К. С. ЛУИС: ДА НАМЕРИШ СВОЕТО ИСТИНСКО АЗ

Калин Михайлов

web

"и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност,
а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра"
(Фил. 3:9)

"Колко досадно еднообразни са били всички големи тирани и завоеватели;
колко прекрасно различни са светците."
(К. С. Луис. Обикновено християнство)

Кой не познава притеснението, че ако приеме за пътеводни някакви "готови истини", ще загуби себе си, т.е. ще се обрече на безликост? Че с прегръщането на определен светоглед ще загърби своята неповторима индивидуалност и ще се венчае за еднообразието на скуката и сивотата? Не ни ли пречи най-много това притеснение да направим решителната крачка - не към готовите истини или идеи, а към една Личност, която ни очаква и която не е "облякла" Своето очакване в застинала маска, тъкмо защото ни открива Лика на Самия Живот, непредвидим и пълен с изненади?

В своите книги френският антрополог Р. Жирар твърди, че човек е устроен да подражава на определени поведенчески модели и начини на реагиране. И понеже не можем да избягаме от нашата устроеност, единственият сериозен въпрос, който се поставя при това положение не е дали можем да не подражаваме на някого, а на кого подражаваме. Казано другояче, въпросът е кой задава актуалния ни модел на подражание - може би някоя поредна психологическа, социална или философска теория и неизбежно несъвършените човеци, които стоят зад нея? Или един съвършен Създател, Който знае най-добре слабостите ни, но знае и нашия потенциал, вижда онези същества, мъже и жени, които е замислил и сътворил и е предназначил да бъдат сходни с образа на Сина Му?

Мисля си, че този фундаментален за всяко човешко същество въпрос занимава активно съзнанието на английския писател и богослов К. С. Луис (1898-1963) и то не само във времето от началото на 40-те години на XX век, когато неговите радиобеседи постепенно оформят съдържанието на една от най-популярните му книги - "Обикновено християнство" (Mere Christianity). Затова в следващите редове ще се опитам да погледна към художественото творчество на Луис, като изходя от едно основно питане, формулирано така: какво означава да намериш себе си, да се родиш за своето истинско аз и да останеш при него?

* * *

Представата, че човек трябва да намери своето истинско аз, предполага, че съществува и не-истинско, измамно или фалшиво аз, което може да бъде разграничено от истинското. Как художествените текстове на Луис ни представят едното и другото аз на човека?

Книгата, която събира на едно място най-много образи на фалшивото аз на човека, е "Великата раздяла" (The Great Divorce) (Луис 2002). Макар и повлияна от съвременната научна фантастика, според признанието на самия автор, тази творба трябва по-скоро да бъде мислена през средновековния жанр "видение за пътуване в отвъдното", на който са задължени Данте и Дж. Бънян. Една бърза съпоставка с Дантевата "Божествена комедия" веднага откроява разликата между интенциите на двамата автори. Ако напредването на следовника на Вергилий през трите области на отвъдното - Ад, Чистилище и Рай (според католическите богословски представи) - е свързано с все по-голямо обезплътняване на "сенките", които той среща, за да се стигне до почти прозрачната ефирност на обитаващите райските селения души, при Луис перспективата е обърната. Обитателите на Сивия Град, на които е предоставена еднократна възможност за пътуване до страната, която може да бъде назована Страна на Сянката на Живота, констатират, че в сравнение със Сияйните хора, които ги посрещат, и със самата природа на тази страна, те се отличават с липса на плътност, стигаща до прозрачност. При първия си реален сблъсък с непознатата действителност героят-разказвач прави открития, които го ужасяват: той не може дори да превие стъблото на маргаритката в краката си, камо ли да я откъсне, а едно "нежнозелено буково листо" се оказва по-тежко от чувал с въглища. В своята немощ пред плътната и тежка материя на тази страна и в уязвимостта си от нея (всеки малко по-голям плод на тукашните дървета би могъл да ги смаже), слезлите от автобуса пътници се оказват призраци или привидения в буквалния смисъл на думата - призрачни и почти прозрачни същества, чийто единствен шанс за промяна е да пожелаят плътността, да изберат и приемат субстанциалността, която им липсва. Подобна постановка на нещата показва, че основната идея на Луис не е да гради и предлага теологически конструкции, алтернативни на съществуващите, а да онагледи художествено същността на човешкия избор между Ада и Рая, като избор между несводими един към друг светове и състояния. Ето защо Учителят на героя, шотландският писател Дж. Макдоналд (неговата роля в повествованието е аналогична на Вергилиевата при Данте), се стреми да го предпази от всяко нездраво теологическо любопитство: "Това, което те интересува, е същността на избора, и можеш да наблюдаваш избора, който пътниците от автобуса правят". Т.е. интересът на повествованието е съсредоточен върху това разказвачът да изясни за себе си и да изяви за нас, читателите, мотивацията на избора между Рая и Ада, а в някои от случаите - и неговите последици за съответния герой или героиня. Същината на избора се състои в това дали персонажът приема или отказва възможността да остане в светлата и просторна Долина, за да получи плътност и да се отправи към привлекателните Планини в далечината (при това краката му ще продължат да заякват, тялото му - да се уплътнява), или предпочита да се върне обратно в летящия автобус и в Сивия Град, където всичко е илюзорно, дори самите къщи, които обитателите му "конструират" със силата на своето пожелание.

