ПАРАНОЯ

Пламен Четелязов

web | Параноя

3.

Рязко отварям очи. Изплувам стреснато в себе си. Поемам панически глътки от горещия въздух. Пресъхналото гърло се раздира в суха задавена кашлица. Ръцете стискат намачканите потни чаршафи. Треперя леко. Нормално е. Свикнал съм да се будя така - задушен от мрака на съня, който притиска всеки фрагмент от неадекватното съзнание, преди мозъка да се разсъни напълно. В началото мислех, че това са кошмари, които се провират през пролуката на непонятното, дебнещо зад притворените клепачи.

Спомням си как грижливо поставях тетрадка с химикал до леглото. Виденията на съня са най-ярки веднага, щом се събудиш. Тогава все още можеш да уловиш огнените им нишки, да се плъзнеш по тях и да превъртиш на обратно съществуването си в непонятното на собственото съзнание. Аз грабвах химикала и описвах в тетрадката този втори живот, който всеки живее, без дори да се сеща за него. Предполагам, че тази моя страст бе продиктувана от силната ми любов към живота. Не исках да изгубя нито миг съществуване, дори в нереалното. Наслаждавах се дълго на странното си хоби. Не обръщах внимание на парещото напрежение в тила, докато напъвах сънения мозък да си припомни къде беше отвел съзнанието вечерта. А може би трябваше.

Вече не пазя тетрадка до леглото. Няма смисъл от нея. Сънищата ми изчезнаха. Няма ги. Стопиха се. Стремежът да ги описвам рационално, доколкото мога, ги прогони от мен. Не сънувам. Щом заспя, там има само мрак. Тежък мрак, мачкащата чернота на нищото, която ме задушава с клиничната си липса. За мен нищото има цвят - черен и сух.

Лъчите на слънцето нахлуват на талази при всяко отместване на небесносините завеси, които вятърът гали. Повеите му се промъкват през открехнатия прозорец, носейки със себе си спокойната глъч на Пловдив. Буботенето на двигателите, гласовете на хората, птиците, които приветстват пролетта със своята песен - глъч, достигаща до мен безметежно със своя безкрай. Бавно се протягам, загледан в тавана. Из съзнанието хаотично избледняват гаснещи сенки без смисъл.

Изправям се рязко и сядам в леглото, скръстил ръце.

Влизам в банята. Не включвам лампата. Трептенето на изгарящото електричество винаги прорязва сънените нерви като бръснарско ножче, прекарано по свежо, но мъртво рибешко филе. Оставям вратата открехната, за да се насладя на бледата дневна светлина, допълзяла по коридора от стаята ми. В банята е влажно и задушно. Разпервам ръце и застивам. Капчиците пот избиват по повърхността на голата кожа. Започват да преливат една в друга, сякаш са живи. Образуват струйки, които се плъзгат по чувствителните рецептори на епидермиса с влудяващ гъдел. Кранчето на душа е развалено отново. Перфектни, идеални капки хлорирано съвършенство се откъсват, политат безшумно в тъмнината, за да тупнат на влажния под, където се разбиват на асиметрични водни късчета, които пръскат краката ми. Развъртам студената вода. Струята мигновено се разлива по мен, сковавайки горещия мозък. Стяга гърдите ми, освежава с болка тялото, което все още се лута в нищото на съня. Пускам и топлата вода, регулирам температурата, за да се насладя на приятно хладните талази, които изпълват ушите, носа, очите и гърлото. Тъмно е. Хладният сумрак на банята в апартамента е толкова различен от клиничния мрак на нищото, от което толкова много се плаша.

Свеждам глава и отварям очи. Чакам водата да изтече от тях, за да видя ясно влажния пушек, който се вие през открехнатата врата. Микроскопичните водни пръски се катерят по бледата светлина, за да се слеят с нищото и да изчезнат завинаги в кръговрата на всичкото.

Спирам водата и взимам сапуна в ръка. Прекарвам го бавно по тялото, като се наслаждавам на уханието му в мрака. Това не е навик, това е ритуал, с който всяка сутрин освежавам съществото си, изтръгвам го от нищото и го захвърлям в утрото на реалността. Като водната пара изчезвам всяка нощ, за да се сътворя отново сутринта, същият и все пак друг.

И все пак същият...

Стърча гол пред голямото огледало на старото портманто. Потънал съм в мрачния коридор. Зяпам големите си зелени очи. Чакам да видя кой пръв ще сведе глава - дали аз, или отражението ми. Не съм толкова глупав, нито толкова луд и зная кой ще е пръв. Безумната игра ме развеселява. Устата ми се разтяга в лека иронична усмивка. Отмятам с ръка небрежен кичур коса от челото си. Стоя така дълго. Бавно потъвам в собствените зеници. Колко далечен и чужд може да бъде погледът ми. Катранената тъмнина засмуква парализираното ми същество. Бялото ми лице посивява. Освен беглата иронична усмивка устните започват да губят и цвета си. Впиват се сурово една в друга. Превръщат се в безрадостна пепел. Мракът е отвърнал на погледа ми. Абсолютната тъмнина, която се спотайва дълбоко в зениците ми, ме желае. Адреналинът ври в мускулите ми, но инстинктите не могат да откъснат съзнанието от хипнозата, която само си налага. Ръцете ми треперят. На студеното чело избиват капчици пареща пот. Трябва да се съсредоточа върху нещо, различно от мрака, за да се изтръгна от него и да захвърля себе си обратно в реалността. Ще успея, това не е някаква сериозна криза - просто лудостта ме поздравява с добро утро. Ето - вкопчвам се в цветовете, колко е лесно. Ирисът ми - кристален зеленикав петмез. На дъното бледнеят бежови и кафеникави графити, по които проблясват сини искри. Като пръските на бенгалския огън те се разгарят, за да стопят кафявото, бежовото и зеленото. Една мандала цветове със съвършени пропорции, които никой човек не може да нарисува - експлозия от живот, която кара очните мускули да свият черната зеница. Примигвам, затварям очи, поемам въздух. Изплувам в себе си. Свеждам глава, свеждам я първи. Подпирам чело върху огледалото и пак се усмихвам - не иронично, не облекчено, а по-скоро налудничаво. Поглеждам отново. Там зад влажния потен отпечатък съм аз. Отражението ми не издава с нищо своя егоистичен триумф. Но аз усещам как го раздира нездравата радост.

- Хм. Добро утро и на теб. Спа ли добре?

© Пламен Четелязов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2007
Пламен Четелязов. Параноя. Варна: LiterNet, 2007