Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕЗИЯТА НА АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ)

Калин Михайлов

web

Преди няколко години приех отговорната задача да подбера и редактирам, с оглед на издаването им в еднотомник, стихотворенията на архимандрит Серафим (Алексиев). Книгата излезе с предговор от писателя Димитър Коруджиев, който нарича автора "най-големия ни християнски поет от втората половина на XX век"1. Като изключа факта, че все още съществуващият тогава "Литературен форум" публикува текста на Д. Коруджиев, не знам да е излязъл какъвто и да било друг отзив в литературната или нелитературна периодика за това първо представително издание на една почти непозната част от творчеството на инак популярния български богослов, чиито книги са въвели мнозина в православната духовност (имам предвид основно книгите "Нашата вяра", "Нашата молитва", "Нашата надежда" и "Нашата любов"). Ето защо си позволявам сега да пристъпя отново към стихотворенията на арх. Серафим - не като съставител и редактор, а като внимателен читател, който се опитва да се вслуша в интонациите и акцентите на вече въплътилото се в книжно тяло поетично слово. Да пристъпя към подобно дело ме подтикнаха и възторжените реакции на неколцина - не само читатели, но и почитатели на това слово - за тях книгата с избрани стихотворения на арх. Серафим се превърна в лично откритие, което те бързаха да споделят и с други, вярвайки, че скоро ще превърнат откритието си в достояние на цяла България. Техният ентусиазъм ми помогна да преглътна някои лични резерви, които имам като читател и като пишещ човек към определени страни от поетическото творчество на дядо Серафим2. Надявам се от редовете, които следват, да стане ясно както това, което считам за основно достойнство в него, така и онова, към което съм склонен да подходя с по-критично око.

*

При поети като архимандрит Серафим, които показват един цялостен облик в своята поезия, не е невъзможно да се влезе в творческия им свят през "вратата" на някое открояващо се и типично за този свят стихотворение. Колкото и тясна да е тази врата, понякога тя ни дава достъп до най-важните и съкровени измерения в поезията на съответния автор, до нейното смислово ядро. В поетическия свят на арх. Серафим такава роля може да изиграе стихотворението "Сънувах сън", което ще си позволя да приведа изцяло:

Сънувах сън... Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос... И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
потръпваше Христос, но все мълчеше...
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред - по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба... Силно възмутен,
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: "Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!"...
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз се ужасих...
че в него... своето лице открих!...

В това стихотворение виждам някои типични за поезията на арх. Серафим и за светоусещането на нейния автор черти, които ще разгледам последователно.

Ситуирането на лирическия герой в пространството на храма не изглежда да е случайно - не е учудващо, че той е предпочитан топос в поезията на дядо Серафим, макар и самата дума "храм" да се среща относително рядко - например в стихотворението "Вечер в монастира" или в друга творба, озаглавена "Затули ми очите" (където поетът моли Бога да закрие с бащинската Си длан очите му за суетата и греха на света). В поетическите творби на арх. Серафим храмът символизира самата благоговейна устременост на душата да се покланя смирено пред Твореца и да Го слави навсякъде - и в храма, и вън от него, да "разпростре" това свещено пространство върху цялото Божие творение. Ето защо в стихотворението "Коледа" лесът е видян като "храм от мрамор", а в друго стихотворение, от същия цикъл ("Празнични стихотворения"), приповдигнатото настроение, което обзема света преди Рождество Христово, намира израз в избликналото направо от сърцето на поета благопожелание този свят "да е бял, да е чист като храм".

Храмът с местоположение навсякъде и никъде, в който се е озовал лирическият герой от "Сънувах сън", е "безлюден", в него се разиграва сцена, която засяга дълбоко отношенията на една душа с Бога. Макар това да е потенциално душата на всеки читател, изпълненото с безпощадно самоизобличение финално откриване на лирическия Аз в лицето на палача свежда ситуацията в стихотворението до онази пределна и камерно сгъстена съкровеност на отношението аз-Ти, която характеризира цялото светоусещане на арх. Серафим, както то се разкрива в поетическия му свят. Заедно с една напълно христоцентрична "поставеност" пред Бога тук сякаш е налице и самотността (не самотата!) в духовните борби на човека, който е избрал "единичността" на монашеското битие.

