Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТРАНДЖА - В ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО
Пътуване второ: 02-16.08.2003

Любомир Цонев

web

На Сашо Ваврек (12.03.1947-07.08.2003)
- толкова ми се искаше да би могъл
да прочетеш този пътепис...

Кратичък увод

Колегата ми Благой обича да цитира мисъл на Волтеровия Кандид: "Всяко следствие си има причина". Откъде всъщност почна второто ми пътуване към Странджа? От първото, би подхвърлил някой шеговито. От раждането ми на тази земя, бих предположил аз. А може би много по-рано, да речем от преди 3000 години. Защото оттогава се датират предтракийските или тракийските долмени по нашите земи. Това ми изглежда най-точният отговор - всичко започна с долмените.

Първото пътуване по Странджа през май тази година за пръв път ме срещна с древни разкопки - две тракийски гробници край Малко Търново и едно тракийско скално светилище наблизо. Тогава разбрах, че наскоро археолози, ръководени от Д. Агре, разкопали и два долмена край село Заберново (Агре 2005), но не успях да ги намеря. Това се превърна в искрата, която разпали желанието ми да посетя пак Странджа и да издиря и видя тези "мегалитни писма", чрез които тракийските предци ми се обаждат през бездната на хилядолетията и ме карат да усетя почти физически моята лична връзка с нишката на една вековечна история. Да усетя, че не съм се родил на празно място.

Колегата ми Андрей от първия излет (май 2003 г.) се ентусиазира. Постепенно се оформи общата ни идея за втория излет. В началото на август да тръгнем с колата му на изток, към Сакар планина, където са най-големите и най-добре запазени, подробно публикувани (Тракийски 1976, 1982), долмени у нас и да се опитаме да ги намерим и заснемем. Освен това край Тополовград ще потърсим и тракийското светилище Палеокастро със соларни кръгове, подобно на онова в местността "Камъка" до Малко Търново. После Андрей ще си замине към морето на почивка, а аз ще почна самостоятелен пешеходен излет по Странджа. Смятах след 8-9 дни поход да изляза на устието на Велека и оттам да ида за 4-5 дни на гости при други колеги от института, които през това време ще почиват в къмпинг Градина, северно от Созопол. Реших да си взема спален чувал и гумено дюшече, за да си осигуря независимост и минимален комфорт при нощуването - където и да се случи то.

Това бе планът. И, бързам да кажа още в началото, осъществих го успешно горе-долу в този си вид, макар че имаше кризисни моменти, когато всичко висеше на косъм и само Всевишният ми вдъхна сили да продължа. Но да си карам по реда.

Фиг. 01: Маршрутът на втория излет - Сакар и Странджа

Фиг. 01: Маршрутът на втория излет - Сакар и Странджа

 

Шахматът на живота - Сакарско начало

Ден 1 (02.08.2003, събота)

Рано сутринта времето бе много ведро и прохладно - такмо за път. Взех със себе си 4 филма и един фотоапарат Контеса - малко примитивен по днешните представи, но лек и удобен за дълъг пешеходен туризъм (да не тежи много в раницата ми). Носех и набор карти с разположението на долмените в Югоизточна България, а също и ксерокопие на снимка от една книга, където се вижда тракийското светилище край Тополовград. Направо като научна експедиция! Андрей носеше дори ксерокопие от научни статии по въпроса.

Пътят по модерната магистрала през Пловдив не бе уморителен. Слънцето напече, но ветрецът в колата правеше пътуването леко. Към 14 часа пристигнахме в сакарското село Българска поляна, където трябваше да издирим голям долмен. Естествено бе да поразпитаме в кръчмата.

В следобедния задух там седяха само 5-6 души. Трима от тях пийваха бира на една маса - възрастни, но едри мъже, със запазена сила; с "леко небръснати" лица и посребрени коси. Имаха интелигентен вид и се обърнахме към тях. Тогава те решиха да демонстрират и много интелигентно поведение: цели 15-20 минути разглеждаха статиите и снимките, които носехме със себе си, цъкаха, препираха се кой обект къде е и в какво състояние е и т.н., и т.н. През това време кръчмарката реши, че има работа и трябва да затваря заведението - тя просто застана до нашата маса, като с мълчаливото си присъствие ни подканяше по-бързо да се омитаме. Хич не я интересуваше, че не сме си довършили разговора, че идем отдалече, а съдържанието на беседата пък изобщо не стигна до съзнанието й. Абе, общо взето прости и недружелюбни хора, реших в себе си аз. Като помолихме мъжете някой да ни заведе до големия долмен край селото, те се сетиха, че точно сега имали неотложна работа (събота, към 3 следобед, в жегата и сушата!!!). Ядосах се, че ми се правят на интересни (може би ни смятаха за иманяри, колкото и да нямахме вид на такива хора; може би бяха просто неучтиви и не искаха да ни помогнат, може би си бяха иманяри и не искаха да ги конкурираме, може би се чувстваха гузни...).

Тогава казах на последния, преди и той да си иде "по работа": "Слушай, щом като сега никой не иска да ни води, че сте много заети, дай поне да ти запиша името, та да знам като мина друг път, тебе да търся. Щото аз ще мина непременно пак, за да търся долмена. Нищо, че трябва да бия път чак от София! Упорит съм и ако не тая есен, догодина напролет ще дойда, ама ще си постигна своето." Човекът се почеса зад ухото. В този момент Андрей подкрепи атаката ми: "Ще ни заведеш ли сега, а? Хайде заведи ни, моля те!" "Добре, рече селянинът, ще ви заведа. Дошли сте от толкова далече специално да го видите... Казвам се Делчо, Делчо Стайков. Почакайте само да си обуя по-солидни обуща. Ще трябва да идем с колата, че долменът е на 5-6 километра." Спогледахме се с Андрей доволни - ледът се пропука! Добро начало.

Да ви предупредя още сега: който не се интересува от долмени, не би могъл да пътува с нас! Направо сме откачени на тази тема. Само дето вместо да пъплим из джунглите на Африка или Азия, правим експедиции по прашните стърнища на Югоизточна България и се опитваме да изкопчим информация или да се споразумеем с нашенските аборигени - автохтонното население на Сакар и Странджа. Опитваме да преоткрием онова, което археолозите отдавна са открили, но после са зарязали и то е отново недостъпно за широка публика (каквато и без това в България няма). Уверявам ви, пак има изследователска тръпка, борба с трудности и с пристъпи на отчаяние, има и малки български радости от малките български победи в борбата с дивотията.

Фиг. 02: Бай Делчо на покрива на долмена в м. Бялата трева край с. Българска поляна, Сакар
Фиг. 02: Бай Делчо на покрива на долмена в м. Бялата трева край с. Българска поляна, Сакар

Та така, от този момент с бай Делчо станахме добри приятели. Като видя нашия неподправен интерес и жертвоготовно любопитство, той ни погледна с по-благ поглед. Шегуваше се. Даваше съвети как точно да мине колата по пътя от спечена кал с дълбоки коловози. На едно място се наложи да минем пред доста дълбока локва с мътна вода и трябваше просто да му повярваме, че на дъното няма дупки или големи камъни. Както и да е - справихме се. Последните 500 метра до долмена минахме пеша. Намирахме се в местността Бялата трева.

Честно ви казвам, гледката бе величествена. Долменът е двукамерен (две помещения с по 4 стени и покрив), но триделен (третият дял е преддверието, дромос, което има три стени, но няма покрив). Граден е с една сурова красота и сигурност от огромни, добре одялани и подравнени плочи от някаква скала, която видимо напомняше гранита, но бе доста по-ронлива. Такива плочи има на много широко пространство наоколо - на бърза ръка го "обтичах" и го огледах (приятелите ме познават, че на такива места не мога да стоя мирен) - така че не се е налагало траките да ги мъкнат отдалече. Отпред, напречно към оста на долмена, са изградени алея и фасада, които подчертават тържествено входа, придават му строга ритуалност и мощ. Състоянието на гробницата бе много добро, двете покривни плочи - на малката и на главната камера - си бяха по местата все още. Камерата е почти куб с ръб не по-малко от 2 метра. За северната стена не се е намерила достатъчно голяма плоча, та древните строители снадили два камъка, като добре огладили ръба, по който двата къса се допират, за да оформят стената. В горната си част стените са скосени подобно на мансардните покриви, така че помещението не е прост паралелепипед! Самият долмен е вдълбан в земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи изцяло.

Прохладата бе чудесна след горещината навън. Усещането бе много особено.

Фиг. 03: Долменът в м. Бялата трева - поглед отвътре навън
Фиг. 03: Долменът в м. Бялата трева - поглед отвътре навън

От една страна с тялото си чувстваш тежестта на плочите, разбираш усилието на хората - нужно е било обединено усилие на много хора, това ги е сплотявало. И това усилие не е било за задоволяване на елементарни нужди, да речем храна, жажда, облекло, секс или нещо подобно. Това усилие е белег на духовност - изразява (най-вероятно) почит към мъртъв човек! Надскочен е елементарният бит. Това е началото на културата! Надмогване на битовите грижи в името на някаква нематериалистична идея! Нали практически е било достатъчно починалият просто да бъде заровен в земята или изгорен? Направо тръпки ме побиват: сякаш присъствам на превръщането на животните в хора! Сигурен съм, че този процес личи и от дребните находки - каменни оръдия на труда, костни и метални игли, грънци и т.н. Но мегалитният паметник е много по-изразителен. Той директно, с масата си, ако щете, внушава мисълта за голямото колективно усилие, прекрачващо решително границата на простия, животинския бит.

Има и още нещо - гледайки тази постройка от преди 3000 години, виждаш как древните строители са се учили да овладяват силата на тежестта. И резултатът е удивително красив и впечатляващ. Долмените (официално датирани в 12-6 в. пр.Хр.) предшестват по-късните тракийски гробници (5-3 в. пр.Хр.). Сглобяването на гробници от груби каменни плочи, което повече от половин хилядолетие било единственият и господстващ стил при траките, за доста късо време (не повече от век) било изцяло заменено със зидане на стени и покрития от малки и добре одялани камъни (квадри) по елински образец. Зидането с квадри позволява създаване на по-изискани и сложни форми. Но от това чарът на долмените не намалява, а нараства.

С Андрей се втурнахме ненаситно да правим снимки от различни ракурси. Винаги, като ходя на излет, го правя с амбицията да разкажа после на други хора за видяното и да им покажа добри снимки, от които слушателите да добият възможно по-пълна представа за видяното от мене. Да не говорим, че като нося фотоапарата, аз неволно се вглеждам много по-внимателно в природата наоколо - търся хубавия мотив и подходящата композиция. Съвсем различно е от "простото гледане".

Не случайно ви разправям това. След като направих 10-тина снимки, апаратчето ми блокира!!! Направо сякаш сърцето ми спря. За мене целият план и целият излет се обезсмислиха. Как ще ходя по красотите на Странджа, ако не мога да донеса визуален спомен оттам? За какво живеем, ако не за да споделим красотата от видяното?

След половин час тръгнахме обратно. Силата на двигателя отслабна и едва минахме обратно през голямата локва. Но спасихме положението все пак. Бай Делчо ни ободряваше. Разказа ни, че бил като млад борец от отбора на "Лъсков", Ямбол. Спомних си, че имаше такъв знаменит отбор и школа по борба там. Много се говореше по радиото за успехите им в борбата. Бай Делчо наистина бе борец - не само по фигура, но и по дух. В голямата локва колата просто спря, дори ауспухът й остана под водата и отчайващо слабо бълбукаше. Тогава именно бай Делчо излезе, нагази в локвата до колене (на тръгване си бе обул гумени ботуши, много предвидливо!!!) и я избута. Иначе бяхме изгубени, трябваше да викаме биволи от селото или нещо подобно. Към 17 часа се добрахме благополучно до селото и се разделихме с най-добри чувства.

У Андрей бе пламнала изследователската страст. Погледна ме и без колебание, съвсем делово предложи: "Сега е 5 часа, още е светло, денят е голям. Хайде да потърсим другия долмен, известен като хлябовския. Виждал съм го преди години - някъде тук е, съвсем близо до шосето. Какво ще кажеш?". Съгласих се с радост - достатъчно съм луд, за да тръгна пак по трънаците, изгорели от незапомнената суша, и да търся "некакви камъни". Само че липсата на фотоапарат прогони началния ми възторг от успешното начало на експедицията. Постепенно ми ставаше ясно, че ще трябва да се връщам на другия ден в София.

Както и да е. На 2-3 км източно от Българска поляна по посока за Хлябово спряхме колата и тръгнахме на юг от шосето, оглеждайки внимателно изсъхналите бодливи гъсталаци. Ако не бе изгоряла от чудовищната суша, местноста би била очарователна, например напролет. Оформя се слабо понижено речно корито, успоредно на пътя - едно време речицата се наричала Дуан/Доган дере, а днес я зоват Соколица. Двата склона и дъното са от големи заоблени камъни и скали, които имат почти мистично излъчване. Сякаш навлизаш в неръкотворно скално светилище. Понеже бяхме на 50-тина метра разстояние, си подвиквахме, да не се изпогубим. Търсихме поне половин час, когато късметът ме споходи. Закрещях от радост, но не виждах колегата си и не чувах отговор от него. Крещях като откачен доста време, без да забележа, че на 20-тина метра е спряла кола с някакви местни хора, които очевидно също бяха дошли да видят хлябовския долмен. Наблюдаваха ме безмълвно, с нескрит респект... Постарах се веднага да им обясня защо викам така из простора.

