Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕЩА С ДВАМА ВЪЗРОЖДЕНЦИ

Калин Михайлов

web

Написването на тази статия е предизвикано от появата на две книги за забележителните фигури на Мутеви - Елена (1829-1854) и Димитър (1818-1864), книги, които ни "връщат" техните образи и дело във времена, силно различаващи се по дух и нагласи от възрожденските. Патосът, движил авторката на първата книга, произтича всъщност от въпроса с какво личностите и делото на тези възрожденци могат да ни послужат днес (Младенова 2012). Солидният том, който включва и цялото книжовно наследство на Е. Мутева, достигнало до нас, е най-всеобхватният досега изследователски труд, посветен на Мутеви и особено на Елена Мутева, българката, изявила се първа на книжовното поприще. Втората книга събира статии от конференция, провела се в СУ "Св. Климент Охридски" през юбилейната за двамата възрожденци 2014 г. и провокирана в значителна степен от изследването на Марина Младенова (Елена и Димитър 2017).

Редовете, които следват, няма да са рецензия за излезлите книги, в строгия технически смисъл на тази дума, който предполага добросъвестно и последователно изброяване на всичко заслужаващо внимание от съдържащото се между първата и последната им страница. По-скоро ще се опитам, опирайки се на направеното, да потърся, извлека и очертая онези измерения в личностите и делото на Димитър и Елена Мутеви, които ни карат отново и отново да се връщаме към фигурите им, с оглед и на това, че 2018 и 2019 г. също се явяват юбилейни за тях1.

Движейки се назад във времето, читателят се потапя в епоха, която веднага му прави впечатление със своята динамичност - черта, която сродява процесите в нашето Възраждане с аналогични процеси в градовете на Западна Европа и особено в Италия по време на Ренесанса. Ще очертая само три щриха, които имат отношение към сюжета на настоящия текст. Ако се обърнем първо към личностния план, забелязваме, че българският XIX век се характеризира с голяма мобилност, оказала се възможна за търсещия възрожденски дух дори при затруднени семейни обстоятелства (тук нямам предвид обичайните придвижвания на големи групи от хора, най-често в пределите на самата Османска империя или отвъд нея, мотивирани изцяло с търговско-икономически причини). Характерен в това отношение ми се струва примерът с художника Николай Павлович (1835-1894), автор на известна литографска поредица по романа на А. Велтман "Райна, българска царкиня", преведен от Е. Мутева и издаден през 1852 г. Въпреки че остава рано без баща и е прибран от роднини, "първият български академичен художник" (както го определя Е. Налбантова2), успява да постигне високо за онова време образование, доразвивано и обогатявано постоянно - "виждаме" го да пребивава във Виена, Мюнхен, Одеса, Белград, без да броим "прескачанията" му до Дрезден и Прага и престоите му в Букурещ, Крайова, Цариград, Русе и на други места. Тази типична за епохата мобилност, продиктувана и от търсенето на средства за съответното начинание (в случая с Н. Павлович - за неговите художествени проекти), граничи понякога с куриозното. В биографиите на други двама възрожденски деятели, чиито съдби имат общо със сюжета за Димитър и Елена Мутеви, четем, че се замонашват, след което, без да се споменава, че са се размонашили, се заемат със светска по характера си дейност, макар и "на ползу роду болгарскому", като че ли това е най-естественото и закономерно развитие на нещата. Такъв е случаят с бащата на Н. Павлович, Христаки Павлович, с духовното име Хрисант (иначе с прякор Дупничанина), а също и с опонента на д-р Мутев по въпросите на образователно-просветното дело в Болград - Сава Радулов (на спора им е посветена статията на Ю. Николова "Панакидата и философът"). Независимо от маркираното своеобразие (Б. Пенев нарича Павлович-баща "своеобразна личност"), може да се твърди, че обща черта на всички възрожденски деятели е тяхното дейно родолюбие, което още от Паисий спряга неразделно "род и език". Казаното се отнася не само до хората, които са се занимавали с интелектуален труд като Христаки Павлович и Сава Радулов, т.е. за учителите, книжовниците, просветните дейци. То важи и за занимаващите се с бизнес - като търговците Евлоги и Христо Георгиеви, допринесли, знайно е, не само за създаването на първия и най-престижен български университет, но и за много други съществени образователни начинания по онова време. В контекста на сюжета за Мутеви трябва да се отчетат особено техните заслуги за изграждането на печатната база на Централното училище в Болград - върху тях обръща внимание в статията си О. Маждракова-Чавдарова3.

