ЖАН ВАЛЖАН И СИЛАТА НА ПРИЕМАЩАТА ЛЮБОВ

Калин Михайлов

web

Макар мнозина от читателите да познават историята на главния герой от романа “Клетниците” на В. Юго, струва ми се, че недостатъчно е говорено за нейното начало и за онова, което то може да ни каже за нашия живот и за нашата идентичност.

Ще се опитам да резюмирам накратко събитията, определящи първия основен момент от пътя на Жан Валжан - момента на обръщането му към Бога, на покаянието и духовното му възраждане или “раждането му свише”, ако използвам терминологията от Евангелието на св. Иоан Богослов.

Ж. Валжан е бивш каторжник, прекарал 19 години в каторгата заради счупването на едно стъкло и открадването на един хляб (действието на романа се развива в края на XVIII и първите десетилетия на XIX век). Макар първоначалното му наказание да е било по-кратко - 5 години, постепенно се натрупват още 14 години поради неколкократни опити за бягство. По време на този дълъг престой в каторгата в сърцето на героя се натрупва цялата възможна тъмнина на света, състояща се от озлобление към същия този “свят”, който го е осъдил не толкова да бъде изхвърлен от него, колкото да бъде завинаги на дъното на социалната пирамида. Излязъл от каторгата в Тулон и на път към мястото, където трябва да бъде въдворен за местожителство, Ж. Валжан не намира прием никъде, дори в една кучешка колиба - макар да има пари, с които да си плати - при положение че е вървял четири дена пеш, през последния е минал 12 мили и умира от глад. Жълтият му паспорт го издава навсякъде като бивш каторжник (той е длъжен да го показва навсякъде) и това затваря всички врати пред него. С изключение на една врата - вратата на епископа на Дин - градче, през което му се налага да премине. Значещият прякор на епископа Монсеньор Биенвьоню (букв. Монсеньор Добредошъл) подчертава факта, че в негово лице читателят може да види истински архиерей, чиято основна характеристика е единството между думи и дела, обичта към Бога и ближния, съединени неразривно: “Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко”¹. Ж. Валжан, озлобеният вътрешно човек, когото никой не приема и от когото всеки се страхува (понеже в “досието” му, т.е. в паспорта му е вписано, че е “много опасен”) е приет от епископ Мириел с евангелска сърдечност и простота. Епископът се обръща към него като към равен; назовава го “господине” и “братко мой”; оставя своя дом на негово разположение. В този дом, чиято врата не се заключва и в който има само най-необходимото, единственият лукс - който е едновременно и единствена слабост на стопанина - са шест сребърни прибора за хранене (които домакинът нарежда да извадят, когато има гости) и два свещника, също от сребро. През нощта, след радушния прием, бившият каторжник е нападнат от изкушението да открадне приборите за хранене, които стоят в ракла близо до главата на спокойно спящия епископ. През ума му минава и мисълта да убие своя благодетел, за да може да го ограби по-спокойно. В крайна сметка само го ограбва и избягва. Хващат го много бързо, още на сутринта, и го довеждат при Мириел, който със същото спокойствие и евангелска простота казва, че му е подарил въпросните шест прибора, като към тях прибавя и свещниците. (Едва ли би било уместно да търсим в думите на епископа “благородна лъжа”, тъй като в сърцето си той наистина е готов да се раздели с тези “реликви” от предишния му живот; освен това е казал на Ж. Валжан, че всичко в неговия дом му принадлежи, принадлежат му следователно и приборите, и свещниците.) Жестът на епископа, съпроводен от малко, но силно отекващи в душата на бившия каторжник слова, бележи повратната точка в неговата история. Макар да има още един, последен рецидив на престъпно поведение (ограбването на едно ратайче), който ще му коства страшно много по-сетне в романа, героят стига до покаянието и започва нов живот - и в духовен, и в социален план. Ще си позволя само един кратък цитат, показателен за извършващото се в неговата душа духовно-нравствено преображение: “Жан Валжан плака дълго. Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете. (...) Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна, мека светлина заливаше и живота, и душата му.”