След малко дойде и Андрей - чул ме все пак. Находката бе чудесна, това бе още по-сложен - двойка долепени долмени, всеки от тях с преддверие и същинска камера, само че единият голям, а вторият доста по-малък. Ако са били гробници и са помещавали тела, а не урни, вероятно единият е приютил възрастен човек, а другият - неговото дете. Имаха обща и много грижливо оформена фасада. Камерите имаха всяка свой покрив, но на различна височина. Най-голямата бе скосена в горния си край - досущ като долмена в местността Бялата трева, посетен току-що. Целият комплекс се подаваше само на около 1/3 от височината си над земята.

Фиг. 04: Долепената двойка долмени край шосето Българска поляна - Хлябово (Сакар). Общ вид през 2003 г.

Фиг. 04: Долепената двойка долмени край шосето Българска поляна - Хлябово (Сакар). Общ вид през 2003 г.

Фиг. 05: Долепената двойка долмени край шосето Българска поляна - Хлябово. Поглед отвътре навън в големия долмен

Фиг. 05: Долепената двойка долмени край шосето Българска поляна - Хлябово. Поглед отвътре навън в големия долмен

Могилата не бе разкопана изцяло от археолозите. Може би това е спасило самия долмен от рухване. В момента бе силно обрасъл, така че за да направим снимките, доста разчиствахме къпиновите храсти и други треволяци. От този чудесен археологичен обект лъхаше традиционната българска държавническа немара.

Слънцето залязваше и ни галеше с мека оранжева светлина. Подухна ветрец. Седнахме да поизчистим краката си от бодилите. Мисля, че бяхме щастливи, макар никой да не чувстваше нужда да го произнесе.

Продължихме с колата към Хлябово, а после към Тополовград. Вече притъмняваше - минаваше 9 вечерта. Малко преди града в един крайпътен ресторант колегата спря колата и отиде да разпита дали знаят нещо за тракийското скално светилище със соларни кръгове, което търсехме, разполагайки само със снимката му, изкопирана от І том на 14-томната История на България. За голяма изненада хората от ресторантчето с готовност му отвърнали: "Да, знаем това място, викат му "Палеокастро" [палео = старинен и кастро = крепост, замък] и е на около 2 км по билото на Сакар на север от мястото, където сте спрели в момента!"

Да не хукнем на минутата натам ни спря само фактът, че се стъмни, иначе като нищо щяхме да поставим археологичен рекорд този ден - да "преоткрием" цели три обекта! Единственият ми проблем беше, че за разлика от каменните камъни на мегалитите, моите духовни камъни, крепящи плана ми за този така мечтан излет, се бяха срутили. Изобщо не излязох от колата при ресторанта - останах на седалката да си преживявам отчаянието. Направо като нацупено дете в детска градина.

Минахме бързо през Тополовград и финиширахме в Елхово, където нашите пътища се разделяха.

Ден 2 (03.08.2003, неделя)

Пренощувах при една симпатична лелка и на другия ден в 5 сутринта взех автобуса от Елхово и до обяд си бях отново в София. Бях решил, че всичко е провалено. Жегата бе страшна. Разочарованието ми бе силно. Смятах да си остана през август в института и да си работя научните работи. И да си страдам по несъстоялия се празник. В тъжните си размисли пропусках обаче едно сериозно обстоятелство: София си бе същата, но аз вече не бях същият след предишния ден. Бях попаднал завинаги в мощната прегръдка на долмените.

Ден 3 (04.08.2003, понеделник)

Вълненията ми бяха толкова силни, а нощта - толкова топла, че не можех да заспя. Видяното не ми даваше покой. Накрая от 1 до 3 часа през нощта на 04.08.2003 (понеделник) направих две рисунки, на които се постарах да направя по памет реконструкция на двата сакарски долмена. Давах си сметка, че вероятно те ще се окажат най-сложните, най-интересните и най-запазените днес. Давах си сметка за архитектурната им роля като първообрази на сетнешните тракийски гробници. Давах си сметка, че в настоящото запуснато състояие те не позволяват на зрителя да усети цялата им мощ и красота. Затова направих рисунките. Едва тогава се поуспокоих и заспах.

Сега разбирам, че възторгът от видяното ми е позволил да преодолея отчасти голямото разочарование от тъпата засечка на фотоапаратчето. Този именно възторг щеше да ме преведе по тясната и трудна пътечка от отчаянието към някакво по-разумно поведение. Но тогава още не разбирах.

През деня изкопирах филма - бе заснет само около 1/3. Снимките бяха достатъчно качествени. Гледах ги жадно и си припомнях всеки миг от приключението с бай Делчо. Взех две от тях и веднага му ги пратих с препоръчано писмо - както се бяхме уговорили. После Андрей, който имаше по-сполучлива фотографска съдба, ще му прати още.

Тази постъпка, макар и лишена от драматизъм, е била второто стъпало, което ме изведе от мъката навън, т.е. на светло. Успокоих се. Дори си купих на старо широкоъгълен обектив за моя втори, много по-стабилен (но за жалост и много по-тежък и неудобен за походи) фотоапарат Екзакта. С такъв обектив, помислих, по-успешно ще снимам археологически обекти в бъдеще (това, че някога пак ще ходя и ще снимам такива обекти, не подлежеше на съмнение!). Някога, но не сега... - както се пееше в една естрадна песен.

Ден 4 (05.08.2003, вторник)

Сутринта не предвещаваше нищо особено. Хороскопът ми за деня бе безлично спокоен. Отидох в института, седнах пред компютъра и почнах да си пиша научните работи в добро настроение. Вървеше ми. Все повече вниквах в новата проблематика, разбирах повече детайли. Давах си сметка, че колкото и мизерно да е днешното ми съществуване като физик, все пак не напразно съм избрал навремето тази именно наука. Разбирането й ми доставя радост.

Около 1 часа на обяд внезапно спря токът в цели три сгради на института, освен в централната. Загубих почти страница текст, който не бях запазил в компютъра своевременно. Текст, в който си бях изяснил редица важни въпроси. Електротехникът - в отпуск. Помощник-директорът - в отпуск, другите директори - липсват в кабинетите си. Никой не знае защо и докога няма да имаме ток. Работата ми се обезсмисля. Бях бесен. При отсъствие на най-елементарни условия за работа и дори на уважение към труда ми бих казал (понеже институтът не е дозрял за акумулаторна защита на компютрите си - българските учени нямат нужда от такива неща, те са и много скъпи), разбрах, че планът ми да си работя спокойно пропада. Това вече ми дойде много. Не можех да допусна съдбата да се гаври с мене навсякъде.

Ето в такова състояние взех Решението, поради което сега четете тези записки. Набързо стегнах багажа, взех тежката, но стабилна Екзакта с обикновения и с новия широкоъгълен обектив и с вечерния влак в 22 часа заминах от София за Бургас! Няма да се дам така лесно, я! Понякога съдбата има нужда не от молби, а от презрителен шамар. Сега пътешествието почва наистина!

 

Шахматът на живота - Странджански мителшпил

Ден 5 (06.08.2003, сряда)

Почувствах попътния вятър веднага, буквално още в микробуса, с който в 8 сутринта потеглих от автогара Юг - Бургас към Малко Търново. Намерението ми беше да сляза в село Звездец (хубаво име, а?) и да намеря там два долмена, които са описани в научната литература от 1970 година - т.е. не много отдавна. Съседът на седалката се оказа от с. Евренозово. Казах му, че ме интересуват долмените, че по литературни данни и край Евренозово имало един, на 5 км югозападно, в местността Райкова чука. Човекът бе свестен, грамотен и добронамерен. Каза, че тази местност не познава, понеже отдавна не живее в родното си село, но помни, че край селото имало голям долмен, който сега бил пренесен в Археологическия музей в Бургас! Ама че работа. Вместо край селото да има грижливо поддържан обект, който да привлича любопитни туристи, до музея в Бургас сигурно има долмен, на който сега никой не обръща внимание, понеже в Бургас хората определено не отиват заради долмени.

Спътникът ми бе приятелски настроен. Като стигнахме с. Звездец, слезе заедно с мене, понеже автобусът не пътуваше към Евренозово. Заведе ме в училището, за да потърсим там някакви указания за "моите" долмени. Запозна ме с настоящия директор на училище "Хр. Смирненски" в с. Звездец, д-р по биология Георги Рибаров, и си взехме довиждане. Беше към 11 часа на обед.

Като разбра моя интерес, Георги се разтича да разпитва местните хора за долмените. Аз им разказах, че съм чел научна статия (Пеев 1974), която твърди, че до селото има два долмена - един в бившата градина на ДЗС-то до р. Велека и втори на 1-2 км на запад, в местността Петър-Кехайовата нива - и искам да ги видя. Хората обаче пасуваха. Един от селяните, на които разчитах най-много да даде точен съвет - видимо най-интелигентният - набит, едър, с камуфлажен военен панталон (това бил бившият кмет) и с властен поглед, само вдигна рамене и процеди: "Хм, не знам, не знам..." И това ми бил кмет! Или не може да преценява хората, та е неспособен да ме отличи от иманярите, или си е по природа недружелюбен, та крие археологическите паметници заради удоволствието от самото криене. И в двата случая не е подходящ за кмет.

Тукашният район е бил 50 години недостъпна крайгранична зона и местните хора, особено с военно или кметско минало, се имат вероятно за велможи и феодали. Другите селяни наоколо се подсмихваха и разправяха, че край селото имало още 3-4 долмена, ама военните и цивилните строители по тези места си имали една своеобразна игра: засилват се с булдозера и ба-а-а-м в долмена - да проверят могат ли го разруши отведнъж!!! Пази, Боже, от простаци с булдозери. Духът на Паисий, духът на Българското възраждане... Дали и това не са патриотарски митове и легенди? Дали всъщност не сме били винаги простаци?

Кметът подхвърли сдържано, че в училището имало някаква книга, където долмените били описани, да проверим там. И се отдалечи.

Георги ме заведе в овехтялата двуетажна постройка и една симпатична жена ни донесе - какво мислите? - огромна книга, подвързана в тъмночервена кожа, с надпис: "Летописна книга на народно читалище Гео Милев - с. Звездец"! Оттам си преписах някои безценни за мене данни за старините в близост до селцето:

1) Крепост Махмутьово кале - 8 км Ю/И от селото, над левия бряг на Велека;

2) Могилен некропол в м. Махмутьово (Чукаря) - край пътя за м. Петрова нива. Над 100 неголеми могили;

3) Могилен некропол в м. Зигарките;

4) Долмен - в градината на ДЗС-то, около 2 км Ю/З от селото и на 200 м северно от р. Велека. [Това е първият, описан в споменатата научна статия!];

5) Долмен - в м. Петър-Кехайовата нива, на около 1 км западно от долмен № 4. [Това е вторият, за който бях чел в същата статия!];

6) Долмен - известен само по описанието от Шкорпил (1925) и Миков (1955). При параклиса "Св. Неделя и Св. Прокоп", северно от селото, над десния бряг на Младежка река. Единствен известен случай на два триделни долмена, които са долепени, т.е. с обща надлъжна стена! [Това е трети, но за него разбрах не от горната статия, а от Шкорпил и Миков. Досещате ли се? "Известен само по описание" означава, че доста отдавна го няма. Може би точно там са си поиграли строителите с булдозерите!!! "Айда-а-а-а, бумммм! Гътнахме го и тоя!" И двата разрушени долмена са били от по-сложните и по-ценните и са имали уникално разположение - долепени по едната надлъжна стена като сиамски близнаци. Ах, защо не съм сърбин, че да псувам без задръжки...].

Преди да продължа с разказа за август 2003, искам да изплача болката си.

Искам да насоча вниманието ви към следното. С. Звездец (да ме простят местните хора) е външно едно от най-незабележителните, които съм посещавал. Разположено е чудесно върху едно просторно и дълго било, леко наклонено на юг и изток (то тръгва откъм с. Евренозово на изток през с. Звездец и на изток свършва с местността Петрова нива). Селото е живеело доскоро само чрез и заради военната крайгранична част, която е била разквартирувана там. След разформироването й то почти е опустяло, а сега в опразнените домове са се заселили роми... Няма старинни къщи, които биха привлекли любител на старата архитектура. Няма паметна плоча на видни дейци, на бунтовници или загинали по войните. Няма дори център! Само един голям завой на асфалтовото шосе Бургас - М. Търново. Бедност. И това именно село е заобиколено от толкова интересни археологически паметници, че можеш да прекараш там цяла седмица, за да ги посетиш и разгледаш! Давате ли си сметка какво богатство е оставила там историята? И населението взело, че разрушило повече от половината! И крие подозрително останалите от хората с искрен и безкористен интерес като мене. Вместо гостоприемно да ги показва и така да привлича туристи и да печели от тях пари... Може да не е много приход, но е все пак някакъв изход в днешното просешко време.

Няма бъдеще народ, който сам си затрива миналото, и който не иска да промени към добро мизерното си настояще.

Нейсе. Стана 14 ч. С Георги пак излязохме на "площада" (т.е. на завоя на шосето"). Там един кръглолик, русоляв млад мъж - Кольо от Енергото, доколкото разбрах - каза, че гледал свине до Велека и знаел къде е долменът в градините на бившето ДЗС. Оказа се готин човек - просто запали моторетката си и направо ме закара дотам. Благодарих му и му казах да не ме чака, понеже трябва много да разчиствам долмена от пръст и шума, за да направя сносни снимки.

