Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТРАНДЖА - В ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО
Пътуване първо: 17-24.05.2003

Любомир Цонев

web

Детските кубчета, долмените и Серенгети

Навярно всеки от вас се е радвал на милата гледка, когато малките деца си играят с кубчета. Пухкавите ръчички с розовеещи пръстенца много упорито градят кули и стени от кубчетата, после с решителен замах ги събарят - под звуците на доволния смях на "строителя". За порасналите деца от 3 до 90 години упоритостта и всеотдайността на тези занимания е изненадваща, на пръв поглед лишена от смисъл.

ОБАЧЕ... Очевидни са две неща.

ПЪРВО: Малките деца несъмнено изпитват удоволствие от градежа и от разнообразието на конструкциите. Несполуките не ги плашат, а ги амбицират. Стремежът към съзидаване се проявява без външна принуда и то удивително рано, макар че, за жалост, рядко се запазва при порастването. Има нещо вродено в стремежа да строиш, също така както малко по-късно момченцата се насочват към техническите играчки и автомобилчетата, а момиченцата се влюбват в своите кукли и се грижат за тях като за свои деца.

ВТОРО: Покрай всичко друго, чрез тази игра децата овладяват сетивно, чрез проби и грешки закономерностите на градежа, би могло да се каже - закономерностите на гравитацията. Усещат как тя в някои случаи им пречи да издигнат мъничките постройки, а в други случаи им помага. Много бързо разбират как да редят кубчетата, така че постройката да стане по-висока, а защо не - и по-красива.

Сега предлагам да извършите мислен експеримент, като промените мащаба. Представете си, че както си ходите по някое планинско било или сред вековна гора и се любувате на възхитителните гледки по билата или на потоците в долчинките, попаднете на старинен градеж от огромни камъни, но разположени така, сякаш някакъв гигант се е учил да строи с "кубчета", тежащи по 1 до 10 тона! Градежът обикновено е затрупан през вековете и хилядолетията от наветия пясък, малки каменни късове и дебел пласт горска шума. Наоколо може да има скрити змии и гущерчета, а защо не и костенурки. От една страна, такива градежи най-напред силно изненадват пътешественика, привличат го веднага със своята тайнственост, изискват обяснение. От друга страна, предизвикват възхита, както с умението да се преодолее тежестта на толкова големи каменни блокове, така и да се комбинират те, за да послужат за нещо. Е, такива прастари строежи от гигантски камъни се наричат "мегалити" (от гръцки: мега = голям и литос = камък). По днешните български земи те са сравнително нови - археологичната наука ги отнася към 12.-7. в. пр.Хр. Съсредоточени са в Източна Стара планина, Източните Родопи, Сакар планина и Странджа планина.

Мегалитите изпълнявали за праисторическите хора функции, вероятно подобни на функциите на кубчетата при децата. Въплъщавали волята към съзидание, учили ги да комбинират полезното и красивото, а същевременно водели до натрупване на онзи строителен опит, който много по-късно се проявява в изумителните рисувани гробници, крепости, катедрали... За съвременния човек мегалитите са трогателно свидетелство за детството на човечеството, което поразява със своята дързост, а също и с тайнствената красота на огромните блокове, подредени по волята на далечните ни предци. Бихме могли да ги възприемаме дори като абстрактна скулптура - нали 20. век ни научи и на такъв поглед към света? Ще ги опиша накратко по Балфур (1997):

(1) Най-простият мегалит се нарича менхир - това е издължен каменен блок с пропорции, напомнящи грубо издялана колона, който е забит да стои изправен на равна площадка (от бретонски език: мен = камък, хир = висок). В България днес по официални данни има запазен само един менхир - до с. Овчарово в западните склонове на Сакар планина.

(2) Понякога менхирите са повече от един и са подредени в дълги прави редици като алеи от менхири. Такива алеи в България няма. Най-разпространени са в Северна Франция (напр. край град Карнак).

(3) Но се случва менхирите да бъдат подредени и в кръг. Така образуваният мегалит се нарича кромлех (от бретонски език: кром = кръг, лех = камък). Най-прочут е кромлехът Стоунхендж във Великобритания. У нас официално има поне три кромлеха, от тракийски или по-ранен произход. Единият е в Източните Родопи до с. Долни Главанак, вторият - в южните склонове на Централна Средна гора, до с. Старо Железаре (открит съвсем наскоро под една могила от археолога Г. Китов), и третият - в Странджа, северно от с. Визица.

(4) Два забити в земята колоноподобни каменни блока, върху които е поставен П-образно трети блок, така че се образува нещо като арка или врата, се наричат трилит (от гръцки: три = три и литос = камък). Не знам какво твърди официалната книжнина, но поне две такива конструкции са ми известни у нас - в скалното светилище Беглик-таш, на Маслен нос северно от Приморско и в скалното светилище при село Долно Дряново, край шосето Гоце Делчев - Доспат.

(5) Конструктивно най-сложният мегалит е т.нар. долмен (от бретонски език: дол = маса, плот, плоча, мен = камък). Макар и да не е 100 процента сигурно, най-често долмените се тълкуват като каменни гробници. В долмена най-същественият елемент е хоризонталната монолитна каменна плоча, издигната над земята с подходящи подпори, т.е. "масата" или "покривът". Покривната плоча може да се крепи на 2, 3 или 4 вертикални плочи-стени, или на 4 вертикални стълбовидни камъка-крака, т.е. долменът може да прилича или на колиба, или на маса. Долмените-колиби от своя страна може да имат входен отвор на фасадната плоча, но може и да нямат. Те имат и по-сложни варианти - с по няколко камери (например с преддверие), с къс входен коридор (дромос), с много дълъг покрит коридор (коридорни гробници) и т.н. У нас народът ги нарича змейови къщи, капаклийки (сиреч похлупачета), хамбарчета или дори пещери. Някои долмени са се издигали открито върху равна местност, а други са били затрупвани с могили от камъни и пръст. За да не се разпръсква материалът встрани, по края на могилата бил изграждан кръгъл нисък опорен зид, наречен крепида.

Фиг. 01: Долмен (България, Сакар планина)

Фиг. 01: Долмен (България, Сакар планина)

(6) Относително по-малки по размер паралелопипедни контейнери от малък брой каменни плочи, които не се издигат над оригиналния терен, а са вдълбани в него, напомняйки корита или каменни сандъци, се наричат цисти (от латински: циста = кутия, сандък, урна).

(7) Някои специалисти причисляват към мегалитните паметници и могилите (с или без долмени), наричани още толоси, кургани или тумули - според предпочитания език. Също така и съвкупностите от могили, наричани у нас могилища.

Естествено, тези сведения са крайно опростени, но за настоящите ми записки са достатъчни.

Искам да отделя малко повече внимание на долмените, понеже по волята на Всевишния именно те са ми легнали на сърцето.

Обхвана ме почти ужас, като разбрах, че в края на 19. век българският археолог Бончев и чешкият археолог Карел Шкорпил изброяват в току-що освободената България общо почти 600 долмена. От тях към 100 били само в областта на Сакар планина, а през 1970 година Ямболският археологичен музей води официално на отчет в Сакар само 20-тина!!!

Ето някои авторитетни свидетелства:

Г. БОНЧЕВ (1901): "Почти всички долмени са малко-много разрушени и унищожени. ... Разрушението на долмените е започнало от незапомнени времена и се продължава и до днес. Подтик за разрушение са дали удобният им за всяка работа каменен материал, положението им сред обработено поле и иманярството. ... На много кладенци, мостове, дворни огради по селата, в землищата на които се намират долмени, камъните са от тях."

К. ШКОРПИЛ (1925): "Даваме подробно описание на долмените, защото те са много изложени на разрушение и скоро ще изчезнат, ако не им се издейства законна охрана. ... В планинския ъгъл между р. Ропотамо и Черноморския бряг около с. Ченгер се намират долмени, повечето в групи; много от тях са почти напълно унищожени след Освободителната война."

Д. ПЕЕВ (1974): "Имахме възможност да съберем сведения през 1969 г. от Окръжния исторически музей в Ямбол за сегашното състояние на долмените в районите на селата Хлябово, Сакарци и Българска поляна, Ямболски окръг. Голяма част от долмените в този район, изглежда, са унищожени. Така Г. Бончев и Х. и К. Шкорпил пишат, че в землището на с. Хлябово е имало 95 долмена, а в Ямболския музей през 1969 г. са събрани сведения за 7 долмена." (1974: 24-31).

"МЕГАЛИТИТЕ В ТРАКИЯ, част 1" (1976): "Селяните от близките села измъкнали предните им плочи, ... за да използват готовия им отвор като уста на кладенец, а самата плоча като настилка около него."

"МЕГАЛИТИТЕ В ТРАКИЯ, част 2" (1982): "Миков проучва по-задълбочено неизвестните дотогава долмени... И в свои по-късни проучвания той се връща на проблемите на долмените ... Така нашите експедиции в този район се явяват един трети етап в проучването на сакарските долмени. За съжаление междувременно тяхното разрушаване е продължило и днес намираме запазени само част от описаните от братя Шкорпил [1890-1920], Бончев [1901] и Миков [1930-50] паметници. ...

Землището на с. Хлябово съдържа най-голям брой долмени не само в Сакар планина, но и в цялата зона на разпространението им. За съжаление и тук голяма част от описаните на времето от братя Шкорпил и Георги Бончев долмени са били впоследствие напълно разрушени. Братя Шкорпил ... около Хлябово ... споменават общо 75 долмена в землището. Георги Бончев, който е обходил района на Хлябово най-внимателно, описва над сто долмена; ... от тях 82, разположени по Средния рът, източно от селото, са били още тогава напълно разрушени...

Карел Шкорпил става автор на първото и единствено досега специално и обстойно проучване на странджанските долмени; той публикува описания и планове на 80 долмена в българската част на Странджа... една част от които впоследствие са били унищожени, а почти всички са претърпели по-големи или по-малки разрушения."

Д. АГРЕ ([2003]): "Църквата, както и крепостната стена са подлагани многократно на разрушения, като най-голямото е било през 70-те години на ХХ век, когато стените са били разрушени с мощни машини." [Става въпрос за укрепление от преди 2 000 и повече години в Странджа планина.]

Явно освободените българи са решили, че като няма турски поробители, главният враг са долмените - тези безобидни каменни съоръжения, в които никога не е имало съкровища. И е почнал погром, който през целия 20. и дори в началото на 21. век се допълва с безразличието както на обществото, така и на държавата. Шокира ме в случая фактът, че мегалитите, и в частност долмените, се рушат съвсем съзнателно от същото онова население, за което сме учили, че през турско иго по свой почин е отделяло от оскъдния си залък за строеж и украса на църкви, училища и читалища, сиреч отбирало е от култура и е ценяло просветата!!! Население, което само е извоювало самостоятелност за българската църква. Взех да се замислям: А дали в училище не са ни заблуждавали съзнателно с патриотични митове и легенди? Или пък същото това население, след като е било освободено от гръцкото духовно и от турското физическо иго - вместо да процъфти и да се превърне най-сетне в единен, просветен, цивилизован народ, е бил сполетяно от ужасна нравствена катастрофа? Както виждате, като тръгнах от "големите камъни", опрях до доста трудни и неприятни въпроси. Все още не виждам отговор, различен от тези две предположения. Помислете и вие!

