Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПРОТЕСТ В ПОП-КУЛТУРАТА

Калина Даскалова

web

На първи август 1971 г. в "Медисън Скуеър Гардън", Ню Йорк, се е състоял първият по своя вид и пропорции благотворителен концерт. Събитието е инициирано от Джордж Харисън, който кани супер група (Боб Дилън, Ерик Клептън, Ринго Стар). Концертът събира близо двеста и петдесет хиляди долара за Бангладеш, а продажбите от записа и до днес прибавят средства към фонда на Джордж Харисън към УНИЦЕФ. Събитието се отличава с още необикновени моменти - първото изпълнение на Харисън на живо след раздялата на бийтълсите, първата поява на Клептън в тежкия му период на силна наркотична зависимост (известен е припадъкът му на сцената и свестяването, за да продължи шоуто), първото излизане на сцена и за Боб Дилън в уединения му период. А две години по-рано, през 1969 на фестивала в Удсток, Джими Хендрикс е постлал пътя с историческо изпълнение - неговата силна и страстна интерпретация на химна на Америка "Star-Spangled Banner" ("Знаме, обсипано със звезди") се превръща в повратен момент за 60-те години на миналия век.

От 70-те години на миналия век американските рок и поп изпълнители засягат много от сериозните социални и политически проблеми в песните си - войната във Виетнам, расизма и фанатизма, екологичните кризи, всички прояви на социална несправедливост. Благотворителни концерти ("The Concert for Bangladesh", "Live Aid", "Farm Aid", "Live 8"), отделни хитове ("Do They Know It's Christmas", "We Are the World") и мощни кампании като "Да направим бедността история" ("Make Poverty History"/"ONE") все още продължават да трупат милиони средства и да ангажират вниманието на милиарди хора по света. Радио хитове като "What's Going On" на Марвин Гей и "Give Peace a Chance" на Джон Ленън отстояват присъствието на изпълнителите и автори на популярни песни като нещо повече от шоумени. А тогава повечето от тези звезди са били черните овце на популярната култура - наркомани или алкохолици (най-често и двете), които обаче придобиват статус на символи на протестните движения, възпламеняват масите, които чрез тях проектират мощно всеобщото си негодувание, то излиза на сцената, за да бъде разпространено на глобално ниво. Водачи със смели виждания осъзнавали неограничените възможности на поп-културата, която набирала скорост, воювайки за свое място през 60-те. Тя и нейната музика са каналите, през които в края на 20. век се провежда общото недоволство, търсят се граждански права и равноправие, посочват се военните престъпления, ужасите на глада, екологичните заплахи, безработицата, тероризма.

След Втората световна война обикновеният човек излиза на предна линия. През петдесетте и шейсетте се сформира Движението за граждански права, водено от Мартин Лутър Кинг и подкрепено от Джон Кенеди. През седемдесетте войната във Виетнам е заменена за любов, оръжията за цветя от хипитата, а през осемдесетте Източна Европа е обрулена от ветровете на промяната, които събарят Берлинската стена. Светът показва желание за действие, което да обърне хода на нещата. Постмодерните времена са белязани от глобална агресия, разчленени, бедни, но с неповторимата възможност да включат мощното средство на поп-културата в похода за подобрение на света. С достъпността си този безпрепятствен прилив на информация спомага за разбуждане на общото съзнание. Поп-културата тръгва като освобождаващ момент - хората са на улиците и изказват нуждите и вижданията си. Тя пътува по-бързо от елитарната култура, достига по-надълбоко от академичната лекция, преговаря по-добре от политическата реч. Нейната пластичност й позволява да се адаптира към специфичността на дадено време и й дава универсално влияние, засягащо хора от различни класи. Личното започва да се превръща в обществено, вътрешният свят е изваден на светло. Мисълта на Маршал Маклуън "Медията е посланието" ("The medium is the message") е все така валидна - човешката дейност се оформя от медиите, хората са подтикнати, дори принудени да посрещнат грозните факти или биват въвлечени в утопичността на вярата в повсеместната промяна и един по-добър свят. В днешно време дори политиците използват механизмите на шоубизнеса, за да стигнат до масите.