Фиг. 06: Долменът до Велека при с. Звездец, в бившите градини на ДЗС-то
Фиг. 06: Долменът до Велека при с. Звездец, в бившите градини на ДЗС-то

Камерата е дълга около 2 м, а дромосът - около 1 м. Камерата е била покрита с две плочи, а дромосът - не. Входният отвор е много красиво издълбан и впечатлява. Жалко е, че покривните плочи са отместени и целият долмен е запълнен с камъни и пръст. Но ако не беше пълен, щеше да се е срутил - нали именно покритието е държало стените изправени! Имал е фасада в предната си част, но сега от нея има само следи.

Чистих внимателно почти един час с шепи шумата и пръстта. Монтирах после с треперещи от умора длани новозакупения широкоъгълен обектив върху камерата и, предчувствайки хубавата снимка, натиснах спусъка. Ядец!!! Заяде!!! Ма-а-а му стара!!! Пак тъпа изненада. Ей, не мога да се отърва от премеждия и притеснения! Но този път не хукнах да се прибирам в София. Просто сложих стандартния обектив и доколкото можах, си свърших работата с него. Реших да не се тревожа и изпълних решението си.

Направих доста снимки, бавно и грижливо. Като е видял преди това човек долмените край Българска поляна и Хлябово, тук може да се разочарова. Но за мене и тази старина си има своя чар, своя безсловесна изразителност, скромна, но упорита свидетелност за бързотечното време.

По едно време - не знам откъде ми хрумна - си рекох: абе, я да проверя аз колко точно е описано мястото на долмена в научната статия. Там пише, че е разположен на 200 м от Велека, а реката в момента ми изглеждаше подозрително близо. Премерих - разстоянието се оказа само 50 крачки, т.е. не повече от 45 м!!! Разбирате ли сега защо трябва много сдържано да се отнасяте към нашата археологическа литература?

Прииска ми се да подиря и втория долмен, който според статията е в м. Петър-Кехайовата нива, на 1 км западно от първия. Тръгнах покрай реката срещу течението - точно на запад. Вървях около километър. Намерих м. Старата воденица, където Кольо от Енергото е оставил свинете си сами да се гледат. Там някъде гъсталакът стана непроходим, черният път изчезна. Така и не разбрах дали всъщност стигнах м. Петър-Кехайовата нива - да не би да си въобразите, че Странджа е осеяна обилно с информационни табелки?! Склоновете на Велека бяха целите осеяни с едри скали и скални плочи - идеално място за строеж на долмени. Но районът бе голям, аз бях сам и нямах търпение да търся дълго, още повече че жегата и жаждата ме мъчеха. Освен това вече силно се съмнявах в прецизността на описанието в статията. Може би, ако бяхме двамата с Андрей, той щеше да поеме инициативата и да придаде енергия на начинанието. Може би. Аз се отказах да търся и реших да се топна в реката, за да си почина от жегата.

И тогава...

Фиг. 07: Велека при Звездец - топилото на черните биволи
Фиг. 07: Велека при Звездец - топилото на черните биволи

И тогава разбрах, че в огромния светлозелен вир, който съглеждах през листака, е намерило прохлада цяло стадо от полудиви витороги биволи, черни като самата смърт! Почувствах несъмнен респект - просто ме бяха изпреварили. Понечих да ги доближа и снимам, но щом чуха шума от стъпките ми, неочаквано пъргаво се изкатериха на отсрещния бряг, пръхтейки и плискайки вода от едрите смолисточерни тела, така че не успях дори да ги доближа. Тези грамадни, свободни и красиви животни ме привличаха неудържимо, въпреки страха. Чувствах се щастлив като Хемингуей на сафари в Африка! Само дето желанието ми да се къпя се стопи...

Към 18 ч. се прибрах в селото, полумъртъв от жажда. В една от трите кръчми си поръчах на два пъти комбинацията кола и газирана вода и дълго и жадно пих, да се освестя. Бях доволен, въпреки частичния успех. И без това ще трябва да дойда пак, за да доразгледам онова, което е описано в книгата на читалището... Сега просто нямах възможност да се бавя толкова. Още повече при това негостолюбиво население, което ми се прави на интересно. До 10 вечерта отпивахме биричка с Георги и си приказвахме сладко-сладко. Обменихме си и адресите. Сигурно ще му пратя снимки. Уговорихме се той да продължи да разпитва селяните, така че, ако разбере къде точно е вторият долмен или нещо друго подобно интересно, да ми обади или сам да ме заведе. Всичко ми изглеждаше прекрасно за начало.

За жалост Георги не оправда надеждите ми. След като сме се разделили, той - случайно или не - се завтекъл към музея в Малко Търново, където сметнал за свой дълг да докладва за моя интерес към долмените пред самата г-жа Даниела Агре. Тя - разбрала-недоразбрала - начаса изпаднала в честолюбив професионален гняв: не знае ли съмнителният софиянец, че само тя има законното право на разкопки в Странджа и никой друг?! Георги се стреснал и май съжалил тогава, че ми помогнал да видя долменчето.

Е-е-е-ех, многострадална Българийо, какви синове и дъщери раждаш... Дано да не се потвърдят подозренията ми, че през всичките 15 века от твоята история моралът на чедата ти е бил все същият...

Както и да е. През август още не подозирах такова развитие на събитията и сладко пренощувах в една училищна стая, върху солидната маса на учителя, пред която са чиновете на любознателните ромчета. Прозорците оставих отворени и въпреки това бе душно през цялата нощ.

Ден 6 (07.08.2003, четвъртък)

Утрото в Звездец бе възхитително - вдишвах лакомо бистрия студен въздух над билото на планината. В долчинките на юг - там, дето ромолеше в ниското Велека - се стелеше нежна бяла мъглица - като дядови мустаци.

По план исках втория ден да сляза по шосето до моста над Велека и оттам да вървя покрай самата река по течението на изток до Изгорелия мост при Петрова нива (този мост трябва да е известен на читателя от първата част на този дневник, за м. май 2003). Това е защитената местност Велека. Там няма пътища покрай реката, каквито са прокарани после от сливането й с р. Младежка чак до устието.

Да-а-а. Но се оказа, че не само няма път, но няма дори пътечка. Ходенето покрай реката с раница просто е невъзможно - много гъста лианообразна растителност, скали по бреговете и т.н. Следователно или ще напредвам недопустимо бавно, или ще я изоставя и ще тръгна по билото, по асфалтовия път Звездец - Петрова нива. Избрах втория вариант. По едно паднало напреки дърво успях да пресека реката, а отсреща налучках горски път, който ме изведе на север чак до асфалта на билото под сенките на чудесна стара дъбова гора. Горският път бележи всъщност западната граница на защитената местност Кривинизово.

Тръгнах по асфалта към Петрова нива. Полъхваше ветрец, гората хвърляше сянка, така че горещината не бе мъчителна. Стигнах към 13 часа до заслона Чешменски поляни, където - сега да не паднете от изненада! - имаше чешма, с хубава студена вода. Наоколо припкаха полудиви сивочерни свине и кротко си грухтяха и ровеха тук-там из опадалата шума. Абе - идилия. Добре, че около заслона и около чешмата има дъсчени огради. После продължих по пътя на изток, но той тръгна по открити места, които сигурно пролетно време са разкошни, обаче през август са направо проклятие. Далеч на изток разпознах един объл връх, който ми служеше като пътеводител със своите 500 м н.в. - Голямата папия до с. Бродилово (средната височина на странджанските била е 300-400 м н.в.). На запад личеше връхчето, което се простира между с. Звездец и с. Евренозово.

На едно място, като наближава м. Петрова нива, общо взето правото шосе прави 90-градусов завой наляво (на север) и след 300-400 м също такъв рязък 90-градусов завой надясно (пак на изток). И там, при втория завой, видях да се отбива черен път вляво (на север). На един стар дъб бе забита тенекиена стрелка с надпис "Тракийски ***** [нечетливи парчета от букви]"

И сега гледайте какво става в нажежения мозък на едно 49-годишно дете, когато наоколо няма разумни родители: Разчетох ентусиазирано втората дума като "долмени", понеже сочеше на север, към с. Заберново, а аз наистина се бях запътил сега натам точно за да видя два новоразкрити долмена (Агре 2005) (които не успяхме с колегата ми Андрей да намерим при първия ни излет през май 2003). Отворих картата: пътят водеше до водослива на р. Велека и р. Младежка, където имаше три условни знака: ведомствена почивна станция, параклис и чешма. Звучеше добре - поне ще пия вода до насита и - ако много се уморя - ще нощувам в станцията.

По черния път насреща ми доближи Лада-Нива с повишена проходимост. Спрях я. Търпеливо изчаках шофьора да привърши разговора си по мобифона - обсъждаше с партньор обзавеждането на бинго-зали в Бургас. Шофьорът се оказа родом от Заберново, шеф на местната ловна дружина [хората от селото после решиха, че това бил Жеко]. Поразпитах го за почивната станция и за долмените в Заберново. Той внесе яснота в заблудите ми.

Първо, ведомствената станция била т.нар. Тракийски лагер (нещо като пионерски лагер, строен навремето от т.нар. Тракийски дружества на бежанците от времето на Междусъюзническата и Първата световна война).

Второ, сега станцията била в съвършено окаяно състояние - ничия и пред срутване. Тогава ми стана ясно, че на тенекиената стрелка е пишело не "Тракийски долмен", а "Тракийски лагер"! Любо, Любо-о-о-о! Кога ще пораснеш?

Трето, край Заберново имало не два, а три [или четири?] долмена, ама някой трябва да ме заведе, сам трудно ще ги открия. [Точно това ще сторя, помислих си аз. Нали знам, че ще трябва да помоля Тодор Горов да ме води!]. Западно от хилядолетния дъб в гората-резерват Парория, на около 300 м под билото имало два долмена, които били разкопани преди около една година. Дотам имало дори път, прокаран с булдозер, за да минат коли от телевизията да ги заснемат - ТВ така и не дошла. Но северно от дъба, в речната долина имало още 1 [или 2?] долмена, които били известни на хората в Заберново, само че още не били разкопани от археолозите.

Благодарих му и се разделихме. Скоро пристигнах в мястото на водослива. Боже, откъде се взе в иначе толкова красивата Странджа такова прокълнато, обезлесено, осквернено място? Бреговете - покрити с изгоряла трева и разровени от някакви коне и полудиви свине, които се мотат наоколо. Строежи на някакво водохващане. Младежка река я няма изобщо - толкова ужасна е засухата. Локви. Лайна. Коловози от камиони или от багери в крайречния чакъл. Видях параклиса и чешмичката, но не ми се искаше да се отбивам там - наоколо в кални локви се търкаляха 10-тина тъпи свине да се спасяват от немилостивия пек. Как бих могъл да пия там вода, пък дори и от чешма? А тука би могло да бъде райско място. И някога наистина е било!

Намерих и лагера - олицетворение на абсолютната безнадеждност, на безизходицата на българския преход... Няма дори вода, щото нямало ток за помпата, както ми каза един ленив младеж, когото събудих от следобедната дрямка в беседката насред двора. Няма вода, няма надежда. Часът е 4 следобед. Предстои голямото изпитание за деня - изкачването по брега на р. Младежка на север до с. Заберново.

Е, това вече беше - честно ви казвам - пещта на ада. Раница, чанта с 2 кила фототехника в ръката, никаква сянка и убийствена жажда. От време на време поддържам пламъчето на живота си [ох, стана ми още по-горещо от тази дума, ама инак звучи добре, нали?] като зобам къпини от крайпътните храсталаци. Пфу! За това качване много подхождат думите "тъп, но упорит". Изкачих го този проклет склон. В 18 ч. влязох в Заберново като в свое познато място. И лошото настроение и умората се изпариха начаса. Заберново ме прегърна...

Въпрос: къде, според вас, се насочих? Ами към студената бира, разбира се. В едно малко магазинче/барче край площада. Втори въпрос: кого мислите заварих веднага там? Ами скъпия ми бай Петър Тодоров Горов с дяволития поглед, който през май ми каза, че братовчед му Тодор Стоянов Горов ще може да ме заведе до двата нови долмена! Каква хубава среща!

Фиг. 08: С. Заберново - бай Петър и леля Тодорка Горови
Фиг. 08: С. Заберново - бай Петър и леля Тодорка Горови

Бай Петър ме позна веднага и хитро ме изгледа. Разбъбрихме се. Беше ни хубаво и на двамата. Жената до него бе много мила - оказа се сестра му Тодорка. Казаха ми, че Тодор този ден бил на ред да пасе козичките на селяните, та още не се е върнал. Питаха ме къде ще спя. Отвърнах им: "Толкова съм щастлив тук и толкова е топло и тихо, че ако няма де - ще си разстеля спалния чувал направо на пейката до камбанарията на черквата." Погледнаха ме недоверчиво, щото още не ме познаваха.

Питах: "Вие защо не приемате по къщите хора за нощувка? Нали така можете да припечелите нещо?" "Ами страх ни е - рече леля Тодорка. - Нали по телевизията дават все някакви престъпници и убийци." "Абе що не го изхвърлиш този телевизор? - тросвам се аз. - Аз моя вече го изхвърлих! Оттам нарочно ви плашат и потискат, за да си останете бедни и да не посмеете нищо да направите за себе си. Не разбирате ли? Ето - като слязох от влака в Бургас, сума ти лелки и баби носят табелки с надпис Давам стая до морето. Те не се ли страхуват? Сигурно се страхуват и те, ама искат да живеят, да припечелят и събират решителност и сила и действат. А вие тука... Мене в момента хич не ме безпокои въпросът къде точно ще спя. Ама ви говоря по принцип..."

