефона и ми съобщава, че вчера били пратени 200 преписи, че днес са заминали други 360 и били изготвени нови 290 и че до 10 дни ще бъдат пратени по селата почти всички постъпили до сега. Първо се пращат смоленските. Изобщо можеш да бъдеш сигурен, че до 23 декември всички смоленски и райковски, па и в много други села, преписките ще отидат.
Кръстев ми каза, че наредил всички съдии да изготвят по 40-50 преписа, за да се ускори работата. Сирко Станчев ми бе пратил преписи от писма, от които се виждаше, че моли Околийския управител в Смолян, да изпрати един чиновник в съда да работи тази работа. Това вярвам би станало, но се боя да не оставят пък цялата работа нему, а тя не е по силите на един човек. Съдът ще намери хора за тая работа. До сега са постъпили към 5000, но постъпват постоянно. Нашите села в Чепеларско заявленията са подписани от всички. Инспекторът във всяко село е мобилизирал писари, които в негово присъствие всичко изготвили. Нашите Аговци са се противопоставили, но няколко акта, които им се съставили, ги вразумили. Намерили им военни вещи и други работи, забранени от закона. Основателно им съставили актовете и те сами пратили хора да молят да им дадат заявления да ги подпишат.
Говорих с адвокат Кръстев. Той споделя нашите схващания, но при него идвал някой тютюнотърговец от Кърджали и го молел да направи заявление за един от неговите комисионери, който искал да се откаже от първата си молба за промяна на името. Нейните големи последици ще се видят по-късно.
Ако Духовников получи тези дни определението - всъщност ще го получи общината - нека не се изненадва, че второто му име не е променено. Това ще стане с отделно определение, защото сега Кръстев не може да го намери между купищата от заявления да се поправи своевременно. Дръж ме в течение за постъпилите там преписи.
Поздрав на всички! Твой: Г. Чичовски".
Практиката на българите мохамедани в Смолян при подаване на молбите е да се сменят и трите имена - лично, бащино и фамилно. В съда обаче бяха погледнали на въпроса формално и понеже в закона ставало дума само за "лично" име, бяха утвърждавали преписките, като бащините и фамилни имена оставали старите.
За да не става това, пак д-р Г. Чичовски бе направил изложение до Министъра на правосъдието за преодоляване и на тази формалност. В него той пишеше:
"Уважаеми Г-н Министре,
Идеята да се променят имената на българите мохамедани намери своето разрешение в изменението на Закона за лицата, който Вие прекарахте.
Това бе желанието на всички пробудили се народностно българи мохамедани. И то се осъществи. Мислех - и не само аз, че тази промяна на имената ще бъде един процес, който ще обхване един период от десетилетия. Но за наша изненада сведенията ни говорят, че постъпват десетки хиляди молби за промяна на имената. Членовете на "Родина" решили да си променят имената и за да не останат по-назад и по-старите, и те масово подават молби за промяна на турските имена и заместването им с български. Това трябва само да ни радва.
Но идват при мене млади хора - летувам в Пампорово в съседство с българо-мохамедански селища и ми се оплакват:
Искаме да променим не само личното си име, но и тези на бащата и дядото. Даваме заявления до съда, като сочим български и трите си имена... Казват, че съдът променя само личните ни имена, а бащиното и дядовото щели да си останат турски. Ние искаме да се очистим от всякакви турски имена, а на мнозина от нас бащите и дядовците са умрели и няма как да променят имената си. Случай:
Мюфтията в Смолян се именува МЕХМЕД САЛИХОВ ДЕРВИШЕВ, иска да се преименува на СВЕТОСЛАВ ДОБРЕВ ДУХОВНИКОВ и в този смисъл е дал молба до съда.
Баща му и дядо му са починали. Когато бащата и дядото са живи, въпросът е лесен, но затруднението иде за ония, на които родителите са починали.
И основателно роптаят - не искаме турски имена! Както премахнахме фесовете, чалмите и фереджетата, искаме да не чуваме турски имена. Очистете ни от тях! Българи сме, искаме да носим само български имена!
Ако съдилищата се формализират, тяхното желание ще остане неудовлетворено!
Като се има прдвид тяхната психика и манталитет, този закон е цяла революция. С променянето на имената те чувствуват, че престават да са турци и стават българи. Трябва да им помогнем. Заради буквата не бива да се препречи това голямо национално дело.
Говорих с председателя на Пловдивския областен съд. Помолих го да не се спира само на личното име. Въпросът трябва да се обмисли добре. Касае се да се даде тълкувание на закона и с оглед целите на този закон какво трябва да се разбира под понятието "име". Трябва да се намери изход, като се променят и трите имена на ония, чиито родители и деди са умрели.
