ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

9.

Тук пак има хора, но тълпата е разпръсната из тихата обгръщаща зеленина на “Люсиен Шевалас” и Цар-Симеоновата градина. Едно от малкото места в града, където успявам да задуша лудостта. Ухае на подкосена трева. Гледам пробуждащите се за лятото дървета. Бръшлянът е обгърнал със спокойствието си повечето от дебелите стъбла. Разстлал се е и по земята. Само асфалтовите алеи се белеят в упоритата му зеленина. Тук-там край пътеките има безмълвни шадраванчета, все още празни, очакващи окончателното завръщане на топлите дни. В празните корита са останали малко от обрулените още есента мъртви листа. Случайните повеи на вятъра си играят с тях. Повдигат ги, завихрят ги, а после отново ги полагат на земята.

Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те гният, превръщат се в храна за растенията, които раждат нови листа. Но те са други, а не същите листа. Жива материя, погълнала органичната енергия на умрялата.

Животът се грижи за масата, а личността не е приоритет. Дори и да има Господ, той със сигурност не се отчита само на един човек. Тогава Бог определено не чака и да му се отчитат поединично.

Човек се преражда като енергия, не като личност и съзнание. Това, което усещам в момента, е само тук, сега и за мен. "После" няма да съществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен егоист? Ако наистина няма съд след смъртта... Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля, доброто губи илюзорната си стойност. Светците се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в бълбукащите канавки на живота.

Човек не може да бъде пълноценен за себе си приживе. Човек спира да бъде след смъртта. В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е по-алчен дори и от нас.

Страх или щастие...

Възпитание или порив...

Първична глупост или суетно самоунищожение...

Смрачава се. Слънцето вече се скри. Лампите в градината светят в своето нежно зелено и синьо. Осветяват дърветата и ги превръщат в призрачни, нереални силуети. Разкривени насред порива към светлината, но същевременно толкова неподвижни и вечни в очите на краткотрайния човек. Вървя между тях. Само сянка, крачеща бавно по асфалта на самотните бели алеи. Черно петно, плавно преливащо в настъпващия мрак.

В паметта ми изплува един мой сън. Странно дежаву, изпълнено със смисъл, който тогава не разбирах. Отново вървях през градината, както сега. Пак беше красива и пуста. Само небето, надничащо отгоре, беше различно. Мракът отново го прегръщаше тихо, но последните лъчи, бързащи да настигнат вече залязлото слънце, пълзяха по раздърпаните облаци. Оцветяваха ги в кървавочервено, изгарящо до тъмнолилаво. Вечерта обаче идваше.

Изведнъж я видях. Тъмната сянка на момче, безцелно крачещо към мен. Приближих се достатъчно, за да видя умисленото младо лице. Угрижени бръчки се вплитаха по високото чело. Кожата му бе восъчножълта. Очите му блуждаеха някъде другаде, потънали в по-тъмни от вечерния мрак сенки. За какво ли мислеше, какво ли ставаше с него? Реших да попитам. Това беше моят сън и макар да не го осъзнавах, все пак съм го чувствал. Малко преди момчето да ме подмине, аз се спрях и се поклоних леко. Това явно успя да го отклони от дълбоките мисли, в които беше потънало, дори го развесели. В погледа му припламнаха иронични искри, а устата се изви в недоизказана насмешка.

- Здравей - казах му аз.

- Здрасти.

- Стана ми интересен, затова ми се прииска да те спра, за да си поговорим.

- Нима спираш всеки, който ти стане интересен, за да го питаш за едно или друго?

- Не. За първи път ми се случва. Извинявай, ти може да бързаш за някоя важна работа. Може би нямаш никакво време, нали?

- Аз имам цялото време, защото то е едно цяло и независимо от тук и сега, тъй че аз съм навсякъде и по всяко време. Странно ми се стори, че ти се поклони, когато пожела да привлечеш моето внимание. Защо го направи?

- Ами, честно казано, не зная. Не заговарям често непознати и нямам опит в тези неща, но реших, че така ще бъде най-учтиво да те извадя от мислите, в които се беше отнесъл. Изглеждаш ми някак си далечен, не оттук.

- О, аз съм оттук, но може би не от сега, така, както ти го разбираш.

- За какво си мислеше, малко преди да те спра?

- Точно тогава не мислех, просто чувствах. Бях отворил съзнанието си за тази стара градина и се опитвах да я намеря в себе си. По този начин щях да я усетя по-силно и истински.

