ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

19.

Сутринта е дошла. Седя край огнището. Огънят е изгаснал. Тънка сива струйка дим се вдига от пепелта, за да се стопи със студения планински въздух. Пак съм жив и светът се заражда отново, както винаги, и все пак както никога... Помня огнените видения от вечерта. Сънищата, които ме запратиха в изгарящия лабиринт на собствената ми страст. Страст, която ме води напред и която ме доведе дотук. Страст към живота, в която изгаря силната ми ненавист към реалността. Седя край огнището и тихичко плача. Защо... Ето ме тук сред самотата, за която така силно копнях. Ами сега? Наближава ли краят на пътя или поех, следвайки грешна посока... Но това беше единствената пътека, която стоеше пред мен. Аз нямах друг избор, освен ако не бях решил да изневеря на себе си и да плюя на всичко... На всичко, което превърнах в моя крепост. На всичко, което ме свързва със светлината на малкото островче на живота, запокитено сред морето от мрак.

Отправям поглед към облачното небе. Сиво небе. Тъмно, високо, жестоко. Така съм те виждал и в сънищата си. Така те помня от моите видения. Така те обичам. Така, когато дъждът капе със сълзите ми. Ти плачеш с мене, небе. Но не за мен. А как бих искал да беше така...

Отново нагоре. Отново нататък, там, откъдето боговете са вперили поглед към нас. Вали дъжд, силен дъжд... Студено е, все по-студено. Тук, горе, дърветата плавно изчезват. Край мен има само ниски храсти, които подават криви клони изпод снежните преспи. Бял сняг, чистота, прояждана от студения дъжд. А отдолу надничат лавандуловите пламъци на младите минзухари. Спирам и приклякам до нежните цветове. Докосвам ги с пръсти. Капките от дъжда се търкулват по листенцата и тупват в черната пръст. Ставам и отминавам нататък. Последните цветове постепенно са заглушени от ледения шепот на снега. Бялото му було е покрило скалите и голата пустош. Снежна пустиня, здравей! Към теб се стремя. Теб идвам да видя. Тук в бялото Нищо ще потърся мечтите си, своите блянове, своето Всичко... Нека се влея в теб, а след това прави с мене, каквото поискаш. И ти си тъжна... Бяла пустиня, помилвана от буреносните облаци и целувана от жестокия вятър. Усещам тъгата ти, защото аз тръпна в нея още отдолу, още откак съм човек...

Дъждът се стапя в тихи снежинки, които нежно докосват лицето ми. Спирам с последно поскръцване на тежките обувки в мекия сняг. Отправям поглед нагоре, към дома на боговете. Но те не ме искат. Те не желаят да ги безпокоя сега. Кой съм аз... Простосмъртен, изгубил пътя в своята реалност. Как дръзвам да ги докосвам с мечти... Бурята връхлита изведнъж. От върховете се спуска огромна бяла вълна. Това е дъхът на планината. В него се вплитат облаци и мъгли, вкопчени в сладострастна, дивашка наслада. Там боговете танцуват. Разпервам ръце и започвам да викам, приветствайки лудостта на природата. Аз я познавам - частица от нея танцуваше в мен. Ужaсен вятър ме блъска назад. Завихря снега. Хвърля го в притворените очи. Не ми позволява да дишам. Плющи по якето. Заличава следите, които оставих назад. Следите на един луд, стапящ се в бялата пустош. Нека ги скрие, те са ненужни. Пада мрак. Яростната виелица хвърля крайчето на воала си върху очите ми. Вече не виждам дори ръката си, щом я протегна. Приведен ниско до земята, аз продължавам да се влача нагоре, към стария заслон, на часове път оттук. Вървя и вървя, без да зная дали следвам вярна посока, защото бурята нахлува в съзнанието ми. Притъпява сетивата ми. Крачка след крачка, все по-бавни и трудни. Умората ме зашеметява. Мърдам краката с огромно усилие на волята, която не знаех, че имам. Минутите се разтеглят в часове, а часовете в години. Аз се стапям сред тясното бяло пространство, в което мракът неумолимо преплита черните нишки. Вървя, без да мърдам. Тук е еднакво. Аз съм в нищото и вървя, но може би вече съм стигнал. Механично. Напук продължавам нагоре. Болката в мускулите се усилва с всяка крачка, но аз съм блокирал своя усет за нея. Тя няма значение. Аз вървя все нататък, а край мен боговете танцуват и се кикотят. Те се присмиват. Презират ме, защото и аз се презирам. Хапят, блъскат, препъват. Задушават ме със снежните си ръце, които стискат посинелите от студа устни. Чувам ударите на сърцето, които пулсират в треперещото тяло. Броя вдишванията си, а крачките ми стават все по-бавни и по-бавни. По веждите и край устата са се образували снежни висулчици. Ето тук и сега аз мога да умра. Но ето, че тук и сега аз съм спокоен. Не ми пука. Нехая... Ще спра да се мъча. Болката в дробовете ще стихне. Тялото ми ще се отпусне и от него духът ще се гмурне в безметежната забрава, за която мечтая.

Рухвам. Проснат съм в студения сняг. Не усещам пръстите на замръзналите си ръце. Не усещам краката си. Всичко, което е усет, всичко е болка. Болка, която бавно заглъхва с тихо туптене. Очите ми са насълзени от студа на снега и вятъра. Взорът на съзнанието ми обаче е кристално ясен. Мога да стана. Мога да преброя до две или три и да продължа да се боря, обаче не искам. Ето го краят. Той идва като нежна дрямка и аз ще заспя, без да се будя. Очите се премрежват и за секунда застивам на ръба между болката на борбата и спокойствието на съня. И точно тогава инстинктите ме сграбчват и ме вдигат на треперещите си крака. Продължавам да пъпля напред, но вече без сили, без сам да се боря. Човекът, инстинктът на човешката ми природа... Той не иска да умира сега. Той ме води напред, а аз само го следвам, изпаднал в адреналиновия транс, който болезнено ври в мускулите. Нямам представа за времето, нито за себе си, нито за живота, който се боря да съхраня.

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007