*

Ще ми се да откроя две линии в картината, която очертах бегло дотук, две линии, които са важни и по-натам в историята на Ж. Валжан: линията на преображението, която започва с “раждането свише” на бившия каторжник и при която отключващ фактор се явява приемащата, безусловна любов на епископа и линията, свързана със социалната “маска”, с истинското и фалшиво аз на романния персонаж, но и на човека изобщо. Нека да поразсъждаваме последователно върху тези две, така тясно преплитащи се в романа на Юго линии.

Може би няма друг роман в световната литература, който да разкрива по такъв нагледен и художествено убедителен начин истината, че всички ние имаме нужда от приемаща любов, че се нуждаем отчайващо от нея. Когато получим тази любов, в контраст с отхвърлящото отношение на света (когото и ние отхвърляме, често заедно с Твореца на всичко видимо и невидимо, “осъждаме” го на своята омраза - така, както героят на Юго го е осъдил), може да се случи духовните сили на злото да се нахвърлят още по-яростно върху нас, защото знаят, че ни губят като своя “плячка”. Тогава ние изпадаме в изкушение, типологически сходно с изкушението на Ж. Валжан, изправен пред леглото на спящия епископ с престъпни намерения в сърцето и в ума. Докосната от самия източник на божествена светлина и любов, на божествен мир и покой, нашата съвест вече е пробудена и започва остро да ни изобличава за грях - не само за непосредствения грях, който евентуално се готвим да извършим, но и за цялата тъмнина, на която сме дали място в нашите души. Струва ми се, че в подобна ситуация имаме три варианта на реагиране. Първият от тях предполага да кажем на Бога като ап. Петър след чудесния риболов: “Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек”, и аз съм убеден, че - ако сме го казали от все сърце - ще чуем думите на Иисус: “Не бой се!” или техен смислов еквивалент (срвн. Лука 5: 8-10). Съществува обаче и друг вариант - ние да си отидем, да “избягаме” от Бога, да отложим решителната среща с Него и със себе си - такава е реакцията на онези с камъните, дето са довели при Иисус една жена, хваната в прелюбодейство. Такава е и обичайната реакция на всеки от нас в различни житейски ситуации. В споменатата случка от евангелския разказ при Иисус остава само обвинената прелюбодейка, на която Той е простил и само тя е приета същински от Христос. Срещата на тази жена с Човешкия Син е решаваща и повратна, докато онези с камъните си отиват просто с изобличена съвест, без да са направили следващата крачка, крачката на приемането на Иисус като Христос (вж. Йоан 8: 3-11). Третата и последна реакция, която имам предвид, би могла да бъде определена по следния начин: да ожесточим сърцата си - в Стария Завет това е реакцията на фараона, който не пуска еврейския народ да излезе от Египет, а в Новия Завет - реакцията на онези “благочестиви” иудеи, които убиват архидякон Стефан с камъни (Деян., 6 и 7 гл.). При Ж. Валжан и среднощната сцена в дома на епископа е налице комбинация между втората и третата възможност за реагиране - понеже мракът на озлоблението и недоверието в него нуди героя, той първо тръгва по “магистрала” номер 3, по широкия друм на ожесточаването и закоравяването, но сетне трябва да спре, защото не издържа гледката на спокойно спящия епископ. Омърсената му съвест не понася гледката на чистата съвест, спяща със спокойния сън на невинността. Наблюдавайки лицето на спящия Мириел, бившия каторжник констатира следното: “Челото му сякаш беше прозрачно. Впрочем небето бе в него самия - то бе неговата съвест.” Затова престъпната (все още) ръка се отпуска - макар и не дотам, че да не извърши кражба - и решителната среща с Бога е отложена чрез бягство.