Друга характерна черта от поезията на арх. Серафим, която изявява стихотворението "Сънувах сън", е живото чувство за неправдата, за злото в света, както и откликът на всяко чуждо страдание. Независимо че претворените в поетическия свят на дядо Серафим ситуации са разнообразни, стихотворенията, разгръщащи този мотив, винаги са облъхнати от топло, живо чувство, което се свързва обикновено със страдалчеството на Спасителя на човешкия род. Ликът на Страдалеца - Бог свети в ада на страданията, налегнали събрата-монах ("На болния брат"), Неговото присъствие и Неговият чуден мир озаряват хората, които Го търсят в горестни дни "на болести и нищета" ("Със вас съм Аз!"), очите Му, които събират "тъгата/ на всичките страдалци по земята", приковават вниманието и привличат към Личността Му посетителите на една изложба, където виси картина с мъченическия образ на Сина Божи ("Оригиналът"). Когато страданието от нравствено или физическо естество засяга самия лирически герой по неговия жизнен път, той винаги извлича смисъла му във връзка с Божия промисъл за всеки човек и с "изковаването" на характера на християнина от самия Бог:

В страданията, що изпращаш Ти,
растат крилете ми за бъдещ полет.
Без зимата, която ни гнети,
кой би почувствал Твойта дивна пролет?
Непостижимий! Работи над мен
с ръка, която сваля и въздига!

("Туй ми стига")

В "Сънувах сън" любовта към Спасителя е изявена тъкмо чрез болката при непоносимата гледка на Неговите страдания и чрез осъзнаването на факта, че тези страдания засягат пряко лирическия герой - имат отношение не само към съвестта му, но и към спасението му (от злото и греха в самия него). Любовта към Христос, бликаща като чист извор в поезията на дядо Серафим, е плод от едно постоянно съзнание за Божията любов, която лирическият герой познава лично и непосредствено със сърцето си, върху която може да "стъпи" и която му е достатъчна: "Аз знам, че ме обичаш. Туй ми стига!" ("Туй ми стига").

Любовта на Спасителя към падналия човек, осъзната и приета от човека, е основата, върху която се гради - наред с преклонението му пред Твореца на всичко видимо и невидимо - неговото благоговейно отношение към Бога и към светостта Му. Едно от стихотворенията, които събират благоговейното и възторжено преклонение пред Твореца с неизречимата благодарност за Неговата добрина и любов, е "При залез": поетът моли Бога да превърне духа му в химн, а сърцето - "във нежна лира", за да може да възпява Божията добрина и да бъде гален докрай от святата Му любов.

Осъзнаването на светостта на Спасителя, на Неговата безмерна любов към човека (и конкретно към човека в поетическия свят на арх. Серафим) ще подчертае още по-контрастно достигането на лирическия герой до истината за злото в неговата собствена душа - онова зло, което ражда злоба, насилие, безчовечност, закоравяване в греха - злото в нас, което явява финалът на стихотворението "Сънувах сън". Цялата поезия на арх. Серафим е белязана от изострено съзнание за присъствието на греха в света и в човешката душа и за последиците от това присъствие - първо и преди всичко за душата на самия лирически герой (как да не се сетим за думите на св. ап. Павел, който се назовава "пръв от грешниците"?). Може би няма друг български поет, изразил с такава сила на поетическото внушение съзнанието на човека за греха, който влече душата му надолу и същевременно - устремът на тази душа към светлината и светостта, които побеждават греха, очистват сърцето и просветляват ума:

Светни, светни над моя мрак!
Духа ми в святост облечи!
И ще пристъпя Твоя праг,
окъпан в Твоите лъчи!

("Божият чертог")

В друго стихотворение, озаглавено "Ела", лирическият герой се моли Господ да дойде в него и да "обитае" пустия дом на личността му, да осъществи чудото на възкресението и осиновлението в Христос: "О, Боже, аз съм мъртъв. Ела ме съживи/ и от богоотстъпник - Твой син ме направи!"

В поетическия свят на дядо Серафим като че ли само природата е запазила нещо от първозданността и красотата на Божието творение отпреди грехопадението, от състоянието на невинност в Едемската градина - край пиринските езера, които са като "нежни очи" на планината, лирическият герой е вкусил "щастие без грях/ гост сякаш на небето" ("Копнеж по Пирин").

Алтернативните, контрастни картини на греха и светостта, на копнежа по свят живот и тежнението към зловонната тиня на греха се свързват неизменно в поезията на дядо Серафим с повика към покаяние - дълбоко и всеобхватно, искрено и честно (пред Бога и пред самия себе си). Осъзнаването на греховната природа на човека, разкриването на неговата устременост към злото и на слепотата му за собствения му отвратителен лик, не е достатъчно - нужно е лекарството на покайните сълзи, мехлема на вярата в силата на извършеното от Спасителя изкупление, пластира на покайната изповед: "Под шепота тих на молитва покайна/ аз плача, жадуващ спасение" ("Покаяние").