За повечето от призраците, дошли заедно с разказвача от Сивия Град, става ясно, че ще откажат да останат или клонят към това да откажат, макар за някои да не е абсолютно сигурно, че ще го направят - на автора не е дадено да присъства на всяка развръзка. Защо мнозина от тези, които имат реален шанс да изберат Рая, решават да го откажат? "Подслушаната" серия от диалози между "лъчисти хора" и "фантоми" довежда читателя до убедителен отговор: избиращите Ада привидения предпочитат да останат при своето лъжливо аз, при фалшивия образ, който са изградили за себе си - търпеливо и с вложение на всичките си сили, воля и амбиция. Ето някои от по-ярките и типични случаи, над които Луис ни кара да се замислим и които се врязват в паметта на читателя: жената, която иска и тук да й дадат съпруга, за да може да продължи да го контролира и моделира според представите си за кариера и успех в обществото; "самоотвержената" майка, която се е вкопчила в своя починал син и в миналото си с него като в единствен смисъл на съществуването; художникът, предпочел естетическия поглед към живота и изобразяването на отблясъка от небесната реалност, което е създало някога репутацията му, пред самото Небе; епископът, с мислене и вяра, увредени от рационално-спекулативните абстракции и от понятийния език на либералното богословие; и не на последно място, нахаканият мъж, някогашен шеф на фирма, тероризирал психологически своите подчинени, който смята, че престоят в Рая му се полага и се чувства онеправдан от факта, че в подстъпите му го посреща един "долен" убиец, чието единствено и твърде обидно в очите му предимство е молитвата му към Бога за милост и прошка. За тези призрачни хора избирането на небесната радост и пълнота означава отказ не само от един фалшив образ, но и от "призрачния" фундамент, върху който са градили своето съществуване. Трябва да отбележа, че елементи (можем да ги наречем "проблясъци") от истинското аз на призрачните хора се появяват при всяка една от срещите им, защото самото приближаване на Сияйните хора до тях вече ги прави малко по-видими, по-плътни, отколкото са били дотогава.

Сред всички срещи, на които присъства героят-разказвач, се откроява срещата между Сара и Франк, тя изглежда най-показателна за начина, по който Луис гледа на човешката личност и на нейния съдбовен избор. Затова ще се спра малко по-подробно на тази среща, разположена в 12. и 13. глава на книгата. Сара Смит се появява сред процесия от светли Духове, тя е съпроводена от своите духовни синове и дъщери, а от фигурата й се излъчва радост и красота, блика величава простота. Първоначално авторът си помисля дали не вижда самата Божия Майка, но, както му обяснява Учителят - макар тази жена да е "една от великите", той дори не е чувал нейното име, защото "земната слава и славата тук са две напълно различни неща". Интересно е, че дори животните, които са влизали в съприкосновение със светлата Дама по време на земния й път, са някак "очовечени" и приобщени към вечното й битие и по силата на този факт имат дял в нейната небесна слава (това впрочем е една от любимите тези на Луис, свързана със съдбата на животните).