Във всеки случай, рекох си: Ако се забавя, може след година-две да не остане и нито един долмен по българските земи! Я да ида да ги поразгледам, докато ги има! Та нали унищожаването им продължава и днес и няма изгледи да спре? Това несъмнено е най-безсмислената и най-дългата самоубийствена българска война. Забележете - хич не ме интересува дали такива войни има и другаде по света. Аз милея за моята си страна. И ми идва наум знаменита фраза на руския писател и общественик от 18. век Чаадаев: "Не мога да обичам Русия със завързани очи!" Той е имал предвид тогавашните руски политически реалности, които не е одобрявал. Аз пък възкликвам: "Не мога да обичам българския народ със завързани очи!" Защото рушенето на долмените си е чисто варварство открай време, а особено днес, при нашите "проевропейски напъни".

Накрая ще разясня защо споменавам африканския резерват за диви животни Серенгети. През 70-те и 80-те години на миналия 20. век у нас се публикуваха поредица книги от западногерманския зоолог проф. Бернхард Гжимек. Прожектиран бе и филм, направен по една от тях (който спечели награда Оскар), "Серенгети не трябва да загине". С една изключителна, ненадмината и до днес, себеотрицателност, жертвоготовност и активност проф. Гжимек воюва десетилетия наред (при тази борба загива в авиокатастрофа дори синът му - Михаел) срещу бракониерството, за опазването на дивите животни в африканския континент като безценно световно съкровище. Той популяризира самата идея, успява да събере средства от различни фондации и дарения и наистина да спаси дивото богатство на Африка!

Моята представа за нещата е следната: България все още има 20-тина или 30-тина що-годе запазени долмени. Не можем ли с общи усилия да ги запазим за бъдните хора, така както проф. Гжимек спаси животните в резервата Серенгети? Така ще сторим добро не само на идните поколения българи, но и на самите себе си, понеже чрез това усилие ще надмогнем варварството, ще се пречистим. Тези на пръв поглед чудновати, но всъщност величествени каменни гробници, са трогателно беззащитни и напълно занемарени днес. Иманяри и простаци ги рушат един по един с фанатично упорство. Спасяването на оцелелите отпреди 3-4 хилядолетия до днес долмени всъщност би било едно изпитание за всички нас - дали сме толерантни, дали ценим създаденото от прадедите, дали разбираме чии наследници сме. Ще издържим ли тази проверка?

 

Втори увод: Поводът за пътуването

В Института по физика имам колега, Димо, с когото често ходим по планините. Той знае колко обичам да събирам карти на планините - и то във все по-едър мащаб; да пътувам мислено по картата, а после истински по планината и накрая да сравнявам доколко точна е картата. За Витоша, Рила, Пирин, Родопите и Балкана отдавна има твърде добри карти. Но за по-малките планини мисля, че доскоро не са били издавани свестни карти.

През януари 2003 г. Димо ми съобщи, че се е появила прекрасна голяма карта на Странджа; но не се продава по магазините и павилионите, а само в софийската квартира на Българо-Швейцарската програма за опазване на биоразнообразието. Направих си труда да издиря мястото и се сдобих с картата. Като я видях, направо ахнах: тя е луксозно и качествено издание, физическа карта с пищни тъмно зелени, охрово жълти и червеникаво кафяви плътни багри; мащабът е невероятен 1 см = 700 м! Струваше ми се, че някъде отвисоко, от космоса, виждам самата Странджа планина! Тогава реших, че трябва непременно да посетя това приказно красиво място, понеже иначе в живота ми ще остане непростима празнина. Това бе поводът, да се насоча към Странджа. И съм безкрайно щастлив, че се получи така. Ще се опитам да предам накратко впечатленията си оттам, понеже те преливат в мене и не ми дават покой.

Фиг.02: Маршрут на първото ми пътуване из Странджа

Фиг. 02: Маршрут на първото ми пътуване из Странджа

Споделих възторга си с друг колега, Андрей. Отначало той гледаше малко скептично, но постепенно се запали също като мене. Има и кола, с която реши, че можем да си улесним една обиколка по Странджа - да не губим много време за пеши преходи, да видим колкото може повече неща за около една седмица, да речем през пролета. Помъчихме се да съберем туристическа информация, макар че тя е твърде оскъдна или разхвърляна по разни дипляни и малки сайтове. Особено ме впечатли известието, че Странджа е единственото място у нас, където расте специален вид рододендрон, наричан "странджанска зеленика". Оригиналът на това растение бил в Хималаите. Прииска ми се непременно да видя това ботаническо великолепие.

Април 2003-та бе необичайно хладен, а през първата половина на май жегите бяха рекордни за 100 години. В средата на май в почти цяла България валяха доста дъждове, но в Странджа било сухо. Обикновено зелениката цъфтяла в първата половина на май, но през 2003-та малко се позабавила - цъфнала едва в средата на месеца и вероятно ще отцъфти до края му. В Стоилово и Бродилово имало традиционен празник на зелениката в началото на май. Защо ви казвам всичко това? Внимавайте!

Като истински българи цели три месеца се тутахме с Андрей да потеглим към Странджа още на 26 април, но не успяхме. После планирахме да потеглим на 10 май, но някои обстоятелства пак ни забавиха и тръгнахме едва на 17 май (събота). Точно тези случайни отсрочки обаче ни позволиха да се насладим на буйно разцъфтялата зеленика в резервата Силкосия до с. Кости. Но да си караме по реда.

 

Пътуването ден по ден

17.05.2003 (ден 1, събота)

В 6.30 тръгнахме с колата на Андрей от София. Валя ни дъжд чак до Карнобат. Към 14 часа бяхме в Бургас. Там бе сухо, но заедно с нашето пристигане - заръмя. Починахме си не повече от час и към 15.00 потеглихме право на юг за Странджа. По едно време алармата на колата се включи сама - сякаш да извести на света триумфалното ни навлизане в тази свещена територия. Тъй като фанфарният звук продължи доста дълго и не пожела да се изключи нормално, Андрей взе крайни мерки, за да възстанови приличието. Справи се с непослушните проводници като опитен комита - извади голяма кама и ги разряза със замах...

Минахме през с. Звездец. Чували бяхме, че оттам в ясно време се вижда с. Бръшлян. Взирахме се нетърпеливо, но не успяхме да го съзрем, въздухът бе доста влажен.

Фиг. 03: Факийската река в горното течение
Фиг. 03: Факийската река в горното течение

Тогава не подозирахме, че ако направим малка отбивка с колата на запад през село Евренозово, ще се озовем в горното течение на Факийската река, което е тъй дивно красиво и зелено, че дъхът направо спира. Реката, покрай която в 5. в. пр.Хр. войските на цар Дарий прекосили Странджа на път от Босфора към делтата на Дунав, за да громят там пакостливите скити... (Тачева 2006).

Тогава не подозирахме, че още малко пò на запад по посока към Тунджа, можехме да навестим крайграничното странджанско селце Белеврен, където по-късно, през 2004-2005 г. археоложката Даниела Агре откри в един долмен от 9. в. пр.Хр. (Агре 2006а) уникална глинена стомна с триделно гърло, за чието значение българската публика и до днес не подозира! Опитайте да си представите стомната и ще се убедите, че никъде не сте виждали такова нещо! Тя има тумбесто тяло, от което тръгват заедно нагоре успоредни и допрени едно до друго цели три гърла. Това явно не е обичайна, ежедневна съдина за вода, а ритуален съд за възлияния, при които се демонстрира - според мене очевидно - някакво тайнствено триединство! Мисля, че по света такъв друг съд няма. А по нашите земи е открит само един друг подобен съд - златният тризъбец от Вълчитрънското съкровище, датирано към 15. в. пр.Хр. По общо признание той има жречески функции. Представлява тройка успоредни златни съдинки, всяка от които има капковидна издължена форма със заострен край - чучур. Трите съда се пълнят от общ източник през една тройно разклонена тръба, а ако ги наклоните, течността ще се излива от тях едновременно през трите чучура. По мое мнение този умопомрачително майсторски измислен и красив съд въплъщава СЪЩАТА религиозна идея за триединство. Явно тази идея силно е владеела съзнанието на траките, щом не са я изоставли цяло хилядолетие.

Фиг. 04: Тригърлата стомна от долмена в Белеврен (9.-8. в. пр.Хр)

Фиг. 04: Тригърлата стомна от долмена в Белеврен (9.-8. в. пр.Хр)

Фиг. 05: Триделният чучур от Вълчетрънското златно съкровище (14. в. пр.Хр.)

Фиг. 05: Триделният чучур от Вълчетрънското златно съкровище (14. в. пр.Хр.)

Тогава не подозирахме, че още малко пò на запад - при село Златиница, 4 км западно от град Болярово - през 2005-та екипът на Даниела Агре ще открие под една могила практически първото досега напълно запазено царско тракийско погребение (Агре 2006б) - не само богати съдове, но и оръжието, бронята, кожени елементи от облеклото...

Доста неща не подозирахме, дори и това, че през 2004-та екипът на Даниела Агре ще проучи край село Ружица, 4 км източно от град Болярово, съвсем изключителна за нашите земи богато орнаментирана тракийска гробница от 5. в. пр.Хр., разбита от иманяри (Археологически [2006]). В надгробната могила е намерена правоъгълна камера с представителна фасада и дромос (коридор), пищно украсен с цветни стенописи по глинените стени (!!!) - стилизирани геометрични фигури. Те са обагрени в помпеанско червено, жълто, бяло, черно. В съседство с гробницата археолозите разкриват огромен култов комплекс от над 70 ритуални ями, вкопани в насипа на могилата. Сега гробницата е изоставена на произвола на съдбата. Агре дошла - Агре си отишла.

Както и да е. Не подозирахме. Друг път ще идем специално пак.

А тогава - на 17 май 2003 г. - продължихме след с. Звездец на юг, пресякохме за пръв път Велека и след малко спряхме в първия кът за почивка с чешма край пътя, там където шосето пресича р. Катун - десен приток на Велека. Тогава вече усетихме, че почва магията, че навлизаме в прегръдките на Странджа. Тишина, обилна зеленина, цъфтящи храсти и цветя край шосето. Заслонът е чудесен. По-късно видяхме още няколко. Все още нови, запазени, чисти, предразполагащи за отмора. Обикновено в единия край се издига дебел каменен зид с огнище, а от зида встрани тръгва широк и дълъг навес, под който е разположена маса с пейки от двете страни. Оказа се, че са построени около 10-тина такива заслона, с подкрепата на Българо-Швейцарската програма за опазване на биоразнообразието. Цивилизованият подход впечатлява, стига заслоните наистина да са направени за отмора на цивилизовани излетници, а не за гуляи на богати наши и чужди ловци, които са си платили да избиват глиганите и сърните в планината.

