ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

15.

Има дни, в които понасям тълпата по-лесно. Възможно е това да се определя от предходните вечери. Днес не ми се струва, че изцъклените им погледи ме прогарят с изпепеляващата си празнота. Разбира се, задухът от тълпата остава, особено тук, на мръсната автогара. Но аз, така да се каже, вече започвам да свиквам с него. Непоносимостта ми към хората стана моето странно хронично заболяване. То живее в мен и е винаги готово да ме човърка отвътре, освен ако нещо друго не е обсебило съзнанието, ако не съм пиян или ако не съм там, горе...

Може би мисълта, че съм се отправил нататък, прави симптомите на досадата, отчуждението и нервността ми по-поносими. В края на краищата аз вече пътувам към своето избавление. То е единственият възможен лек. Трябва да е...

Качвам се в Автобуса и сядам на една от седалките до прозореца. Раницата ми лежи на съседното място. Разпрострял съм се глупаво върху двете места. Не желая никой да седне до мен. Мразя натрапчивата чужда компания. Макар неволно и съвсем неумишлено, присъствието на друг човек толкова близо до мен ме изнервя. Кара ме да се стягам и да бъда толкова различен от себе си. Започвам да се чувствам глуповато учтив. Съзнанието ми се изпразва. Превключвам на автопилот. Раздразнението от обществото изчезва, погълнато от възпитанието. Ако и случайният пътник край мен да не желае да ми говори и да обръща каквото и да е внимание на моята личност, ако даже заспи, той пак би ми пречел. Някак със самото си присъствие омаловажава същността ми. Свързва ме с цялото му, което толкова много презирам. В такива моменти презрението ми бавно се насочва към мен и аз започвам да презирам себе си. Тогава, задавено, възпитанието изплюва раздразнението. Из мозъка ми започват да се лутат мисли за кървава саморазправа. Вярно, аз не вярвам на тази агресия и не бих я оставил да ме обземе сега. Но знам, че я има. Трупа се някъде, търпеливо чакайки рухването на бента, отделящ океана на лудостта от локвата на осъзнатия разум.

Усетил съм порива много отдавна. Копнеж по непримиримите ветрове, които ще ме понесат из необятните солени вълни. Там може би е свободата. Нейното олицетворение са водата и небето. Две различни синеви, вплетени една в друга. Понякога раздирани от ураганите на бесните бури. Друг път спокойни и безметежни, милвани от свежия, прохладен бриз.

Излизам от унеса. Разтърсвам глава. Пак съм тук в Автобуса. Седя сам на седалка. Пътувам нататък. Там ще се гмурна в океана. Сега все още се притаявам в калната локва, бавно пресъхваща под ярките лъчи на истината. Тя още ми трябва, макар и съвсем малко.

Автобусът е тръгнал и вече е напуснал града. Поглеждам през прозореца. Край мен бързо се изнизва еднаквият път. Километър след километър се стапят. Чувството ми харесва. Все едно съм застинал напук, а земята се върти, без да може да ме повлече след себе си. Асфалтът изтича, ограничен от предпазната мантинела. Дълга със стотици километри. Ивица от ръждясали парчета ламарина, слети с винтове и спойки. Правили са я стотици хора. Без да се познават. Без да са се виждали. Живеещи на огромни разстояния едни от други. И все пак мантинелата е едно цяло. Неразделна, криволичеща с пътя метална лента, изнизваща се така хаотично пред погледа ми.

Зад нея има друг път. Друга една дълга и единна линия. Пак сътворена от хората. Хора, които не се познават и нямат нищо общо помежду си освен човешката същност. Това е ивицата на боклуците. Найлонови пликчета и торбички, пластмасови бутилки от минерална вода или машинно масло, празни цигарени кутии и чашки от кафе или чай. Така мъртви и грозни. Вглеждам се в неестествено ярките им цветове. Изпитвам погнуса. Повдига ми се. Всяка износена гума и всеки износен стар филтър, всяка отломка човешки боклук са се забили в земята. Впиват се и в мен. С грозотата и абсурдността си. Противоестественото им присъствие ме мачка. Толкова тежи върху изнемогващото ми, скимтящо същество. И само аз и другите умопомрачени чуваме писъците на изнасилената природа. Усещаме как безпомощно тръпне край нас, безпощадно разкъсвана от глухата, ограничена в собствения си прогресорегрес тълпа.

Мразя ви!

Мразя ви за това, че превърнахте съществуването ни в тежък живот на бездомни клошари в бунище. Това ви допада нали? Така ви харесва.

Глупаци!

Не виждате ли, че океанът приижда и скоро ще ви залее. Тогава ще оцелеят само онези, които могат да плуват. Онези - умопомрачените...

Откъсвам очи и зарейвам поглед нататък. Там, отвъд пътя, отвъд мантинелата и боклука, отвъд дългото равно зелено поле, белязано с пътищата на цивилизацията, се издига тя. Моята цел. Моят блян и копнеж. Планината. Величествената проста красота, към която се стремя и от която така отчаяно се нуждая. Скована е в сняг. Забулена от черни, буреносни облаци, които така ме привличат. Те объркват и плашат поквареното и мързеливо цивилизовано общество. Затова пък аз ги обичам. Те ме успокояват. Изпълват ме със студена, съдбовна решимост, мрачна и истинска колкото тях.

Светлината изгасва. Балканът изчезва. Мрак, оцветен с шума на двигател, с вкус на бензин и дъх на отрова. Подреден и логичен. Хуманен колкото бодлива тел с пуснат ток по острите й шипове. Това е тунел. Пътят минава през него. От другата страна всъщност излизат толкова малко. Вътре остава обществото - непонятно и зло.

Вече съм близо. Нищо друго няма значение. Аз ще опитам да прекося тунела и да стигна отвъд. Дано да успея. Затварям очи. Мечтая за момента, в който ще се гмурна в океана на своята лудост, пълнен от реките на неразбраната и плачеща за своите деца Вселена. Той ще е хладен. Водата ще приглуши другите звуци, докато с тихо премляскване ме поглъща. Там аз ще танцувам почти без да се движа. Край мен ще се завихрят малки мехурчета от непотребен кислород. И може би точно тогава, малко преди да се разтворя напълно в този всемир, дали няма да бъда щастлив...

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007