Какъв контраст между бликащата от светлина, живот и пълнота на битието фигура на Сара и онова, което е останало от личността на нейния съпруг Франк, когото тя е дошла да посрещне! Останките от личността му са "разпределени", по-точно би било да се каже разполовени, между два образа, свързани с верига: Трагика е висок и слаб призрак, който напомня на разказвача "посредствен актьор от любителски театър", а Джуджето, което го управлява чрез веригата, е не по-голямо от маймунка на латернаджия. Едно от забележителните неща в тази среща, на което обръщат внимание изследователите на Луис, е, че през цялото време на разговора между двамата съпрузи Сара се обръща единствено към Джуджето, което, от своя страна, предпочита да дава думата на Трагика. Как да си обясним пренебрежителното отношение на светлата Дама към Трагика и привилегироването на Джуджето, това "студено, сбръчкано създание" с писклив глас и незадоволими претенции? Как да си обясним факта, че Дамата дори не се погнусява да се наведе към противното създание и да го целуне?

Вероятно трябва да търсим отговора в мотивацията на всеки един от Сияйните хора-посрещачи: заговаряйки онова, което е останало у човека от неговото истинско аз (колкото недостатъчно малко, немощно и уродливо да е то), да насърчи волята в това истинско аз, да я "уплътни" и усили, та дано човекът пожелае някак да отхвърли робството, под което изнемогва, и на което толкова държи. Може би любовта, която струи от Дамата "като течност, обливаща тялото й от всички страни", ще докосне оцелялото от истинското аз на съпруга й и ще го "събуди" за възкресение... За съжаление Джуджето не успява или по-точно не пожелава да оползотвори дадената му възможност, макар да се поддава за миг, сякаш против волята си, на тържествената и в същото време непринудена радост, която носи Сара със себе си и която тя му предлага да сподели с нея. За момент то дори се издължава малко на ръст, но твърде скоро любовта към мелодраматичните пози от миналото, към ласкаещите себелюбието словесни и други жестове и към опитите за изнудване чрез чувство за вина, които са специалитет на Трагика още от детските години на Франк, надделяват - гласът на малкия призрак повече не се чува, въпреки че Сара продължава да се обръща само към него. Затворено в своята немота и непреклонност, Джуджето все повече се смалява, докато не изчезва съвсем под ужасения поглед на разказвача, който има чувството, че Трагика, прибрал вече ненужната верига, го е погълнал.

Така финалът на срещата между Сара и Франк изгражда внушение за ясно очертана дилема: човек или избира да отвори вратата за "цялата радост във вселената", като пусне веригата, с която се държи за своя фалшив "двойник" - говорител, или решава да се остави да бъде погълнат от него, живеейки докрай с илюзията, че държи ситуацията под контрол и я направлява.

* * *

Епизодът със Сара и Франк показва, че освобождаването ми от фалшивото аз, от "трагика" в мен, не е нещо, което мога да осъществя самостоятелно, без помощ "отвън". Трагикът е упорито и нагло същество и дори да реша да пусна веригата, той не изчезва автоматично от хоризонта на моето съществуване. Аз трябва да умра напълно за неговото присъствие и за навика ми да прибягвам винаги до него, за да мога наистина да се превърна в този, който съм призован да бъда. Болката при това умиране е свързана преди всичко със срам и чувство за немощ, с нравствено страдание. За да изрази смисъла на случващото се с човешката личност преображение, Св. Писание си служи с образа на събличането - аз трябва да съблека фалшивото, старо аз и да облека истинското, новото - да възкръсна за онова мое най-дълбоко и съкровено аз, което се появява и укрепва в съприкосновението и диалога с абсолютната реалност на Бога, в досег с Неговото свято и любящо присъствие, пълнотата на което Сара и другите "лъчисти хора" само изявяват и към което "препращат".

Струва ми се, че в художественото творчество на Луис събличането на лъжливото аз е изобразено най-убедително чрез историята на Юстас, герой от романната поредица за вълшебната страна "Нарния" (Луис 2005). Впрочем тази история показва добре, че в умирането за фалшивото аз има болка, но има и голяма утеха - като при жената, която се мъчи в родилни болки, но се утешава, когато поеме в ръце дошлия на бял свят младенец (срв. Йоан 16: 21).