В Бръшлян пристигнахме към 18 часа. Отседнахме при Андон и Тонка (роднини на Андрей) в запазена стара къща, потегната и благоустроена, без да се нарушава общият й вид. И първата изненада: в двора, в една керамична вазичка - три разкошно цъфнали стръка зеленика! Откъснали ги преди 10-тина дена още като пъпки и за изминалото време те цъфнали. Веднага ги снимах! Съцветията ме изненадаха с големите си размери и с чудесния лилав цвят.

След кратък отдих Андон ни поведе към местността Двата вриса (врис = извор). Разказа ни, че дотам обикновено водели групите туристи от Черноморието и ги гощавали със зелник (баница с лапад) и овче кисело мляко. Отиване и връщане за час и нещо. Засега в това се изразява т.нар. селски туризъм, на който така наивно възлагаме толкова големи надежди... Приходи - почти никакви, големите пари отиват при големите туроператори от крайбрежието.

Мно-о-о-го и сладки приказки си разменихме в беседката на двора. Както си му е редът. Почнахме да потъ-ъ-ъваме в Странджа. Като се стъмни, ме шокира небето - страхотно многобройни и страхотно ярки звезди! Бях свикнал на подобни вселенски зрелища само в Родопите, а тук сякаш звездите бяха повече! С труд успявах да разпозная дори най-известните съзвездия. Щурци огласяха мрака. Навън стана студенко - все пак бе планина и все пак бе май месец.

В приземието на къщата (в дама, както му викат тук) - уютна механа. Миндери с пъстри покривки, по стените - препарирани трофеи и кожи на лисица и чакал, старинни съдове. Домакините явно бяха доволни от впечатлението, което ни прави стаичката. Напалено огнище, скара и зелена салатка и т.н., и т.н. Въздухът се затопли. Затова после заспахме бързо и дълбоко.

18.05.2003 (ден 2, неделя)

Събудих се рано - към 7 часа. Навън - самата свежест. Небето - безоблачно. Очертава се чудесен ден. Около час и половина ходих като замаян от възхита и правих снимки.

Още тук почнаха промените в плана. Вместо да се разхождаме цял ден в малкото село и наоколо, с Андрей решихме, че очерталия се слънчев и сух ден трябва да използваме за по-далечен излет. Например до Петрова нива и обратно. Речено-сторено.

Фиг. 06: Водопадът в местността Докузак
Фиг. 06: Водопадът в местността Докузак

С колата поехме по пътя за Малко Търново и след Бигорски дол отбихме вляво към с. Стоилово. Шосето се снишава покрай малка река (Докузак ли беше?), която се влива в по-голямата р. Мечи дол (Айдере), която - от своя страна - е приток на Велека. Абе, какво да ги правиш? Реки, една от друга по-сладурански. Преди да пресечем Мечи дол, спряхме до табелка с надпис "Бара".

Стана ясно, че под това име тук се разбира валявица - водата пада от 2-3 метра височина в дървено кръгло корито и изпира черги, килими, одеала и т.н. Може да се ползва и като студена вана с тангентор. Барата обаче е разположена на безподобно красиво място по реката с внушителен водопад, каквито сме виждали по филмите за Индиана Джоунс. И водата е чиста, колкото изобщо можете да си представите...

В с. Стоилово оставихме колата на площада до черквата и поехме пеша. Селото е хубаво, разположено на било, но няма нито една стара къща. За сметка на това има новичка спретната кръчма с просторен дървен навес, приютил големи дървени маси и пейки, с тържествен надпис върху оградата: Welcome in Stoilovo.

Тръгнахме на изток по черен билен път и стигнахме възвишение с чешма, наречена "Св. Илия"; до нея има минипараклис - просто на едно дърво е закрепена рамка за икона; там понякога се изнася някаква особено почитана икона и се палят свещички. На 20-30 метра преди нея по едно голо разклонение на билото се отбива вляво (на север) черен път. Оттам слязохме бавничко до р. Велека в местността Изгорял мост. Днешният мост си е наред, със солидни каменни подпори; изглежда е горял някакъв мост в миналото. Реката бе толкова чиста, спокойна и прекрасна, че я съзерцавахме като омагьосани цял час. Обядвахме и почивахме, наслаждавахме се на т.нар. "горско-речна" тишина, която толкова липсва на градските хора и която така добре лекува душите.

Фиг. 07: Петрова нива
Фиг. 07: Петрова нива

После за още час се качихме до местността Петрова нива. Тук в една нисичка колиба навремето комитите взели решение да вдигнат въстание за освобождение на Одринска Тракия от османско иго. Разкошно зелено тревисто било с нарядко разположени вековни дъбове. Дишаше се леко. Ветрец. С погнуса си представях тука 2-3 хилядни тълпи при официалното честване на Илинденско-Преображенското въстание. Аз търся почивка и отпускане, а тълпата и многолюдието ме плашат. Нежни лилави цветенца на туфи из необятните поляни. Дотук идва по билото тясно асфалтово шосе откъм с. Звездец.

На връщане решихме да не следваме точно обратния път, отбихме от маркировката вдясно и внимателно слязохме без пътечка по хлъзгавия зашумен склон през старата гора чак до р. Велека. Великолепно място! Там се събухме и прегазихме реката, потапяйки се почти до кръста. Студенко, ама не много. И чисто. И мекичко пясъчно дъно - разкош за ходилата на един гражданин, свикнал само с обувките. Боже! Ако има рай, той е някъде тука! Налучкахме на отсрещния склон пътека, по която възлязохме край електричен далекопровод обратно в с. Стоилово.

Кълна се, в кръчмето се отбихме само за да пийнем на сянка студена кока-кола, че жаждата вече ни мъчеше. Обаче гостилничарката ни хареса и ни почерпи с панирана речна рибка от Велека, уловена същия ден от компания рибари, разположили се весело на съседната маса под навеса. Стана ни приятно, естествено, но не знаехме, че това още не е краят. След 20-тина минути какичката ни поднесе и чинийка със странджанския специалитет "лопушка". Чудесна изненада! В оригинален вид лопушката се прави от дребна речна риба, смесена с лук, джоджен, ситно нарязана сланина и разни други магически неща, които се увиват в големи мъхнати листа от т.нар. лобова (лобода?) и в такъв вид се пъхат в пепелта от огъня и се затрупват отгоре с жарава. И трябва да им баете така, докато се задушат, сиреч около 1 час. После става, каквото става...

Към 19 часа се прибрахме с колата в Бръшлян и отидохме за вечеря на гости при Кирчо и Милка (пак роднини на Андрей). Угостиха ни с гореспоменатия зелник (сочен, вкуснотия!) и овче мляко, а за десерт - някакъв сладкиш като плодова пита - тестена подложка, плънка от крушов мармалад и тестено покритие, обсипано с натрошени орехови ядки. Топеше се в устата. Абе, какво да разправям...

Фиг. 08: Село Бръшлян - типична къща
Фиг. 08: Село Бръшлян - типична къща

Местните типични къщи са двукати. Долният етаж (т.нар. дам, където са държали добитъка) е зидан от камъни и глинеста червеникава пръст. Понякога отвън допълнително измазват зида със същата пръст, вместо да го варосват, както е в други краища на страната. Затова оригиналните къщи имат любопитен цвят: горе сиво-кафяво от овехтелите облицоващи дъски, а долу - червеникаво от измазването на каменния зид. Стените на горния, жилищния кат са от два слоя дъски, а между тях изолиращ пълнеж от плет, измазан с кал. Не са употребявани пирони. Вертикалните греди-стълбове по външните ръбове, които крепят покрива, имат по цялата си дължина издълбани каналчета. При строежа на етажа най-напред облицовъчните дъски се напъхват последователно отгоре надолу между гредите, като краищата им се плъзгат по жлебовете. Едва тогава се прави покривът. Дъските за стените - и това им е интересното - не са рязани с бичкия, а са цепени със специално сечиво. То напомня коса - с дълга дръжка и острие. Но острието е 2-3 пъти по-късо и по-дебело от това на косата, малко напомня на "подострена" мотика. Подовите дъски, които делят двата етажа, са доста по-дебели от стенните и се режат с бичкия, т.е. по обичайния начин.

Върху зида на една старинна къща (Балювата къща) забелязахме мраморна плоча в памет на битка, която се е водила тук в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание (Странджа 1999). През март 1903 г. чета от 5 души - Пано Ангелов и Никола Равашола (водачи), Атанас Вълканов, Петко Пухов (Пухата) и Георги Мутафов - обикаляла селата Стоилово, Сърмашик (дн. Бръшлян), Калово, Заберново и др., за да агитира за въстание. Срещу Благовещение четата пристигнала в Сърмашик. Тук я настигало - познайте какво! - предателството... Обкръжил я турски аскер от 150 души! Боят бил много неравен, но героичен и упорит - цели три часа! Комитите дори хвърлили бомба в един момент и стъписали аскера. Така успели да се измъкнат от обкръжението и да напуснат селото. Пано и Равашола обаче били тежко ранени и загинали от раните си. Останалите се спасили.

Позната история; но от това болката не намалява... Увековечена е в най-популярната странджанска песен, за която ще стане дума малко по-нататък.

19.05.2003 (ден 3, понеделник)

Фиг. 09: Малко Търново
Фиг. 09: Малко Търново

Първо отиване до Малко Търново. Старите къщи са твърде малко, да речем 4-5 броя, така че главният ни интерес бе археологически. Искахме да разгледаме тракийската гробница западно от града в местността Пропада. Добре, ама попаднахме в града по обяд. Управата на парка Странджа - празна. Историческият музей - затворен (макар че на табелката няма посочена обедна почивка). Взехме решение да дирим гробницата сами. Не допускахме какво голямо разкарване ще падне - никой не можа свястно да ни обясни пътя.

Най-напред обиколихме града, търсейки безуспешно сегашното шосе към турската граница, откъдето - според нашата модерна карта (Природен парк Странджа, 2002) - имало отбивка за гробницата. Лутахме се из тоя малък град, взирахме се и в плана на града (какъвто също си носехме), но не и не! След половин час спряхме до малко барче, пихме кафе и барманката ни обясни, че трябва да хванем не сегашния път към Турция, а новия, чийто строеж наскоро е почнал! Целта му била трафикът към границата изобщо да не минава през града, понеже сегашният път върви през самия център на градчето.

Потеглихме втори път. Хванахме новото шосе и карахме 15 минути по асфалт, после по трамбован чакъл, накрая по почвен път, прокаран от изоставен булдозер и ... това бе всичко. Никъде не забелязахме търсената отбивка вдясно. Леле-е-е!

Върнахме се в покрайнината на града, при бензиностанцията. Там пийваха бира и си приказваха на една маса 5-6 едри и лениви мъжаги. Питахме, обясниха - за местността Пропада по-лесно ще намерим пътя, ако минем през каменоломната, а отбивката за нея е на 2 км северно от града по шосето през с. Бръшлян за Бургас. Предупредиха ни, че в Пропада имало някакъв стопански двор, където трябва да се пазим от злите кучета. ОК!