"А, не бива тъй, рече леля Тодорка. Иди питай кметицата. Ако не може тя да те настани в кметството (+ пощата + училището), ще те взема да дойдеш да спиш у дома." "Благодаря - отвърнах. - Сега ще си оставя тука раницата и ще ида да поснимам, че селцето страшно ми харесва, има много стари къщи и големи орехови и дъбови дървета, а на всичкото отгоре часът е към 7 и половина надвечер и има божествено оранжево осветление от залеза." Сигурно съм ги шашнал с тези приказки.

Снимах подробно, бавничко, внимателно, спокойно, с упоение. Умората се бе изпарила някъде, не знам точно къде.

Фиг. 09: С. Заберново - центърът

Фиг. 09: С. Заберново - центърът

Кметицата ме настани да спя в кабинета й, даде ми ключа, само си прибра двата административни печата. Чудесно. Там имаше дори и радиоточка (тийнейджърите сигурно не знаят какво е това; но фортиейджърите знаят). После излязох. Бе осем и половина. По козичките разбрах, че бай Тодор се е прибрал. Отидох при него. Имаше изключително благородно и мъдро излъчване. С него се говори много точно, съдържателно и занимателно. Светла глава. Той ме изслуша, помълча и рече: "Виж какво, Любчо. Като ми разказваш какво желание имаш и като си дошъл дори втори път, аз просто не мога да ти откажа. Ела утре у дома в осем и ще те заведа до долмените."

Бях много щастлив. Трябва може би да добавя, че именно бай Тодор е инициаторът за разкопките по тези два долмена, той ръководил и проправянето на пътя към тях с булдозера. Така че в някакъв смисъл се гордее и за него е радостно, когато някой прояви интерес към тях. Но аз още не подозирах кои всъщност са Горови. Едно бе несъмнено, че както Тодор, така и Петър и сестра му Тодорка, са умни и съвестни хора, просветени, будни. Такива като тях дърпат напред съселяните си. Щастливо е онова село, гдето има подобни люде.

Отбих се да пийна още една студена бира преди лягане в същинската селска кръчма на площада. Разговорите бяха тъпи и аз потънах в тихо съзерцание, освободих мисълта си, дадох й почивка. По радиото звучаха най-напред странджански песни, а после - малко неочаквано, но проникна право в сърцето ми - изникна темата на танца сиртаки на Микис Теодоракис от филма Зорба Гъркът. Не мога да опиша, какво удоволствие изпитах. Сетих се за една моя софийска позната, която би оценила по достойнство красотата на тези мигове и звуци. Магията на Заберново... На топлата нощ... На музиката...

Отидох в кметството да се умия и да лягам. Бе към 10 часа вечерта, съвсем звездно време. Запалих лампата в централната зала и тук трябваше да преживея още изненади, на които не бях обърнал преди внимание. В това наглед съвсем затихващо селище, в кметството = училището имаше 2 витринки с археологически находки - игли, каменни ножове, парчета грънци, кости и т.н.! Автор на това начинание бил Горо Горов, краевед.

Добре. Освен стандартните снимки за социалистическото добруване - асфалтирането на пътя, докарването на ток и на вода, имаше 5-6 пъти повече снимки, посветени на археологията, на Преображенското въстание и на видни местни личности! Автор и уредник на този - как да го наричам? - исторически кът бил пак Горо Горов! Още една витринка бе посветена на детския писател Стоян Ст. Русев (Дядо Благо), чийто паметник краси центъра на селото.

Малко встрани видях снимка на един човек, който страхотно приличаше на бай Тодор Стоянов Горов, дето щеше да ме води утре на долмените. Оказа се, че това е портрет на Горо Горов, един от най-изявените учени-краеведи в Странджанско.

По-нататък в коридора на училището - снимка, правена от него: "Голяма тракийска надгробна могила в м. Тулпан - Заберновско землище"! Боже, и такова нещо ли има тук? И още една снимка на археологическа тема - на тракийската гробница край Поморие. До нея - скица-реконструкция на двукамерен долмен с покрит дромос.

Видях също покъртително факсимиле от вестника "Македоно-одрински куриер" от 17.04.1903 г. с подробен разказ за битката в Сърмашик (Бръшлян) между четата на Пано и Равашола и турската потеря; озаглавен е "Сърмашикскить жъртви". Текстът е придружен от разтърсваща снимка на убитите герои, изправени на показ до някаква каруца, окървавени и чорлави. За тази история стана дума в първия пътепис за Странджа.

Видях и табела със спомен, разказан от Тодор П. Горов [може би това е бащата на днешния бай Петър Тодоров Горов и на леля Тодорка? Трябва друг път да проуча тези роднинства!] за любопитна случка от навечерието на въстанието. Ето я накратко:

Нелегалната агитационна чета на Пано и Равашола посетила Заберново в началото на март 1903. Пано Ангелов предал тайно писмо на Петър Горов Ников [баща на Тодор П. Горов и дядо на днешния бай Петър Горов], който бил войводата на Заберската смъртна дружина [Харесва ли ви това име? Мирише на пищови и борба!]. Заръчал местният куриер да го отнесе тайно на Иван Тинтеров в М. Търново. Петър Горов намерил хитро решение да скрие писмото: взел хубава лескова тояга, прерязал я, пробил със свредел едната част и в дупката скрил свитъка с писмото; накрая свързал отново двете части на тоягата.

У дома си той пазел и бойното Преображенско знаме, укрито по подобен начин.

След това табло - снимка, от която ме гледаше сякаш днешният бай Петър!!! А това всъщност бе войводата на Заберската смъртна дружина - дядо му - Петър Горов Ников (1872-1956). Леле, на какви хора попаднах! Никак не са случайни! Много дълбоко се потопих в историята.

Последната снимка, на която се спирам тук, ще ви опиша по-подробно, понеже направо ме разтърси, дори от чисто фотографско гледище. Това бе снимка на комитите и войводите, които на Петрова нива са взели решението за вдигане на Преображенското въстание, т.е. снимката е от 1903 г.! Разглеждах я внимателно и дълго. Познатият пейзаж на билото при Петрова нива: необятните ливади с пролетни треви - те дават хоризонталите на снимката, спокойствието, равновесието; тук-там се издигат високи и стари дъбове с бухнали от пролетния листак обли корони, поединично и на малки групички по 4-5 дървета - това са вертикалните акценти, които внасят известно вълнение и тържественост, подобно на удивителни знаци. Върху този епически фон, който сам по себе си впечатлява със своята простота и скрита мощ, са заснети комитите. Но - и тук е основната и многозначителна разлика от всичките групови исторически снимки, които бях виждал дотогава - те не са подредени прилежно, както сме свикнали, т.е. отпред една редица полуизлегнати, зад тях втора редица седнали и отзад трета редица прави, не, не! Те не са подредени изобщо, още повече пък по подобен - ако питате мене, тривиален - начин. Комитите, войводите на смъртните дружини, с горда осанка, с народни носии и калпаци, с пояси, с пищови и пушки, с мустаци, изправени, спокойни, без да са отпуснати или изпъчени, с една великолепна сдържана сила и достойнство, са застанали (Именно застанали. Никой не е в състояние да разположи, да подреди тези планинци по един или друг начин! Те сами са застанали и то именно така, както са решили, както им е диктувало вътрешното чувство!) сред пролетните треви поединично или в малки групи от по 2-3 души също така, както наоколо се издигат тук-там величествените вековни дъбове!!! Не можете да си представите, как ме впечатли това! Тръпки ме побиха, щом осъзнах дълбокия смисъл, който тази снимка излъчва неволно, без всякаква умисъл и нагласа. От една страна, това са хора, които са вкоренени в тази своя земя и са готови да мрат за нея. Хора с изключителна решителност и достойнство, което буди възхищение. От друга страна - и именно това е прозрението, струящо от тази несъмнено нережисирана снимка, което направо ме стъписа - те не са в една сплотена група, а са застанали поединично, т.е. изолирано един от друг!

Убеден съм, че фотографията от 1903-та неволно разкрива както силата, така и слабостта на цялата ни нация, на всичките ни борби и исторически постъпки: силни личности, но разединени... Май сме свикнали с това явление. Изглежда ни естествено, неизбежно. И точно това е трагичното...

Легнах си чак в полунощ... Трудно заспах, преситен от впечатления.

Ден 7 (08.08.2003, петък)

Сутринта станах рано, направих още снимки и точно в осем влязох в двора на бай Тодор. Почерпи ме с паница козе мляко и бисквити, взе една тояжка, даде и на мене една - "Без тояжка не бива да се ходи" - и тръгнахме. Сега вече възприех тояжката по по-специален начин: ето, рекох си, в такава тояжка дядо му е скрил писмото, което куриерът е носел за М. Търново през бунтовната 1903-та... Най-искрено ви съветвам: Идете в Странджа докато е време, докато можете да се докоснете до историята съвсем непосредствено. Няма да съжалявате!

Фиг. 10: С. Заберново - идилия
Фиг. 10: С. Заберново - идилия

Той ме водеше към долмените почти по права линия, през долове и била. Бил е лесничей, познава горите тука още от дете, като е идвал с баща си. Показваше ми разните видове дъб - горун, благун. Сочеше ми къде в кората на дърветата са се трили да се почешат диви свине, и къде - малко по-високо по стъблото - сърни! Сочеше ми групи от петна - там, където опадалата дъбова шума е почистена, за да се оголи почвата: тук са лежали семейство сърни - така се спасяват от жегата, почвата под шумата е прохладна и леко влажна. Показа ми дървесна дъбова гъба-праханка, от чийто дим бягат пчелите. Слушах ненаситно, с удоволствие. Споделих, че моят баща е бил лесовъд по образование и като професия първите няколко години след завършването. Разпитвах го за голямата сеч на странджанските гори и за теснолинейката от с. Кости до Ахтопол - кога всъщност е било това? Той можеше да ми даде компетентен отговор. Отговорът му ме стресна: всичко това е било не в началото на ХХ век, а в 50-те и 60-те години на ХХ век! Нямам думи. Не ми се коментира...

Неусетно стигнахме при долмените. Там се отдадох на фотографски страсти. И двата са еднокамерни и без покривни плочи, изглеждат порутени. Единият е по-скромен, няма дори входна стена; а другият е по-големичък, има входна стена и дори дромос, както и впечатляващо фасадно оформление - стена от камъни.

Фиг. 11: С. Заберново, по-малкият от двойката мраморни долмени

Фиг. 11: С. Заберново, по-малкият от двойката мраморни долмени

Фиг. 12: С. Заберново, по-големият от двойката мраморни долмени

Фиг. 12: С. Заберново, по-големият от двойката мраморни долмени

Разкопала ги споменатата вече археоложка Д. Агре през сезона 2001/2 г. Намерила там не един, а поне десетина скелета, което сочи, че са били ползвани като гробница многократно. Освен това намерила бронзова фибула, внос от Мала Азия (Агре 2005). За разлика от сакарските долмени, тук каменните плочи не са добре обработени, не са загладени, макар че мраморът е мек и позволява лесна обработка. Тази примитивност на стените може би обозначава по-старо време на градеж.

Но един детайл от долмените ми показа колко безпочвено е желанието на г-жа Агре да мине за добър археолог. Една от страничните плочи на малкия долмен е силно наклонена навътре. Докато долменът е бил запълнен с пръст, не е имало риск плочата да се гътне. Но след като екипът на Д. Агре изгребал цялата пръст от вътрешността, наклонената плоча вече може спокойно (!) да се захлупи към дъното му всеки момент. Осъзнавайки опасността от падане и за да го предотврати, разкопвачката е подпряла мраморната плоча - познайте как!!! - с дъбова цепеница от околната гора!!!

Припомнете си случая с тракийската гробница в местността Пропада при Малко Търново от първия ми пътепис! Тя е възстановена от същата г-жа Агре. За мене е очевидно, че г-жа Агре е археолог по образование и професия, но не и по душа. Тя не обича камъните, из които рови, обича само славата, датировките, изпочупената старинна керамика и най-вече златни находки. Защото според моите представи за живота минималното изискване към един археолог е не само да открива и изучава, но и да спасява откритите паметници от по-нататъшна разруха независимо дали са просто каменни, или златни.

Връщахме се по друго трасе, което ми бе по-познато - помнех го от първия си излет. В дола на пресъхналата река, току пред склона, на чието било е селото, бай Тодор ми показа широк вир, вдълбан в голяма бяла скала, останал сега през август само с малка локва на дъното. Обясни ми, че това място си има своя слава - навремето тук младежите вадели кръста от реката на Богоявление в присъствието на момите и другите хора в селото. Бръкна с ръка под един камък и извади оттам едно раче - знае си човекът къде какво има.

Фиг. 13: С. Заберново - бай Тодор Горов и съпругата му Керка пред дома им
Фиг. 13: С. Заберново - бай Тодор Горов и съпругата му Керка пред дома им

По пътеката към билото, току под селото, пих блажено студена букова вода от чешмата с име Добра (Добрю?). Бай Тодор уредил да се иззида тя през 1983 г. по случай 80-тата годишнина от Преображенското въстание. Самият бай Тодор бил кмет на селото два мандата, асфалтирал улиците, оправил чешмите. Благословени да са - и водата, и бай Тодор.

Прибрахме се към един часа. Стопанката леля Керка ни сложи обяд: мек бял хляб, салатка от домати и чушки, току-що откъснати от градинката, и една безкрайно ароматна и апетитна чорба от цаца. Бай Тодор ми сипа от ракийката си в много специална стъклена чашка със старовремски вид - усетих, че това е израз на особено доверие в мене като добре дошъл гостенин. Има тръпка, нали? През това време едно малко котаче лудува наоколо и му правя две снимки. За десерт - диня, пак от градината. Толкова мило ми беше, че не искам да го описвам. Разчитам на фантазията на читателите си.