Юстас е юноша, братовчед на Едмънд и Люси Певънзи, двама от четиримата основни герои, които читателите на "Хрониките" (а вече и зрителите на филма по "Лъвът, Вещицата и дрешника") познават от предишни техни приключения в Нарния. Озовал се против волята си заедно с Люси и Едмънд в чудния свят, за който те копнеят отдавна и който за него е само добър повод за подигравки, Юстас трябва да се изправи лице в лице с едно нежелано и некомфортно пътешествие, да изпита истинския му вкус. А приключението неизбежно го изправя и срещу собствения му неприятен характер, който го превръща в непоносим товар за околните. Целта на смелите пътешественици, събрани на един кораб от принц Каспиан, младия господар на Нарния, е да бъдат издирени седмината лордове, които някога чичо му, узурпаторът Мираз, е прогонил от кралството. В името на тази цел смелите пътешественици са готови, ако се наложи, да стигнат до самия Край на света, а един от тях, храбрият мишок Рипичийп, е склонен да провери дори какво има отвъд този Край.

Очевидно е, че в тази атмосфера Юстас, свикнал на специфични удобства и придобивки на цивилизацията (между тях и наличието на британски консул навсякъде, където се наложи), няма да се почувства на място. От момента, в който се озовава на борда на кораба, до попадането му на Острова на дракона, неговото поведение контрастира с поведението на всички останали членове на екипажа. Вечно недоволен от всичко и настроен против всички, той е като болен от фикс-идеята, че все някой му мисли злото, или във всеки случай, че няма такъв, който да му мисли доброто (теза, която много лесно може да бъде опровергана от грижовното и топло отношение на Люси към него). Ако трябва да откроя основните черти на характера му, сигурно бих тръгнал от самосъжалението, особено видно в неговия пътешественически дневник, който се занимава изключително и само с окайване на собствената му персона. Убеждението, лежащо в основата на това всепобедно чувство при Юстас, може да бъде изразено по следния начин: другите не ме зачитат, не ме оценяват и признават, както заслужавам. Освен че крие много гордост и себепревъзнасяне, подобно убеждение води героя и до завист, чийто механизъм на пораждане и действие не е труден за описване: другите, тези "малоумници", които не знаят какво правят и закъде са тръгнали, явно имат качества, които аз не притежавам, но много бих желал да притежавам; но тъй като не мога да ги придобия, най-добре да им дам превратни имена - например ще нарека смелостта, инициативността и всеотдайността глупост, ще кръстя доблестта нахалство, а грижата за общото благо ще третирам като дребнавост. Така, макар и понякога несъзнателно, при Юстас действа с пълна сила един духовен закон - че човек особено добре предполага и назовава в другите собствените си слабости. Като прибавим към всичко отбелязано неговата раздразнителност и твърде разпространената в наши дни нагласа "всички са ми длъжни", картината, обрисуваща основното в облика на момчето, изглежда почти пълна. Вероятно развитието на всички споменати черти е благоприятствано от стерилната в духовно отношение домашна атмосфера, в която е израснал Юстас и за която романът намеква - от неговото семейство на "много напредничави и съвременни хора", в което се носи "специален вид бельо" и не се четат истории за приключения, а само книги с информативен и практичен характер, лъха на хигиена, издигната в култ, и на деловита посредственост.

Казаното дотук обяснява защо, преди да попадне на Острова на дракона, братовчедът на Едмънд и Люси е на светлинни години разстояние от онази противоотрова срещу огорчението, злобата и завистта, която Луис определя, на друго място, като способност да се радваш на сътвореното от теб така естествено и пълно, без надценяване, но и без подценяване, както би се зарадвал, ако го бе сътворил някой друг - Юстас все още не е способен да съ-твори каквото и да било, в която и да е област на живота.