Тръгнахме за трети път. Трасето през каменоломната е ужасно, но стигнахме до споменатия имот. Слязохме от колата и веднага се разнесе кучешки лай. Не виждахме кучетата, но никак не искахме да се занимаваме с тях. А имотът изглеждаше в момента безлюден. По хайдушки го заобиколихме през гората и попаднахме на пътека с мъничка ръждясала табелка "Към гробницата". Това ни поуспокои в този горещ и не особено успешен за нас ден.

Заизкачвахме се нагоре. След 100 метра попаднахме на обширен район, пълен с прясно разкопани антични гробове, т.е. попаднахме на цял некропол, но не и на истинска тракийска гробница. След години разбрах, че току-що там били завършени разкопките, водени от Даниела Агре (2005). Оглеждахме терена с трепет - никога не бяхме виждали археологически обект в оригинал и в добро състояние. Видяхме двоен гроб - за съпрузи ли е бил? После комбинация от гроб за възрастен и гроб за дете в една обща могилка... Трудно е да си равнодушен тук. Изпитвахме неудобство да прекрачим празните ями, та ги заобикаляхме внимателно - сякаш се бояхме от бдящите наоколо невидими души на отдавна изчезнали хора... Май не сме християни, ами просто суеверни физици от началото на 21. век.

Фиг. 10: Цистови гробове от некропола в м. Пропада край М. Търново (2.-3. в.)

Фиг. 10: Цистови гробове от некропола в м. Пропада край М. Търново (2.-3. в.)

По-нагоре в края на некропола попаднахме на две по-сериозни гробници за богати люде. Имаха триъгълни фронтони, чиито покрития са били скатни, а не конични. Всичко е градено от монолитни каменни блокове, т.е. по мегалитната идеология, подобно на долмените. Вярно, не е една гробница, а са две, но решихме, че целта е постигната, понеже нагоре не се виждаха други обекти. Едва на следващия ден разбрахме, че това били римски гробници от 1.-2. в. сл.Хр., а не тракийски.

Фиг. 11: Каменна гробница от некропола в м. Пропада край М. Търново (2.-3. в.)

Фиг. 11: Каменна гробница от некропола в м. Пропада край М. Търново (2.-3. в.)

Потеглихме доволни към града. На един разклон вместо да продължим направо през каменоломната, свихме вдясно и... излязохме на новостроящото се шосе към границата, откъдето 2 часа по-рано се опитахме без успех да идем до м. Пропада!!! Едва сега, движейки се в обратната посока, попаднахме на правилното отклонение от шосето, по което щяхме да стигнем много по-лесно до м. Пропада! Майтап! Така е, понеже изгаряхме от нетърпение да видим старината и не внимавахме достатъчно.

Обядвахме в Малко Търново. Музеят вече бе отворен. Помолихме на следващия ден да ни заведе човек от музея до втората тракийска гробница в района - на Мишкова нива, която е съвсем близо до границата. Обадиха се по телефона на граничната охрана - отговорът бе положителен. Уговорихме се на следния ден да бъдем в музея в 9 сутринта. Работата се уреди!

На връщане малко преди с. Бръшлян отбихме вляво и отидохме до параклиса Св. Пантелеймон, с пълноструйна разхлаждаща чешма. Наоколо прекрасни буки и орехи и буйна, свежа и мекичка трева, която подканя да се излегнеш... Чудесна отмора след трудния ден.

После в селото се качих до параклиса Св. Марина, в югоизточния му край, и съзерцавах залеза. Изключително меко оранжево осветление обгръщаше облите корони на старите орехови дървета, пръснати между къщите на селото и около него, притихнали до земята като огромни зелени балони. Нереален покой и красота. Въздушна целувка, която боговете ни пращат. Дали й обръщаме внимание?

Съжалих, че фотоапаратът не бе у мене... А такива мигове не се повтарят.

Много подходящо място да погледаш залеза с любим човек до себе си.

Фиг. 12: Село Бръшлян - панорама в северна посока към с. Звездец

Фиг. 12: Село Бръшлян - панорама в северна посока към с. Звездец

20.05.2003 (ден 4, вторник)

Сбогувахме се с Бръшлян, потеглихме за Малко Търново, с цел втората тракийска гробница южно от града, в местността Мишкова нива (Цонев [2005]).

Този път пристигнахме рано в града и в 10 ч. тръгнахме към граничния пункт. На около 300-400 м от границата оставихме колата, войник прибра личните ни карти, отключи една врата в металната мрежеста ограда и поехме по черен горски път сред гъста, но тънкоствола гора - широколистна и иглолистна. Вървяхме цял час на изток, успоредно на границата, т.е. на река Делийска, чийто дол бе вдясно, т.е. южно от нас. Наляво, т.е. северно от нас, се издигаше стръмно връх Голямото Градище (710 м н.в.), където според картата има археологическа находка с "необикновеното" име Градище. Водачката ни твърдеше, че военните не пускали посетители там. По този повод ние с Андрей си помислихме нещо, ама ми е неудобно да го изпиша тук.

На Мишкова нива водачката ни съобщи, че тукашната тракийска гробница най-напред е била мавзолей на действителен знатен тракийски владетел (5.-3. в. пр.Хр. - в разцвета на тракийската култура). По-късно била използвана от траки и римляни като хероон, т.е. храм-гробница на легендарен жрец или герой (= херо). Те построили наблизо и вила, която обслужвала комплекса от гробница и светилище.

Най-напред минахме през вилата. От нея е останало много малко: един монолитен каменен праг с две стъпала и суха каменна зидария, висока около 40-50 см, която просто очертава две правоъгълни помещения. Единствената старина, която тук привлече вниманието ни, бе неголям каменен жертвеник, издялан красиво от едър каменен блок. Имаше изящна овална форма и напомняше абстрактна скулптура, да речем от Хенри Мур. Да ме простят онези животинки, които са се простили тук с живота си навремето (преди 2 хиляди години), че описвам мястото на екзекуцията им в такива естетически категории. Може би ще обмисля тази ситуация някога, когато имам повече време. Не сега. Сега бързаме към хероона!

Гробницата-хероон е много по-голяма от тази в м. Пропада, но каменните блокове, макар и номерирани, не са подредени докрай, така че целият комплекс прави впечатление най-напред със своята разхвърляност и занемареност. След първото стъписване от разхвърляните каменни блокове усетих, че ме покорява "монументалността" на находката (думата "монументалност" не е точна, просто използвам особеното усещане за величие в звученето на самата дума...).

В центъра - цилиндрична гробница, с диаметър към два метра, от едри сивобели грижливо издялани блокове. Била е с шатров купол (6-стенна пирамида) от няколко плочи, които днес са изоставени да лежат разхвърляни наоколо. Имала е неголямо преддверие като коридор със скатен покрив. Входът му е бил увенчан от един колкото красив, толкова и загадъчен фронтон, където е поместено плоско релефно изображение на кръгъл щит, копие и две отворени към посетителя длани. Днес фронтонът е изложен пред музея в Малко Търново. Така се постигат едновременно две цели: хем онзи ентусиазиран турист, който като нас с Андрей е бил пътя дотук, не може да види фронтона и да го възприеме като част от тази великолепна гробница, хем онзи обичаен посетител, който се ограничава само с музея в Малко Търново, вижда там фронтона, но изобщо не може да си представи от какъв грандиозен ансамбъл е част той... Българска работа - както казваше един познат. Нейсе.

Фиг. 13: Останки от хероона в м. Мишкова нива край М. Търново (3.-2. в. пр.Хр.)

Фиг. 13: Останки от хероона в м. Мишкова нива край М. Търново (3.-2. в. пр.Хр.)

Фиг. 14: Хероонът в м. Мишкова нива край М. Търново според моя възстановка

Фиг. 14: Хероонът в м. Мишкова нива край М. Търново според моя възстановка

Гробницата е заобиколена от две мощни концентрични кръгови заграждения (външното с диаметър към 20 м). Не казвам зидове, понеже между блоковете няма никаква спойка, държи ги само добрата обработка на стените и тежестта. В краищата на съседните блокове се виждат дупки и канавки - изглежда са били свързвани с железни скоби, за да се укрепи градежът. Запазена е и част от павирана пътека, която е водела към входа с фронтона. Боже, какъв паваж! Направо циклопски градеж! Блоковете са примерно с размери 0.5 x 0.5 x 0.3 м! Сякаш сме на Мачу Пикчу в Андите - усещането за величие и древност е толкова истинско!

Но ме дразни много, че българските археолози не са извършили нещо съвсем елементарно, за да помогнат на "обикновените хора" да възприемат тази чудесна старина: не са подредили наличните блокове - а те са си дори номерирани с блажна боя, дявол да го вземе!!! Изглежда - така поне смятаме ние двамата с моя приятел - хич не им е минавало през ума, че някой "смъртен" ще дойде тук и ще поиска да види гробницата, за да й се наслади и да се преклони пред древноста! Прибрали славата и парите и си отишли!!! Евентуалното подреждане на наличните блокове с нищо няма да накърни автентичността на паметника, а само ще го направи многократно по-привлекателен. Не мога да се отърва от впечатлението, че тук професионалистите са се отнесли високомерно към "простосмъртната публика", без да съзнават или без да пожелаят да изпълнят докрай своята Мисия. Такова впечатление ни направи цялото буренясало и разхвърляно свещено място.

Пътят на връщане ни се струваше досадно дълъг. Бъбрехме си с водачката. Показа ни малко дръвче с дребни листенца - местните хора му викали оскруша. Имало плодчета, подобни на мушмулите. Андрей си спомни от детството името на такова дръвче, но не бе сигурен, че сме попаднали точно на него сега. Явно ще трябва в бъдеще да проучим на кое точно дърво местните хора казват "оскруша".

И по едно време... По едно време съвсем между другото разказахме на водачката за вчерашния си ден и научихме от нея, че тогава сме видели само римски некропол от 1.-2. в. сл.Хр., който включва около 40 скромни цистови гробници и 2 по-значителни гробници със скатни покриви. За да стигнем обаче до същинската тракийска гробница, която има коничен купол, е трябвало да качим още поне 300 м нагоре по хълма. Боже-е-е-е! Ние веднага я замолихме: "Хайде още днес, като се приберем в града, да ни заведете дотам лично, да не сбъркаме нещо пак! Вече знаем пътя и с колата ще стигнем бързо." Водачката кимна. Дано само се съгласи и шефката й в музея... Шефката също бе съгласна!

За 15 минути стигнахме стопанския двор - и никакви кучета, никакъв лай!!! За 30-40 мин. отидохме до гробницата в м. Пропада, направих снимки до насита.

Фиг. 15: Тракийската гробница в м. Пропада край М. Търново (3.-2 в. пр.Хр.)

