|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ИМА БЪДЕЩЕ Люба Фотева ![]() Прочетох книгата на проф. Иван Бързаков “Яростно в скръбта”, защото познавам автора лично, макар по-скоро като учен, отколкото като поет. Пък и защото съвсем не съм запозната с българската емигрантска литература, ако такава съществува, с изключение, разбира се, на “Задочни репортажи”. И предубежденията ми започнаха да се увеличават. Първо, поради заглавието на книгата “Яростно в скръбта”. Яростта и скръбта са чувства, които не свързвам в съзнанието си, макар че има такава връзка в поезията на Ботев, но там гневът не достига до степен на ярост, според мен, разбира се. Оксиморонът сигурно е търговски трик, казах си и продължих по-нататък. Но наименованието на първия цикъл стихове “Бездънната пропаст на робството” отново ме ядоса: мразя думата робство, колкото и любима да е тя на целокупния български народ. Мразя я във всичките й съчетания, особено във варианта “турско робство”- знам кога и как е възникнало това словосъчетание, защо не е изчезнало като фразеологизъм и че в наше време, когато не съдържа омразата на говорещия към всичко и към всички, се употребява от българите автоматично, в значение на исторически период. Но чуя ли я тая дума “робство”, веднага в паметта ми изниква онзи фрагмент от британския химн, който казва “и никога, никога, никога не ще бъде роб англичанинът”. Изниква и неминуемото сравнение, което е направо унизително за българите. А названието на цикъла стихове “Бездънната пропаст на робството” е уточнено и като време (1944-1989 г.) - период, който побира цялото ми детство и младост, внушавайки ми, че не само дедите ми, но и аз съм била роб и, разбира се, съм се родила роб. Какво да очакваш от емигрантска литература, казах си, обзета едва ли не от ярост, и почти захвърлих книгата. Към нея ме върна единствено обещанието да я прочета - всякакви тъпотии съм чела, ще преживея и тази, казах си. С всички свои предубеждения започнах пак да чета, отбягвайки дразнещите ме заглавия. И тогава пред мен започнаха да изплуват поне две неща - странната хармония между мислите и чувствата на поета и моите мисли и чувства през годините, а така също неочакваното усещане за връзка на поезията на Иван Бързаков с българската поезия от първата половина на ХХ век (с изключение на Вазов). Ще се опитам да обясня, отново с уговорката, че тези мои размисли не са на литературен критик, а просто на читател. Почти няма автори, чиито мисли да съм възприемала като свои - паметта ми е пълна със стихове на класици, но към класическата поезия изпитвам само любов и респект и никога не ми е дошло на ум, че съм помислила, а още по-малко изразила такава красота. Единствено когато четох есето на Унамуно за Дон Кихот ми се стори, че мислите в него са и мои мисли. Затова поезията на Бързаков ме изненада. В нея има повече страст, отколкото в моето прозаично съзнание, но почти същото съдържание.