Вторият щрих, който трябва да се вземе предвид, има отношение към териториално-политическата динамика на епохата. Както отбелязват изследвалите условията и перипетиите около основаването на Централното българско училище в Болград (Болградската гимназия), ситуацията в този град и в цяла Бесарабия е белязана с нестабилност, с преминаване на територии от една юрисдикция към друга, особено след края на Кримската война, когато "[...] победената Русия е принудена да отстъпи част от територията си на съседното, васално на Турция, княжество Молдова." (Н. Караиванов). Цитираният автор насочва по-специално вниманието ни върху кървавите събития в Болград по времето на директорстването на Д. Мутев4, при които молдовската власт подавя с насилие мирни демонстрации на бесарабските българи в града, принудили голяма част от тях да се преселят, за пореден път, в друга държава, руската (тогава, днес - украинска), и така да се превърнат в "таврийски българи".

Към картината на социокултурната ситуация, в която се подвизават двамата възрожденци - Елена и Димитър Мутеви, трябва да се прибави един последен, съвсем немаловажен щрих: историята на калоферския род Мутеви е белязана от трагичен фактор с име туберкулоза: коварната болест покосява един след друг близките на Елена и Димитър, като се започне от рано напусналия ги баща Стефан - когато "Еленка" е едва на шест. Някои, като сестричката им Теофани, си отиват невръстни, други като самата Мутева - след едно многообещаващо начало. Най-големият брат Димитър доживява до ненавършените 46 години и напуска този свят в разцвета на своите творчески сили, оставяйки единствения известен наследник на семейството, чиито по-сетнешни дири се губят сред догадки и противоречиви архивни сведения. Най-малкият брат Никола угасва млад, вероятно някъде в Италия, където е отишъл да учи музика. След 1861 г. се губят следите на средния брат Христо Мутев, към онзи момент на възраст около 41 г. Съвсем допустимо е туберкулозата да е основният фактор за преместването на Мутеви в Одеса5, във всички случаи, ще повторя пак, тя слага своя тежък отпечатък върху цялата им семейна история, но е добре да я видим и като житейско предизвикателство пред Димитър и Елена, не задължително само в негативен план.

Подобен обществено-политически и семеен контекст предполага бързо израстване и ранно съзряване от поставения в него човек, който иска да се развие като целенасочена и отговорна личност. Социалната динамика може да подпомогне подобен процес на индивидуално съзряване, но нито го предполага задължително, а още по-малко го обуславя. Предизвикателствата пред възрожденците не са предимно от технологично естество, като голяма част от предизвикателствата пред нас днес; те обаче са свързани с взимането на решения, които имат трайни последици за цялата, формираща се тогава национална общност на българите. Един пример е достатъчен тук: ако д-р Мутев не се бе решил да откликне на поканата да оглави Централното училище в Болград, нямаше да го има и плодът от делото му, който не е престанал да се умножава до наши дни (красноречиви с визуалния си език са приложенията към откриващата сборника от 2017 г. статия на М. Младенова на стр. 40-51). Пред заплахата от постоянно и сякаш осезаемо надвисналата смърт човек може да стане или максимално лекомислен, или максимално мъдър, духовно прозорлив. По всичко изглежда, че при двамата Мутеви, Димитър и Елена, се е случило второто.

