ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

7.

Спирам на входа. Открехвам тежката желязна врата. Застивам. Отново забавям времето край себе си. Почти го спирам, но не и напълно. Оставям секундите да се ронят край мен, като пръски на тих есенен дъжд. Искам да се насладя на момента. Искам да уловя всяка страст, всяко чувство, всеки порив. В тях се е вкопчил моят живот. Моят смисъл. Там аз живея. А не отзад.

Зад мен е светът. Объркан... Забързан, суров и лъжлив. Зад мен е грохотът, с който цивилизацията ни рухва. Лавина от пропилян човешки потенциал, заплетена в суетни лъжи. Там, отзад, дебне хаосът. Там, отзад, е царството на лъжата. Там, зад мен, дебне обществото. Ще го оставя тихичко да гледа. Нека гледа в мен. Дори и да гледа, то няма да види. То няма да почувства...

Спрял съм на входа. През мен преминаха чувствата, които ще оставя назад. Аз ги осъзнах и запомних. Те вече не са ми нужни. Оставям наметалото на хаоса да се смъкне от мен и да падне на прага. Плавно повдигам ръка и прокарвам пръсти по грапавата желязна повърхност на старата тежка врата. Тя стои тук като преграда между всичко, което не е, и онова, което не може. Побутвам я плахо и пристъпвам навътре. Потапям се в морето от мрак - синкав мрак, хладен мрак, пропит с миризма на тамян. Вратата се затваря след мен, поскърцвайки тихо и... край. Последният лъч изплашена светлина бавно се стапя в краката ми. Няма повече шум. Няма повече хаос. От света ме дели студено, тежко желязо, ковано от друг.

Часовете минават. Бавно, дори вечно, но все пак минават. Нямам усет към тях. Стоя на старата дървена пейка. Колко ли хора са сядали на нея? Колко ли съдби е докоснала тя, тази износена дървена пейка... Сега тук съм аз. Сам. Няма никой. Всички си тръгнаха. Хората пак са навън, но кой ли всъщност е вътре. Погледът ми привикна към мрака и сега плавно се плъзга по тежките икони, чиито рамки са обсипани с красиви метални орнаменти и дърворезба. Лицата на светците са обагрени в мека червеникавозлатиста светлина. Ореолите им са оживели от трепкащите пламъчета на малките свещи. Тишината тук е толкова величествена и цяла. Вдигам поглед нагоре. Там, високо, е църковният купол, обвит в синкава мъгла. Колко високо! Далече. Сякаш в друга реалност. Там, където белите гълъби нервно пърхат с криле. На дълги вериги, които се спускат отгоре, са закачени огромни железни, потъмнели с годините, полилеи. Изглеждат застинали във времето и пространството. Тук всичко изглежда така. Oт време на време се чува пращенето на горящия восък. Пламъкът припламва за миг по-ярко и после отново затихва. Вглеждам се по плетеницата от пукнатини, по колоните и стените. Боите на иконописта са потъмнели. Придобили са тъмният кафяво-зеленикав цвят на олющените стени. По тях има силуети. Танцуващи със сенките фигури на светци и грешници.

Ето ме, Боже. Ето ме, художнико на нашето всичко. Ако те има, аз те приветствам в твоя дом. Докосни ме. Само за миг. Покажи ми, че този път не съм сам. Прегърни ме с успокояващата си мъдрост. Успокой ме, защото все повече губя смисъла на смисъла, който ме води напред. Който ни води въобще. Моля те. Страдам! Само за миг искам да усетя твоя дъх върху изгарящото ми чело. Притисни ме до себе си. До твоето извисено величие. Само за миг...

Стоя прав на крака. Разперил ръце. Вперил поглед нагоре в недостижимите куполи, там, където самотните гълъби пърхат с криле. Не усещам нищо. Не докосвам нищо. Тук няма никой освен самота. Само аз и тя, моята стара приятелка. Това не е божият дом, а царството на самотата и тишината, преплетени със синкав сумрак и тамян. Затова ми харесва. Затова ме успокоява. Но тук аз не намирам теб. Ти, който си смисълът. Днес теб те няма. Не съм те намирал тук никога. Сбогом. Повече не искам да те търся. Теб те няма, както и мен.

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007