Формите на поп-културата придобиват уникален статус и ценности отвъд своята изначално забавляваща функция, градят на по-високо, което добавя към денотационните и конотационните им измерения. Отделно от символичното съдържание на тяхното послание, самите те се превръщат в символ на дадено движение, кауза, дори епоха или събитие, споявайки необикновената връзка - сплав на публичното и личното, с обърнат знак. Машината на поп-културата, която принципно преработва личното в обществено, тръгва на заден ход - в поп-протеста виждаме как публичното става лично с цел да се удари най-дълбоката струна, обща за всички хора - стремежът към мирно, свободно, справедливо и хармонично съществувание. Протестът чрез поп-музика също така намира здрава основа в "Seven Pillars of Popular Culture" на M. Fishwick: публиката е "демос" - едновременно цел на посланието и негов инициатор, изразявайки се, тя споделя вярвания и отношения ("етос"), "героят" е или шумният невъздържан рок изпълнител, или подобната на светец фигура-мечтател като на Мартин Лутер Кинг и Джон Кенеди. "Теос" - могат да са и божиите заповеди като "обичай ближния си", подети от хипи движението или крайни графити надписи като "Клептън е Бог" ("Clapton is God"). "Логос" - думата пристига с дълбоки текстове на песни и пламенни речи от улицата, "айкон" - чрез средството на телевизията милиони хора не само посрещат своите герои в домовете си, но също така пускат през прага си срамната безпомощност на човечеството пред бедността. "Митос" е вездесъщ и всевалиден - описва една утопично мирна планета - състояние, което трябва да се достигне с обединените усилия на всеки един от нас.

Поп-културата се бори да конструира желаната реалност през телевизионния екран и концертната сцена. Преговорите и диалогът под формата на музика и танц изглеждат далеч по-малко застрашителни и по-достъпни. Често пренебрежително квалифицирана като феминизирана култура, когато става въпрос за протест, масовата култура взима на въоръжение най-доброто от женските тактики за постигане на дадена цел - търпение и постоянство, решителност и страст, сила и балансираност, съпричастност и състрадание.

Като ново поколение политика, на масовата култура се гледа като на крещящо-безвкусна, устата и претъпкана със знаменитости. Основните критики върху този тип активизъм падат върху факта, че той е генериран от консуматорска инерция. Разкрасяването и опростяването на политиката са стигнали прекалено далеч за някои вкусове. Противопоставянето не идва като пряка реакция към социална несправедливост, но е изкуствено предизвикано, медията се явява продължение на собственото "аз", както го определя Маршал Маклуън, създава илюзия за включване и ангажираност. Сега всичко е на пазара, социалните позиции и активизъм се равняват на покупателна сила - като се придобиват различните търговски продукти, съпровождащи протестните кампании - билети за благотворителен концерт, музикални записи, тениски с лозунги, разноцветни силиконови гривни. Излиза, че икономическият принцип "продай себе си" се прилага дори към гражданските позиции и личните мнения на човека. Кампаниите все повече се комерсиализират, въвличайки всички възможни медии (печатни, телевизионни, електронни), с участието на високоплатени знаменитости, които се къпят в хуманистичния ореол на своята допълнителна реклама. Стереотипните образи се утвърждават - горките развиващи се страни и техните народи, които не могат да се справят сами, митът за големия американски брат, които ще се притече на помощ на слабите и низвергнатите, политиците като демони на злото и сляпата привързаност към активистите-знаменитости.

Дали поп-културата е заменила социалното самосъзнание? За много от младите хора гражданското неподчинение е останало само като черно-бял образ от кадри с Махатма Ганди и Мартин Лутер Кинг, няма вдъхновяващи фигури като тази на Кенеди, които да насочват желанието на младежите за самоизява към социална промяна (Чи 2006). В днешната реалност, след 11. септември, президентът Буш твърди, че "националният ни дълг е да пазаруваме". Такова ли е поколението - безразлични консуматори, латентни активисти? Толкова ли е явна покупко-продажната му природа, че тя да изисква всяко дело да произведе печалба за личността или поне да доведе до изграждането на един готин, моден имидж. Парис Хилтън позира с тениска "Гласувай или умри!" по време на предизборната кампания в САЩ през 2004 и на журналистически въпрос дали се е регистрирала, за да гласува, отговаря, че не е знаела, че трябва да го направи, но тениската й харесвала, също така й харесвало как й стои.

Дали наистина това е едно клише от поколението на Стоунс и Бийтълс - че поп-културата успя да спре една война, че музикантите могат да бъдат вдъхновители за промяна? Някои вярват, че значимостта на протестната поп-песен си заслужава да се изследва, както и да се погледне на комерсиалното забавление като на инструмент за социо-политическа промяна (Френд 2003). По темата са написани множество статии, направени са документални разследвания.

"От началото на 20. век музикантите са се обединявали в името на човешките права да се противопоставят на войните, глада, корупцията, репресията, СПИН, апартейд, дълга на страните от третия свят. От единични песни, предавани от уста на уста, до претъпкани със знаменитости мулти-милионни благотворителни концерти, активисти като Джо Хил и Боб Гелдоф се изправят с песен, обединявайки разновидни групи хора чрез незабравимите си текстове и универсалната си музика" (Чък Ди 2005) е уводният текст на сайта на телевизионната документална поредица "Get Up, Stand Up: The Story of Pop and Protest" с водещ Чък Ди (член на политически ангажираната група "Public Enemy"). В предаването историческата роля на протестната песен се анализира и оценява, отбелязва се важността на поп-културата след поколението на конфликта във Виетнам.