Преди да премина към личностите на брата и сестрата, трябва да направя уговорката, че от гледна точка на принципното делене на възрожденската интелигенция на "революционери" и "просветители" (на тази опозиция, очертана ясно още от Б. Пенев, се позовава Б. Гринберг), няма съмнение, че Мутеви и кръгът около тях - и в Одеса, и в Цариград, когато става дума за Д. Мутев - определено принадлежат към вторите, макар да е ясно, че категоричните разделителни линии обикновено се прокарват пост фактум, от историографията, и че моментът, за който става дума, е ранен, от гледна точка на целенасочените национално-освободителни опити на българите6. Цел на настоящия текст не е да коментира кои в крайна сметка са се оказали "по-прави", просветителите или революционерите, заслужава си обаче да се отбележи следната горчива следосвобожденска констатация на поета сатирик и философ Стоян Михайловски от неговите "Метаполитически апофтегми", която визира съмнителните съзидателни способности на народи, освободени в социално-политически план, но недоузрели в духовно-нравствено отношение, т.е. недостатъчно подготвени за свободното си битие: "Преждевременна промяна в общото дело е по-вредна от произволите, против които е насочена; събаряй, когато имаш вече материал за ново градене" (Михайловски 1987: 552).

С какви черти ни впечатлява личността на Д. Мутев? От онова, което съвременниците му си позволяват да споделят, или от което можем да прочетем между редовете, си личи, че имаме работа с въздържан и улегнал човек, който не умее да се тика с лакти напред и който очевидно обмисля внимателно и детайлно нещата, преди да се заеме с тях. Тази втора черта на характера му се откроява на фона на друга личност от близкото обкръжение на Мутеви в Одеса - Н. Геров, при когото разстоянието между идея и изпълнението ѝ е минимално и най-добре се изразява чрез хубавия израз "речено-сторено". Съвсем не е изключено и е близко до ума, че нуждата от повече време за обмисляне при д-р Мутев се е дължала не само на темперамента му, а и на крехкото му здраве.

Високата ерудираност на Димитър Мутев никой не е поставял под съмнение - негова е "първата българска дисертация по физика, защитена в Берлинския университет още през 1842 г.", дисертация, поставила основите на научните изследвания по метеорология у нас, както отбелязва В. Андреев, а, пак според същия автор, голяма част от застъпваните в нея възгледи не са загубили актуалност и до днес. М. Младенова обича да цитира епитета, който съвременниците "прикачат" към името на Д. Мутев - "дълбокоучен". Във време, когато средностатистическият човек на Балканите е ползвал освен родния си език, турски и гръцки, обкръжението на д-р Мутев е респектирано от деветте (а според други десетте) езика, с които си служи той. Възниква въпросът могъл ли е д-р Мутев да "пласира" своята висока ерудираност по най-добрия възможен начин, като се има предвид спомената по-горе черта на характера му - въздържаността. Краткият отговор гласи: могъл е, когато са го поканвали, за да заеме една или друга длъжност. Той е чакал да го поканят и за оглавяването на "Български книжици" в Цариград, и за директорското място на Централното училище в Болград, а може би и за професорската катедра на някой европейски университет, каквото предположение се прокрадва в книгата на М. Младенова. Напълно разбираемо за деликатен човек като него, при това болнав, но който добре е знаел цената си. Трябва да се подчертае обаче, че поканят ли го веднъж и убеди ли се той, че поканата си заслужава, д-р Мутев се заема да действа, с цялата енергия, с която разполага, като е готов да работи на широко поле, със замах, воля, предприемчивост. Мнозина подчертават, че е всеотдаен в работата си, до изтощаване - и в "Български книжици", и в Болград, навсякъде.

Да се спрем за кратко на единствената портретна снимка на д-р Димитър Мутев, достигнала до нас (публ. е на с. 259 в книгата на М. Младенова). От нея ни гледа човек със сериозно и по-скоро вглъбено изражение на лицето, с източени като цяло черти, с все още черна коса и внушителна брада, висок и слаб, в европейско облекло. Облегнал се е на парапет в античен стил, като дясната му ръка е подпряна на самия парапет, а лявата е пъхната в джоба на панталона му, което прави така, че горната му дреха, прилична на сюртук, леко да се отваря от едната страна. Портретът внушава у зрителя усещане за авторитетно присъствие, но не напълно застинало в "строгостта" си (може би заради свободния жест на лявата ръка), за идеалистична нагласа с възможен "аскетичен" уклон, за философска натура с интерес към различните измерения на битието, не само физическите, но и духовните. Позволено ни е да дадем малко повече простор на въображението си тук, като се има предвид, че - за разлика от Д. Мутев - при Е. Мутева не разполагаме дори и с една фотография, единствено - с "портрети по въображение", може да се каже и по интуиция, по-стари и по-нови, като поредицата е открита още през 1973 г., от шестгодишната тогава по-малка дъщеря на М. Младенова.

