ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

10.

Аз не съм хуманист. Аз не обичам хората. Аз не им вярвам. Те са нищожества, както и аз. Нали съм от тях... Нещастни частици от безбрежния хаос, вперили поглед в собствения сън, който изживяват със затворени очи. Слепци... Винаги готови да нападат. Да обиждат. Да унизяват. Да усетят отсрещната слабост и да впият зъби в нея. Да задоволят комплексите си, затрупвайки ги с чуждата болка.

Аз не съм хуманист. Аз мразя хората. Мразя онова, което в крайна сметка съм. Аз мразя себе си. Аз съм човек. Слаб, озверял, готов да се бори за собствените си илюзии... Но там отвъд, там, далече зад сълзите, е тя... Истината. Цялото. Неосъзнатото, което с ограничените си програмирани съзнания никога не ще можем да зърнем... Но то е в нас. То ни води напред. Ние сме в замисъла. А хората продължават да бъдат така елементарни. Никога не бихме могли да видим подредения пъзел. Никога не бихме опитали. Ние дори не осъзнаваме собствения си фрагмент. Всичко, което не разбираме, за нас не е истина. Всичко, което е ирационално, е враг. Враг на какво? На нормалното ни съществуване, граничещо с лудостта... Лудост. Къде е границата, където се лутам и аз. Повече тук или повече отвъд и къде е истината - там или тук, след като те са едно...

Изгарям и необяснимата болка ме поглъща. Обгръща ме с пепел и аз не виждам нищичко друго. Другото го няма. Само пепел и огън, вливащи в мен онова омразно различие. Аз не съм вас. Аз не съм себе си. Ето ме мен и опитът ми да докосна небесния плам. Ето ме мен, изпепелен и изгубен. Нищо, просто черният въглен, който би пазел спомена за истинското, което е над. Това обаче ме свързва с вас. Това ме прави част от тази реалност, единствената, която разбираме.

Към какво се стремя? Борба ли е моето, или просто желание да оцелея. И аз ли съм като всички, или всички са като мен, или просто съм без други условности, или може би не... Вик, сълза, болка, лудост, предизвикани от тиха мечта. Идеал, претопен от изпепеляваща ярост. Поглед, заслепен от рационална глупост. Дъх, задушен от страха... Страх, изпитван от допира. Протягам ръка със сълзи на очи нататък. Протягам ръка и се губя в мрака, там, отвъд...

И отново летя. Рея се над всичко толкова бързо, толкова бързо... Протегнати ръце застиват над мен, но аз съм над тях и продължавам нататък, с мисъл за края... Мисъл, спомен, усещане за една мечта, която е нищо повече от внушение, което съм имал насън. Видение, твърде различно и противоречиво на нашето всичко. Пейзаж на отвъд, на страничния шум на другото, което ние не можем да видим.

Омраза, любов и всичко в едно, което води към хаоса, изтъкан от нищото - единственото наше начало. Отпускам се назад и бавно пропадам. Тихо се стапям и мразя света, защото обичам онова, което не е само представа за него. И умирам отново, и се раждам отново, за да може пак да умра... После тихо ще плача, захлупил глава в калта, а после? После какво? Как?... Накъде?... Малко е смешно, защото няма никакъв смисъл и ето защо е толкова истинско. Малко е тъжно, защото е истинско и ето защо няма никакъв смисъл. Малък съм аз. Малък съм аз, жалък и тихо ридаещ, а после? Неосъзнато начало на безбрежния път, водещ към непонятния край. Съдба не за мен, не за човек, а за въплъщение на Бога. Не за мен - малко, жалко нищожество повече от всичко, за което дори мечтая... Просто човек.

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Животът е прекалено силен. Животът е вътре в мен, животът съм аз, а човек трудно се отказва от себе си.

Какво ми остана. Прогледнах и разбрах, че това, което ме заобикаля, не е нищо друго освен реалността. Изгубих последния смисъл.

Какво ми остана. Мисля за самоубийство и си мисля колко по-хубаво и лесно би било, ако въобще не бях се раждал сега. Мисля за смъртта, а и се ужасявам от нея...