Фиг. 15: Тракийската гробница в м. Пропада край М. Търново (3.-2 в. пр.Хр.)

Постройката е практически двойник на хероона в Мишкова нива. Състои се също от две части: цилиндрична основа от дялани камъни (т.нар. квадри) и шатровиден купол от трапецовидни плочи. Тези плочи с долните си ръбове се опират върху цилиндричната основа, а чрез горните си краища при захлупването оформят неголям отвор на върха. Тук реставрацията бе по-напреднала, отколкото в храма на Мишкова нива. Но...

Нали се сещате, че почти винаги има едно "но"? В идеалния случай трапецовидните плочи, които геометрически са нужни, за да се сглоби шатровидният купол, трябва да бъдат 6 на брой - колкото са възможните места по горния ръб на долното цилиндрично тяло на гробницата. На практика обаче наличните плочи са 5. За да сглобят все пак купола по един устойчив начин (6-стенна пирамида), се е наложило археолозите да вмъкнат някаква опора, която да замести шестата плоча и така да придаде стабилност на сглобката. Надявам се, следите мисълта ми, нали? Точно тук разкопвачът (доколкото разбрах сетне - археоложката Даниела Агре) се е изложил: на мястото на липсващата плоча е вмъкнал една проста дъбова цепеница!!! Само на нея се крепи в момента целият купол!!! Щом тя изгние, куполът ще се срути!!!

Мраморният фронтон на тази гробница, подобно на Мишкова нива, също не е монтиран върху нейния вход, а се пази в музея на Малко Търново. Но изображението върху него съвсем ни шашна: кълбо с пръстен, точно както сме виждали всички ние планетата Сатурн по снимките от космическите сонди на НАСА. Иди ги разбери тези траки... Какво ли е означавал за тях този символ?

Слязохме обратно при колата. Върнахме се в града, почерпихме се тримата с големи сладоледи, оставихме водачката в музея и й благодарихме горещо. Шефката на музея ни съобщи, че имало още две археологични забележителности в района:

1) В местността Камъка или Каменска бърчина, край шосето към с. Граматиково - тракийско скално светилище с жертвеник и соларни (свързани с обожествяването на слънцето от траките или техните предходници) кръгове. Това си го знаехме и ние предварително още от София.

2) Край с. Заберново - два новоразкопани тракийски долмена. Това вече бе изненада, бе ново за нас и моментално решихме, че ще опитаме да ги видим. За пръв път ни се откриваше възможност да погледнем наистина долмени - най-древните архитектурни паметници по нашите земи. Откъде ли е тази жажда да видим старините? Може би от появилото се вече в душите ни съзнание за собствената ни недълговечност...

Тук искам да вмъкна накратко още два любопитни и многозначителни детайла, които може би ще оцените подобаващо.

ВМЕТКА ПЪРВА. От музея си купихме дипляна, озаглавена "Завещано от древността" (Дипляна [2002]). В нея има неголяма карта с туристическите забележителности в община Малко Търново - т.е. не в целия парк Странджа, а само в община М. Търново. Там са отбелязани двете тракийски гробници и светилището "Камъка", а също и двата долмена край с. Заберново. Има и доста снимки, включително и две снимки на долмени.

Естествено е за нормален читател да предположи, че именно това са двата заберски долмена. Естествено е още да предположи, че картата е изчерпателна и други долмени и светилища в района просто няма. "Да, ама не!" - както обича да се закача един словоохотлив журналист вече петнадесетина години наред.

Няколко месеца по-късно разбрахме, че както в музея на Малко Търново, така и в тази дипляна са ни спестили някои твърде важни сведения, които придобихме със собствени усилия и с помощта на добри приятели и колеги:

А) Само в община Малко Търново има поне още 9-10 долмена:

Б) В Странджа, северно от с. Визица, община Малко Търново, има едно твърде рядко мегалитно съоръжение - кромлех.

В) Двете долменни снимки в дипляната изобщо не изобразяват двата новоразкопани долмена край с. Заберново. Първо: това са 2 снимки, но на един и същ долмен, заснет от две гледни точки. Второ: Показаният в тях долмен е в местността Станковото, до която не пускат посетители, понеже е в крайграничната зона, оградена с телени заграждения - днес и завинаги, както ми се струва. Така дипляната преднамерено заблуждава наивния читател, поклонник на старините.

Г) Освен в местността Камъка, до крайграничното с. Сливарово и на 2 км западно от Царево също има издялани в скала соларни кръгове. Те също са рядко срещани и тайнствени обекти! Извън Странджа ги има (поне доколкото аз съм научил до днес) в Сакар планина (укрепеното скално светилище Палеокастро, западно от Тополовград), в Източните Родопи (до Момчилград) и при с. Берайнци, западно от гр. Трън.

ВМЕТКА ВТОРА. Тя не е свързана с дипляната, а само с музея в Малко Търново. Още преди да потеглим от София, Андрей бе поразпитал и беше дочул някаква абсолютно фантасмагорична, невероятна история за разкопки около Мишкова нива, където преди 30-тина години са търсили гробница на египетска принцеса, водени от археолога Мутафчиев. Сега, вече в самото Малко Търново, колегата реши да попита уредичката на музея, като възможно най-компетентното лице. Тя му отговори сухо, с едно кратко и окончателно изречение: "За това днес не се говори." Тогава не й обърнах особено внимание - аз самият се съмнявах дълбоко, че може да има нещо вярно в подобни слухове.

Наесен обаче, на 06.09.2003 г. bTV излъчи в рубриката си "bTV-репортери" едно предаване, което разказва ... как експедиция, водена от археолога Кръстьо Мутафчиев, по времето на Людмила Живкова търсила гробница на египетската богиня Бастет около връх Градището, южно от Малко Търново, до хероона на Мишкова нива!!! Така-а-а-а. И каква излезе тя? Щом bTV поиска - за слава и пари - сме готови да им разкажем всичко. Но щом обикновени посетители, които от безкористно любопитство са били път чак от София, ни попитат и искрено очакват компетентни разяснения, нищо не казваме.

Нямам желание да коментирам повече тези вметнати случки. Те са съвсем встрани от величествените останки от тракийското минало по нашите земи и заслужават по-скоро вниманието на народопсихолозите. Но държах да разкажа всичко това, за да ми олекне и за да бъдете предупредени.

Дано не сте забравили вече докъде бях стигнал в разказа си. Часът бе към 16, денят бе слънчев и дълъг. След богатата жътва от римска вила и две тракийски гробници естествено бе да потърсим и тракийското светилище! То и без това ни бе на път - целта ни бе да стигнем местността Качул, на р. Велека, и там да нощуваме. Почнахме да усещаме емоционално препълване. И аз се уморих сега да разказвам. В съзнанието ми нахлуват все повече подробности, които не искам да изпусна!

Поехме с колата от М. Търново на североизток, по пътя за Царево. Андрей цитира и аз се опитах да запомня един много звучен местен израз за двата извора в центъра на М. Търново - големия и малкия. Изразът гласи: "Малкият врис силма цицирица, а големият - брувка, брувка." Не е ли сладуранско? Малкият извор само църцори (т.е. тече слабо), а големият извор блика, блика (т.е. тече буйно). Врис е гръцката дума за извор.

Фиг. 16: Двамата герои Пано и Равашола, изложени на показ на площада в М. Търново след смъртта им
Фиг. 16: Двамата герои Пано и Равашола, изложени на показ на площада в М. Търново след смъртта им

Говорихме си и за прочутата местна песен, известна под заглавието "Ясен месец веч изгрява...". Помнех музиката, която ме е поразила още като дете, но едва сега минавах по местата, за които се пее в нея! Запомнил съм не само трогвашната мъжествена мелодия, но и чудесното изпълнение на един силен, плътен, кадифен глас - гласът на певеца Сава Попсавов. И майсторството му не е случайно - учил е пеене в Музикалната академия! На всичкото отгоре, по-късно разбрах, той е родом от самото с. Бръшлян (Сърмашик), т.е. оттам, където се е водила лютата и героична илинденско-преображенска битка. Всеки, който веднъж е чул изпълнението му, не иска вече да слуша други! В музея по наше настояване бяха изровили една книжка (Република 1982), откъдето си изкопирахме пълния текст, че много рядко се среща (17 куплета). Оригиналното й заглавие не е "Ясен месец веч изгрява", а "За Пано и Равашола". И това е естествено, понеже била съчинена през 1904 г. от войводата Яни Попов (роден недалеч - в Ортакьой, днешния Ивайловград) именно за да възпее споменатата вече битка при с. Бръшлян, където година преди това (през пролетта на 1903) загинали бунтовниците Пано Ангелов и Никола Равашола. Двамата герои били погребани в центъра на Малко Търново, точно до двата вриса. Не се лишавайте от удоволствието да прочетете пълния текст - ето го:

За Пано и Равашола

Ясен месец веч изгрява
зад Балканската гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова, юнашка.

През потоци, реки, бърда
нещо върви, застава
и с глас нисък тихо шепва
поход бръз да усилва.

Посред нощ е... вечер мъртва...
Кой ще да е тук сега?
Дали Юда самодива
или луда гидия?

Не е Юда самодива,
нито луда гидия,
но е чета от юнаци,
плашило за читаци.

Вървят, бързат да пристигнат
преди петли в Сърмашик,
та предател не ги види
и тирану издаде.

Бързат, стигат във селото
като птичка в гнездото,
но шпионско око подло
отнегде ги зърнало,

тозчас тръгва и отива,
на враг чета издава,
че в село са с четата
Пано и Равашола.

Този ден тихо, мирно мина,
дойде нощта ужасна.
Войска селото загради
и дружина заварди.

Из селото аскер тръгна,
четата да открива.
Дириха ги, не откриха,
нито следа найдоха.

Подъл, нисък там шпионин
с очи къща посочил.
Пушка гръмна, враг изтръпна,
знак се даде за борба.

Юнаци са сал петима,
един срещу стотина.
Бомба трещи, куршум пищи -
цяла Странджа веч ечи.

Тиранинът е уплашен,
от бомбите объркан,
че юнаци веч се бият
храбро, славно да умрат.

Ранен Пано, като буря,
веч последно полита.
С Равашола те, двамина,
против толкоз тирана.

Юнаци песни пеят
и на роба говорят:
"Дръж се, робе, не се плаши,
тъй се хомот сал троши."

Ечат доля, пищят роби
за юнаци сломени,
че загиват и погиват,
а тях сами оставят.

О, Сармашик, име славно
от юнашката борба!
О, Сармашик, име грозно
от подлост и шпионства!

В теб паднаха героите
за делото свещено.
В теб умряха светиите
за братя, роби и тегло.