Още в първото, въвеждащо в стихосбирката, стихотворение, “За всички нас”, с подзаглавие “Моето кредо”, поетът е изразил своето, моето, а и на още хиляди българи отчаяно негодувание от насилието, съпътстващо съвсем новата ни история. И когато белият стих подрежда думите:
читателят не може да не си спомни “Септември” на Гео Милев:
Няма разлика в картината. Тази нескончаема “гражданска война” българите я водят помежду си от Освобождението насам под формата на възмездие. “Турско мекере! Заслужава възмездие!”, “Фашист! Заслужава възмездие!”, “Комунист! Заслужава възмездие!”... Възмездие след възмездие иска тълпата и всичко се сбъдва, както вещае Касандра пророчица. Може би думата “възмездие” звучи по-официално и по-прилично от нашенското “мъст, мъст кръвнишка жадуват души”. Това според мен Иван Бързаков нарича “чудовищно проклятие в съдбите ни”. Малка е утехата, че насилието царува не само у нас, а навсякъде по света. Но той започва с думите: “Срамувам се,/ че толкоз много ми е дадено,/ а нищо не направих досега!/”, които пораждат у мен спомена, че с подобни думи, разбирани от властта като закана, поети като Гео Милев, Пушкин, Лермонтов и много други са си извоювали не само духовно безсмъртие, но и съвсем физическа и насилствена смърт. Независимо от местата и времената. Мрачен е общият тон в поезията на Бързаков, макар че има прекрасни кратки лирични творби, като например “Докосване”. Но нима са оптимистични българските поети? Кой от тях трепери от възторг пред действителността? И дори творчеството на поети като Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Пеньо Пенев, които БКП смяташе за “свои”, е пропито с трагизъм. Ако в заглавието на първия от трите цикъла стихове, което аз толкова не харесвам, не бяха написани годините, за които се отнасят (1944-1989), не бих могла да ги поставя в точно определен период на ХХ век - стиховете са пропити от същата безнадеждност, обладала духовете през войните и националните катастрофи, същата безкрайна скръб в сърцето на поета - от изгнанието, от поругаването на човешкото достойнство, същия болезнен стремеж към свобода, същата изгаряща болка от самотата и от върлуващата взаимна омраза между братя. Сякаш не са минали седем-осем десетилетия и няколко поколения. Чета стихосбирката “Яростно в скръбта” и чувствам безнадеждната печал и вопъла на Дебелянов и Димитър Бояджиев по изгубената мечта за полет на духа, бунта на Яворов и Вапцаров срещу тиранията, скръбта в изгнанието на Пенчо Славейков, копнежа и мълчаливия гняв за несбъдналата се надежда за свобода на цялата българска интелигенция на ХХ век. И разбирам яростта на поета Иван Бързаков от това, че всичко се повтаря:
Не е за вярване, наистина - призивите “Забравете!”, “Ще градим нов свят, нова държава!” - ние, българите, неведнъж сме чували. Поколението на дядо ми след Освобождението, поколението на родителите ми след 9.ІХ.1944 г., че и моето поколение от две десетилетия насам като всяко предходно, гради “нова държава” (която впрочем е на 1300 години). “...Народ без памет/ е народ без съвест./ И народ без глас./ Без съвестта душата ни/ е мъртва./... Не мога/ и не искам/ нищо да забравя!”, изкрещява Иван Бързаков в “Не мога и не искам” - първото стихотворение от цикъла “Бездната днес”. За чест на поета в цялата му стихосбирка не може да се открие и следа от омраза към комунистите, макар че в личната му биография може би има основания за подобно чувство, и дори никъде не споменава думичката “комунист”, с която се замерваме у нас, като по този начин той не налива вода в мелницата на възмездията. И само по това личи, че стиховете не са писани в България. За пръв път в стихосбирката на Бързаков срещам един, макар и бегло нарисуван, образ, неразработван от българската поезия - образът на жената, косвена жертва на терора, като съпругата или любимата на репресирания, чийто живот е прекършен с изчезването на най-близкия човек: “В нощта,/ побеляла от болка,/ сега/ ти не виждаш скръбта ми./ По лицето ми няма сълзи./ Няма кръв./ Ти не знаеш,/ че без теб ще умра.”. Все още чакат своите поетични образи осъдените и затворени за идеите си жени, разстреляните без съд и присъда героини, невинните мъченици, просто влюбени в “неправилния” мъж. Длъжна съм да кажа, че стихосбирката “Яростно в скръбта” е много по-богата на чувства, мисли и удивителни метафори, отколкото няколкото стихотворения, върху които се спрях. Фактът, че проф. Бързков пише стихове и на още три езика ми е малко непонятен, но едва ли той е единственият поет в света с подобни изяви. Може би това е една от проявите на световното гражданство. И искам да завърша своя читателски отзив с предположението, че ако цялата българска емигрантска поезия е с качествата на “Яростно в скръбта” на Иван Бързаков, тя не само би била популярна колкото руските емигрантски песни, но и би издигнала неимоверно нивото на съвременната българска литература.
Иван Бързаков. Яростно в скръбта. София: Работилница за книжнина "Васил Станилов", 2009.
© Люба Фотева |