Димитър Мутев е първопроходец в много отношения, не само във вече споменатите. Затова, когато някой се опита да постави под въпрос делото му, може да отреагира ревниво и болезнено. Такъв е и случаят със Сава Радулов, когато директорът на Болградската гимназия отговаря не както ни изглежда, че би (му) подобавало: д-р Мутев държи да опровергае писмено обвиненията в разточително ползване на стаи в сградата на училището за нуждите на семейството му и критиките за самата организация на учебния процес в него, прибягвайки до саркастичен тон и служейки си с обидни квалификации към своя предполагаем опонент С. Радулов (според Ю. Николова Мутев отговаря на анонимна статия, излязла в "Цариградски вестник"). Интересно е, че част от обидната тежест на някои от квалификациите има отношение към една от особеностите на епохата, които засегнах в началото на моя текст: "Тежко и горко, кога разпопен монах съди за нрави и поведение [...]" (Николова 2017: 126). На това място напълно подобава да се каже, че с Димитър и Елена Мутеви ние имаме пред себе си фигури на светли възрожденски личности, не на светци, затова не бива и да ги мерим с абсолютен аршин. Човешките им кривици ги доближават до нас и правят градивното в примера им по-възможно за следване.

Д-р Д. Мутев показва качества и на добър организатор: в Болградската гимназия той успява да привлече и задържи добър екип от високообразовани учители, с университетско образование. Не на последно място в първия постоянен директор на Болградската гимназия виждаме човек с достойнство. Достойното му поведение проличава най-ярко при "трагичните събития" в Болград през 1860 г., на които посвещава своята статия Н. Караиванов: д-р Мутев не губи самообладание пред лицето на произвола и неправдата, не се бави да предприеме необходимите и възможни постъпки пред молдовските власти и пред европейската дипломация. От пресъздаването на ситуацията и реакцията на участниците в нея става ясно, че Д. Мутев е уважавана публична личност, чието мнение се търси и цени, а застъпничеството му за определена кауза има тежест. Както заключава Н. Караиванов, до голяма степен благодарение на директора на Болградската гимназия кървавите, неоправдани с нищо репресии на молдoвските власти в Бесарабия не остават потулени, както властимащите са се надявали.

Разбра се, че Д. Мутев създава семейство, но тежки удари се стоварват и там - първото му дете, дъщеричка, умира невръстно. Все пак той живее най-дълго от всички Мутеви с по-изявен, засвидетелстван творчески потенциал - двадесет години повече от "Еленка", ако не смятаме брата Христо, който се отдава на административни занимания и кариера, и от един момент нататък се "загубва" от полезрението на изследователите. Логично е да предполагаме, че този по-дълъг творчески път е създал и по-добри предпоставки за цялостна реализация на заложбите, с които Бог е обдарил калофереца Д. Мутев.