Бай Тодор ми донесе отпечатъци от две научни публикации на чичо си Горо Горов за Заберново (Горов 1950: 101-118; 1960). Там има снимка на долмен, който е някъде тук наблизо. Но - обърнете внимание - не съвпада с двата, които току-що видях и заснех! Вероятно е третият заберновски долмен, за който ми спомена мъжът с Лада-Нива по пътя към Тракийския лагер, но сега нямах време да търся. Неудобно ми бе да моля бай Тодор да ме води и там - от една страна, не исках да губя още един ден от моя общ маршрут, от друга, него и без туй го боляха силно коленете, та пак голям жест направи, че ми показа лично двата, които са най-скоро разкопани... Ще остане за следващото идване!

Фиг. 14: С. Заберново - чашката, в която бай Тодор ми наля ракийката
Фиг. 14: С. Заберново - чашката, в която бай Тодор ми наля ракийката

Следобед, докато чаках автобусчето, което идва в 4 ч. и щеше да ме вози до Граматиково, прескочих до параклиса "Св. Дух", на около 1 км южно от селото. Исках да намеря и параклиса "Св. Георги", но нямаше време - върнах се в двора на кметството, да не изтърва превоза (пеша не мога се добра до Граматиково - далечко е и имах нужда от почивка).

Иначе заберци ми съобщиха още, че в близкия параклис "Св. Георги" бил взидан в стената древен мраморен релеф на тракийски конник! Очевидно тук той се възприема като въплъщение на свети Георги. Ще трябва следващия път да проверя и тази работа!

Наоколо в двора на училището-кметството-пощата се бяха събрали всичките жители на селото - да си получат пенсиите. Много разговорливи и добронамерени. Правих им снимки. Бай Тодор ми каза, че тук на 20 и 21.08. се провежда събор (панаир) на хора, които са родом от Заберново. Събират се отвсякъде. Добре ще бъде дотогава да му пратя снимките. Обещах тържествено. Драго ми бе, че с нещо ще мога да изразя почитта си към рода Горови и уважението си към всичките възрастни жители на това мило село.

В 16.00 се качих на микробуса, а в 16.30 слязох на площада в Граматиково. Тук пак се чувствах в свои води. Прекрасен залез. Ще си намеря къде да спя и ще поснимам малобройните останали стари къщи, изпокрити в страничните улици. После ще си хапна за вечеря в ресторантчето на площада - разкош. И всичко ще си уредя сам - никакъв екскурзовод с английски език, никакъв трансфер от летището до хотела!

Уговорих си нощувката в дома на Ирина и Дико Маврови. Домакинята е много мила, отрудена жена. Целият горен етаж ми бе на разположение. Има и бойлер с топла вода. Дворчето бе спретнато и потънало в цветя. Оставих си раницата и тръгнах с фотоапарата.

По едно време се запътих към известната тук чешма с хубава вода за пиене, наречена Калин врис. Намира се в стара букова гора, в стръмен и дълбок дол северно от входа към селото, т.е. до шосето. Там също е построен здрав заслон с дълга маса и пейки, както на много други места в наскоро създадения природен парк Странджа.

На път обратно към селото видях възрастна жена, която леко накуцваше. Не знам какво ми хрумна, та я питах за онова загадъчно дърво, за което Андрей ми спомена при първото пътуване из Странджа - за оскрушата. За моя изненада жената веднага ме разбра и веднага даде точен отговор: има две такива дървета точно на входа на селото, при крайпътната табела с надпис Граматиково, срещу лесничейството. Я, какъв късмет извадих! Жената ми каза още, че живее тук от 40 години, откакто се омъжила за граматичанин. Когато навремето я ухажвал, той й дал да опита зелена оскрушка. Била страхотно тръпчива - този вкус тя помнеше оттогава и до днес. В изражението й имаше тъга, но не я разпитвах. Сигурно е била много влюбена, та да полудее по граматичанин, който я ухажва със зелени оскрушки, и да заживее с него тук! Имаше вид на жена с градски произход. Какви ли не съдби...

Още една оскруша открих вече самостоятелно - до западния вход на черквата. Сега дърветата имаха плодове - дребни колкото орехчета зелени топчета, които висяха на гроздове сред листака. Взех за мостра, та да определим научно това дърво в София. [Оказа се, че "оскрушата" е позната под същото име и в Източна Стара планина. Но по-разпространено е името "скоруша".] Ще отнеса и на Андрей - за него това е спомен от детството. А детството трябва да се уважава.

От осем до девет бавно и с наслада си хапнах скарата с гарнитура и със студена бира на площада. За изжаднелия турист това е истински празник - за него дори бургаското пиво е приемлива бира.

Изтегнах се блажено на мекия диван; оставих прозореца отворен през нощта. Въздухът бе ведър - селото е върху било с височина почти 400 метра, а за Странджа това е много! Някога бих дошъл задълго за почивка тук. Толкова е спокойно и скромно, непредвзето...

Ден 8 (09.08.2003, събота)

Сутринта нарочно не закусих, за да тръгна по-рано и да изпреваря жегите. Но леля Ирина не ме пусна, преди да ме почерпи с кафе и бисквити. Поприказвахме си сладко в часа на утринната прохлада - бе към 7 и половина. После набра 4-5 краставици и още толкова едри домати от градинката си и ми ги даде за из път. Тогава я попитах: "Колко дължа за нощувката?" Никога не ще се досетите, какво ми отговори: "Ами - нищо!" Направо ме обърка. Платих й въпреки всичко. Има и такива хора все още... Поне в Странджа.

Тръгнах на юг по шосето към Велека. Малко преди да слезе в ниското до реката, шосето рязко свива надясно, за да направи серпантина. Тогава отбих по един черен път наляво и се спуснах направо към м. Бял Петко. Там има миниатюрна вилна зона. На отсрещния бряг, южния, е местността Калиново - с бунгалцата на БАН. Знаех, че ще трябва да прегазя реката - няма мост на това място. Не щеш ли, насреща ми по пътечката се изпречи костенурка и спря. Дъвчеше бавно, замислено една дълга сламка и се чудеше какво ли да прави с мене - препречвах й пътя. Наведох се, извадих от чантата си фотоапарата и като поисках да фокусирам - костенурката вече я нямаше, взела, че се шмугнала в гъстия треволяк...

Пресякох реката чрез приятно къпане - тя е толкова топла. Дъното е покрито с дребни, но гладки камъчета, няма тиня и мръсотии, няма довлачени клонаци и дървета. Поех по десния бряг по течението на изток и скоро стигнах до отбивката към Аязмовския дол, където щях да потърся параклиса Индипасха с целебния извор. На отбивката - бе вече към 11 часа - на сянка, си закусих славно, имах и доматки, и краставици, както помните.

После тръгнах по стръмен горски път на юг през гъста гора. Вървях дългичко - около 30-40 минути. Наклонът намаля, пътят стана почти равен. Тогава видях отляво две дълги маси, всяка с по две дълги пейки от двете страни - явно за похапване на туристически групи. Оставих там раницата и с фотоапарат в ръка се спуснах по стръмна пътечка към Аязмовския дол. Реката всъщност бе пресъхнала. Цареше дълбока тишина, нарушавана само от слабичко, но съвсем отчетливо църцорене, като не бе ясно откъде долита то.

Фиг. 15: Светилището Индипасха - долу под скалата е лековитото изворче (аязмо)

Фиг. 15: Светилището Индипасха - долу под скалата е лековитото изворче (аязмо)

Фиг. 16: Светилището Индипасха - знаците на надеждата

Фиг. 16: Светилището Индипасха - знаците на надеждата

Първото впечатление от Индипасха е наистина потресаващо. Поне за мене бе толкова стъписващо, че и до днес не мога да го смеля с разума си. Това са няколко гигантски каменни блока, грубо - с размери по 10-20 метра, които са се свлекли незнайно откъде насред речното корито, така че Аязмовската река - когато я има - кривуличи между тях, за да продължи надолу. Гората е стара, бук и дъб, дърветата са прави и много високи. Сянката е много гъста, дори и в слънчев ден там цари полумрак - както подобава на такова мистично място. И тишина. По отвесната стена на по-високата и по-голяма скала пълзят или висят надолу многобройни стъбла на някакви пълзящи или увивни растения.

Дотук - както и да е. Изненадата е там, че по тези десетки стъбла са навързани от посетителите стотици и стотици парцалки, носни кърпички, гащички, сутиени, комбинезони, бермуди, щипки за коса, чорапки и т.н., и т.н. Явно има поверие, че ако оставиш там някаква своя вещ, има надежда да се изцелиш от нещо или да намериш някакво свое щастие, или решение на някакъв свой проблем. Всъщност местността се нарича параклис, но постройка там няма, това е скален параклис. Има само една дървена рамка, където в специални случаи се слага икона за поклонение, както и се палят свещички. Рамката е скована като височка масичка и сама си стои изправена до скалата. Някъде оттам идваше и църцоренето. В долния край на скалата има дълбока, но твърде ниска ниша. Като полегнах на земята и протегнах навътре ръка, напипах ямка, пълна с бистра вода, в която отгоре слабично течеше струйката на целебния извор. Оттам бе църцоренето, което изпълваше пространството наоколо. За да си напълня шишето, трябваше да го потопя в малкото вирче - не бе възможно да подложа шишето изправено под струйката, толкова е ниска нишата! Представям си, че в нормално влажни години самата река тече буйно, а може би и изворът има по-голям дебит. Наблизо намерих и едно рядко растение - т.нар. колхидски джел, с лъскави, дебели тъмнозелени листа, по чиито ръбове има малки, леко бодливи връхчета.

Вижте, не знам дали това описание ви звучи интересно. Трудно е да предам чувството. За пръв път в живота си се срещам със свидетелство за толкова мощен порив към чудото. Порив абсолютно неканоничен - стойката за иконата е опит църквата да тури ръка върху отдавна съществуващото поверие, да го цивилизова. Но порив, който без съмнение блика от дълбините на сърцето. И няма никакво значение как изглеждат тези парцалки. Всичко е много примитивно, но всичко носи отпечатъка на тайната и на порива към човешко щастие. И няма нищо общо с църквата. Диво, примитивно - в днешния ХХІ век - но разтърсващо. Не е задължително това място да ви хареса. Но не можете да не изпитате респект към силата и неподправеността на човешкото чувство, изненада пред неговата дълбочина. То, чувството, никак не се е грижело как ще изглежда в очите на другите, които не вярват в чудеса. Поривът към самата изява на чувството, страстта помитат пред себе си всякакви съображения за подобаващата благопристойност или цивилизованост на формата, в която то ще се прояви... Тук няма съображения за това дали е редно да се постъпва така, или не. Тук има само клокочеща емоция.

Идете на Индипасха!

Нагоре пътят направи голяма серпантина и почна пак да се качва на юг към Сливаровското било - то почва откъм М. Търново и върви на изток, към с. Сливарово а после към морето, образувайки вододел между Велека от север и реките Силистар и Резовска от юг. Тук маркировката почна да се разрежда, а в чудесната иначе карта за пръв път забелязах неточности. Доближавах границата.

Трудно е да обясня прагматично защо исках да ида в с. Сливарово. Бях чел в една книжка, че към 2000 година там живеели само 9 старци. Стана ми мило и тъжно. Поисках да навестя това загиващо селце и да се сбогувам с него. Очевидно то бе обречено - близо до границата, без хубав път за връзка с други селища. Да, ама накрая стигнах на един прашен чакълест път, широк колкото две платна, а на 50 м на юг от него минаваше кльонът. Едва тогава си дадох сметка, че ако попадна на граничен пост, може да ми конфискуват фотоапарата и филмите. От друга страна, селото очевидно е отвъд кльона. Дори ако приемем - което е почти невероятно - че ме пуснат да го видя, никога няма да разрешат да снимам. В резултат направих няколко пейзажни снимки на юг към Турция и на север към селцата Граматиково и Българи и се постарах бързо да се отдалеча на север, да избягам от опасната близост с границата.

Бе вече късничко следобед - 16 часа. Туристическата маркировка изчезна. Вървях интуитивно по едва видими пътища и пътеки на североизток, като исках да стигна за вечерта поне до село Кости. Но натам очевидно нямаше път. Накрая останах сам в гора без ориентири. Много жаден. Безпокоях се къде ще спя - не че ще спя на открито, но че нямам вода за пиене и миене! Взех да се напрягам. Вървях и без пътека, но по равно. По едно време взех да слизам встрани по склона и се зарадвах, че попаднах на занемарен горски път, врязан дълбоко в терена. Целият в дълбока шума и изпопадали клони. Но все пак път. Все пак утеха. Неусетно навлязох в плантация от зеленика. Много мило ми стана, успокоих се - щом си намерих зелениката, всичко ще е наред. Попаднах в сухия дол на някакъв приток на Велека. Съзрях с надежда две зелени барачки и петима местни ловци, насядали отпред на масите. Е, рекох си, тука най-сетне и с вода ще се напия. Появата ми ги смая - иде един бараба с раница по един див склон откъм южната ни граница, плете крака от умора и жажда, гледа ги с някаква смахната радост и направо се тръшва капнал до тях на пейката. И пие вода и не може да проговори. Обясниха ми, че се намирам в Драгановски дол - рекичка, дето сега е пресъхнала, приток на Велека: "Ако тръгнеш от м. Качул на изток покрай Велека по десния бряг, подминаваш Аязмовския дол и следващият приток е именно Драгановският дол." С една дума върнал съм се почти на мястото, където в 11 часа си бях похапнал. Добре, ами сега какво да правя? Часът е 17.30, до с. Кости има 13-14 км. Ловците казват: "Тръгвай, за 2-3 часа ще стигнеш в Кости, до късно е видело."

