ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

8.

Tълпата... Навсякъде около мен. Толкова хора. Толкова много... Приличат на шарани в пресъхнал рибарник - изцъклени, шляпащи отчаяно в инстинктивната битка за последните глътки кислород.

Пред мен на малката дървена масичка кротко изстива чаша с кафе. Остров, край който се плиска необятно човешко море. Бавно потъвам, хипнотизиран отвътре, без да трепна отвън. Задушавам се. И аз съм като тях - риба на сухо. Боря се за последните спарени глътки замърсен кислород.

Тълпата винаги успява. Разбива съзнанието и нахлува навътре, помитайки агонизиращите сетива. В такива моменти поривът да се втурна да бягам е толкова силен, че едва успявам да го потисна и контролирам. Всъщност понякога не успявам. Тогава свеждам поглед надолу. Не искам да срещам очите им. Те ме прогарят. Впиват се в мен. Гледат с пронизващ присмех голотата на моята лудост. Пулсът се учестява. Изстиналите ръце се потят. Очите шарят нервно под притворените клепачи. Объркан, аз се движа все по-бързо и нервно, докато не свия в някоя странична уличка и не се отдалеча в невзрачния й мрак. Едва там, подпрял гръб на някоя мръсна и олющена стена, аз изплувам в себе си, жадно поемайки въздух.

Понякога, когато съм изплашен, търся тъмни ъгли, в които се крия от светлината. Ъгли, в които седя, подпрял гръб на мръсна стена, докато мракът ме крие от външния свят. Поставям ръка на присвитото коляно, докосвам с пръсти лъчите на слънцето. Това ме дистанцира още повече от тях, защото ги докосвам, но не ги желая...

От какво се страхувам... От онова, което мразя заради неговата посредственост, защото ми напомня твърде много за мен. Искам да бъда различен, да бъда силен... Искам да бъда светец, да се извися над всичко, което ме свързва с толкова пошлата материя, не чрез волята, а чрез чувствата, които да ме водят натам, към посоката, която да осъзнавам за вярна. Наместо това съм посредствен фен на светците и това ме плаши. Аз съм комплексар като всеки човек. Комплексите ме водят напред и ръководят целия ми живот. Дали, ако ги нямаше, щях да бъда същият? Дали, ако живеех другаде, отгледан от друго семейство, принадлежащо към друга култура, щях да бъда различен? Разбира се, щях, но основното, онова, което ме прави човека, който съм, дали щеше да бъде различно... Ами ако нямах комплексите, които имам. Ако бях неуязвим и завършен, тогава какво, щях ли да бъда същият... А сега, това ли съм, или съм друго... И тези мисли ме плашат, защото виждам отговора и той не ми харесва. Мразя се, презирам се и най-лошото е, че се лъжа, че го правя...

Всичко отново опира до хората. Сигурно е нормално - нали и аз съм човек... Ха-ха, какъв затвор - доживотно присъда без право на помилване, нали... И има ли я изначалната истина... Сигурно. Там, отзад, зад цялото прозира нещичко. Преплетени в мрежата хаос блещукат частички от смисъл, които аз не мога да уловя. Нямам сили за този напън. Не още, а дали някога...

Зимата точно си тръгва. Единствено валмата прахоляк по разбитите улици пазят спомена за свежата снежна белота. Седнал съм в едно от кафенетата, които мразя толкова много. Масите са изкарани директно на главната улица. Столовете са насочени така, че всеки сеирджия спокойно да наблюдава реката от преминаващи хора.

Радвам се, че сега не е лято. Тогава горещите лъчи преминават през плата на разпънатите чадъри и сенници, повличайки задушаващата миризма на стопена гума.

Прохладно е, но пак дишам тежко. Вглеждам се в хората. Завива ми се свят. Все едно съм качен на въртележка. Кичът на болезнено шарената тълпа се размива бясно пред очите ми. Всеки човек е облякъл това, което твърдят, че е модно, стараейки се да подбере онова, което му отива. Това обаче не значи, че то ще отива на другите хора. В премрежения поглед клокоти една мандала от дразнещо неестествени цветове - без подредба, насложени толкова безсмислено криво едни върху други.

Ленивата човешка гмеж е плъзнала по главните улици, претоварила е ескалаторите на мини моловете, загряла е кафе машините на капанчетата. Макар термометърът да показва двадесетина градуса, много от тях са намъкнали дебели зимни кожуси върху сплъстени вълнени пуловери. Това доказва, че пазят жив завета на дедите си или поне онази част от българския етно lifestyle, свързана с неповтаряемостта на пролетната баня и страха от водата.