Моля Ви, Г-н Министре помислете върху това! Сега е времето да намерим начин да задоволим този народностен устрем у тия здрави планинци. Пропуснем ли този момент, ще настъпи у тия хора разочарование, което мъчно по-нататък ще поправим.
12.ХІІ.1942 г.
С уважение /п/ Г. Чичовски".
По това застъпничество на Г. Чичовски в Пловдивския Областен съд почнаха да се утвърждават като променени и трите имена - лично, бащино и фамилно, макар че бяха минали дотогава доста само с едното променено име.
С една ръкописна бележка от края на декември 1942 г. Чичовски ми съобщаваше:
"От днес започва изпращането на определенията на съда по промяната на имената. Райковските и Смолянските са готови. Промяната е станала и в нашия край (Чепеларско - П.М.). На всички поздрави. Твой: /п/ Г. Чичовски"
Настъпи 1943 г. Но и тя бе при военна обстановка и то по-напрегната отколкото предшестващите две-три години.
Тогава, а и през следващата 1944 г. и мен ме мобилизирваха и освобождаваха по войската, прекарвах повечето време в движение и тревоги, та връзките и срещите с Г. Чичовски като че бяха намалели. А и той поради боледуване и немощ по-малко се движеше, летата си прекарваше в Чепеларе и Пампорово, та малко можеше да се застъпва за родинските работи било в съда, било в обществото.
9 септември 1944 г. ме завари в Ксанти, където бях мобилизиран. Очаквах "Родина" и родинското дело да се поеме и завърши от новата Отечественофронтовска власт, тъй като по същество тя беше революционна.
Новата власт обаче се отнесе отрицателно към дружба "Родина", смятайки я за шовинистическа и фашистка организация и за да привлече към себе си "българо-мохамеданските маси" бе приела курс на угодничество на турцизираните елементи - първенци, аги и чорбаджии - начело с афуз Ариф Агушев, и бе предприела преследване на родинци. Като ме демобилизираха опитах се да предотвратя това, като се явих при новия Околийски управител в Смолян (Райчо Даскалов), но не успях. А това бе станало не по централно нареждане от София (Отечественофронтовското правителство на БРП /К/), а по решение на смолянските нови ръководители, поставили се в услуга на противниците на "Родина". Така те възстановиха носенето на фесовете (есенния панаир в Устово бе почервенял не от червени ленти, а от червени фесове) и фереджетата, върнаха турските лични имена като арестуваха, преследваха и даже биха тези родинци, които искаха да останат с български имена. Въведоха в джамиите наново турско-арабския език и изгориха българските книги (подобно на средновековно аутодафе), въведени от родинци за четене и пеене при богослужение и викане на български от минаретата на джамиите и пр. Някои агитатори християни сами бяха слагали фесове на главите си, а един от тях. (Манол Велев) в Доспатския район беше произнасял речи и казвал: "Вие можете сега да си образувате държавица, една помашка република!..."и пр. По тези агитации мнозина родинци бяха пострадали, без да се разсъди, обмисли и прецени правилно делото им.
Тогава бяхме арестувани аз и мюфтията Светослав Духовников (бивш Мехмед Дервишев), "защото сме правили помаците българи!" Ние не чувствахме никаква вина, затова спокойно посрещнахме и арестуването и затварянето ни в Пловдивския затвор, и съденето ни от Народния съд. Ние виждахме, че времето е революционно и преходно, та вярвахме, че каквото и да стане, ние ще бъдем оправдани и освободени.
Когато бяхме в Пловдивския затвор, съобщихме на д-р Г. Чичовски, че сме там, и го помолихме да дойде на свиждане и обмислим какво да правим. Той веднага дойде, като предварително бе ходил в Асеновград, където заседаваше Народният съд, беше се срещнал с народния обвинител Стайко Кафеджиев и бе разбрал за какво сме задържани. Извикаха ни и отделиха в специалната стая за адвокати в затвора, където се разговорихме спокойно.
"- Държат ви за "Родина" - каза Чичовски. - Те не са разбрали за какво сте се борили. На Девети септември нямало кого да хванат и обявят за фашисти, та са се захванали с вас. Вашата дейност всъщност е революционна. Вярвам ще се разясни въпросът в съда.
- Тогава ще приемете ли да бъдете наш адвокат? - запитахме.
- Не - каза той. - Като адвокат аз няма да ви бъда така полезен, отколкото като свидетел и така ще обясня вашата дейност революционна, възрожденска, която вярвам съдиите правилно ще разберат и ще ви освободят."