Излязох на пътя, повърях малко и не щеш ли, насреща ми иде модерен джип с една млада двойка. Мъжът спря и излезе от джипа, без да съм му махал с ръка, и ме попита: "Абе, какъв е тоя път бе! Откъде идва и закъде отива?!" Стана ми забавно, че вече мене ме питат за пътища, а не само аз да питам други. Мъжът беше видимо ядосан. Бургаски бизнесмен. В събота решил да угоди на жена си и да я заведе някъде на разходка. Тя пожелала да посетят "някакво манастирче тука". Обясних им: "Тука манастир викат на най-елементарни параклисчета, голям манастир в истинския смисъл тука изобщо няма. Как се казва манастирът, който търсите?" Реакцията бе неочаквана. Мъжът се обърна към жена си в колата и изрева: "Чу ли, ма?! Човекът пита как се казва манастирчето!" Отговор не последва. Стана ми ясно, че нежната му съпруга не си е направила труда дори за името да се осведоми предварително. Мъжът нали затова е мъж, да отгатне нейното желание и да я заведе дори в манастирчето, на което тя и името не знае. Подхвърлих в неловката пауза: "Тук наблизо има само един скален параклис, Индипасха." Бургазлията ме попита: "С колата мога ли да стигна?" "А, не! - отговарям решително. - Само пеш, за 30-40 минути." Бизнесменът се хвана за главата и заяви високо: "Край, минавам през Качул и М. Търново и се връщаме в Бургас! Време за глупости повече нямам. Качвай се, ако искаш да те возя донякъде." Ами сега? Какво да правя? Изкушението бе голямо: ако ме остави на Качул, само след 15 минути ще се изкъпя и ще полегна в мека постеля (а в момента бях капнал, ако си спомняте). Но утре е неделя и сигурно с никакъв транспорт не ще мога да се придвижа към Кости. Много ще изостана от плана, един ден по-малко ще бъда в къмпинга край морето при колегите. От друга страна, ако откажа и продължа към Кости, хич не знам дали ще успея да стигна там, преди съвсем да мръкне. Колебах се малко, но отказах поканата да ме возят. Ще си продължа на изток пеш покрай реката. Бургазлията махна за сбогом, яхна джипа и отпраши към Бургас.

Аз тръгнах с бърза крачка, ама тогава ме връхлетяха дребните мушици... Това са едни гадове, които летят със стотици около главата ми - дигат еднообразен шум в ушите, пъхат се в носа и в устата ми като дишам, кацат по лицето ми да пийнат от потта ми, та ме гъделичкат и щипят, а ръцете ми са заети и двете с багаж (чанта с фототехника и торбичка с домати и краставици); нямам опашка, с която да разгоня мушиците. Мъчих се, мъчих се, накрая се сетих: извадих от раницата една кърпа-забрадка (обикновено я връзвам около врата си, за да не изгори неусетно във високата планина) и я вързах около носа и устата си като хирургична маска. Е-е-е-е! Тогава ми светна. Разказах им на мушиците играта. Тръгнах бързо, но усещах, че не мога да изпреваря мрака. Имаше нещо обречено в моето усилие да стигна в с. Кости. Проклинах се, че отказах да се кача в джипа. Може ли да съм толкова тъп и да вземам такива ненормални решения?! Сега ще погина в тая дивотия. Вече се спускаше сумрак, слънцето бе залязло. Не виждах Велека, дори не я чувах, но пътят взе да свива тревожно на юг. Осъзнах, че неусетно се отдалечавам от реката и рискувам да се загубя въобще. След 15-20 минути успях да намеря пак реката. Излязох на чудесно място, където реката при разливите бе натрупала дебел слой чакъл; той бе чист, а не изкалян. Там нямаше следи от стопанска дейност. Дори проклетите мушици изчезнаха! В съзнанието ми изплува мисълта: Тук май ще трябва да спя. За пръв път в живота си - под открито небе. На запад от тази обширна и открита местност се издигаше заоблено гористо възвишение - Баба Дена, според надписа върху моята карта.

Фиг. 17: М. Баба Дена край Велека, гдето нощувах под открито небе
Фиг. 17: М. Баба Дена край Велека, гдето нощувах под открито небе

Я, каква излезе тя! След толкова притеснения за щяло и нещяло, съдбата реши да ми направи нестандартен подарък - да замръкна и нощувам под топлото и многозвездно странджанско небе, съвсем самичък. Съвсем спокоен. Съвсем доволен от живота. Съвсем забравил ядове и притеснения. Направих си легло от стари трупи, чиято кора бе отдавна обелена, като ги подредих един до друг и натрупах отгоре тръстики. Опнах дюшечето и отгоре спалния чувал. Вършех всичко отпуснато, без всякаква нервност; отстрани погледнато сигурно е било като плуване в сумрачния въздух. Стана време да се мия и да похапна, но вече бе твърде тъмно - за да ида до реката на 20-тина метра, трябваше да паля фенерчето. В този миг обаче бях комфортно обслужен от мирозданието - изгря пълна и много ярка луна, която освети всичко с елегантно приглушено, сребристо лъчение. Е-е-е-ех!

Изпънах се сладко по гръб под завивката. Над мене бе само небето, цялото небе и нищо друго освен небето. Звездите бяха много наблизо. Друг път видът на черното нощно небе ми е вдъхвал ужас от безкрая и самотата във Всемира. Този път бях просто щастлив, безмисловен и безсловесен. Не всяка самота тежи, ще ви кажа. Унесох се. Никакъв шум; само реката едва доловимо припляскваше. Отпуснах се в скута на Баба Дена. Лека нощ, бабке!

Ден 9 (10.08.2003, неделя)

Събудих се към седем, в блажената прохлада на утрото. Съвсем бях отпочинал. В такова божествено зазоряване човек може да усети лекотата на битието - както олеква тялото му при потапяне във водата. След като вчерашните премеждия останаха зад гърба ми, би могло да се запитаме: имаше ли смисъл да се притеснявам толкова. Естествено имаше, ще отговоря, но ТОГАВА. Както и да е. И притеснението и последвалото чудесно разрешение на проблема си остават мое богатство като лично преживяване. Такива неща просто озонират истеричния живот, който водим в София. Те ни спасяват, запазват ни като хора.

Хапнах и потеглих към с. Кости, до което имаше не повече от 5 км. Срещнах цигани с магарешка каручка. Обясниха ми, че в с. Сливарово е поместена самата гранична застава, така че е абсурд да ме пуснат там. За снимане да не говорим. Освен това там вече живеели не 9, а само 3 баби! Горкото селце! Домъчня ми за него, въпреки че дори не го видях. Тъжно е да изтлее едно огнище, тъжно е да изчезне селце, забравено от всички наоколо. Сбогом, мило мое Сливарово...

На 1 км преди Кости пресякох реката и излязох на левия й бряг. Естествено, пак се къпах с удоволствие в топлата и чиста вода. Помня, че едно любопитно раче поиска да си хапне от сапуна ми, дето го бях оставил на камъните; веднага го снимах естествено.

На въпросния ляв бряг се намира "култовата кория от 14 вековни дъба", както пишеше в някаква тъпа рекламна дипляна. По-важното е, че дъбовете са от специфичен вид, който в България се среща само в Странджа - Quercus armeniaca или по простонародному "лъжник".

Насред корията е гушнато параклисчето "Св. Илия". Дотам ходихме с Андрей при първия излет, но толкова късно надвечер, че не можах да направя снимки. Сега идвах точно с тази цел. В единия ъгъл на къщичката имаше 2-3 примитивни репродукции от икони на Св. Илия с небесна колесница. Но в другия край видях на пода дървен похлупак, обкован с поцинкована ламарина. Повдигнах го - долу имаше кайначе, изворче без чучур, което извира подземно и пълни ямка с вода. Тогава зърнах на една масичка оставени две миловидни железни канчета с поочукано бяло емайлово покритие - за жадните странници като мене. Взех едното, загребах и отпих жадно. Чудесна - плътна и силна студена вода. А навън слънцето вече журеше безмилостно. Мислено благослових хората, че са се погрижили така добре за изворчето. Затворих капака и си тръгнах.

Дотътрих се в Кости към 12.30. Отбих се при моите познайници от първия излет в Странджа - сем. Магриотови. Те се зарадваха, поприказвахме, гостиха ме за обяд с пържена риба и салата. Благодарих и към 4 следобед потеглих към с. Бродилово. Това трасе вече го бях минавал и не ме плашеше с неизвестности. Не бях гладен и жаден. Атаката на отвратително досадните мушици отблъснах веднага рутинно - с превързана около носа и устата забрадка. Всичко бе като по часовник. Не бързах.

Към 8 вечерта бях на селския площад на с. Бродилово. Секретарката на кметството ме заведе при сем. Станка и Дико Дикови. Много приветливи. Окъпах се в банята със слънчева вода, после ме почерпиха с ракийка и ме угостиха за вечеря със салатка и ярешко с картофи. Не мога да кажа, че биха споделили моя поетичен възторг от планината - те бяха свръхземни селяни и сигурно са ме сметнали за софийски чудак - то в София какви ли не се въдят. Но това не ни пречеше да си бъбрим добре.

По едно време се появи един симпатичен мъж с очила и брада, поговори с домакинята и отиде някъде навън, дето го чакаше приятелката му. Като си стиснахме ръцете за поздрав, разбрах, че това е Боян, асистент в СУ "Св. Климент Охридски". Не разбрах обаче къде нощува и въобще какви са му плановете за утрешния ден. Много бързо си отиде. Към 10 ч. си легнах.

Ден 9 (11.08.2003, понеделник)

Тръгнах рано, без да закуся. Намерението ми бе да стигна устието на Велека, да си го снимам и после да се добера на север до Созопол и къмпинг Градина - при колегите от Института по физика.

Фиг. 18: С. Бродилово - утро

Фиг. 18: С. Бродилово - утро

Пътят никак не бе приятен за пешаци - прашен и много обрасъл с тръни и сухи треви. Горещината - адска. Но нямаше как - излетът си е излет. Като минах 1/3 от разстоянието, на едно заслонче закусих. Тъкмо бях потеглил отново, чувам зад себе си боботене на автомобил. Ма-а-а му стара, мина през ума ми, сега ще потъна в прах, а снощи се къпах. Леле, каква изненада - оказа се, че това са Боян и приятелката му със старичкото си Волво! "Закъде така?" - възкликнах изумен. Изобщо не бях подозирал, че те нощували при същите хазяи. Днес решили да идат на плаж чак до Силистар (между Синеморец и Резово) и за по-интересно и по-кратко потеглили покрай Велека. Та ме поканиха да пътувам с тях в колата. Този път имах благоразумието да не откажа офертата. Пътят бе много лош и на места слизахме с жената от колата и аз отмествах с мъка дебели дървета, за да мине автомобилът.

Споделих с Боян, че ако се замислим, ние тука сме доста оригинални по своему. Аз - с налудничавата си идея да тръгна по Странджа в най-горещото и неподходящо време на пеши туризъм, да си издирвам долмени. Те двамата пък - с поразителната смелост да се набутат по тоя път с колата, та да идат на плаж... Та този път дори не е нанесен като път върху най-подробната карта на парк Странджа! "Как се решихте на такъв риск?" - рекох. "Ами питахме селяните в Бродилово - обясни простичко Боян, - дали може да се мине с кола и те казаха "Мо-о-оже, мо-о-оже". "Е, да де" - пророних без повече коментари.

Скоро стигнахме при заслона "Царско кладенче" и спряхме да се разтъпчем. Той е по средата между Бродилово и устието. От устието навътре в сушата, до този заслон, т.е. срещу течението на реката, вече се правят екскурзии с лодки за летовниците от морето. Чувахме гласове откъм реката - това бяха точно такива летовници, докарани с моторница дотук.

Фиг. 19: Ей там някъде свършва Велека!
Фиг. 19: Ей там някъде свършва Велека!

В 11.30 стигнахме до моста, по който крайморското шосе пресича Велека. Сбогувахме се - Боян пое незабавно на юг към Силистар, на плаж, а аз полека се насочих към устието на Велека - венеца на моето пътуване из Странджа. Там реката вече е широка и доста пълноводна, с обилни и гъсти тръстики по двата бряга. Прочистена добре от довлечени или паднали дървета. Наоколо клечаха рибари.

В мястото, където Велека среща морето, се оформя - как да се изразя - устийно заливче, което е отделено от морето чрез т.нар. пясъчна коса. Вървях бавно, любувах се на пейзажа. По косата има хубав плаж. Дивата, бодлива и усамотена романтика на Странджа планина остана зад гърба ми. Навлязох в света на идиличните почивки по многолюдните южни черноморски плажове. Душният припек на планината се замени със свежия вятър и гальовния шум на морските вълни. Правих доста снимки. За последния кадър при вливането на реката в морето трябваше да застана до една двойка - мъж и жена по монокини, които са заболи чадъра си наблизо. За да не ги безпокоя, поисках разрешение за снимането от мъжа. Той се съгласи. Полека извадих апарата, наведох се над визьора да композирам кадъра и - какво да видя! Закачливата topless-сирена, красиво загоряла от слънцето, усетила какво ще правя и решила да се пошегува: топнала се в реката насреща ми, в центъра на кадъра, плацика се и се усмихва малко нахално към обектива - един вид, я да видим какво ще правиш сега... Ами какво - натискам спусъка и си правя снимката. Да не съм фотограф от вчера, та да се стресна? И то оптик по професия. Тя, горката, изобщо не допускаше, че поради рефракцията (пречупването) и рефлексията (отражението) на светлината от водната повърхност, прелестите й изобщо не се забелязваха на снимката. Язък!