Пътят бе хубав, сред буйно раззеленени дъбови гори. При един десен завой насмалко да отминем малка табелка с надпис "Камъка". Спряхме колата. Тръгнахме по тясна пътечка. След около 300 м стигнахме до няколко стърчащи от земята едри скални грамади, които силната ерозия е обособила от една обща скала-майка. Добре бяха скрити от гъстата, но млада гора. Най-напред с труд разпознахме, че единият от тези камъни бе "Гъбата" - горе е по-широк, отколкото долу; висок е към 3 метра. После върху съседен камък (висок 2 м, диаметър 5 м) намерихме издълбано малко корито-жертвеник; отворът за изтичане на кръвта е обърнат точно на изток. Само от жертвеника се откриваше част от панорамна гледка - всичко наоколо днес е гъсто обрасло с дървета. Соларните кръгове обаче си останаха загадка. Намерихме ли ги или не? Ерозията е била толкова силна, а опадалата шума бе тъй гъста, че в нищо не бяхме сигурни. Върху трети голям камък наблизо намерихме само една сносно очертана кръгла дупка с диаметър около 60 см, дълбочина 15-20 см и плоско дъно. Андрей дори рискува и се провеси встрани от скалата, за да прегъне две дръвчета, та аз да успея по-добре да снимам. По наша преценка дупката повече прилича на огнище, отколкото на соларен кръг.

Стига открития за днес. Към 18 ч. Стигнахме при меандрите на красивата Велека в м. Качул. Спряхме до една хубава чешма с параклис Св. Богородица и питахме местен човек (Тодор, от с. Граматиково - бе слязал с майка си с малкия си Фиат да налее добра питейна вода от чешмата) къде да дирим подслон. Тодор обясни подробно: "На 2 км надолу по десния бряг на реката има лагер с бунгала - м. Калиново. Ако там няма място, може да нощувате в моята колибка, която е току отвъд реката, в местността Хаджи Станка. Елате най-напред да ви покажа колибата, а после слезте пак тук да проверите бунгалата."

Хаджи Станка е прелестно място на хълм височко над Велека. Колибката бе мъничка, но чиста, като за джуджета. Взехме си довиждане и се разделихме с Тодор и майка му, трогнати от гостоприемството им. Слязохме до реката и пристигнахме при бунгалата в м. Калиново. Там ни сполетя последният шок за този ден - те принадлежали на БАН, а ние не сме подозирали, че БАН има почивна база в това прекрасно място!!! (Така бе тогава - през 2003. През лятото на 2006 обаче от дъждовете Велека изведнъж страховито придошла и опустошила бунгалата, отнесла покъщнината...).

Какъв ден, а?

С колата се поразходихме около реката чак до мръкване. Там нейде според Андрей, се намирала легендарната местност Маралово, чието име той бе запомнил от детство от майка си. Просторни крайречни ливади в зелено, зелено, зелено до насита. Но нямяхме сили да бродим по тях - вечеряхме набързо и легнахме, капнали от умора.

21.05.2003 (ден 5, сряда)

Фиг. 17: Р. Велека в м. Качул, под с. Граматиково
Фиг. 17: Р. Велека в м. Качул, под с. Граматиково

Сутринта в приказния утринен и слънчев час между 7 и 8 се събудих съвсем освежен, нетърпеливо обходих района и запечатах в чудесни снимки крайречния пейзаж.

Решихме да предприемем пеши излет до параклиса Индипасха с аязмо, който според картата ни е на рекичката Аязмов дол - приток на Велека (аязмо = свещен, лековит извор). След 30-тина минути ход по течението на Велека, по десния й бряг, при една табелка отбихме вдясно (на юг) срещу течението на р. Аязмов дол и се заизкачвахме по стръмен черен път сред гъста и прохладна букова гора. Според картата ни параклисът е на 700 м от отбивката нагоре. Ходихме половин час и нищо не намерихме, което ни разтревожи. Да не би да сме пропуснали аязмото?

Върнахме се чак до Велека и пак тръгнахме срещу течението на р. Аязмов дол, но сега вече не по пътя, а по самата река, да не би да подминем извора. Неуспешно. Намерихме само едно красиво и затънтено място от 2

Фиг. 18: Дерето, където безуспешно търсихме светилището Индипасха
Фиг. 18: Дерето, където безуспешно търсихме светилището Индипасха

големи скали с каскада от 2-3 неголеми водопадчета помежду им, отдалечено на не повече от 400 м от Велека.Мястото бе чудно, но не бе параклисът Индипасха. А нямаше и извор, просто реката образуваше не особено дълбок вир с диаметър 5-6 м.

Решихме да не губим повече време. Прибрахме се в комплекса "Калиново" и споделихме неуспеха си с пазача. Изглежда този път картата ни е подвела. От отбивката нагоре до параклиса и извора трябвало да се ходи най-малко 30-40 минути, независимо какво показва картата. Нищо. Друг път ще отидем там. Човек не може да не се върне по тези места...

Стигнахме в Граматиково към 14 ч. и се настанихме при една позната на Андрей - Витка. Направихме си малка ленива разходка из селото. На площада в ресторантче с голям мушамен сенник обядвахме. Добре е да отдъхне така човек. Срещнахме там и вчерашния си познайник Тодор и побъбрихме сладко с него. Не подозирахме тогава, че му оставали още само 5-6 месеца живот...

Старини в селото няма никакви. И типични древни къщи почти не са останали. Но е прекрасно разположено на слабо полегат склон, спускащ се на югоизток. В горния край е възвишението Тумбата. Там е гробището, в което и наоколо има чудесни старинни дъбове. Панорамата на юг е възхитителна. Вижда се един двуглав връх в Турция - вероятно е най-високият (Инеада ли беше?, към 1000 м надморска височина).

Научихме следната покъртителна история от времето на Илинденско-Преображенското въстание.

Селото било тогава център на революционен окръг. След избухването на въстанието било обкръжено от турците с цел да бъде подпалено и унищожено. Тогава кметът, който, очевидно, освен Отечеството обичал и своето село и своите съселяни, пожелал да спаси селото. Водил преговори с неприятеля и с помощта на съселяните си успял да откупи селото. Може би е изпитал удовлетворение; никога няма да разберем това. Комитите също обичали Отечеството, само че по-своему. Решили, че тази постъпка е недопустимо отстъпление от борбата и дава лош пример за останалите българи в района. Затова решили... да убият кмета. Теглили жребий. Той се паднал на комита, който бил далечен роднина на кмета. Убийството било за назидание и поука на "робите", че не бива да отстъпват и да се договарят с неприятеля.

О-о-х, музо, музо, какъв ти гняв, какъв ти Ахил Пелеев... Помогни ми да се ориентирам в лабиринта на чувства, които клокочат векове наред в душите на обикновените грешни хора по тази нещастна и намъчена земя... Помъчете се да си представите чувствата на българката, която е прала кървавите ризи на свой, убит от своите... В името на Отечеството.

Тук отново се налага да прескоча за малко напред във времето. През февруари 2004 пратих екземпляр от първия вариант на настоящия пътепис в Бургас, да го прочетат неголям кръг хора, които се интересуват или са свързани по някакъв начин със Странджа. Една от читателките ми прати писмо с вестикарска статия от в. Черноморки фронт, 30.03.1983 г. Там дядо Стоян Едрев от село Кондолово разказва свои спомени и специално засяга съдбата на граматиковския кмет. Неговата версия се различава от разказа, който чухме в Граматиково. Тъй като не съм учен-историк и нямам сега време, сили и методология, за да установя докрай истината, да сравнявам версиите и да търся неоспорими доказателства, просто ще разкажа тук накратко и другата гледна точка. А тя е достатъчно интересна. И така, ето каква била историята според дядо Стоян Едрев.

Той бил роден в 1880 г. в селото, което днес се нарича Кондолово, но тогава - Мързево, съвсем близо до с. Граматиково. През 1903 г. в навечерието на въстанието бил млад, в разцвета на силите - 23-годишен. Включил се в революционното съзаклятие. Възложили му да обикаля района на селата Визица, Заберново, Граматиково, Мързево (днес Кондолово) и Ургари или Ургури? (днес Българи) и да следи да не би някой да издаде подготовката на въстанието. Стоян Едрев се усъмнил, че неговият мързевски съселянин Киро Петров може би се кани да издаде нещо на граматиковския кмет Стоян Костов.

Комитите подложили това подозрение на сериозна проверка: останали да нощуват в Мързево в къщата на Киро Петров, но така че само той знаел за това, т.е. никой друг от селото не научил. Срещу Великден клепалото ударило и всички отишли на черква. По време на службата мързевският поп получил съобщение спешно да иде при брат си, а именно - при граматиковския кмет Стоян Костов, под предлог, че майка им се разболяла тежко. Попът веднага след службата заминал на кон за Граматиково. На разсъмване мързевчани разбрали, че селото им е обкръжено от турски аскер. Така подозрението за предателството било потвърдено. Комитите успели да се измъкнат с хитрост. След няколко дена комитските чети се събрали на колибите в местността Маралово край Велека (която ми бе показал Андрей предната вечер!) и издали смъртни присъди на Стоян Костов и на Иван Папазоолу - мухтари (кметове) от Граматиково.

По-късно дори била създадена песен за този драматичен случай:

Събрали са се, събрали,
цялата смъртна дружина
горе ми на Маралово,
на Мараловска могила.

Три пъте комбус хвърлили,
Три пъте в една утрина -
Кой в Граматиково ще иде,
Стоянова глава да земе...

Ще излъжа, ако кажа, че след разказа на дядо Стоян Едрев всичко ми се е изяснило. Той дори предизвиква у мене нови въпроси.

Например. Комитите отседнали тайно у мързевчанина Киро Петров; никой друг не знаел, че са при него. На другия ден селото било обкръжено от турски аскер. Ще рече - Киро е предателят. А самият Киро сякаш изобщо не е пострадал в тази случка?

Още. Вместо да накажат Киро Петров за предателство, комитите убиват кмета на съседното село Граматиково, Стоян Костов. Къде е тук логиката?

Още. Комитите издали смъртна присъда не само на Стоян Костов, но и на Иван Папазоолу (мухтарин, т.е. кмет, на с. Граматиково). Вторият пък откъде се взе в тая история? Каква е неговата съдба? Изпълнена ли е неговата присъда или само Стоян Костов е екзекутиран?

А каква изобщо е ролята на мързевския поп в драмата?

Въпроси, въпроси, въпроси...

След всичко това, скъпи читателю, те оставям насаме с твоята съвест и с твоята лична способност да осмислиш историята. Не е нужно да раздаваме с лека ръка присъди със задна дата. Но полека добиваме представа за трагедията, за това как историята отеква в сърцата и съдбите на толкова различни хора.

Нека сведем глави и помълчим.

Сега е време пак да се върнем в руслото на основния ми разказ за 2003 г. Ако помните - готвехме се с Андрей да нощуваме в Граматиково.

Легнахме си без много приказки, че не ни държаха вече краката. А и душите ни жадуваха покой след този разказ.