- Как така да я намериш в себе си?

- Нея в мен или аз сред нея - все едно.

- Да, разбирам. Защото всички и всичко са свързани, нали?

- Не. Всъщност грешиш. За да може всичко да е свързано, то трябва да има фрагменти, които да се нуждаят от спойка. А тук всичко е едно цяло, поне беше преди.

- Какво имаш предвид?

- Вече не е. Не разбираш, а и аз не мога да ти го обясня. Но пък го видях. Всичко - и времето, и материята, всичко се накъса и размести. Искаш ли и ти да го видиш?

- Бих ти доверил съзнанието си, ако съм сигурен, че си с всичкия си и знаеш какво правиш.

- Нима мислиш, че ако си с всичкия си, ако изведнъж се пробудиш в цялото си съзнание и ум, няма да полудееш... Не очаквах това от човек, който ми се покланя, преди да прекъсне разходката ми. И все пак, ще ти дам отговор на въпроса, който зададе. Аз съм толкова с всичкия си, колкото не е никой друг на тази земя точно в момента. Точно затова полудявам. Все пак съм човек. Няма къде да складирам всички емоции, които ми биват внушавани. Всички, това е цялата Вселена, всичко, разбираш ли, всичко... Аз усещам една малка частица от цялото, чувствам го, страдам с него.

- Какво, искаш да кажеш, че Вселената страда?

- Всъщност да, страда. Цялото се е разболяло. Сърцевината му бавно изгнива. Заразата е плъзнала по вените му и сега Вселената се мъчи да се справи с нея.

- За каква зараза говориш?

- О, не е ли очевидно? Това е заразата на несъвместимостта. Не виждаш ли как и ние, хората, страдаме от нея? Всеки пречи на някого със самото си съществуване. Ние не сме съвместими един с друг. Нали сме едно, една цяла човешка цивилизация, а всичкият ни напредък, целият ни технологичен щурм се дължи само и единствено на надпреварата ни сами със себе си в глупавия, абсурден стремеж да излезем начело. Всички хора си приличат по едно. Всяко тяхно решение, всичките им осъзнати и неосъзнати действия, подсъзнателното и съзнателното, всичко това, което представлява човек, е заключено. То робува на приоритетите, които ни налага несъвместимата ни с цялото човешка природа. По този начин всеки е съвсем различен от всеки, макар и напълно еднакъв. Всеки минава по различен път, възприемайки себе си за единствен, без да го осъзнава напълно. Същото щеше да бъде и ако всеки възприемаше себе си като част от цялото, страхувайки се, че всичко останало е различно. Всъщност точно това се случва в някои други светове, далече от нас. Пътят ни през времето е един абсурден път през лудостта, която ние фанатично отричаме и от която така бясно всеки се разграничава.

- Кое тогава ни пречи да рухнем в прахта на безпаметната лудост?

- О, това е силният ни инстинкт за самосъхранение. Именно той е създал абстрактното ни мислене, с което така се гордеем. Абстрактното ни мислене пък е наложило на съзнанието ни чувствата любов и омраза. Те са едно. Абсолютно еднакви. Просто осъзнати от всеки различно, според приоритетите, които му повелява човешката му природа.

Абстрактното мислене ни е помогнало да преодолеем всички трудности на враждебната среда, в която сме се появили, за да може накрая да я завладеем и да властваме над останалия животински свят. На него е стъпило нашето самочувствие, че сме единствените същества, изпитващи чувства. А твърдението, че само ние имаме разум, е така глупаво.

В началото човечеството е било напълно подвластно на природните стихии. Примитивното развитие на научния прогрес не е удовлетворявало хората във въпросите им: "Какво е слънцето?", "Какво са звездите?", "Какво са облаците и дъжда?".

Човек обаче изпитва първичен страх от всичко, което му е неизвестно. Ние сме устроени така, че предпочитаме да вярваме в абсурди, вместо да се потопим в непонятното. По-лошо - ние сами си изграждаме абсурди.

Така човек си създава и божествата. Независимо дали говорим за Исус или Аллах, Тангра или Перун, Бог е рожба на човешкия стремеж да си обяснява нещата. Човешката визия изгражда една уж непонятна висша сила, която обаче притежава напълно човешки физически и психически качества. Бог има лице и тяло. Изпитва чувства като любов, тъга, ярост. Една всеобща истина, която обезсмисля обмислянето на непонятното. Това прави съществуването ни много по-лесно.