Край мен изтичат всякакви. Младите момичета и момчета крачат с престорена дързост. Преобладават онези, гъзарите. Момчетата гъзари са просто гъзари и гъзари скали. Онези - простите, имат прическа уж небрежно разрошена, няколко руси кичура, обица на едното ухо и татус, който случайно се подава изпод ръкава на прилепналата по тялото блузка. Те носят дънките или скъпите спортни панталони, навряни нелепо в смешни имитации на боксьорски ботушки.

Гъзарите скали се придържат към същия стил, обаче са яки. Постигнали са наднорменото тегло, заблуждавайки себе си, че химията, която поглъщат, е фитнес. Вървят доста изпъчени, а дланите им са леко присвити в юмруци. Погледът им е толкова смешен - все подстрекаващ, все дебнещ да улови присмех у някого...

Всички момчета гъзари възпитават у себе си небрежен, престорено арогантен маниер на държание. Жадните им очи инстинктивно и съвсем неприкрито се плъзгат по разголените женски тела. Устата им е леко извита - готова за псувня или леко просташко подсвирване. При момичетата гъзари има далеч по-голямо разнообразие. Всяка от тях се нуждае отчаяно от знаци, с които да се отличи, да изпъкне. Това са дебелите пластове грим и грижливо подбраните прически и дрехи, прикриващи недостатъците и умело акцентиращи върху половите преимущества. Поли тип колан. Прилепнали блузки, които по-скоро наблягат, отколкото да скриват. Високи токове или нетрайно направени спортни обувки. Но по едно всичките си приличат. Това е погледът. Студен поглед. Безучастен, почти съвършено жесток. Но там дълбоко в него проблясват пламъчетата на силния, огромен копнеж техният ТОЙ да е някъде там и да им се възхищава.

Освен гъзари откривам и споковци. Това са онези, които се правят, че разбират от всичко. Те се крият зад самочувствието на много интелигентни. Възприемат всичко, което звучи правилно, за непременно много вярно. Дори без да вникнат в него, те го повтарят с глупава убеденост, готови да спорят. Повечето споковци цял живот ще се борят със задушаващото възпитание, което са им наложили мама и татко. Преструват се, че водят алтернативен живот с алтернативните дрехи и външен вид в стил "въобще не ми пука". С него обаче крият своите комплекси от несъвършенствата, с които съдбата им е попречила да еволюират в гъзарите, които така упорито осмиват.

Повечето пораснали момчета и момичета все бързат за някъде, без да поглеждат встрани, забили поглед в земята. Сивото, мачкащо ежедневие е изтрило от тях умението да се наслаждават на живота. То ги гони по петите и те бързат, втурнати през глава към смъртта. Иначе дързостта си е тръгнала. Мъкнат торбите с прах за пране, сирене, хляб, маруля, пресен лук и тоалетна хартия. Найлонът на тези торби е задушил младежкия порив. В погледа им чета убедеността, че всичко е пропиляно напразно.

Има и изключения. Например пораснали, но все още гъзари скали, окичени с ланци от злато, които блестят по черните копринени костюми, прикриващи преобразените в лой мускули. Или лелки, навлезли в критическата, със смешни, уж подстрекаващи дрехи, които вървят с полите на двадесетгодишни, но под тях с дебели чорапогащници крият повяхналата от целулита и бръчките кожа.

Тук-там мудно куцукат и старите хора. Те изостават от света, в който продължават да съществуват. Толкова еднакви. Сиво-кафяви, с бели коси. Гледат с обида, сякаш сърдити. В погледа им отново се е върнала дързостта, но това не е младежкият порив. Това е раздразнението от всичката болка и всичкото щастие, които накрая са се оказали чиста илюзия. Това е дързостта да се изплюеш в лицето на смъртта и да й кажеш, че ти е все едно какво ще те прави.

Край масите просят мръсни боси циганчета. Те протягат умолително ръце, но в детските очи не срещам невинност. Там виждам само отегченото раздразнение на хора, очакващи края на работния ден.

Затварям очи, съсредоточавайки се върху туптенето на слепоочията си. Тогава я чувам. Какофонията от човешки гласове. Смях, думи, писъци, обединени в една брутална звукова вълна, която се впива в мозъка, разкъсва нервите, които се пречкат. Как искам да млъкнат и за миг да настане абсолютната тишина. Искам да изтрия този тъп плясък, трябва да избягам оттук, да се измъкна от тази звукова река, в която се давя. Дланите, с които съм обхванал главата си, се потят. Тънки струйки се стичат от слепоочията, гъделичкайки стиснатата до болка челюст. Хора... Толкова много тела, толкова много коса, кожа, нокти и човешко месо. Всичкото това е на купчините край мен. Купчини, които подушвам, които мога да видя дори и през спуснатите си клепачи, които разкъсват мозъка ми... Кои сме ние?