22.05.2003 (ден 6, четвъртък)

Сутринта към 8-9 ч. разгледах сбирката от тъкани в читалището. Имаше само 7-8 неголеми рогозки, но много стилни и показателни. Цветовете бяха приглушени, а не ярки! Тъмнокафяво (напр. като натурален шоколад), тъмночервено (напр. като зряла малина или тъмно вино), тъмнозелено (като зелена маслина или като смокиня) и тук-там по някоя златистожълта тясна ивичка. Пестеливо, никакви особени украшения. Интуитивно съм убеден, че тези цветове много точно изразяват Странджа. Имаше и два разнебитени дървени тъкачни стана. В другата половина на малкото помещение бе поместена сбирка от мартеници, правени от местни ученици. Чудесни, трогателни и оригинални. Но не се наемам да ги описвам. Те минаха през очите и отидоха направо в сърцето ми. Разсъдъкът стои настрана и мирува.

Фиг. 19: С. Заберново - центърът
Фиг. 19: С. Заберново - центърът

После с колата се изнесохме бързо на запад до с. Заберново. Гледано по картата, то е северно от Петрова нива, разположено симетрично спрямо с. Стоилово, което е южно от нея. Наоколо - прекрасни ливади и различни по големина групи от стари дървета (бук, дъб). Зелен рай. Много просторно било. Оставихме колата в "центъра" пред магазина за храни и тръгнахме на запад към съседното било (защитената местност Парория), понеже в селото ни обясниха, че там са двата тракийски долмена. В ниското пресякохме малка река, минахме край останки от валявица и без пътека се изкачихме в прохладната дъбова гора към билото. Там попаднахме на дъб-хилядолетник, който ни взе акъла с размерите си, но ни натъжи, че горните му клони почват да съхнат. Селяните твърдяха, че причината е в оголването на корените му. Обаче какви коренища, мамма миа! Едва в София разбрах от интернет, че това бил най-дебелият и вероятно най-старият дъб в българската част на Странджа! Добро попадение сме имали!

Фиг. 20: Хилядолетният дъб западно от с. Заберново, в резервата Парория

Фиг. 20: Хилядолетният дъб западно от с. Заберново, в резервата Парория

Оттук насетне почна нашата археологична Голгота. Два часа тършувахме като луди по гъсталаците сред вековни букове и дъбове и нискорасли проклети габъри, от които нямахме никаква видимост. От време на време си подвиквахме "Ехо!", за да не се изпогубим. Абе няма и няма. През цялото време държахме в ръце споменатата по-горе злощастна дипляна от музея в Малко Търново, гледахме 2-те снимки на долмени там и се опитвахме да търсим точно такива камъни с точно такова разположение на терена, както на снимките. (Тогава не подозирахме, че двете снимки са съзнателна фалшификация в дипляната!) По едно време се отчаях. Андрей прояви завидно упорство, но все едно и той не попадна на долмен. Решихме, че трябва да ги търсим рано напролет или в късна есен, когато шумата на дърветата не ни пречи. Или да помолим някой човек от Заберново направо да ни заведе там.

Загубата не се понася лесно - виждали сме как плачат дори велики футболисти. Ние не плакахме, ама ми беше гадно.

Фиг. 21: Параклис край с. Заберново
Фиг. 21: Параклис край с. Заберново

Решихме да не се връщаме в селото по същото трасе и тръгнахме през хубав черен път през гората. Пресякохме бистра рекичка и излязохме на фантастичните обширни билни ливади при входа към селото. Насред тях - артистично разположена група от 4 вековни дъба и едно параклисче. (Боже, викам си наум, колко ме привлича Странджа със своята скромност! Жените би трябвало да знаят тази работа.) Параклисът, според картата ни, може би е Св. Петка. Вътре - масичка, чиято покривка е съборена от вятъра, заедно с малката вазичка. Над нея в стената - ниша с три иконки, следи от свещици. Андрей пооправи покривката, постави отново вазичката и тури в нея букетче от полски цветя. Много ли му трябва на човек, за да бъде в мир със себе си? Вярващи ли сме или неверници? Понякога въпросите просто се обезсмислят от самия живот.

Тръгнахме по ливадата към шосето, за да се върнем в Заберново. След първите 20-тина крачки Андрей рязко ме дръпна да спра - едва не настъпих гнездо в тревата. Там се бе вкаменило от ужас едно много красиво пиленце на черни и кафяви ивици, по-голямо от врабец, но по-малко от гълъб, с остра черна човчица, което сякаш мътеше. Приближих внимателно на около половин метър, за да го снимам. През цялото време ми бе съвестно, понеже си представях как тупа сърчицето му от страх и тревога, но пилето се стараеше да не го забележа и затова не помръдваше. Клетото майчино сърце! Звукът от затвора на фотоапарата ми обаче сериозно го подплаши и то се стрелна някъде встрани - спасяваше себе си или отвличаше вниманието ни от гнездото, или и двете заедно... На мястото му в гнезденцето имаше някаква неразчленима, безформена маса от много нежен сив пух, която се размърда. След 2-3 секунди се мярна жълта разтворена човчица. Може би са били 2-3 току-що излюпени пиленца, ама не можеше да се различи нищо - всичко се бе сляло, бяха плътно едно до друго и неспокойно, беззвучно шаваха. Милите... Снимах ги бързо и се отдалечих - дано майка им се върне по-скоро да си ги храни и топли. И пази. Сетне в София определихме пилето като дъждосвирец или средна бекасина.

В селото срещнахме Петър Тодоров Горов с наръч сено на гръб (вече бе пладне и бе напекло). Той каза, че следващия път като дойдем, трябва да викнем братовчеда му - Тодор Стоянов Горов от същото село, за водач. Той знаел точно къде са долмените. Ето как вече знаех, че скоро трябва да дойда пак. Съдбата ми подаде ръка, ама ако много проточа - сам ще съм си виновен...

Фиг. 22: С. Българи - центърът
Фиг. 22: С. Българи - центърът

Заминахме обратно на изток. Прекосихме с. Кондолово (бивше Мързево) - живописно, но съвсем малко и бедничко, горкото. Около самото шосе, пак на било. Стигнахме нестинарското село Българи (бивше Ургари). На площада до черквата спряхме да си похапнем за обяд. Необятна просторна панорама на юг към зеленото море на Странджа. Сянката под дърветата на площада бе отморяваща, духаше лек ветрец. Бъбрехме си с двама приветливи дядовци, които по характери са като Лаурел и Харди. Тъжно им бе, че никой не се интересува сериозно от миналото на селото и околността и много истории ще отнесат със себе си завинаги. А бяха готови да разказват, искаха да разказват. Какво да правим, като нямахме чак толкова време?... Би трябвало да останем няколко дена, за да ги слушаме, при това нямахме нито диктофон, нито подготовка да слушаме такива разкази.

Кметът - весел и пълничък човек - ни каза, че тук още се практикува нестинарството. Урежда се ходене по жарава веднъж годишно и то точно на 3 юни вечерта - това го смятали за празник на Св. св. Константин и Елена. Не променяли датата за нищо на света. Събирали се доста хора - тук вече возят летовниците на тумби с микробуси от морето (Царево и т.н.). При това положение не съм сигурен дали още искам да видя нестинарките...

Взехме си довиждане с кмета и с милите дядовци и заминахме към с. Кости, което е на 7-8 км, само че долу в ниското на р. Велека. Не подозирахме какъв разкош ни очаква по шосето. Като заслизахме надолу, 3 км шофирахме през резервата Силкосия (най-старият в България, 1933) и бегло забелязахме някакви едри лилави талази да изтичат от дъбовата гора към шосето. Трябваха ми 30-тина секунди, за да съобразя, толкова бе невероятна гледката: това бе прочутата ЦЪФНАЛА СТРАНДЖАНСКА ЗЕЛЕНИКА!!!

Едва сме се съвзели от този "красив удар", ето че следващите 3 км до самото с. Кости ни поднесоха друг разкош - непрекъсната гирлянда от цъфтящи акациеви дървета, които пълнеха въздуха с опияняващия си мирис!!! Е-е-е-е. Смятахме, че след толкова впечатления нищо вече не може да ни изненада. Но явно е, че - както обичаше да напомня един възрастен майстор-стругар, Бог да го прости - "Човек предполага, но Господ разполага".

Кости е голямо село, но с малко запазени старинни къщи. Намира се в кръгло поле, из което Велека прави 2-3 великолепни широки меандъра. Много ниви и добро напояване. Било е богато. Запазена до днес огромна черква.

Разположихме се за нощувка в една обновена къща, собственост на сем. Жанета и Стоил Магриотови от Бургас. Много интелигентни, тактични и свестни хора. По околните дворове - пасторал: козлета, петлета, прасенца и т.н. На терасата на втория етаж - телескопче! За жалост обаче, тази вечер нямаше звезди, небето бе облачно. А тишината - направо зловеща, нито жаби, нито щурци.

Седяхме с Андрей на терасата и си бъбрихме докъм полунощ - направо не ни се прибираше. Толкова пълно и спокойно ни беше. Заобикаляше ни топло и абсолютно черно пространство, сякаш бяхме сами в целия свят. А светът бе сигурен и гостоприемен.

Ама утре пак работа ни чакаше, затова най-сетне си легнахме.

23.05.2003 (ден 7, петък)

Андрей бе доста уморен, та ме остави да направя сам пешеходен излет покрай Велека от с. Кости до с. Бродилово и обратно. Точно 3 часа ход в едната посока, но без почивки. Мъгливо и влажно. Бродилово е последното село по Велека, преди устието, т.е. преди с. Синеморец, което е на самия морски бряг. Отидох по десния (южния) бряг на реката, а се върнах по левия (северния).

Ходенето бе много приятно, защото бях заобиколен от птиче цвъртене, а тревата бе упоително влажна и мека. Черният път следва извивките на реката. Силно ухание на цъфтящ глог, което обожавам. Бук, дъб, бряст, леска. Реката тук вече не е толкова бистра, както при Качул. Тече по-бавно и е замътена от дребни зелени водорасли. По самия бряг - гъсталак от храсти, високи треви и коприви, сухи клони и дървесни стъбла, довлечени от течението. Не бих се къпал тук, но с удоволствие съзерцавах. Живописно бе. Мащабът на странджанската природа е изключително човешки и отморяващ. Сякаш Творецът е следвал тук принципа, че човекът е мярката за всички неща.

Фиг. 23: С. Кости - стари къщи

Фиг. 23: С. Кости - стари къщи

В Бродилово също няма много запазени старинни къщи - броят се на пръсти, но отново ме впечатли грамадна черква. Дъждът хубавичко ме намокри, ама на мене не ми пукаше. Толкова ми бе добре, че дори проклетата телефонистка от местния пощенски клон не можа да ме огорчи със своето негостоприемно поведение.

Топло бе и изсъхнах бързо. Разбрах, че два пъти дневно микробуси идват и заминават за Царево. Те свързват селата Българи, Кости и Бродилово с морето, с "цивилизацията".

Похапнах, снимах и след общо около 1 час потеглих обратно. Попитах как да хвана обратния път, понеже в криволиците на реката и при облачното небе изобщо обърках посоките на света. Направо Маркесова история. Упъти ме Добрин Добрев, който живее в Царево, ама дошъл да навести баща си. Характерът отговаряше на името му. Бих му гостувал някога. Каза ми, че до 50-те години на 20. век имало теснолинейка покрай Велека, с която извозвали дървен материал от с. Кости до гр. Ахтопол, откъдето го товарели на кораби. Коловозите още тогава са били демонтирани.