Сега вярата в Бога все повече бива измествана от напредъка на научния прогрес. В крайна сметка хората винаги са предпочитали да вярват в онова, което им дава видим реален продукт, задоволяващ определена тяхна потребност.

Научният прогрес доставя на човека много отговори на непонятните въпроси от миналото. Това обаче не опростява нещата, а само създава предпоставки за задаването на нови въпроси.

Напоследък повече хора заместват Бога с науката. Обяснения, които заместват магията с рационалното. Духовното с материалното.

За науката няма задачи без решение. Тези задачи не съществуват. Човек съществува, значи, според науката той е задача с решение. Условието й са човешките гени, а решението е човешката съдба - така аз обобщавам съвременната гледна точка за нашия произход, смисъл и бъдеще.

Ако едно животно, достигнало половината на жизнения си цикъл, бъде уловено в дивата природа и затворено в клетка, то най-вероятно умира. Умира дори и да има просторна, чиста клетка с изобилие от храна и вода.

За животните е характерно, че дори и отгледани изкуствено в зоопарк, без да са виждали дивото нито веднъж, те отново носят в себе си порива да се втурнат към него.

Ако един човек, достигнал половината на жизнения си цикъл, бъде уловен и затворен в клетка, той най-вероятно няма да умре. Дори и да няма просторна килия, а да е набутан в малка, мръсна дупка с храна и вода, която да осигурява само физическото му оцеляване.

Кое ни прави различни? Защо ние имаме силата да оцеляваме? Кое ни помага да се приспособяваме така добре към почти всякакви условия?

Мнозина смятат, че това е разумът. Малцина обаче са се замисляли какво представлява.

За някои той ни е даден от Бога. Според други е възникнал в течение на еволюцията при определени физически промени в мозъка ни, предизвикани от радиация или друг все още неизяснен реактив.

Аз мисля, че разум означава уникална дарба да изпитваме и осъзнаваме чувства и емоции, породени от първичните инстинкти, осъществявайки контрол върху действията си с адекватни и рационални разсъждения.

Според мен смисълът на понятието "разум" така, както се е наложило в разбиранията на човешкото общество, не съществува. Единствената разлика между нас и останалия животински свят се корени в това, че ние сме успели в течение на еволюцията да развием у себе си едно уникално предимство. То се нарича абстрактно мислене.

Основното, с което помага умението да мислим абстрактно, се корени в изграждането на визия. Ние успяваме да си създадем визия за неща, които дори не съществуват. Можем да изградим в съзнанието си образи на неща, които са, меко казано, абсурдни. Съумяваме да си ги представим.

Несъмнено основата на тази визия отново са нашите първични инстинкти, които не са много по-различни от тези на животните.

С течение на хилядолетията видовете прародители на модерния човек са се борели с ужасяващо враждебни условия. Мускулите им са били многократно по-слаби от тези на останалите хищници. Телата им са били крайно неподходящи за бързо менящите се климатични условия. Тогава е започнало развитието на онова, което днес наричаме разум, а аз наричам абстрактно мислене. То е било последният напън, в който инстинктът за оцеляване се е вкопчил, за да ни запази от пълно унищожение.

Това обаче не ни прави уникални. Всички животни също проявяват абстрактно мислене, но в различна степен. Всеки вид е развил онова, с което е успял да оцелее при конкретни условия. Ние просто сме извадили късмет.

Ние, хората, все още не сме стигнали до абсолютно никъде. Тръгнали сме по пътя на експлоатация на природните ресурси, която в крайна сметка е обречена на провал поради изчерпването им. Опитваме се да разберем нещата, но най-често само дотолкова, доколкото те ще ни свършат работа. Все по-малко са хората, които се опитват да вникнат в тях, наместо само и просто да ги използват, за да задоволяват някакви потребности.

Не е ли така и с животните, от които ние толкова фанатично се разграничаваме? И те използват всичко, което им върши работа, до изчерпването му. Най-често те изяждат всичката храна, до която се доберат, независимо дали вече са сити.

Напоследък започвам да си изграждам една идея, която е стъпила върху религията на прабългарите. Те са вярвали, че Тангра е въплътил във всеки човек животно, растение или предмет - част от божествената, изначална, космическа енергия. Смятали са, че ако някой върши недостойни неща, той опетнява и енергията, която живее в него, а оттам и всичко останало, дори и Тангра. Възможно ли е действително всичко, цялата Вселена да е свързана в един общ енергиен поток, преминаващ през всеки един от нас? Възможно ли е всичко, което правим, което чувстваме, което мислим, да оказва влияние върху цялата Вселена, от която всеки един от нас е, макар и мизерна, но все пак част?