Така се разделихме, защото времето бе късо, а и нямаше повече какво да говорим.
При разглеждане делото той наистина дойде в Асеновград и даде следните показания, препис от които впоследствие взех от съда: Изглежда стенографът не е успял да запише всичко и текстът на показанията не е гладък в стилово отношение. Предавам го обаче изцяло по официалния документ:
"Подсъдимият Петър Маринов познавам, откогато почна да пише по помашките въпроси. Той писа твърде много. Познавам го и по отношение неговата дейност в "Родина" и отношенията му с Райчо Гавраилов. Него знаят и децата, че е комунист и го преследваха. Впоследствие искаха да го отстранят и от общината, та ми се оплакваше, че му са правили анкета. Зная, че Маринов е душата на прогресивното течение в Родопския край, именно - помаците, за да ходят на училище. Родинското движение не е фашитко движение, а млади помаци, които са ходили на училище и които са се съзнали като българско население. Този, който се занимава с този въпрос, не е шовинист. Бях съдия през 1914 г. в Гюмюрджина. Тогава Радославов спечели изборите с турските депутати и втиква България във война и тогава турското правителство издаде наредба до помаците, че трябва да гласуват за Радославов. Виждах ги, когато ходеха да гласуват и си носеха бюлетините, като казваха, че е грях, ако не гласуват за Радославов. Когато запитах помак какъв е, казваше, че е турчин. И в Грузия има помаци, те са грузински мохамедани, но не са турци. Нашите помаци са по кръв българи, защото не знаят ни една дума турска. "Родина" се е борила и е имала воля да привлече по-прогресивните помаци към България и да нямат старите предразсъдъци. В това отношние Петър Маринов е един много, извънредно много полезен човек, защото той е крепял, пък и аз подкрепям това движение "Родина" и погрешно някои мислят, че това е фашистко движение. То е чисто просветно. Това движение имаше за цел да се махне онова, което е турско. Всички по-прогресдивни казваха: "Ще си махнем фесовете и ще носим шапки!". Дойдоха по-първите и излязоха с увещание към събратята си. Имаше и такива, които желаеха да си променят имената от турски на български. В закона е казано, че може, като в забележка се казваше, че това може да става със заявление до общината. Това беше искане на "Родина". Имаше тогава брожение всеки да си промени името и всички се престараваха това да направят по-скоро и никой не можеше да ги спре. Петър Маринов е особено плодовит писател. Той е написал книга за Смолян и пиеси, с които бичува турските традиции. Всички негови пиеси са с революционен характер в смисъл на възраждане. Той е един много ценен човек за бъдещето. Райчо Гавраилов беше недоволен от ръководството на "Родина", но принципни различия между тях не съм установил. Аз зная, че подсъдимият ръководеше "Родина" заедно с Райчо Гавраилов, но самият Р. Гавраилов не можеше да се приобщи към това. Подсъдимият ми се е оплаквал. Лично съм чувал от Райчо Гавраилов, че подсъдимият няма никакво участие по интернирането му. Когато масово взеха да интернират комунисти, тогава и него бяха взели в лагер. Да е донасял за него, не зная. Той казваше, че няма непосредствено участие в неговото арестуване. Сега, когато бях вън, казваше (Райчо), че Маринов няма участие в неговото интерниране. По убеждение подсъдимият не е политик. Той имаше връзки с всички славянски страни. Той е упорит в работата си. Като човек той е прекомерно добряк и никога не е минавал за насилник."
Другите ми свидетели Манол Дедьов, Тодор Райчев и Васил Димитров (дали писмено показанията си) се изказаха също благоприятно за мене, а Райчо Гавраилов и Никола Хантов от Смолян се помъчиха да ме обвинят, но показанията им направиха впечатление на наивни и несериозни.
Само един свидетел, пратен от Смолян и подучен от тамошните ръководители - Али Палов от с. Кашница, Смолянско, се изказа рязко против мен:
"- Искам да се осъди! Караше децата ни да ходят на училище, а и жените ни в читалището. Правеше вечеринки, та и жените да излязат там!
- А вие какво искахте? - запита обвинителят.
- Ние не искахме, защото сме помаци, турци. Нам такава е вярата. Не бива да ходим на вечеринки и да играем в тях.
- Друго? - запитаха го пак.
- Караше децата ни да учат български! А ние искахме да учат турски, да ходят на джамия, да се кланят и "пеят коран". Децата, които ходеха на училище, ставаха "култура" (така наричаха те "Родина")! Ние пък не искахме да сме "култура", защото сме помаци, и не бива да четем в джамиите български" и пр., и пр."