Да обърнем още внимание на делото на Д. Мутев като първопроходец. Дейността му, посветена на сп. "Български книжици" (1858-1862), чийто "действителен основател" и първи редактор се явява (на плодотворната му дейност на този пост е посветена статията на Т. Тодорова), се отличава със замах и визия. Главèн и посрещнат с голямо уважение от Общината на българската книжнина в Цариград, той се стреми да спазва стриктно уговореното със своите възложители, като пише по една авторска статия за всеки брой. Както подчертава Т. Тодорова, той издига списанието до авторитетен глас на българското възрожденско общество в Цариград, правейки от него "модерно, съвременно списание". Въвежда в него обзор на книжовната продукция и наченки на библиографски позовавания. Превежда съществена част от романа "Чичева Томова колиба" на Х. Б. Стоу, една от малкото американски белетристични книги по онова време, за които редакторът на "Книжиците" е предполагал с основание, че ще предизвика жив интерес от страна на по-будните читатели на списанието. За разлика от орязаните с идеологически "ножици" издания на романа на Стоу след 09.09.1944 г., незавършеният превод на Мутев, правен най-вероятно от оригинала, но с "държане под око" и на версията на руски преводач, се опитва да предаде адекватно всички културни реалии, които характеризират тогавашния американски контекст. Той е първи сполучлив в много отношения опит да се претвори на български знаменитата творба на американската авторка аболиционистка, като се намерят подходящи езикови съответствия и на чуждоконфесионалния езиков пласт в творбата (с този въпрос се занимава по-специално младата изследователка М. Пилева, не само в статията си от сборника за Мутеви).

Трябва да се каже, че независимо от усилията на тоталитарната цензура, романът на Стоу не загубва съвсем, дори в орязания си вид, своето основно послание с християнски заряд, затова все пак съм благодарен, че сме разполагали с превода на писателката А. Каменова. Тъкмо тя, както свидетелства книгата на М. Младенова, е сред малцината, изиграли съществена роля за възкресяване на паметта за Елена Мутева. Наистина неведоми и чудни са Божиите пътища.

Като първи директор на Централното училище в Болград д-р Димитър Мутев създава високи критерии за обучението, със стриктно разделение на предметите и изискване за отлична квалификация на учителския състав (висше образование). Радетел е за по-комплексно и задълбочено образование, не само с пряка утилитарна насоченост, и тук е зърното на принципния му конфликт със Сава Радулов, за който вече стана дума. Създава библиотека и печатница, където са издадени най-много от възрожденските ни книги на български език. Показателно е, че след Освобождението на България повече от двеста души от възпитаниците на Болградската гимназия се включват в изграждането на новата българска държава (Ст. Дойнов). Вероятно не по-малка от всичко това е заслугата на Мутев за общата атмосфера в семейството и "моралното влияние" (не в смисъла на Алеко) върху по-малките братя и сестрата "Еленка". Както подчертава нееднократно в своята монография М. Младенова, тази споделена среда се оказва питателна и плодотворна в много отношения: става дума за споделяне на идеи и позиции, на четива и впечатления от тях, на замисли и начинания. Няма съмнение, че на нея се дължи до голяма степен и образуването на така наречения Одески литературен кръг, в който ролята на Мутеви изглежда централна (между по-известните имена на възрожденци, причастни в една или друга степен към този кръг, обикновено се споменават В. Априлов, Н. Геров, Д. Чинтулов, И. Богоров). Да обобщим: става дума за благоприятна семейно-роднинска среда, но и за среда на единомишленици, на приятели с близки въжделения и нагласи. Далеч сме от времето, което привилегирова изключително "соловите акции" - и тогава, и днес, дори при много талантливо изпълнение, те могат да се окажат ялови, ако стабилната "екипна" поддръжка отсъства. Което, както вече бе изтъкнато, не предполага индивидуална безотговорност, а напротив - в добрия вариант мобилизира докрай усилията на личността, вписвайки ги в руслото на общностния стремеж.

Как се очертава личността на Елена Мутева на широкия социокултурен и по-тесния семеен фон, който вече имаме пред очи? Тъй като не разполагаме с нейна снимка или портрет от натура, налага се да се доверим на "словесния портрет" (М. Младенова), "нарисуван" от руския филолог славист Виктор Григорович. Срещата между учения и едва петнадесетгодишната тогава Е. Мутева е негова среща и с първата българка; тя се състои през 1844 г. и оставя незаличимо впечатление у Григорович, за което свидетелства не само уловеното в дневника му впечатление от вида и излъчването на девойката, но и фактът, че думата "среща" е написана с главни букви. Ще приведа част от записа в дневника на учения, от 20 юли на същата година, цитиран по-пълно в изследването на М. Младенова - откъс, в който намираме словесния потрет на Мутева: "Тази среща ме възнагради за всички неудоволствия. Миловидна, естествена, достатъчно разговорчива, но има какво още да се желае." (подч.м., К.М.).