Толкова много хора се отказват в опитите си да вникнат в човешката съдба и изначалност, както и в нагледно безсмисления живот, макар че имат уникални идеи. Много от тях се отказват, поради невъзможността да бъдат чути и разбрани. Ако теорията, която прабългарите създават, е вярна, то макар и идеите на един човек да не стигат до печат или до някое предаване по телевизията, те отново стават достояние на всички нас. Не като глас в съзнанието ни или като халюцинации. По-скоро като визия, като чувство, като насока, като мисловен полъх. Спомен за внушение, който всеки може да долови и развие, стига да пожелае.

Това означава, че всичко, което правим, има смисъл, има значение. Това предава много по-голяма отговорност на всяка наша постъпка, на всяко наше действие.

Най-голямото престъпление на всеки един човек е невникването в нещата. Бягството от задълбочаване в парадоксите на живота. Търсенето на експлоататорското лесно.

Оправданието на всеки е, че всички го правят и живеят много по-безболезнено. Това е заблуда, защото всеки има реалната сила да промени всичко около себе си. Просто не трябва да го приема и да се примирява. Всеки един от нас е избран, защото всичко, дори и времето, представлява едно цяло. Изборът обаче е личен. Или поне беше. Вече всичко започна да рухва.

- Разбрах всичко, което ми каза. То е толкова ясно. Но не мога да разбера как така Вселената рухва?

- Зная, че ме разбра, защото аз съм ти - каза момчето, чиято безцелна разходка в парка бях прекъснал.

Тогава вече не бях с него, а бях него. Бях сам, застинал на бялата алея под дърветата, над които небето все още преплиташе своето яркочервено и тъмнолилаво. Целият този разговор аз водих със собственото си аз. На всеки въпрос, който задавах, сам давах отговор. За първи път бях общувал със себе си. Ето защо осъзнах какво става с Вселената. Тя се опитваше да рестартира. Да започне всичко отначало, изтривайки вируса на несъвместимостта, който в нашето настояще бе обладал гниещата й сърцевина. Цялото време, всичко, което беше, е и ще бъде, дори всичко, което можеше да е, всичките различни, паралелни измерения, всичко това сега се беше преплело. Дърветата вече не бяха дървета. Бяха и семена, и малки дръвчета, дори ги нямаше и всичкото това наведнъж. Паркът беше и парк, и град, и пустиня.

Побягнах по алеята. Трябваше да бързам, защото не оставаше много от онова, което осъзнаваме като време, преди всичко да започне отново. Не знаех какво трябваше да направя и затова се втурнах напред. Душата ми бе сграбчена от тихия ужас на приближаващия край.

Прелитах през кръпки. Мигове от други времена и паралелни реалности, разпръснати в едно. Ту попадах на място, огрято от топлите летни лъчи, после само след миг вече бях на същото място, а край мен се сипеше сняг и на безоблачното небе блестяха огромните ярки звезди. Усещах гъдел, тръпки, които лазеха по мозъка ми, явно отказващ да приеме онова, което се случваше.

Понякога се разминавах с хора. Някои от тях, чието съзнание се уповаваше твърде много на физическата реалност, изобщо не виждаха какво става край тях. Продължаваха да се разхождат, да си говорят и да се смеят. През същото време други се въргаляха по земята, жадно скимтейки. Те бяха видели ясно всичко, което се случва, но мозъкът им отказваше да го приеме и затова не усещаха сами себе си. Очите им бяха налудничаво изцъклени. По устните на някои от тях се стичаха лиги. Ето това беше лудостта. Тя идваше и за мен. Продължавах да бягам, но как можех да избягам от нещо, което нося в себе си.