После се заизкачвах съвсем бавно по брега на юг, към с. Синеморец, чиито крайни къщи се виждаха от плажа. От високите скалисти и кафяви на цвят брегове, върху които е разположено селото, се обърнах за последен път към устието на Велека. В гледката имаше нещо космически величаво и поразяващо красиво. Към плътната зеленина по речните брегове и плътната синева на реката и морето се присъединяваха просторни жълтеникаво-кафяви пясъчни пространства, в които имаше големи локви от предишни разливи на реката; в някои от тях идилично пасяха крави. Разпокъсани бели облаци хвърляха по земята немирните си сенки и изпъстряха пейзажа с по-светли и по-тъмни петна, чиито форми, размери и положение непрекъснато се меняха... Струваше си пътуването. Струваше си усилието. Благодаря ти, Боже!

Фиг. 20: Устието на р. Велека - поглед на северозапад

Фиг. 20: Устието на р. Велека - поглед на северозапад

Фиг. 21: Устието на р. Велека - поглед на север

Фиг. 21: Устието на р. Велека - поглед на север

Тогава (2003) изобщо не подозирах, че точно тук, под едва забележимата затревена синеморска могилка, край която минавах в момента, през лятото на 2006 археоложката Д. Агре ще срещне своя фантастичен професионален и медиен шанс1. Буквално пред очите на зяпналите летовници, синеморци и фоторепортери ще направи светкавични разкопки и ще открие приказни златни бижута от 3 в. пр.Хр. в сензационна комбинация с малки, грубовати глинени идоли и други керамични съдчета, които са поне 2 хилядолетия по-стари от бижутата. Така Странджа ни даде поразително доказателство за приемствеността на епохите и хората, населявали тези места. Тя очевидно е изключителна историческа съкровищница, натрупвана няколко хиляди години. Единственото, което може да я съсипе, е лакомията на днешните стопански активни субекти, които я разглеждат само като ресурс за бързи печалби.

Фиг. 22: Прочутата златна колесница - тракийска обица, която Д. Агре намери в могилата до Синеморец (3-2 в. пр.Хр.)

Фиг. 22: Прочутата златна колесница - тракийска обица, която Д. Агре намери в могилата до Синеморец (3-2 в. пр.Хр.)

Но да продължа разказа за 2003.

Точно като минавах край споменатата безлична могилка почувствах, че съм на прага на припадък от топлинен удар. Можех да се върна и да се изкъпя, но се боях да не изпусна транспорта от Синеморец към Созопол, чието разписание не знаех изобщо, и затова се тътрех към центъра на селото, който ми се видя безкрайно отдалечен. Наистина бях изпуснал един микробус - потеглил в 12.30, т.е. преди половин час. Следващият бе в 16.30. Подслоних се с последни сили под навеса на барчето при спирката и три часа се наливах и поливах със студена сода Кинли. Дори подремнах, облегнат на масата. Миловидната барманка се загрижи дали ми е зле. Трогна ме. "Наистина се чувствам крайно изтощен и не мога в момента нито да ходя, нито багаж да нося, но се надявам да ми попремине" - признах.

Докато дойде микробусът за Бургас, се съвзех, т.е. избегнах разразяването на по-остра криза. Малкият детайл в разписанието, който размътеният ми от топлината мозък не бе забелязал, дотогава обаче гласеше: бусът бил само до Царево, а не до Бургас! Аман! Да става каквото ще - реших, и се качих.

Фиг. 23: Горките ми кецове след целия поход
Фиг. 23: Горките ми кецове след целия поход

Още в Ахтопол успях да се прехвърля на друг бус, който тозчас тръгна - вече наистина за Бургас. Към 6 вечерта слязох здрав и читав в Созопол. Стоях 5-10 минути зашеметен: контрастът между уединението ми в Странджа и тукашния многолюден бяс бе чудовищен и трудно превключих. До къмпинг Градина имаше 5-6 км. Такситата имаха също чудовищни тарифи. Ще имате да вземате - процедих мислено, горд, че все още имам два крака, с които да демонстрирам своята свобода и независимост в тази драматична ситуация. Бавно поех по последната туристическа отсечка. Не по-късно от 7 и половина бях сред колегите в къмпинга. Зарадвахме се всички, но аз имах сили само да сваля раницата и да си легна. Едва на другия ден им разказах по-подробно за преживелиците в планината.

 

Шахматът на живота - Созополски ендшпил

Дните 10-13 (12.-15.08.2003, вторник-петък)

Определено не си падам по почивките на море, но също така определено искам да кажа, че именно базата на БАН в къмпинг Градина е най-добрият за мене вариант за почивка на море измежду всичко, което съм опитвал досега. Преди 30-тина години там са засадени 10-тина черничеви дръвчета, които днес вече са големи и хвърлят благословена сянка в участъка на БАН - правоъгълник с размери около 20х30 метра с 10-тина големи палатки, осветление, хладилници и дори готварска печка. Работата е там, че в сянката на една платнена шатра, опъната до каравана на плажа, въздухът си е все така горещ, независимо от ветреца. Докато в черничевата горичка земята не се нагрява изобщо и там цял ден цари една благодатна прохлада на шарена сянка. И така: в 8 или 9 сутринта - къпане, после час-два почивка на свежа сянка; към 11 пак къпане и после пак час-два на сянка и т.н. до залез слънце. Междувременно колегите приготвят и студени летни коктейли от кюрасо, джин и други благости. Гвоздеят в този чудесен режим е, че разстоянието от сянката до морето е не повече от 100 метра и се изминава без мъкнене на багаж, преобличане и т.н., и т.н. глупости и досади от стандартните курорти. На всичко отгоре и навалицата не е като в Созопол, т.е. покоят е още една полезна екстра на това място.

Вметка за любопитните: И на това райско място вече са му преброени дните - тук ще никне нов хотелски комплекс. "Ще строим завод! Завод за живота!" - бе възвестил преди повече от половин век един твърде наивен пролетарски поет. Стана ми забавно-горчиво от иронията на историята: онова, което не успяха да унищожат с бетон навремето съидейниците на този поет, днес го правят техните наследници, но вече от коренно различни класови позиции. Ех, многострадална майко Странджа... Силните на деня не те обичат, а онези, които те обичат, винаги са слаби.

През един от тези дни компанията отиде на плажа Арапя, северно от Маслен нос, където успях да видя последните 200-300 метра преди устието на Ропотамо. Също много привлекателно местенце, но когато е по-свежо; сега бе прекалено изсъхнало от тази ужасна суша през лятото на 2003; някои местни хора казват, че такъв продължителен безводен пек не е имало от 30-40 години в странджанския край. За последен път преваляло в началото на април тая година!

Последната вечер хапнахме в крайбрежно ресторантче в Созопол и съзерцавахме изгрева на пълната луна от морето. Много е трудно да се опише. Тъй като омарата над морето бе гъста, не видяхме луната да изплува от морето на хоризонта. Тя просто постепенно се появи - като снимка във фотографска ваничка - от непрогледния мрак на далечината като цял, плашещо голям тъмнопурпурен кръг, който слабо светеше. После почна много бавно да се издига, цветът й от тъмнобакърен стана оранжев, а накрая се превърна в обикновения сребристо-жълт цвят на стандартната луна. Диаметърът й намаля, а яркостта се увеличи. Едновременно с това по съответен начин изглеждаше и се променяше лунната пътека в морето. Наистина незабравимо зрелище...

Ден 14 (16.08.2003, събота)

Последната сутрин за своя голяма изненада се събудих съвсем бодър още в 6. Така можах да видя и морския изгрев - за пръв път в живота си.

Колоритът бе като в платната на Моне: преливащи се нежни тонове светлосиньо, пепеляво зелено, приглушено жълто и слабо оранжево, тази прекрасна комбинация обхващаше брега, морето и небето заедно. Преливането между тези първичности създаваше едно усещане за приповдигнатост, очакване за омайно и величествено зрелище. Морето бе съвсем гладко, нито шум, нито вятър. По едно време слънцето се появи - подобно на луната миналата нощ: отведнъж като цял кръг, но отначало много слабо светещ и тъмночервен. Взрян в него и във все още слабото му сияние, губех представа за времето. В един момент трепнах: над гладката морска повърхност се появи пъргава малка главичка с малка шийка и малка човка - някакво патенце си ловуваше в утринта. То внесе своеобразна нотка на бодрост и свежест в иначе ленивия околен пейзаж. От време на време се гмурваше, вирвайки опашчица, после изплуваше на 10-тина метра встрани...

Стана осем - време за закусчица и за прощално къпане.

Към 10 из къмпинга минаха 2-3 момичета в червени полички, с червени шапчици и големи кошници в ръце и подаряваха на летовниците кроасанчета. Не е ли очарователен този дребен жест? Българите май не сме свикнали друг българин да прави към нас такива жестове?

От къмпинга тръгнах да пътувам към София с един отдавнашен приятел Тодор. В Бургас, докато чакахме влака, пихме по бира в Морската градина, после потеглихме бавно по стъргалото - ул. Богориди - към централната пешеходна улица - Александровска. Не щеш ли там ме срещна последната приятна изненада от цялата епопея. Близо до пресечката на двете улици съзрях градския археологически музей, а вляво от входа му, насред малка тревна площ - чудесен двукамерен долмен! Ами че това бе явно точно евренозовският долмен, за който ми разправи спътникът ми в автобусчето в началото на пътешествието! Плочите са добре обработени и подредени, отворите имат правилна форма. Би могло да се каже, че този долмен е имал щастлива съдба, като е бил пренесен тук - край Евренозово с него може би щяха да си поиграят булдозеристите... От друга страна, веднага чувстваш, че тук, насред Бургас, той е лишен от очарователния ореол на тайнствена старинност. На всичкото отгоре управата на музея не се грижи за него - няма дори табелка какво е това и откъде се е взело. А местната културна публика хвърля в малката предна камера угарки, хартийки от вафли, шоколади и сладоледи и пластмасови чашки от кафе. Каква тъжна и двусмислена участ! Нещо като рядко и красиво диво животно, затворено в нескопосано направен зоопарк, където то само се измъчва от спомените за дивото си и свободно минало. За жалост нямах филм да снимам. Една снимка с боклука, а втора снимка - след като сам го почистя, напук на околните бургазлии. Нищо. Следващия път.

По-късно направих справка в книгата "Мегалитите в Тракия" (Тракийски 1982: 327): този долмен бил донесен в Бургаския музей от околностите на с. Белеврен, а не от с. Евренозово (припомнете си деня 17.05.2003 от първия пътепис!). Пътешествениците нищо не бива да приемат на доверие - всичко трябва да се проверява критично!

За финал

Който и да е излет по Странджа не може да остане последен! Още като се върнах в София, се зарових в книгите, за да се подготвя за следващото пътешествие из любимата ми планина. Искам в края на този очерк да споделя две забавни открития, които направих не на терена, а из археологичната ни книжнина. Очеркът ми и без това е лишен съзнателно от каквато и да е жанрова определеност - надявам се да понесе такъв финал.

 

 

ПОСЛЕПИС № 1:

Долменът-призрак Х - разследване в 6 стъпки

Фиг. 24: Долменът-призрак, чертеж К. Шкорпил

Фиг. 24: Долменът-призрак, чертеж К. Шкорпил

Едва ли някой простосмъртен подозира с какви трудности се сблъскват любителите на т.нар. енигмотуризъм, когато поискат да се доберат до на пръв поглед тривиална информация - за местонахождението на един долмен, например [тази нова дума срещнах съвсем наскоро: туристи, които обичат да обхождат тайнствени места!]. Ще номерирам етапите на издирването, за да не се объркате като четете!

Стъпка (1)

Като си купих и прочетох с увлечение книгата на Г. Китов и Д. Агре "Въведение в тракийската археология" (2002) на с. 87 видях чертеж на триделен двукамерен долмен - дромос, малка камера-преддверие (предгробие - по друг сполучлив израз) и главна камера. Привлече ме, прииска ми се да го видя, ако все още е здрав и читав. Под фигурата има надпис:

Обр. 13: План на долмен от Странджа.

(По Ив. Венедиков)

Изводи:

(а) долменът Х е някъде в Странджа, но не е ясно къде точно;

(б) чертежът не е оригинален, а е взет от друга книга, чийто автор е Ив. Венедиков.

Стъпка (2)

В Народната библиотека издирих немското издание на въпросната книга на Ив. Венедиков за тракийсктото изкуство (Венедиков, Герасимов 1976). Там намерих същата скица, под която прочетох следния текст (давам го в български превод):

Фиг. 3: Долмен в Българска поляна, Тополовградско

(Според: В. Миков. Произход на куполните гробници в Тракия. // ИАИ, ХІХ, 1955, с. 33, обр. 8а)

Изводи:

(а) долменът Х изглежда не е в Странджа, а е в Сакар планина, до тамошното с. Българска поляна;

(б) скицата не произхожда и от тази книга, а е взета на свой ред от статия на В. Миков.