Оскъдните и най-често косвени сведения за живота на Е. Мутева принуждават изследователите ѝ да си служат с догадки, предположения и нетрадиционни методи (каквито са например потретите ѝ "по въображение"), за да ни представят образа на тази забележителна за времето си българка. Но след като сме прочели словесния портрет, оставен от Григорович, в едно нямаме основания да се съмняваме - и Еленка ще да била като брат си: деликатна, но с подчертано достойнство. Неслучайно всичките ѝ "портрети по въображение" ще подчертават съчетанието от изящество и някакъв вид аристократизъм в излъчването ѝ. Плюс още нещо: неуловимото и оставащо за дълго в съзнанието обаятелно и благотворно въздействие на присъствието ѝ върху тези, с които се среща и с които общува (и тук нямам предвид само Григорович). Всичко това говори за дълбок и интензивен вътрешен живот на личността ѝ, който окръжаващите я са могли по-скоро интуитивно да възприемат и оценят. Трябва също така да се има предвид, че на Е. Мутева не са липсвали нито идеи и възгледи по въпросите, обсъждани в кръга на по-възрастните, с които общува, нито кураж да ги споделя в хода на общуването с тях. Основание за подобно твърдение намираме отново в срещата с Григорович: както е отбелязала М. Младенова, младата девойка успява да убеди университетския учен славист (тогава той е на 29 г.) в "невъзможността да се слеят в едно сръбският и българският език".

Можем да заключим, че и Елена Мутева е в не по-малка степен първопроходничка от брат си, при това в един мъжки свят, който я приема на равна нога. Ако все пак трябва да се степенуват заслугите ѝ на културното и литературно поприще, вероято повечето изследователи биха приели следното низходящо градиране: преводачка; поетеса; фолклористка. Понеже споменах, че не само Григорович е бил обаян от присъствието и интелекта ѝ, тук, може би, е мястото да добавя, че тя се явява вдъхновителка (муза) на "първия новобългарски поет" Н. Геров (Д. Леков). Дълбоката ѝ християнска вяра също впечатлява съвременния изследовател, независимо че във времената, за които говорим, хората биха били впечатлени повече от феномена на неверието. Трудно ни е обаче да си представим - и за нея, и за брат ѝ Д. Мутев - как биха могли да извършат това, което са извършили, в толкова съкратени житейски срокове и при такива трудни обстоятелства, без подкрепящата ги благодатна сила, която само вярата в Бога може да даде на човека. Вярата, поставена в самата основа на живота и делото на един човек и затова достойна за определението "дълбока", за разлика от онази, номиналната, която бързо отпада, когато дойдат предизвикателствата и изпитанията.

Нека да конкретизираме малко параметрите на делото, извършено от Е. Мутева. Въпреки спомената по-горе градация на заслугите ѝ, бих започнал съвсем пристрастно, с приноса ѝ в поезията. Малкото поетични творби, които тя ни "завещава" (две сигурни и една - но не коя да е! - предполагаемо нейна), я поставят на равнище, поне равно с това на Найден Геров, а може би и по-високо, от гледна точка на постигнатото като звучене - както на фона на едва прохождащия тогава новобългарски книжовен език, така и от гледна точка на днешния възприемател. И одата "Бог", и стихотворението "Басня" (това са двете идентифицирани със сигурност творби на Е. Мутева), включвани многократно в различни антологии на българската литература, като се почне с прочутата "Христоматия" на Вазов и Величков от 1884 г., ѝ осигуряват безспорното място на първа българска поетеса - не само по хронология, но и заради несъмнените поетични достойнства на тези произведения, открояващи се сред творбите на останалите "първи стихотворци" с жива и естествена образност и с език, близък до читателя, с непосредствено чувство и специфичен български колорит. Ако обаче Е. Мутева се явява наистина автор и на текста на песента "Рождество Христово" (позната повече като "Тиха нощ, свята нощ"), тогава този факт, сам по себе си, ѝ е осигурил по-дълъг и траен живот чрез словото, отколкото на който и да е друг книжовен труд - неин или на брат ѝ.

