ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

17.

Отварям очи. Почти не различавам боровете, под които заспах. Вятърът се е усилил и сега шепотът на гората се е превърнал във висок жаловит вопъл. Именно той ме събуди. Изправям се, разтривайки израненото лице. Замаян съм от съня, а може и от умората на лудешкия бяг, с който стигнах дотук. Пипнешком намирам раницата, захвърлена близо край мен. Отварям я и намирам челникът. Поставям го на челото и натискам копчето. Яркият лъч на диодите ме заслепява за миг. Замижавам, докато привикна. Светлината е силна. Силуетите на дърветата се изкривяват от нея. Изглеждат толкова чужди и нереални. Сега, отдавна след залеза, гората има съвсем друго лице. Тя е плашеща, зловещо спотаена в своята самота. Повдигам се и слагам раницата на гърба. Внимателно тръгвам нагоре, за да намеря удобно място, където да прекарам нощта. Осветявам пътя си, но понякога се препъвам в хлъзгавите камъни или изсъхналите съчки, преплитащи се в краката ми. Дъхът се осветява от белия лъч светлина и аз го затаявам винаги, когато трябва да се огледам. Не търся дълго. Намирам малка равна полянка. Почти изцяло е обградена от високи дървета. Само в единия край се сблъсква с каменна стена, извита като застинала морска вълна. Отгоре са се надвесили дебели корени, покрити с шумата на умрели листа и изсъхнали борови иглички. Приближавам се до тази стена и свалям раницата от гърба си. Потта по дрехите все още не е изсъхнала. Изваждам суха тениска и пуловер, както и дебелото яке. Студено ми е. Студеният мрак на нощта ме обгръща. Преобличам се, а после разчиствам мястото, където постилам шалтето, на което ще спя. С камъните, които премествам, ограждам равна окръжност. Натрупвам шума и изсъхнали клонки. По поляната има достатъчно сухи съчки, които събирам накуп. После се отдалечавам малко, за да намеря няколко по-дебели дървета, които ще поддържат огъня цялата вечер. Колко съм сам. Така далече. Жалният вопъл на гората пее за мен. Пее наситената с тъга, зловеща песен. Възпява самотата, в която човешките души биват погълнати завинаги. Опитвам се да се движа безшумно, но страхът е твърде силен и на няколко пъти се препъвам отново. Намирам дебел сух дънер, хващам го и го повличам към поляната, но само след миг застивам. С всяка фибра на тялото си усещам, че нещо ще се случи. После го чувам. Нещо безкрайно различно. Започва тихо и гърлено, за да се превърне в магнетичен вой, полетял през нощта, плавно прелива във вопъл и накрая се стапя до стон. Адреналинът изпълва очите ми със сълзи. Тялото ми настръхва. Тръпките преминават по гръбначния стълб, за да се впият в мозъка и хипнотизираното съзнание. Поемам големи панически глътки въздух. У мен остава само първичното. Всичките сетива са насочени да уловят някакъв шум или нов вопъл. Отърсвам се от паниката и отново сграбчвам дървото. Бързам към полянката, за да запаля огъня, който ще я превърне в малка крепост от светлина. Излизам от дърветата и стигам до огнището. Захвърлям дънера и с треперещи ръце вадя запалката. Щракам на няколко пъти, преди да успея да извлека от нея малкото пламъче. Поднасям го към сухата шума, която пламва веднага. Сухите съчки започват да пушат, но скоро се разгарят с яростен пукот. Хвърлям две-три по-дебели дървета и отскачам назад. Опирам гръб до каменната стена, вкопчен в дървената дръжка на острия нож. Така чакам, докато огънят се разгаря съвсем. Той започва да осветява цялата поляна. Изключвам челника, но оставам подпрян на стената. Ококорените ми очи са вперени в морето от мрак, там, отвъд светлината на огъня. Мрак, който ме дебне, който протяга черните нокти към мен. Сълза се стича по бузата ми. Сълза от страха, че мога да изгубя живота. Макар и изплашен, макар и сам, обгърнат от цялото диво, аз съм щастлив, защото усещам живота. Чувствам се. Най-после съм истински. Усещам всяка молекула от въздуха, който влиза в дробовете ми. Забелязвам всеки фрагмент, огрян от светлината на огъня, а слухът ми отделя всеки шум, различен от пукота на изгарящите дървета. Сега аз живея. Инстинктът за самосъхранение ме е събудил от дрямката, в която съществувам долу в града.

Сега съм напълно реален. Тук няма лъжа. Тук съм аз, а край мен е плашещо дивото.

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007