Добре дошли на планетата на лъжците. На бруталните лицемери. На аморалните същества, чиято единствена цел в живота е да задоволяват егоистичния глад. Ние сме общество, съградено от единици, които се възприемат напълно независимо от средата, в която живеят. Всеки тук е абсолютно сам в своята представа за себе си. Човек приема света и другите като нещо, което се случва там, отвъд неговото аз. Смята, че в цялото вселенско шоу той играе главната роля и приема, че всичко останало трябва да му служи и да му помага. Той не намира полза в това, да го разбере и осъзнае отвъд ползата. Именно ползата е онова, което поддържа обществото, което му пречи да се разпадне.

Ние завзехме земята и надделяхме над другите живи същества. Целият напредък, абсолютният технически прогрес, всичко дойде в резултат от надпреварата на човечеството със самото себе си в глупавия стремеж да излезе начело.

Човешката история е героичен разказ за същества, които се самоизбиват в абсурдни войни. Дори интернет, глобалният символ на свободомисленето, е създаден като военна система, имаща за цел оптимизацията на избиването на човешки същества. Ние се мразим и се обичаме взависимост от ползата, която ще намерим едни у други. Това ни сплотява. Затова и дойде закономерното развитие на комерсиализацията.

Нейното основно оръжие е маркетингът. Маркетингът е насочен към първичните нагони на човешката природа, като се стреми да ги докосне и да се плъзне по тях към човешкото съзнание и портфейл. Рекламата не е предназначена за хората като такива, а към хората като консуматори. Ние сме обществени единици, поглъщащи боклуците, които биват бълвани от глобалната мрежа от мега корпорации. Правим го, защото сами сме ги пуснали в иначе уникалните ни съзнания. Така е много по-първично, а оттам и толкова по-лесно.

Цялата тази глобализация на света убива нещо. Някаква основа, върху която се крепи цялото човечество... Не го разбирам. Не мога да го обясня. Просто го чувствам.

Дишаме въздух, в който трудно се открива кислород. Храним се със сирене без мляко, колбаси без месо, зеленчуци без вкус. Пием вино, което няма нищо общо с гроздето, и водка, която има всичко общо със синтетичните експерименти. Модифицираме външния си вид със силиконови цици, керамични зъби, пластмасова коса, без да обръщаме внимание на хемороидите, изобличаващи закърнелите ни тела. Лекарствата, които ни продават в аптеките, са менте. Плащаме най-скъпите европейски цени за горива, чиято стойност на световните борси отдавна не е била по-евтина. Плащаме си за най-евтиното образование в Европа, а в замяна получаваме диплома без никаква практическа стойност. Българският пазар на труда търси разнообразни специалисти, а единственото, от което се нуждае, е обслужващ персонал в перални. Правим се, че работим, а работодателите се правят, че плащат. Изопачаваме материалното си благосъстояние със скъпи телефони и пунтажи на маркови дрехи, за които сме прежалили поне две заплати. В петъците се преструваме, че лъскавите барове отговарят на мизерния ни лайфстайл. Комплексарите се припознават с мутри, мастиите се отъждествяват с чалга софт порно пачи. Твърдим, че обичаме, а единственото, което ни възбужда, е виаграта. Смъркаме лайна, пушим лайна, на сутринта серем кръв. Преструваме се, че общуваме, а дори не чуваме хлиповете на собствените си деца. С ентусиазъм плащаме на някого да се прави на гей. В същото време не сме склонни да дарим нито лев за изоставените циганета на България и успешно се правим, че не съществуват. Политиците лъжат, че ще ни оправят по един начин, а ни оправят по съвсем друг - разправят, че служат на народа, а смирено чакат заплатата си от разпенени олигарси. Обществото ги осъжда бунтовно, но тайно мечтае да заеме мястото им, да бръкне в меда, че чак да му потече по брадичката.

През цялото това време оттатък Средиземно море милиони хора като тебе и мен умират от глад, СПИН и куршуми, произведени в Казанлък. Децата им са увехнали черни цветя, а мухите изпиват огромните им тъжни очи. И въпреки всичко това ние в България обвиняваме световната конспирация за бедите си, тя и комшията, който, разбира се, че е селяндур.