Да кажем сега няколко думи и за преводаческото дело на Елена Мутева, на което авторите на статии в сборника от конференцията, посветена на Мутеви, са отделили много внимание. Изследователите са единодушни, че преводите на Е. Мутева са допринесли изключително много за утвърждаването на новобългарския книжовен език и то на онази тенденция, която ратува за опирането му върху народните говори. Нейните преводи на популярната на времето повест на Александър Велтман "Райна, българска царкиня" (появил се през 1853 г., малко повече от година преди смъртта ѝ, видял седем издания, драматизиран от В. Друмев и по-сполучлив от "конкурентния" превод на Й. Груев) и на "Турски приказки" (публикуван посмъртно от брат ѝ в "Български книжици" през 1858 г.) са четими и в някаква степен четивни и днес.

По отношение на приноса на Елена Мутева като първа българска фолклористка може да се каже сравнително малко, като най-вероятно причината е в загубения (или - да се надяваме - все още неоткрит) архив на Мутеви, от който редакторът на "Български книжици" е вадил онова, което е преценявал като готово и подходящо за публикуване. Две неща изглеждат безспорни в това отношение: че Е. Мутева се е занимавала със събиране на народни умотворения (знае се, че преписва две български народни песни за Григорович и кои са те) и че е ценяла високо източната приказна традиция, богата на фолклорни елементи, което обяснява както захващането ѝ с превода на "Турски приказки", така и превеждането на предговора към същия сборник, където се аргументира нуждата от подобни творби за тогавашната аудитория.

Малко преди края на този поглед към две силни и знакови възрожденски личности, поглед, който стъпва върху свършеното от изследователите по закъснялото, но все пак състояло се възкресяване на паметта за тях и делото им, ще се опитам да рекапитулирам накратко и отзвука от това възкресено присъствие в социкултурното пространство у нас и в чужбина. От "прощъпулника" през далечната 1973 г., когато в Калофер, родния град на Мутеви, се честват 120 години от изявата на първата българска поетеса в културната история на България, до днес, когато предстои да посрещнем 200 години от рождението на Димитър Мутев и 190 години от рождението на Елена Мутева (през 2019 г.), вървенето в дирите на двамата възрожденци е ставало с различни темпове, но не е пресеквало. То продължава през всички десетилетия до края на миналия век: тук - статия в многотомен речник, там - препубликуване на поетични творби на Е. Мутева в авторитетна антология, другаде - романизирано повествование за Мутеви и техния кръг. Резултатите от усилията на М. Младенова още по комунистическо време да издири в Украйна следи от пребиваването на семейство Мутеви там не изглеждат много насърчителни, но насърчителна е съпричастността на хората на място, тяхната отзивчивост и желанието им да помогнат, неизразимата с думи и пораждаща се спонтанно симпатия към една чужденка, която търси дирите на друга чужденка, водена от необяснима любов към познатата-непозната своя съотечественичка, любов, преодоляла бариерите на времето и пространството. Има нещо интригуващо и нещо свръхестествено във всичко това. Ето защо не е за учудване, може би, че новото столетие ще донесе и нови отрадни факти, свързани с Мутеви - нямам предвид само появата на двете книги, които провокираха този текст (и свързаната с тях конференция в СУ "Св. Климент Охридски"), по-скоро визирам "цялостното завръщане на Елена и Димитър Мутеви в обществената памет" (М. Младенова) чрез откриването през 2012 г. на гроба на д-р Димитър Мутев в Болград и възстановяването на "надгробието" му, чрез тържествените чествания там и в Одеса, чрез панихидите, посветени на паметта на двамата възрожденци, чрез създаването на нов портрет на първия директор на Болградската гимназия и редица др. прояви и начинания в България и в Украйна.

