ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

20.

Сгушил съм се на стария дървен нар. Жив съм отново. Щастлив от живота. Опиянен от инстинктите, които ми дадоха свръхестествена сила. Бурята яростно блъска прозорчетата на малкия планински заслон. Стъклата са сковани от леден скреж, който е изрисувал нежни кристали. Запалил съм свещ. Нека вятърът вие навън. Нека да хапе, нека да дращи по захлопнатата дървена врата. Така ми е още по-хубаво. Аз съм в уютно убежище - крепост сред гнева на стихията. Реалността, от която избягах, е толкова далече от мен. Тя вече не може да ме достигне с пошлото си ограничение, което налага на всички, които останаха долу. Защото аз сам я налагах.

Пламъкът на свещта трепери. Трепет, който си играе с тихата огнена светлина, даваща живот на издрасканите стени. Издраскани с въглен или остър предмет, тук лежат имена. Имената на други минали, които са подирили подслон тук, на това малко островче насред заледената пустош. Стоя, сгушен на нара на този заслон, и чета историята му. Дати и думи - толкова много човешки съдби. Всички те, които някога с ръка внимателно са оставяли своето име... Къде са сега? Дали все още живеят? Дали са щастливи? Дали са намерили своя заслон сред реалността, или обществото ги е прегазило по своя си начин... Всички те са се родили в различни години и са живели различен живот. Видели са различни неща и са ги почувствали по своя си начин. Начин, който ги е накарал да тръгнат на път и да минат оттук през тази малка схлупена хижа. Тук, където съдбите им се преплитат дори без те да се срещнат и дори без да узнаят един за друг. Накъде ли ги е завел пътят им оттук насетне? Към радост и болка, смях и тъга, сън или недоизказано проклятие за човешката участ... Откъде ги е прекарала съдбата... Но те всички са били тук и са оставили част от себе си по старите олющени стени. Ставам от нара. Приближавам се до свещта. Вадя ножа и го поднасям към пламъка, който алчно го лизва. Не, ти не ще погълнеш този метал. Както не можеш да разтопиш и вкаменените сърца на застиналите души. Отдръпвам ножа. Стиснал дръжката с дясната ръка, аз допирам острието до палеца на лявата. После натискам. Болка и кръв. Тъмно червена, чиста капка, в която отражението на малкото пламъче от свещта продължава да гори. Приближавам един от ъглите и притискам наранения палец към стената. Ето го и моето свидетелство, че съм минал оттук. Отпечатък, в който преплетох човешката кръв с огъня, като спомен за моята съдба. Отдръпвам се, вгледан в отпечатъка на собствения си пръст. По-силен от името ми и датата и годината, в която минавам оттук. И дори когато ме няма, нека той да стои като никому ненужно доказателство за моя живот. Защото за мен то има значение. Защото живея истински и моята кръв, осветена от пламъка на свещта, го доказва.

Вслушвам се и чувам само тишината. Вятърът вече не блъска малките заскрежени прозорчета. Бурята се е наситила на своята ярост. Излизам навън. Вдишвам студа на чистия въздух. Няма ги облаците, няма я мъглата, но там, високо над мен, е черно-синият океан на безбрежния Космос...

Звездите. Ето ги. Мержелеят безшумно над мен. Хипнотично, красиво и нежно... И някак жестоко, защото са твърде далече от всичките мои мечти, вечно свързани с тях.

Огромни звезди. Само ако протегна треперещите си пръсти, ще ги докосна. Виждам метеорит. Огнената следа, с която разрязва космическата тъма, прегаря и умира. Звездите са вплетени в прекрасен воал светлина. Воал, обгръщащ небето, сграбчено от нощта. Той прикрива черния космически хаос с нежно трепкаща красота. Аз рухвам в снега, вперил очи във величието на природата и безметежната забрава. Синьото сияние и тъмнолилавите сенки преливат със звездните пламъчета, разпръснати в пространство от мрак.

Милиарди звезди, разпръснати във вселенска хармония. Трепкащи пламъчета - спомен за небесната светлина в черния мрак на нощта. И те отново танцуват като въплъщение на смисъла и вечното Всичко. Даряват ме със своята самота и безбрежна тъга. Красотата на мечтите ми е там, горе, и аз отново политам към нея. Летя из безбрежното звездно пространство. То няма начало, както няма и край. Тук няма време, тук е само смисълът на красотата. Рухнал на колене в снега, аз летя, там, където очите ми изпиват невероятното, към което безутешно протягам ръце.

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007