Стъпка (3)

Открих в Известията на Археологическия музей (ИАИ) гореспоменатата статия от В. Миков (1955). Там фигурите не са много - веднага съгледах любимата скица на любимия ми долмен. Нейният пояснителен текст гласи:

Обр. 8с: Голямо Буково, Грудовско

Изводи:

(а) в книгата на Ив. Венедиков и Т. Герасимов има грешка - тя ни препраща към В. Миков, обр. , докато всъщност при В. Миков скицата на интересуващия ме долмен е под номер обр. ! Но това не е толкова сериозно;

(б) доколкото разбирам, отново се връщаме към Странджа - Грудово (днес гр. Средец). Той е в северните поли на Странджа, по-близо до Ямбол, отколкото до М. Търново. Следователно, дотук не можах да изясня дори най-елементарното - в коя от 2-те планини е долменът Х: Странджа или Сакар.

(в) изглежда обаче това е оригиналът на чертежа, понеже тук нямаме препратка към друг източник. Общо взето - задънена улица. Къде другаде да търся?

Стъпка (4)

По съвсем друга линия се зачетох в книгата на Карел Шкорпил (1925). Там, за моя много мила изненада видях пак незабравимия чертеж на любимия ми долмен!!! На с. 27 под номер Фиг. 27. в текста на книгата К. Шкорпил съобщава, че това е долмен в Странджа, по-точно в местността Фетфаджик, западно от с. Тикенджа.

Ха сега де? Изводи:

(а) още веднъж се споменава Странджа. Досега 3:1 в нейна полза. Да речем, че е така, т.е. долменът Х не е в Сакар планина;

(б) тъй като книгата е твърде стара и е изпълнена с десетки подобни грижливо изпълнени археологически скици в същия стил, допускам, че оригиналният чертеж на долмена е нарисуван не от друг, а наистина от К. Шкорпил. В такъв случай неприятно впечатление прави ПЪРВО, че никой от гореспоменатите автори не го е цитирал и ВТОРО, че всички те са копирали скицата му, но погрешно са я надписвали;

(в) остава да разбера кое е днешното име на с. Тикенджа. След 6 часа упорита работа с текста на К. Шкорпил и с 4-5 карти, установих, че днес селото се нарича Граничар. Тогава се сетих, че имената "Граничар" и "Фетфаджик" са ми познати.

Стъпка (5)

И веднага разтворих статията (Пеев 1974), откъдето ги знаех - бях я копирал в Народната библиотека отдавна, още през м. юни 2003. Тук любимата ми скица не е публикувана, но има описания.

На стр. 27 четем следното: "С. Граничар. Западно от селото в м. Фетфаджик е запазен еднокамерен долмен... До него личат следи от втори порутен долмен. Вероятно това е двукамерният долмен, за който говори В. Миков и който в последните години е разрушен. При това тук е пострадало и преддверието му, плочите от което са взети".

Малко по-нататък на с. 29: "...двукамерни долмени с плосък покрив. Такъв е например унищоженият днес долмен в м. Фетфаджик при с. Граничар, публикуван от В. Миков".

Изводи:

Струва ми се, че литературното издирване приключи. Остава да ида "на терена" и да се поклоня пред останките от долмена Х, в който се влюбих задочно по толкова безнадежден начин. Да отдам почит към един двукамерен долмен, убит някъде между 1955 и 1974 г. Ако не ме арестуват местните селяни и гранични полицаи по подозрение, че съм иманяр. А такива подозрения в ония краища има често. Гузните хора подозират другите за собствените си грехове.

Стъпка (6)

За всеки случай, след като идентифицирах долмена Х, който така ми хареса от скицата и се оказа - за жалост - че днес вече е разрушен, реших да се върна обратно към статията на В. Миков от 1955 година. От стъпка (3) в настоящата "археологиада" [= хвалебствена поема за археологията] помните, че като илюстрация под номер 8с е публикуван чертеж на долмена, само че според сбъркания надпис той бил край с. Голямо Буково, Грудовско. Да видим как е описан обектът в текста.

С. 36: "Двукамерните долмени се срещат... из цялата Сакарска и Странджанска област. Двукамерните долмени, изградени от груби плочи, са твърде малко разпространени. ... Най-добре запазеният двукамерен долмен от тази група се намира в местността Фетфаджик при Граничар (обр. 9с). ... Двукамерните долмени, изградени от обработени плочи и с равен покрив ... са по-разространени. ... По-добре запазен двукамерен долмен с обработени плочи се намира в местността "Змеюви дупки" до Г. Буково".

Изводи:

(а) двукамерният долмен Х в м. Фетфаджик, западно от с. Граничар, през 1955 е бил един от най-добре запазените двукамерни долмени. Същият през 1974 г. вече е разрушен! Боже, колко тъжно! Сега разбирате ли защо така трескаво бързах да видя долмен изобщо! Та у нас очевидно продължава кръстоносният поход срещу долмените. И не само срещу тях. И не ми говорете само за иманяри! Отмъкват се плочи за строеж!!! Рушат се долмени, които дори не пречат да се орат нивите, а са съвсем встрани. Това не е иманярство, а само безбрежна тъпотия и злоба;

(б) в цитирания текст има още една грешка: там пише, че двукамерният долмен в м. Фетфаджик е изобразен на фиг. 9с, докато всъщност той е на фиг. 8с! Фигура с номер 9с в статията изобщо няма;

(в) поне тогава - през 1955 г. - друг добре запазен двукамерен долмен е съществувал и край с. Голямо Буково. Това обяснява откъде се е взел грешният надпис под фиг. 8с: към рисунката на първия долмен е сложен надпис за втория. Проста работа. Няма страшно...

Съвет: Внимавайте, ако тръгнете да издирвате долмени (у нас; днес)!

 

ПОСЛЕПИС № 2:

Двата двойни долмена Y и Z - реквием с елементи на оптимизъм

По мои литературни данни в Източна Тракия е имало само две двойки долепени долмени.

В единия случай те са били двойка ЕДНАКВИ долепени долмени Y, т.е. би могло да се каже "сиамска двойка". Открити и публикувани от К. Шорпил (1925). Били от най-сложните долмени по нашите земи - триделни, т.е. дромос плюс преддверие плюс основна камера. Близнаците имали обща надлъжна стена. Разположени били в Странджа, северно от с. Звездец (Гьоктепе), по склона, който се спускал към р. Младежка (р. Карамлък). Не са доживели до днес - разрушени са преди доста време. Предполагам, че убийството им е било извършено през втората половина на ХХ в. От строители с униформи, когато са разширявали и асфалтирали военно-стратегическото шосе Бургас - Звездец - Малко Търново. Нали помним: "Ние строим пътя, а пътят строи нас." (Припомнете си Ден 5, 06.08.2003, сряда, от настоящия пътепис!)

Фиг. 25: Сиамската двойка долепени долмени от околностите на с. Звездец, Странджа, според чертежа от К. Шкорпил. Разрушени през втората половина на ХХ в.

Фиг. 25: Сиамската двойка долепени долмени от околностите на с. Звездец, Странджа, според чертежа от К. Шкорпил. Разрушени през втората половина на ХХ в.

Втората двойка долепени долмени Z е жива и почти здрава и до днес, слава Богу! Намира се в Сакар планина, до шосето между селата Българска поляна и Хлябово. Само че тя не е сиамска - единият долмен е по-голям, а другият е малък - като братчета са. Имат обща каменна фасада. (Припомнете си Ден 1, 02.08.2003, събота от настоящия пътепис!)

Доколкото успях да разбера, двойката Z е публикувана поне два пъти: веднъж след разкопките от началото на 70-те години (Тракийски 1976) и втори път след разкопките от края на 70-те години (Тракийски 1982). При разкопките в началото на 70-те години е бил разкопан и проучен само големият долмен; малкият още не бил открит. При разкопките в края на 70-те години е бил допълнително открит и изучен вторият, малкият долмен, заедно с общата им фасада. Едва тогава става ясно, че са долепена двойка. Още тогава капакът на малкия долмен бил пукнат на две половини, но и двете си стояли по местата. Любопитно е, че пред фасадата на долмените археолозите забелязали една редица каменни плочи, подобна на настилка, своеобразен паваж.

Фиг. 26: Долепената двойка долепени долмени край шосето Българска поляна - Хлябово, Сакар. С черна линия е показан отхлупената днес задна половина от капака на малкия долмен, а с червена линия е показано оригиналното й положение. Пак с червена линия са оградени забитите в почвата камъни, които изобщо не са отразени от Фол и сътрудниците му (Тракийски 1982)

Фиг. 26: Долепената двойка долепени долмени край шосето Българска поляна - Хлябово, Сакар. С черна линия е показан отхлупената днес задна половина от капака на малкия долмен, а с червена линия е показано оригиналното й положение. Пак с червена линия са оградени забитите в почвата камъни, които изобщо не са отразени от Фол и сътрудниците му (Тракийски 1982)

Като огледах обекта Z на място през 2003 (вж. началото на този пътепис: Ден 1, 02.08.2003, събота), силно се изненадах. Освен фасадата и настланата алея пред нея, има още една редица камъни, забити в земята, успоредно на фасадата. Така двете редици вертикални блокове образуват нещо като цяло антре (или гараж за колесница?), което е общо и напречно разположено за двата долмена! А такова разположение ми се струва уникално! Защо не е изобразен този факт в Тракийски паметници (1982) за мене си остава и до днес загадка... Но е безспорно свидетелство за немарливост.

И още нещо: през 2003 г. някой местен простак ВЕЧЕ бе изместил и съборил задната половина от похлупака на малкия долмен! Ей така, за кеф!!!

Тук е уместно да изброя типичните начини за убиване на беззащитните долмени, които практикува от векове българското население. Те са два типа: бързи и бавни. Бързи са например: взривяване или разбиване с булдозери. Бавни са например: обезглавяване (някой гад маха похлупака на долмена; това е достатъчно - оттам насетне природните ерозиращи фактори довършват за няколко века долмена, той се запълва с пясък или се срутва сам); избождане на очите (т.е. някой мързеливец-готованец си взема входната стена, за да ползва пробития там от траките отвор като гърло за кладенеца в дворчето си). И тям подобни престъпни и непростими простотии.

Дайте да помислим още малко върху отместения и съборен капак. Щом задната половина от похлупака на малкия долмен си стои така отместена и бутната в храсталака не знам колко години (ама не изглеждаше да е от вчера), очевидно състоянието на наличните долмени не се следи редовно и достатъчно често.

Да допуснем обаче, че някъде някога е бил подаден сигнал за стореното зло. Тогава? Защо плочата още стои съборена? Защо "компетентните органи" не я поставят просто на мястото й? Нали то е 100 % известно - няма да се наруши автентичността на паметника по никакъв начин. Само ще бъде спасен. И без това е уникален. Нима трябва да агитирам за всенародно движение, в което любителите на старините със собствените си ръце да поспасят тук-там онова, що е останало по милата ни земя от преди 3 хилядолетия? В случая - да върнат една съборена каменна плоча, голяма колкото торба цимент, на мястото й?

Археологията не е само специалност, нито дори професия. Тя е преди всичко Мисия на духовността. Ама духовността не е предмет от учебната програма на ВУЗ-овете. Долмените (и не само те, естествено!) имат нужда не толкова и не само от откриване, описание и публикуване в списания с голям импакт-фактор. Те имат нужда преди всичко от обич и съчувствие. От помощ, когато се налага. А днес имат статута на изоставени деца. Няма на кого да се оплачат. И измират безмълвно и гордо - от старост или от ръцете на убийци.

22.08.2003, януари 2007

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Находката от Синеморец още не е публикувана официално. Сведения за нея можете да откриете в журналистическите материали на В. Христова (2006а; 2006б). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Агре 2005: Агре, Д. Семейни гробни съоръжения от територията на Централна Странджа. // Земите на България - люлка на тракийската култура. Т. 2. Ред.: Г. Китов, Д. Димитрова. София: Изд. на СУ "Св. Кл. Охридски", 2005.

Венедиков, Герасимов 1976: Venedikov, I., Gerassimov, T. Thrakische Kunst. Leipzig, 1976.

Горов 1950: Горов, Г. Село Заберново, Малко-Търновско (антропогеографски проучвания). // Известия на Окръжния народен музей - Бургас. Т. 1. 1950.

Горов 1960: Горов, Г. Долмените в Странджа. // Турист, г. 5, 1960, кн. 3.

Китов, Агре 2002: Китов, Г., Агре, Д. Въведение в тракийската археология. София: Авалон, 2002.

Миков 1955: Миков, В. Произход на куполните гробници в Тракия. // ИАИ, ХІХ, 1955.

Пеев 1974: Пеев, Д. Някои нови проучвания на долмените в Югоизточна България. // Археология, г. 16, 1974, кн. 1.

Тракийски 1976: Тракийски паметници. Т. 1. Мегалитите в Тракия. Ред.: Ив. Венедиков, Ал. Фол. София: Наука и изкуство и Институт по тракология при БАН, 1976.

Тракийски 1982: Тракийски паметници. Т. 3. Мегалитите в Тракия. Част 2.Тракия Понтика. Ред. Ал. Фол. София: Наука и изкуство, 1982.

Христова 2006а: Христова, В. Богат гроб излезе до Синеморец. // Дума, бр. 202, 29.08.2006 <http://www.duma.bg/2006/0806/290806/bulgaria/bul-4.html> (13.02.2007).

Христова 2006б: Христова, В. Вяра и любов в съкровището от Синеморец. // Дума, бр. 208, 05.09.2006 <http://www.duma.bg/2006/0906/050906/obshtestvo/ob-4.html> (13.02.2007).

Шкорпил 1925: Шкорпил, К. Старини в черноморската област. Ч. І. Мегалитни паметници и могилища. София, 1925.

 

 

© Любомир Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2007, № 3 (88)