Ако трябва да се обобщи коя е основната особеност на поетическия свят на арх. Серафим, бих я определил така: това е сърдечното и изстрадано лично взаимоотношение на лирическия Аз с една Личност, Която отговаря на всички желания и копнежи в неговия дух, Която е предмет на всички полети на душата му и надежда във всяка безнадеждна ситуация, негова единствена гаранция, че ще даде желания плод - Личността на Бога ("Към Бога").

*

В поезията на арх. Серафим има и друга съществена особеност и тя е, че това до голяма степен е поезия във вазовска "премяна". Ако приемем, че смисловото ядро на тази поезия е христоцентрично, вазовските теми и мотиви и онези художествени изразни средства, които напомнят Вазовата стилистика, ще бъдат по-скоро нещо вторично и не толкова съществено по отношение на главното, което вече беше изтъкнато. Все пак ми се струва важно да погледнем и към тази страна от художественото творчество на християнския поет, за да видим какво печели и какво губи то от вървенето в стъпките на един голям литературен предходник и в традицията, създадена от него (подобно следване отблизо на завещаното от Вазов се наблюдава и в творчеството на двама други съвременни християнски поети-монаси - митр. Иларион и мон. Валентина (Друмева). Дали вървенето в стъпките на именития Предходник в поезията ще съвпадне с вървенето в стъпките на Христос и ако да - в какво и докъде?

Ще започна с онези теми, мотиви и образи, които се считат за типично вазовски и присъстват в стихотворенията на дядо Серафим.

В поезията на арх. Серафим се срещат творби, напомнящи много и като внушение, и като интонация безрезервния и безкритичен пиетет към Русия в творчеството на И. Вазов. Най-показателно в това отношение ми се струва стихотворението, посветено на митрополит Климент (Васил Друмев). Изброявайки заслугите на известния книжовник и политик към българския народ, поетът изтъква като неотменна част от неговата образцова добродетелност следната му черта: "и беззаветно любеше Русия" ("На митрополит Климент Търновски"). Както и в останалите случаи, за които ще стане дума, в стихотворението на дядо Серафим се осъществява едно отместване от вазовския модел или първообраз (който е по-скоро събирателен, "извлечен" от много творби). Това отместване може да бъде определено като смислово преакцентиране, свързано с проникнатостта на поетическото творчество, което разглеждаме, от православно-християнския светоглед. Ако за Вазов любовта към Русия е логичен и естествен израз на признателността към "братята"-освободители, към по-големия славянски народ, протегнал ръка на по-малкия ("осемдесет милиона с нас!"), за арх. Серафим любовта на митрополит Климент към нея е от значение преди всичко защото това е страната, която се смята за крепител на православието. Знаменателният стих, който цитирах по-горе, се разполага непосредствено след характеризирането на възпявания в творбата герой като смел "поборник" за вярата, сравним с пророк Илия - като него той не е склонил глава пред "друговерците".

Друга черта в поетическото творчество на арх. Серафим, която е в линията на вазовската традиция, е широкото място, което се отделя на природните картини - тяхното присъствие издава усета на поета за красивото в природата и преклонението му пред тази красота. Както у Вазов и тук природата е място за почивка на душата, място, където тя се освежава и обновява. Но ако при Вазов Творецът понякога "липсва" или е трудно разграничим от своето творение, колкото и величествено да е то (Вазов не е последователен в това отношение, за него е важно да възхвали красотите на родната природа), почти няма творба за природата на дядо Серафим, в която да не е отдадена слава на Създателя - Той е трансцендентният Творец, властващ категорично и безапелационно НАД Своето творение: "Тук всичко е мощно: и хребети груби, води и скали!/ И над всичко е Бог!". Или на друго място, от същия стихотворен цикъл със заглавие "Водопадът":

Каква първична, дива хубост има
във този приказен планински кът!
Тук всичко ме към Господа въззима!
Тук болките и горестите спят!