Първото нещо, което ми изглежда забележително по другата линия, която споменах - за истинското и фалшивото аз на човека - е, че епископът се обръща към Ж. Валжан още преди духовното му преображение-възкресение, като към личност, която носи Божия образ в себе си, личност, чието християнско достойнство, в пълния смисъл на думата (достойнството му на Божие дете) е потенциално налично. Колкото и автентично човешкото у Ж. Валжан да е закърняло и изкривено, Мириел не го пренебрегва или подценява, а напротив - цени го и го подчертава: “Епископът, когото той [Жан Валжан] взема за беден свещеник, не само го поканва на своята трапеза - но го нарича “братко мой” - обръщение, което може би събужда нещо у него от някогашния християнин; нарича го и “господине” - обръщение, което му връща човешкото достойнство.” (Белесорт 1951: 253). Макар Ж. Валжан още да не е възроден духовно, епископът се обръща към истинското аз на бившия каторжник, което той, Божият служител, в единство с Бога, “извиква” за живот - така, както, струва ми се, трябва да постъпва всеки душегрижител, всеки истински носител на благата вест за приближилото се до нас Царство Божие.

Както можем да се убедим от по-нататъшната история на Ж. Валжан, а и от нашия богат в това отношение личен опит, дори когато Бог ни е възродил духовно, животът ще ни изправя пред избори, които възкресяват “призраците” от миналото. В романа на Юго и за Ж. Валжан това минало е въплътено от неуморния полицай - инспектор Жавер, който винаги е по следите на бившия каторжник, заплашен отново да попадне в “ада”, от който е излязъл, поради последното му престъпно деяние - ограбването на ратайчето. В по-общ смисъл, съотносим към всяка човешка история, “призраците” от миналото ни пречат да живеем тук и сега, да бъдем онези хора, които Бог е замислил да бъдем. Когато живеем с миналото, ние ставаме негови пленници - отдаваме се на съжаления и самосъжаления, на спомени и сантименти и така пропускаме настоящето. Когато сме пленници на миналото, погледът ни към бъдещето също е болен, защото е заразен с очаквания, които са плод на някогашна неудовлетвореност.

Тогава обикновено се изправяме пред въпроса как да победим нашите призраци от миналото? Героят на Юго се справя с този “казус” чрез твърдото решение да следва духовния “завет” на епископа, каквото и да му струва това. Не са ли нерядко и нашите дилеми сходни с дилемите на Жан Валжан? Не ни ли се налага често да препотвърждаваме нашия избор да следваме Христа, каквото и да ни струва това? Каквото и да струва това на нашата стара природа, на нашето наранено, комплексирано, отхвърлено (от света или от някой човек) аз, на нашето честолюбиво и амбициозно, жадно за признание и утеха аз?

Мисля си, че каквото и да ни струва подобно препотвърждаване в социален план (т.е. по отношение на имиджа и положението ни), ние трябва да го сторим, но не сами, а заедно с Иисус Христос. В крайна сметка Господ не ни е “закотвил” вечно на едно място, ние сме на това място по благодат, не сме венчани за своята социална или професионална позиция и не е изключено някога да се наложи да я напуснем.

Но онова, което е сигурно и непреходно, е, че имаме утеха при кръста на Христос. Че ние можем да “занесем” нашите болки, страдания, разочарования, нашата нужда от любов и утвърждаване при Него, при “великия Мъченик”, при източника на приемащата любов, който не пресъхва и не се изчерпва.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от книгата са по изданието: Юго (1965). [обратно

ЛИТЕРАТУРА

Юго 1965: Юго, Виктор. Клетниците. Т. I-II. Прев. от фр. на Л. Сталева. София: Народна култура, 1965.

Белесорт 1951: Bellessort, A. Victor Hugo. Essai sur son oeuvre. Paris: Librairie acadеmique Perrin, 1951.

© Калин Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Християнство и култура, год. IV (2005), бр. 4 (16), с. 128-131.