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Затова сега живея на автопилот. Спуснах се по обратния път на самоусъвършенстването - този на деградацията и самоунищожението. Замествам чувството за илюзорен живот с чувството на истинската болка. Пристрастен съм към меланхолията. Бавно потъвам в засмукващата черна дупка. Тя ме поглъща все повече и по-надълбоко...

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Казват, че един ден слънцето може да се превърне в черна дупка и да погълне слънчевата система... Колко неща в живота на един човек могат да се превърнат в черна дупка... Това са любовта, надеждата, кратката радост и невярното щастие...

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Откривам истинския вкус на съществуването най-вече вечер. Търся тъмнината и се крия в нея. Опитвам да скрия себе си от задължението да продължавам да се понасям.

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Пристрастих се към адреналина, защото той събужда животинското в мен. Обикалям запустели места, където не ходи никой. Пристрастих се към алкохола. Живея, защото съм задължен, а не съм готов, не искам да посегна към смъртта...

Сграбчвам поредната чаша, за да я пресуша. Не знам дали самоунищожението е изход. По-скоро е мъчително заличаване на същността ми и никой не може да ме измъкне оттук, защото самият аз не го искам. Но предпочитам това пред заблудата и прахта, която жадно поемах с отворените си очи под диктовката на ежедневието...

Стоя сам на бара. Обичам да стоя именно тук, на високите столове пред подредените бутилки с алкохол. Те проблясват успокояващо в неоновия мрак.

Зад мен има и други, но аз съм им обърнал гръб. Скрил съм се в мъглата цигарен дим, притаен колкото мога по-близо до чашата с алкохола и самотата.

Съсредоточено запалвам поредната цигара. Вглеждам се в пламъка... Любувам се на огънчето, което рисува върху цигарената хартия дребни, прегорели гравюрки, преди да я превърне в пепел. Внимателно наблюдавам движението на синкавия дим, който придобива най-различни грациозно начупени форми, бавно стапящи се във въздуха. Издишвам дима на кръгчета. Сякаш водят свой собствен живот. Случва се някое от тях да тръгне бавно надолу, след това да спре за миг, а после все по-бързо да се заиздига нагоре към своята смърт. Взирам се в хипнотизиращия цвят на запаления тютюн. Жълто-оранжев мек цвят. Погледът ми застива. Багрите го обгръщат, а после обладават съзнанието. Отнасят ме далече, там, където летя безпаметен сред горещината на пламъците.

Сграбчвам поредната чаша с алкохол и я изгълтвам, давейки се в концентрата. Поглеждам към отегчения барман, сновящ зад бара, и отново поръчвам. Чувствам се трезвен, но усещам, че не мога да стана. Сякаш пропадам назад отново, и пак, и отново. Усетът ми за материалното бавно се притъпява. Усетът ми за мен бавно се свлича назад.

Отново сграбчвам поредната чаша и пак я унищожавам на един дъх. Поглеждам към сметката и хвърлям няколко банкноти на мокрия бар. Хартийките започват да попиват капките разлят алкохол, както аз попивам капките разлята агресия. Оттласквам се от бара и прекосявам задушното помещение, без да поглеждам встрани. Правя всяка крачка с похвално съсредоточаване. Излизам навън. Скоро ще го оставя и нека тази вечер той да ме ръководи. Нека тази вечер бъде свободен.

О, да. Той пак е тук и отново набира своите сили. Ето го звярът. Дави се в затегнатата около врата верига, опитва да я отскубне. Чувам неговото гърлено ръмжене. Почти виждам през кръвясалите му очи. Неговият бяс ме обхваща. Наглед спокоен, аз се променям. Всяка чаша ме приближава към онова, което не съм, но което мога да бъда.

Алкохолът ме замайва. Светът се завърта, без да помръдне, без да помръдна и аз. Цветовете му се променят. Всичко е тъмно и синкаво. Аз съм в дупка. В мрачна хралупа. Вече съм звярът. Мускулите ми се стягат, дъхът ми се учестява, съзнанието ми се видоизменя, яростта идва и ме обгръща в своето нежно спокойствие.

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007