И сега нека да си представим как този досаден за себе си и за околните герой, преживял морска болест, буря и недостиг на провизии, попада след дългото, уморително и непривично за него плаване на един спокоен остров, където може да си открадне "заслужената" почивка, за която другите изобщо не помислят. Отправяйки се незабелязано от тях към вътрешността на острова, той се озовава в малка долина с езеро, където наблюдава с ужас последните мигове от живота на един дракон и - за да избегне проливния дъжд, който започва да се сипе от небето - решава да се приюти в пещерата му (защото не е чел "подходящите книги" и не знае, че приютяването в драконски пещери е опасно). Там, напълнил джобовете си с диаманти и полегнал върху съкровищата на дракона, със златна гривна на ръка (която говори за алчността му - щях да забравя това негово "качество", но малката ми дъщеря ми го припомни), той е надвит от умората и заспива, за да се събуди като огнедишащо същество, с мощна опашка и прилеповидни криле. Хубавото на цялата ситуация е, че новоизлюпеният дракон успява сравнително лесно да разкрие на своите благородни, страдащи от липса на злопаметство другари, че той и Юстас са едно и също лице и успява да се включи, според драконските си сили, в работата по възстановяване на кораба и по набавянето на провизии. Проблемът идва в навечерието на отпътуването: как огромният и тежък дракон ще бъде качен на сравнително малкия кораб и с какво ще го хранят по време на пътуването?

Този проблем може да бъде разрешен задоволително само чрез "събличането" на Юстас от драконския му облик и Луис ни разказва тъкмо това - как момчето се освобождава от своята чудовищна обвивка. Разказът за освобождението му е поднесен ретроспективно, през погледа на самия бивш дракон, и в присъствието на онзи, който може да го разбере най-добре - Едмънд. Защото, ако Юстас е бил просто "магаре", както казва някогашният поклонник на локума, самият той се е проявил преди това (има се предвид случилото се в "Лъвът, Вещицата и дрешникът") като истински предател.

Макар великият лъв Аслан, "син на Императора отвъд морето", да е инициатор на събличането още от самото начало, той не попречва на Юстас да предприеме едно предварително обречено начинание - да се опита да съблече сам драконовата кожа, преди да влезе в обширния кладенец, приличен на "кръгла вана с мраморни стъпала", където Лъвът го е завел, за да се изкъпе. Три драконови кожи се обелват от тялото на Юстас, но всеки път, още преди да е успял да влезе в прозрачно чистата вода, крайниците му отново се покриват с познатите твърди и отвратителни люспи. Едва тогава съзнанието на Юстас е готово да "чуе" думите на Аслан: "Ще трябва да ми позволиш да те съблека". Готово да разбере и приеме, че трябва да позволи да бъде съблечена и последната му кожа ("много по-дебела, по-тъмна и по-възлеста от предишните") - независимо от режещата болка, проникваща чак до сърцето му, а след това да се остави Аслан да го потопи в кладенеца, което също е болезнено (поради повишената след "обелването" чувствителност) и накрая, след като е възвърнал човешкия си облик, да се остави да бъде облечен в новите дрехи, с които се явява пред Едмънд. Съблякъл "кожата" на своето драконско аз, Юстас е започнал да става едно "различно момче", и макар лечението му да не е приключило, най-важното е, че е започнало.

* * *

Струва ми се, че моят поглед към художествения свят на К. С. Луис, макар и твърде бегъл, потвърждава тезата, че независимо от разнообразието в жанра, литературните творби на Луис са движени, както и богословските му трудове, от едно желание - да изявят реалността на всичко, което е хубаво, истинно и добро, защото има своя източник в Бога, а в това "всичко" се включва и реалността на нашето собствено аз. Или, казано с думите на един от любимите на Луис писатели, Дж. Макдоналд, неговия наставник във въображаемото му пътешествие в Отвъдното: "Има само едно добро нещо и това е Бог. Всичко останало е добро, когато гледа към Него, и зло, когато отвръща погледа си от Него".

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Луис 2002: Луис, К. С. Великата раздяла. София: Нов човек, 2002.

Луис 2005: Луис, К. С. Хрониките на Нарния. Т. 5: Плаването на "Разсъмване". София: Книгоиздателска къща "Труд", 2005.

Калин Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Християнство и култура, год. V, 2006, бр. 2-3 (18-19), с. 75-82.