Обществото се обезличава. Превръща се в една безизразна лавина. Маса пропилян човешки потенциал, озлобена, неспособна да приеме света по-различно от това, което е... А ние, хората, сме заточени в себе си и вечно търсим изход оттук. От фалша, от лъжата на реалността. От болката, която сами си причиняваме, живеейки в грозните панелни затвори, обезличавайки се, прегазвайки различното в себе си, защото реалността просто не приема другото. Това е, от което искаме да намерим изход. Това е клетката, в която живеем, и ни се ще веднъж завинаги да напуснем, макар и без да го осъзнаваме.

Конспирацията съществува, но не ни е наложена от никого. Тя е част от човешката природа. Сами налагаме собствените си ограничения и после се преструваме, че страдаме от това. Конспирация - конспирацията е равна на еволюция, в която всичко се променя само за да остане същото, запазвайки статуквото на абсолютно неравновесие. Ние се борим за това състояние, защото то е нашата основа, залегнало в нашите гени. Дали ни ръководят, дали ни следят, дали ни експлоатират - не защото ние правим всичко това доброволно, а някой просто се възползва на едро, въпреки че не е по-малко дребнав. Всички отговори са в нас. Щом сме намерили начина да зададем въпроса, значи, той е част от нас. Той съществува в нашата визия и това задължително ни прави носители на всеки отговор. Истински трудните въпроси не могат да бъдат дори осъзнати. За нас те са абсурдна неистина, защото са твърде различни от човешката природа. Как тогава можем да им дадем отговори. Ние дори не осъзнаваме нивото, на което съществуват. Не осъзнаваме истината. Не се и стремим към нея.

Човек не знае какво е истината. Ние живеем в океан от лъжи. За нас истината е онова, което сме си изградили като представа. А върху представата може да се влияе толкова лесно. Защото го искаме. Защото сме готови да се борим за него. Дори да умрем. Да дадем живота за абсурдното настояще, което всъщност не съществува.

Няма добро. Няма морал. Няма лошо. Няма жестоко. Ето ни нас и нашите ползи. Добре дошли на планетата ни, която така или иначе скоро ще унищожим. Добре дошли и майната ви...

Всичко се ръководи от човешката природа и най-главна е онази й част, която изгражда чисто физическата ни същност.

Гените и начинът, по който минало, настояще и бъдеще се преплитат в тях, определят формите, които ще приеме тъканта, изграждаща тялото на всеки човек.

Видимото за всичко, което ни заобикаля, например този непрекъснат поток от информация, постъпва в съзнанието посредством очите. Поглед, пречупен през човешки очи, изтъкани от човешки гени. Ние сме настроени да виждаме едно, а зад него и около него има толкова много смущения и страничен шум, които ограниченото съзнание упорито игнорира. Също като телевизионна програма. Преди телевизорът да бъде настроен на определен канал, търсещият преминава през безбрежен океан от информационни смущения. Тяхното пращене по говорителя и кривите точици хаос на монитора дразнят, защото не сме устроени така, че да извличаме информацията, която носят.

Вселената ни говори постоянно, но ние оставаме глухи за нея. Смисълът й се влива в нас, но го оставяме да премине през съществото ни омърсен, защото гените, които ни изграждат, го заглушават.

Какво виждаме? Какво чуваме? Дали не възприемаме само онова, което сме програмирани да възприемаме...

Нашата реалност е малко, огрято от светлината на ограничените възприятия, островче, на което се тълпим. Късче илюзия, черно-бял кадър от хаоса, носител на вселенския смисъл. Фрейм, съществуване отвъд, от което ни дебне лудостта. Тя е пазачът, стоящ пред нашето съзнание, пред нашата реалност, пред нашите възможности и неограниченото цяло. То не е за нас. То е немислимо, непонятно. Няма смисъл така, както ние възприемаме смисъла, нито форма така, както ние възприемаме формата.

И аз съм стъпил на острова, огряван от светлината на единственото, в което успяваме да вложим илюзорния смисъл. Стоя на ръба, а всички останали хора се гъчкат, борейки се за глътка от човешкия смисъл. В тази борба аз не намирам нито цел, нито утеха и затова скоро ще бъда избутан навън, отвъд ръба - там, където ще потанцувам с лудостта, преди нищожеството ми да се разтвори в непредставимото всичко.

Кой съм и какво сме ние... Как мога да кажа: "Здравей, живот!", като още не съм се родил...

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007