Изведнъж забелязах млада жена. Бягаше, крещейки отчаяно. В писъците й се долавяше умопомраченост. Нота на лудост, свръхчовешки звук, внушаващ крайното рухване на съзнанието. Тя спря, падна на колене и замлъкна. Дрехите й бяха изпокъсани, превърнати в кални и кървави дрипи. Красивото й лице бе издрано. Тя трепереше силно. Обезумелият й поглед гледаше право в мен с примирена молба. Тогава видях сивите сенки зад нея. Бяха пет или шест, плъзгащи се безшумно в нереалния мрак. После проблеснали зъби и кървясали очи. Глутница вълци, която щеше да помете горкото момиче. Стоях, без да мога да помръдна, и гледах, но не като, а наистина на забавен кадър как първият от огромните зверове се изстреля във въздуха със зинала паст. Едно огромно космато туловище, пръскащо миризмата на мърша и лиги. Жълтите му зъби се впиха във врата на обречената жертва. С предсмъртния й писък за мен се върна и времето. Започна да тече с обичайната скорост, но на мен ми се стори твърде забързано. И другите зверове налетяха върху горкото момиче, ръфайки безмилостно и яростно плътта, разпръсквайки по снега парцали и кръв. Писъкът й се задави в жално, гърлено ръмжене и затихна. Двама от зверовете, които пристигнаха последни на пиршеството, заобиколиха трупа и се втурнаха бясно към мен. Бях смаян, неподготвен, нямаше какво да направя. Просто отстъпих назад точно когато сивата смърт полетя. Изведнъж вече нямаше мрак, беше тих и спокоен пролетен ден. До мен усмихнат циганин със златен зъб весело свиреше на стара гъдулка. На земята пред него имаше изпокъсана шапка, където хората бяха оставили няколко дребни монети. Нямаше вълци, нямаше го и грозния труп на разкъсаното момиче. Това беше друга кръпка, друг кадър от хаоса, друго време и друга реалност. Отблизо и далече се чуваха писъци на предсмъртна агония, които странно се сливаха със скрибуцането на износения лък по старите струни. Вгледах се в циганина. И той не беше просто един уличен музикант. Беше и бебе, и младо момче, и младеж, и голям човек и побелял старец, и нищо, но всичко накуп.

Отново се втурнах. Сега бягах от песента на тази гъдулка. Вече не бягах по белите алеи, а по тревата. Изведнъж между дърветата видях странно облечени хора. Те бяха в ризници с мечове и други оръжия. Някои се биеха помежду си настървено, а други скимтяха, унищожени от лудостта, която ги бе запратила така далече от тяхната реалност. Видях човек с очила, който разкарваше малко бяло кученце. Видяха го и някои от древните войни, пренесени тук заедно с битката, която са водели. В този миг те бяха обезумели, объркани и изплашени, затова реагираха по единствения начин, по който бяха реагирали винаги. Нападнаха озадачения и до последно невярващ модерен човек, започнаха да го кълцат с хладните остриета на своята параноична ярост. Той бе така изненадан, че това се случва на него... Умря, преди да успее дори да извика. Просто тупна в праха, затискайки с тялото си малкото бяло кученце.

Гърлото ми се стегна и аз пак побягнах, препънах се в бръшляна, паднах, станах и отново се втурнах. Пред мен след минута се ширна огромният шадраван в центъра на парка. Останал без дъх, се строполих на една пейка до брега му. Вече идваше краят. Чувствах го, усещах го в себе си. Видях човек с гумени ботуши и дълъг прът, влязъл да почисти фонтаните. Беше горещо. Лятното обедно слънце пареше на небето. Човекът джапаше лениво и бавно. Аз не се изненадах, когато видях черната перка и после редицата от остри зъби, зиналата паст и тъмното червено петно, което започна да се разлива из водата. Акулата се мяташе в плитката сладка вода. Подскачаше, шляпаше, като малка рибка, изскочила от аквариум, само че така огромна. После умря, обърната на една страна, потръпна и изчезна. Оттук-оттам все още долитаха писъци, но вече всичко приключваше. Бяла светлина поглъщаше Вселената. Не, това не беше светлина, това беше Нищото. То не поглъщаше, а просто изтриваше болната реалност. Бавно и неумолимо. Нищото беше добро. То погълна целия парк и шадравана, а после и мен. Усетих топлина, като от нежна милувка.

После се събудих. Изправих се в леглото с намачканите потни чаршафи. Трябваха ми няколко минути, докато осъзная къде съм и какво всъщност се бе случило. Странен сън. Най-странният, който съм имал. Беше и толкова реален, толкова истински. Ами ако всичко това се бе случило? Ако пак бях попаднал в някоя кръпка? Не знаех и още не знам.

Стъмни се напълно. Вървя през парка към тихия бар, накрая на тази алея, където ще пия. Мисля си за реалността, за живота, за всичко край мен и за мен. Просто го чувствам, но взорът ми вижда нещата твърде отблизо. Не мога да видя картината в цялост, а само отделни фрагменти, смътно внушаващи идеята за нейния смисъл. На края на пътя, който вече поех, ще видя картината в цялост. Трябва...

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007