Накрая е редно да се запитаме какво от делото на Димитър и Елена Мутеви надживява преходното и конюнктурното, характерно за тогавашната историческа ситуация, за да се превърне в жив и вдъхновяващ пример за нас, техните потомци, които живеят в освободена България? Ако оставим настрана нуждата от преосмисляне, актуализиране и преформулиране на националния идеал от Възраждането и нагласите ни по отношение на него (нещо, на което настоява с основание Е. Димитров в своята книга "Памет. Юбилей. Канон" от 2012 г.), можем да твърдим с голяма доза увереност, че голяма част от вложеното (главно от Е. Мутева) в "сградата" на българския книжовен език и от посятото (главно от Д. Мутев) на полето на науката и образованието има всички изгледи да пребъде. Остава актуален за нас и примерът им за дейно родолюбие, за общност от единомишленици, които преследват заедно една мечта и един висок идеал. Които отдават самоотвержено силите и знанията си (кой колкото му е дадено) за духовния и културен напредък на своето отечество. Без да забравят обаче, че науката, още повече претендиращата да е "просветена", не зачерква вярата в Бога, тъй като се ситуира не срещу, а "подир Божието слово" (Д. Мутев, в статия за метеорологията в "Български книжици"7). Този "завет" на "дълбокоучения" д-р Мутев, който през следващите десетилетия ще бъде престъпен от мнозина, ни е още по-нужен днес, когато тенденцията към секуларизация на знанието продължава сигурно да води обществения живот към предели, отвъд които всяко завръщане, включително и закъснялото, може да се окаже невъзможно.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Както отбелязва в своя рецензия за сборника Е. Налбантова, "[...] 2018 и 2019 г. са също юбилейни за титулярите - навършват се 200 години от рождението на Димитър Мутев и 190 години от рождението на Елена Мутева" (Налбантова 2018). [обратно]

2. В друга своя рецензия, за изследването на М. Младенова, поместена в самия край на сборника. [обратно]

3. Впрочем трудно е да се постави граница между търговци ("бизнесмени"), от една страна, и книжовници, от друга. Примерът с личности като В. Априлов и Н. Палаузов, които са били и едното, и другото, го доказва. [обратно]

4. То се простира между октомври 1859 г. и смъртта на Мутев през 1864 г. [обратно]

5. Според М. Друмева причината е в набеза на кърджалийски орди, опустошили Калофер, но това обяснение игнорира престоя на семейството в Пловдив, откъдето то се отправя за Одеса (Друмева 2016). [обратно]

6. Все пак имаме "на хоризонта" дейната фигура на Г. С. Раковски, чиито първи революционни опити се датират обикновено към началото на 40-те години на века, а пътят му се "пресича" с този на Д. Мутев в усилията и на двамата за устройване на Болградската гимназия. Активният период, в който се съсредоточават творческите усилия на брата и сестрата Мутеви (научни, художествени, образователни) се разполага между 40-те и началото на 60-те години на деветнадесетото столетие. [обратно]

7. През 1862 г. под редакцията на Д. Мутев излиза превод на една забележителна книга от италианския писател Силвио Пелико - "За длъжностите на человека". Тази книга има огромно въздействие върху тогавашната младеж и показва ясно какви са духовно-нравствените приоритети в човешкия живот - по отношение на любовта, авторитетите, приятелствата, опазването на душевната и морална чистота на младия човек, който иска да води богоугоден живот, в полза на другите и на самия себе си. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Друмева 2016: Друмева, Маргарита. Да посееш свобода. Спомен за Димитър Мутев. // Свет, 2016, бр. 6 <https://www.svet.bg/%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%BC> (08.12.2019).

Елена и Димитър 2017: Елена и Димитър Мутеви: ранните пътища на българската модерност. Сборник с материали от научна конференция. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2017.

Михайловски 1987: Михайловски, Стоян. Божествен размирник. Философска поезия и проза. София: Български писател, 1987.

Младенова 2012: Младенова, Марина. Елена Мутева 1829-1854. Едно закъсняло завръщане. София: Артграф, 2012.

Налбантова 2018: Налбантова, Елена. В чест на един знаменателен юбилей. // Проглас, 2018, кн. 1, 105-106.

 

 

© Калин Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Портал "Култура", 02.10.2018 - I ч., 05.10.2018 - II ч.