Всички помним благоговейното отношение към майката и нейния светъл образ в поезията на Вазов. За автора на "Епопея на забравените" тя е тази, която е вложила в душата му любовта към родината и родното слово, която го е подкрепяла и насърчавала в началото на неговото поетическо поприще. Образът на майката в творчеството на арх. Серафим е не по-малко възвишен и светъл. Но този образ не се свързва с идеята за творчеството, а главно с невинното щастие на детските, юношеските и младежките години - щастие, непомрачено от грях и поквара и сътворено от присъствието на една обикновена жена, с необикновена духовна сила и с любящо сърце ("Майка ми", "Писмо до мама", също и "Една участ" - макар в това стихотворение да не се визира майката на автора). В поезията на дядо Серафим образът на майката не се "приплъзва" символно по посока на родината - неговите контури, макар и трудно уловими от дистанцията на времето, си остават достатъчно отчетливи и неподатливи на подобни символизации. Когато образът на земната майка е прекалено отдалечен, за да бъде извор на утеха за лирическия герой в неговата самотност и бездомност, той търси приют при една друга майка - Небесната ("Вечер в планината").

Патриотичните мотиви, разгърнати във вазовски дух и с вазовски замах, не липсват в творчеството на дядо Серафим. Може би най-характерно в това отношение е стихотворението "От връх Свети Никола", писано по случай освобождението на България от османско иго. Отгласите от "Опълченците на Шипка" са видни дори за едно не много набито читателско око:

И днес, кога сред буките вековни
ти бродиш по ония планини,
спомни си за героите чутовни...

Тук смисловото отместване от първообраза у Вазов ("и днес йощ Балканът/ щом буря захваща...") става чрез акцента, който се съдържа в последния стих на цитираната строфа и на цялото стихотворение: "и на светеца благ се поклони!". Светецът, самият св. Никола (на когото е кръстен върхът) се нарежда "до храбреците с огнено лице" и в решителния момент подкрепя "кръста" в борбата му с "полумесеца". Затова призивът за поклонение визира него, а не "героите чутовни" - борците за народна свобода, за които читателят трябва да си спомни. Колкото и да е силен патриотизмът в сърцето и в поезията на арх. Серафим, той никога не стига до подмяна на Бога с родината (както видяхме вече, не България е над всичко, а Бог), на християнските ценности - с чисто светски (и в този смисъл на светците - с героите).

Умението на дядо Вазов да предава атмосферата на всенародните празници не липсва и на дядо Серафим. Но при него празничното, с незначителни изключения, е свързано преди всичко с двата най-големи християнски празника - Рождество и Великден, събитията, които отбелязват тези празници, слави той и душата му се слива с радостното ликуване на цялата вселена:

Роди си Бог! Славете Го!
Христос е тук! Срещнете Го!
Сторете Му в душите място!
Сърцата превърнете в ясли!

("Роди се Бог")

След като споменах някои от главните сходства и различия между двамата автори, свързани с теми, мотиви и образи, типични за поезията на Вазов, трябва да добавя и наличието на архаичните словоформи в стихотворенията на арх. Серафим, а също и стриктното спазване на класическото стихосложение. В поезията на арх. Серафим се срещат възприеманите отдавна от читателя като архаизми думи татък, тамо, нийде, такваз, де, ний/вий, веч, найдат, тез, кат (вместо като), сал (вместо само) и др., не е рядка употребата на прилагателни, окончаващи на -ий (напр. надземний), срещат се и съществителни, окончаващи на -ье (напр. безсмъртье, разпятье), които са физиономични за поетическия език на Вазов (някои от последните съм се опитал да избегна, където това е било възможно, в процеса на редактиране на стихотворенията). В поезията на дядо Серафим няма творба, включително и от преводните, която да е издържана в свободен стих, творба без традиционните, най-често пълнозвучни рими. И в това отношение той остава докрай привърженик на стария стил и на едновремешния поетически календар в новобългарската поезия.

*

В заключение може да се каже, че поезията на архимандрит Серафим е поезия христоцентрична, издигаща Твореца и милееща за Неговото творение, поезия на копнежа по святост и на борбите за нейното достигане. Макар и поезия до голяма степен "облечена" във вазовска "премяна", тя продължава да говори на мнозина от съвременните читатели, защото извира от сърце, предадено на Бога и изпълнено с Неговата благодат, с Неговия мир и с Неговата любов.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Архимандрит Серафим (Алексиев). Избрани стихотворения. София: Правосл. изд. "Св. апостол и евангелист Лука", годината на излизане не е отбелязана. [обратно]

2. Мисля, че читателят ще приеме да титулувам архимандрит Серафим и като "дядо Серафим" - не просто защото православната традиция го предполага, но и поради факта, че тази своеобразна титла му приляга особено, без да носи при него някакви отрицателни значения. [обратно]

 

 

© Калин Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2008, № 5 (102)

Други публикации:
Християнство и култура, год. VI (2007), бр. 1 (20), с. 90-98.