Последните думи на този свидетел бяха посрещнати от обвинителя и от съдиите с усмивка и със споглеждане.
"- Хайде, стига! - каза му обвинителят. - Иди си!
- Вместо да те обвини, тоя човек те оправда! - ми казаха след това другарите-подсъдими. - Той просто те измъква от затвора!"
Беше дошъл още един доброволен свидетел - Рамадан Коджабашев, също от с. Кошница, който щеше да потвърди показанията на Али Палов, но не стана нужда да го разпитват.
Интересно беше, че през същите дни, когато ме съдеха от Народния съд, в гр. Девин беше представена от българи мохамедани една моя пиеса ("Женят пък не питат") на сцената на читалището, за което имаше възторжена дописка в пловдивския вестник "Отечествен глас" (бр. 147/1945 г.).
Съдът ме оправда и посочи дейността ми в "Родина" като полезна, подобно на тази, каквато е вършена от Каравелов и Раковски по нашето Възраждане - каза обвинителят Кафеджиев, при което сравнение се засрамих и наведох глава, защото помислих, че не заслужавам да бъда споменаван наред с тези наши светила възрожденци.
Оправдан и освободен бе и Светослав Духовников.
След този процес не можах веднага да видя Чичовски и да му благодаря. Неговите думи не бяха свидетелски показания, а адвокатска защита. Първо трябваше да се очистя от наслоенията, придобити в затвора през времето от декември 1944-та до края на март 1945 г., което очистване стана в родното ми село Проглед, а тогава беше още зима, та в Пловдив отидох чак през юни същата година в началото на ваканцията, тъй като учителствах в с. Манастир.
Тогава посетих Чичовски в кабинета му, а и у дома му, което застъпничество се отнасяше не толкова за мене, а за нашата кауза, за делото на дружба "Родина".
През следващата учебна година пак бях учител в с. Манастир, където през м. април 1946 г. научих, че се е поминал в Пловдив д-р Георги Чичовски!
На семейството му пратих телеграма:
"Скърбя по случай кончината на големия родопчанин, общественик, закрилник на онеправданите и беззаветен борец за социална правда и човечност. Приемете топли съболезнования".
В същото време писах на Христо Караманджуков в София: "Вчера в Пловдив се поминал Чичовски. Ако нямаш портрет, пиши ми веднага да ти пратя."... Той ми отговори:
"Бог да прости Чичовски Георги и вечна му памет! Голяма загуба е, защото наистина бе много просветен, мъдър и деятелен родопчанин и голям щит против много попълзновения. Ако желаеш, можеш да ми изпратиш един спомен за него, но по възможност веднага"...
Докато направя това обаче, сп. "Родопа" (бр. 5, 1946 г.) излезе и в него бе поместена хубава дописка от д-р Георги Ташев от Пловдив, която Караманджуков помести на първа страница ведно с портрет по случай смъртта на Чичовски. В дописката наред с животописните данни и обществено-творческия път се дадоха и сведения за оптимистичния дух на Чичовски през последните дни на живота му.
"...Георги Чичовски си отиде така бързо, така неочаквано за всички близки и околни, че ние, които го изпратихме до вечния покой и хвърлихме шепа пръст върху спуснатия в земята ковчег, не знаем дали то беше сън, или действителност..."
Рано в здрача на зората на 11 април вече из Пловдив се разнесе вестта за неговата кончина. Само няколко часа след това десетки некролози покриваха фасадата на неговия дом и стълбовете на града. Разни организации, дружества, кооперации и др. известяваха на членовете си и гражданите за неговата кончина. На другия ден една грамадна погребална процесия от венци, траурни знамена и хилядно гражданство с военна музика изпрати тленните му останки... Десетина и повече оратори от Пловдив, София и Чепеларе, а и от българите мохамедани от Родопа обрисуваха живота и делата на нашия скъп покойник... "Чичовски беше бащата и закрилника на българите мохамедани и те сега остават осиротели бедняци" - каза представителят им д-р Чавдар Славянов (Юсеин Якубов).
Така завърши жизненият път на многозаслужилия труженик, деец за доброто преуспяване на родопските жители и поминъка на населението в тоя край, в това число и на българите-мохамедани.
Да бъде светла паметта на добрия и отзивчив към всички мъки и неволи на родопчани - мохамедани и християни - д-р Георги Чичовски!
Името му няма да се забрави, а дълго ще се помни и повтаря от род в род!
Настоящето е само един блед спомен - писмен паметник - от един негов признателен ученик и последовател.
16 април 1977 г.