Фиг. 24: Идилия покрай Велека между селата Кости и Бродилово
Фиг. 24: Идилия покрай Велека между селата Кости и Бродилово

Газих направо през нивите 2 км, докато изляза на обратния черен път. И се оказа, че черният път по северния бряг на Велека следва самото някогашно жп трасе! Чувствах се като Шлиман пред Троя: ето тук стар мост - очевидно жп; ето там праволинеен насип от чакъл, силно обрасъл с трева; ето по-нататък силно одялана скална издатина, за да се заглади ръбът и да се заобли завоят на трасето на теснолинейката. Леле, каква печеливша туристическа атракция биха направили тука немците!!! Представяте ли си - 20-тина км (да речем два часа) едно влакче ви вози, без много да бърза из този зелен рай, прозорците са отворени и ви лъха свежестта на реката и ливадите, вие дори забравяте да отпивате бира от халбата, понеже с очите си пиете пейзажа...

Не случайно казах немците. Съвременните силно забогатели българи са ми противни; интересува ги само лесна и светкавична печалба. В техните очи няма хора и природа, има само ресурс за консумиране. Ще дочакаме ли да се родят отново предприемачи-меценати, подобни на братята Евлоги и Христо Георгиеви? Едва ли, поне през моя живот.

Прибрах се доста уморен в с. Кости към 16.30, но ми предстоеше още работа. Почивах около час и поех сега нагоре по асфалтовото шосе към билото, по което вчерашния ден бяхме слезли в Кости. Исках непременно да видя, докосна и снимам зелениката. 3 км дишах с пълни гърди акациев парфюм - това бе замайващата увертюра, след която попаднах в пищните прегръдки на зелениковия подлес. Вече бе 19 ч., но все пак правих доста снимки, понеже усещах уникалността на момента. Станаха добри, впрочем.

Фиг. 25: Странджанската зеленика - край с. Кости, в резервата Силкосия
Фиг. 25: Странджанската зеленика - край с. Кости, в резервата Силкосия

Чувството бе почти зловещо - сякаш плетеницата от полегналите по земята здрави дървовидни стъбла на зелениката те оплита навеки, докато очите ти не могат изобщо да се откъснат от изобилните едри съцветия от лилави камбанки в десетки нюанси. Сякаш си просто обречен да се загубиш от възторг сред тези цветя, да останеш завинаги там, до смъртта си. Като пиратски кораб сред водораслите на Саргасово море. Пък лошо ли е? По-добре ли е до смъртта си да киснеш в София?

Върнах се към 20 ч. в селото. Оттам вече заедно с Андрей поехме към още една забележителност: на 20-30 минути път край реката имало защитен природен обект (обявен от 1975 г.) - "горичка" или "кория" от 15-20 вековни дъба с малък параклис "Св. Илия" сред тях. Изморих се вече. Не мога да го описвам. Който може - да иде и да го опише.

В тази горичка сред гигантските 50-60-метрови притихнали корони на дъбовете над нас се спусна мракът. Мекият мрак на Странджа. Небето бе облачно. Под пепелявата светлина на отшумелия залез се прибрахме в Кости.

24.05.2003 (ден 8, събота)

Претоварихме се от впечатления. Трябваше да си починем от почивката. Изобщо не жалихме, че не сме успели да изпълним плана си в началния му вид. Нали и в нарушенията има чар?

Потеглихме през Царево и Созопол към София. Малко след като подминахме Приморско и почнахме да подсичаме Маслен нос, забелязах асфалтирано отклонение от главното шосе надясно към правителствената резиденция Перла. Тогава не можехме да знаем, че само след 2 години тук ще има вече нова табела с надпис "Бегликташ". За обикновените летовници този надпис не значи нищичко. Но за хората с малко по-широки интереси е ясно, че нейде там наблизо в гората се крие грамадното тракийско светилище от мегалитен тип, наречено по турско време Бегликташ ("Скалите, дето се плаща данък") (Фол, Фол 2005). До 2004-2005 г. "специалните служби", дето са се грижили, грижат се и ще се грижат за рахатлъка на властимащите от всичките цветове на дъгата, крили монументалния археологичен паметник както от археолозите, така и от обикновената публика, за да не се смущава покоят на "специалните летовници" в резиденцията. После медиите се разшумяха и вече стана неприлично то да се прикрива по толкова скандален начин - бе отворено за широка публика.

Но още тогава бях сигурен, че ще положа усилия да дойда пак из Странджа.

Например, за да намеря и да видя долмени - поне двата край Заберново.

Или за да измина пеш край Велека най-тропическата й част - разстоянието от Бродилово до Синеморец и устието.

Фиг. 26: Устието на р. Велека

Фиг. 26: Устието на р. Велека

Или за да походя по Велека в най-чистата й част - меандрите между р. Катун (дето я пресича шосето Звездец - Бръшлян - Малко Търново) и сливането (чатарлъка) между Велека и р. Младежка (малко на изток от Петрова нива).

Или за да послушам старите хора и техните спомени за хайдути или предания за крепости, градища, съкровища и траки.

Или за да видя все пак нестинарите.

Или за да издиря параклиса Индипасха и да пийна лековитата и чудотворна вода от неговото аязмо.

Или за да...

 

Завършек

За заглавие на свое стихотворение Павел Матев е избрал фразата "Мен ме измъчва красотата". Стихотворението не търси отговор на въпроса "защо?", а само илюстрира тази мисъл с примери за красота, от която поетът изпитва болка. Привеждам го тук изцяло, понеже самото то е прекрасно и си струва да си го припомним.

МЕН МЕ ИЗМЪЧВА КРАСОТАТА

Павел Матев

На Емилиян Станев

О, докога?
О, докога?
Тя ту е малко птиче ято,
ту тиха есенна тъга,
ту розов цвят от млада вишна,
ту мътна пролетна река,
ту спомен от любов предишна,
ту пренебрегната ръка,
ту вятър, който лудо тича,
ту януарска белота,
ту златна чашка на лютиче
ту плът, пленена от страстта,
ту гръд, която обич пръска,
ту слово, пълно с доброта,
ту смърт, с която се възкръсва...

Мъчи ме още,
красота!

(Матев 1971)

Макар че е написано преди 30-40 години, запомнил съм заглавието му, понеже ме порази със своята неочакваност и загадъчност. Такава мъка и аз съм усещал много пъти. Но не съм успявал да разбера - защо от красотата понякога ни боли. Трябваше да ида за една седмица в Странджа, за да си отговоря на този въпрос (или поне така ми се струва?).

Измъчва ни не самата красота, а неволното й съотнасяне с хората около нас. Болката възниква, когато включим красотата в триъгълника: "красотата - аз - другите хора". Осъзнах, че има поне две причини да ме измъчва красотата.

Едната е по-прозаична - красотата е много крехка, наранима, лесно е да се унищожи. Боли ме от тревогата, че съм безпомощен да я закрилям и запазя по-дълго от всички онези, които грубо посягат към нея и може да я съсипят завинаги.

Другата причина е по-специална. На мене поне, красотата причинява болка, понеже и когато няма с кого да я споделя. Когато разбирам, че друг в момента не я съзерцава или не би могъл да вникне в нея и да я оцени. В този случай красотата подчертава самотата и от това произтича болката.

И двете причини, изброени тук, ме тласнаха неудържимо да седна и да запиша впечатленията си от първата ми среща с милата, добра, уютна, тайнствена и древна Странджа. Сякаш през целия си дотогавашен живот се бях подготвял несъзнателно за нея. Дано да векува все така чаровна и богата. Внезапно и завинаги тя се превърна в неделима част от моето усещане за същината на българското и прекрасното.

29.05.2003, януари 2007

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Агре [2003]: Агре, Д. Археологическо лято на територията на Странджа. // Община Царево [2003] <http://tzarevo.net/arheologia.htm> (12.02.2007).

Агре 2005: Агре, Д. Семейни гробни съоръжения от територията на Централна Странджа. // Земите на България - люлка на тракийската култура. Ред.: Г. Китов, Д. Димитрова. Том ІІ. София: СУ "Кл.Охридски", 2005.

Агре 2006а: Агре, Д. Камъните в Странджа проговарят. // Одисей, 2006, бр. 9.

Агре 2006б: Агре, Д. Магия от злато на траките. // Будител, 2006, бр. 1.

Археологически [2006]: Археологически разкопки в България 1992-2005 г. // Мултимедийни досиета [2006] <http://infocenter.bnt.bg/content/view/full/1211/(desc)/1> (12.02.2007). Вижте и сайта Big.bg: <http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=31222> (12.02.2007).

Балфур 1997: Balfour, Michael. Megalithic Mysteries. London: Parkgate Books, 1997.

Бончев 1901: Бончев, Г. Мегалитни паметници в Сакар планина. // Сборник за народни умотворения и книжнина (СбНУ). Т. 18. София: Министерство на просвещението, 1901.

Дипляна [2002]: Дипляна "Завещано от древността", създадена от Музеен комплекс Странджа в община М. Търново, издадена от Сдружение "Странджанска палитра" [2002].

Матев 1971: Матев, П. Стихотворения. Библиотека за ученика. София: Български писател, 1971.

Пеев 1974: Пеев, Д. Някои нови проучвания на долмените в Югоизточна България. // Археология, г. 16, 1974, кн. 1.

Република 1982: Република на младостта. София: Нар. младеж, 1982.

Русева 2000: Русева, Малвина. Тракийската култова архитектура. Ямбол: Я, 2000.

Странджа 1999: Странджа - природно богатство, археологическо наследство, духовна култура, туризъм. М. Търново: ПП Странджа, 1999.

Тачева 2006: Тачева, М. Царете на Древна Тракия. Книга първа. София: Агато, 2006.

Тракийски 1976: Тракийски паметници. Т. 1. Мегалитите в Тракия. Ред.: Ив. Венедиков, Ал. Фол. София: Наука и изкуство и Институт по тракология при БАН, 1976.

Тракийски 1982: Тракийски паметници. Т. 3. Мегалитите в Тракия. Ч. 2.Тракия Понтика. Ред. Ал. Фол. София: Наука и изкуство, 1982.

Фол, Фол 2005: Фол, Ал., Фол, В. Траките. Албум. София: Тангра, 2005.

Цонев [2005]: Цонев, Л. ІV. Коментар на хероона от гледище на тракийската мегалитна традиция. // Перлата на Странджа, или сказание за Мишкова нива (4) [2005] <http://oshte.info/004/000105/01/3001/04.htm > (12.02.2007). Вижте още книгата на Малвина Русева (2000).

Шкорпил 1925: Шкорпил, К. Старини в черноморската област. Ч. І: Мегалитни паметници и могилища. София, 1925.

 

 

© Любомир Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2007, № 2 (87)