с. Чурен
БЕЛЕЖКИ
1. Някои автори отбелязват друга дата на рождението му. Така напр. Васил Димитров (Янтай Кавалов) в своя биографичен очерк за Г. Чичовски (Димитров 1941: 188) пише, че той е роден през 1876 г. (без да посочва ден и месец), което не е вярно. Д-р Г. Ташев в своята статия "Георги И. Чичовски - родопчанинът в Пловдив" (Ташев 1946) отбелязва, че е роден през 1979 г. Анастас Примовски греши не само тодината, но и деня и месеца - 7 май 1879 г. За точната дата виж Пътеводител (2000: 186), където в архивния му фонд в личните документи е посочена точната рождена дата - 20 апр. 1878 г. [обратно]
2. Атанас Каишев - народен представител от Средните Родопи, активен поддръжник на дружба "Родина" и защитник на интересите на родопчани пред централната власт. [обратно]
3. Всички писма от кореспонденцията между П. Маринов и д-р Г. Чичовски се съхраняват в ТД "Държавен архив" - Пловдив, ф. 959 к., оп.1, а.е. 781; оп. 2, а.е. 2. [обратно]
4. Васил Димитров (Янтай Кавалов) - учител, общественик, кооперативен деятел и писател от с. Проглед, Пловдивско, приятел и едномишленик на П. Маринов. [обратно]
5. ...да се "ройне дюнята" - да се обърка светът. [обратно]
6. Попноев - началник на военния гарнизон в Смолян. [обратно]
7. Под линия е отбелязано, че статията е четена като реферат от Р. Солаков пред студентите в Пловдивския учителски институт през 1938 г., където и той е бил студент по това време. Статията е публикувана и като отделен отпечатък. [обратно]
8. "Нюваб" - фонд за набиране на средства за издръжка на мохамеданските религиозни училища. [обратно]
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Димитров 1941: Димитров, Васил. Биографичен очерк за Г. Чичовски. // Сборник "Родина" - издание на Българо-мохамеданската културно-просветна дружба "Родина". Книга трета (1939-1940). Смолян, 1941.
Пътеводител 2000: Пътеводител на Държавен архив - Смолян (1615-1944). Второ допълнено издание. София, 2000.
Сборник 1941: Сборник "Родина", книга трета (1939-1940), Смолян, 1941.
Солаков 1938-1939: Солаков, Риза. Българите-мохамедани в миналото и днес. // Родина, 1938-1939, кн. II.
Солаков 1940: Солаков, Риза. Българите-мохамедани в миналото и днес. Смолян, 1940, с.75-100.
Ташев 1946: Ташев, Г. Георги И. Чичовски - родопчанинът в Пловдив. // Родопа, София, май 1946, бр. 5.
Чичовски 1910а: Чичовски, Г. Дайте училища на помаците. // Камбана, (София), бр. 871, 1910.
Чичовски 1910б: Чичовски, Георги. По въпроса за горите айляци в бившата Рупчоска околия. // Чепеларе - Образцово спомагателно дружество "Родопска искра", София, 1910.
Чичовски 1911: Чичовски, Георги. Още няколко думи за горите-айляци в бившата Рупчоска околия. София, 1911, 14 с.
Чичовски 1927: Чичовски, Георги. Едно противобългарско дело (по повод статия в "Демократически сговор", София, бр.1162, 1927, във връзка с изселването на българо-мохамеданите от Родопите). // Борба, (Пловдив), год. VІІІ, бр. 1918, 17 септ. 1927.
Чичовски 1934-1935: Чичовски, Георги. Среднородопски проблеми. // Родопско ехо, (Асеновград), от бр. 505 до бр. 516, 23 дек. 1934-18 февр. 1935.
Чичовски 1937: Чичовски, Георги. Народностният дух у българите-мохамедани. // Борба, (Пловдив), бр. 5012, 1937.
Чичовски 1942: Чичовски, Г. Двадесет години "Родопа". // Родопа, София, год. ХХІ, 1 ян. 1942, бр. 1.
Чичовски 2005: Чичовски, Георги. Лични бележки и преживелици от д-р Георги Чичовски. // Маринов, Петър. Чепеларски будители. Спомени за Васил Дечев, д-р Георги Чичовски, Димитър Пенчев. Издава Община Чепеларе. Пловдив: АДГ, 2005.
ТД "Държавен архив" - Пловдив, ф. 959 к., оп. 1, а.е. 781.
ТД "Държавен архив" - Пловдив, ф. 959 к., оп. 2, а.е. 2.
© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2010
Петър Маринов. Очерци и спомени за Родопите. Варна: LiterNet, 2009