Няколко феномена от съвременната поп-сцена могат да илюстрират казаното по-горе.

 

"Man in the Mirror" на Майкъл Джаксън

Песента е хит на 1988 г. и със своята формула - ритъм като при баптистка проповед, силна реторика на текста като при политическа реч, ефектът на госпъл-хора много прилича на протестните песни от времето на Движението за граждански права. А иначе е продукт на материално презадоволените времена на осемдесетте години и на символа на музикалната индустрия - "Краля на попа". Той обаче неведнъж подема щекотливата тема за социалните несправедливости в песните си (The Earth Song, Black or White, We Аre the World). "Man in the Mirror" е една от най-възторжено приетите от критиката негови песни. Ритъмът е плавен и мелодичен, белязан от драматични прагове в изпълнението на силния текст. Използването на госпъл-хор оттам насетне се подема от изпълнители като Марая Кери и Мадона.

Музикалната композиция, темата на текста и структурата на песента могат да бъдат поставени в контекста на традицията на протестните песни от времето на Движението за граждански права. Това са песни, целящи да създадат "единство, сила, идентичност" ("Protest Songs and Social Movements"), да създадат "чувство за обединение, което допада на психологическата нужда от сходство с други човешки същества" (Протест 2003). Авторът на статията "Протестни песни и обществени движения" изброява пет основни цели на пропагандната песен: да посочи проблем в обществото, обикновено по емоционален начин, да представи разрешение на този проблем, да затвърди ценностната система на прилежащите към движението, да привлече нови симпатизанти на идеята като апелира за съпричастност и подкрепа отвън, да създаде морална цялост и неповторимост в погледа към света. "Man in the Mirror" отговаря на тези пет условия - разкрива раните на обществото, вижда разрешението в личностната промяна, позовава се на общочовешките ценности на аудиторията, стреми се да я развълнува и накара да реагира, разчита на обединяващия елемент на мечтата за по-добър свят.

Текстът на песента е опростен; емпатичните стихове на припева, които съдържат посланието, се повтарят повече от три пъти; проектира се авторефлексивен образ на "мъжа в огледалото", който символично замества експлицитното "аз съм". Първите стихове са декларативни: "I'm Gonna Make A Change,/ For Once In My Life/ It's Gonna Feel Real Good,/ Gonna Make A Difference/ Gonna Make It Right"; те разкриват проблема, описват ситуацията, както и решеността на говорителя да я промени. От емоционалната връхна точка, когато хорът се включва, нататък песента прави внезапен обрат с настойчивостта на императивните изречения: "You Gotta Get It Right,/ You Got The Time/ You've Got To Stop It./ Yourself!/ I've Got To Make That Change,/ Today!". Последните строфи на текста прилагат синтактичния механизъм на паралелизма с още по-силна и рязка императивност: "Stand Up! Stand Up!/ Stand Up!/ Stand Up And Lift/ Yourself, Now!/ Come On!/ You Know It!/ You Know It!/ You Know It!/ Make That Change!", reminiscent of Martin Luther King’s "Let freedom ring...".

Драматическият ефект на протестните песни се съдържа в техния фин и все пак силен апел. Ключови думи описват драмата - "промяна", "време", "осъзнавам", "различие" и пр. На публиката е дадена цел, нещо за постигане - ценността на успеха, предизвикателството, единството функционира на едно вдъхновяващо ниво.

Видеото на "Man in the Mirror" е синхронизирано с емоционалния заряд на музиката и текста. Първото нещо, което спира вниманието, е, че няма никакви кадри с пеене на Джаксън (само някои редки снимки). Видеото е като документален колаж, включващ кадри от исторически събития, свободно свързани помежду си, по-скоро съшити, за да илюстрират концепта не с кохерентност, а с безжалостен израз. Така се осъществява градация на чувството, сродна с тази в развитието на песента.

Песента започва с минималистко въведение на музикалната тема, като гласът е съпроводен само със следващо ритъма щракане на пръсти - характерно за песните на Джаксън, но особено силно тук с приликата си с простотата на сърдечния ритъм. Проблемът e въведен - безразличието на човечеството към социалната несправедливост, недостатъците му и правенето на злини. Картините са мрачни и тъжни - глад, бедност, бездомност, безработица, потисничество, расизъм и сегрегация, безумията на войната, диктатурата, уличното насилие, гражданската конфронтация - картините се нижат една след друга в ескалиращата прогресия на прекомерното насилие и отчаяние, разнообразени с включвания на ярки фигури, които подчертават темата за очистването от греховете и виктимизацията (Мартин Лутър Кинг, братята Кенеди, Джон Ленън).

Музикалната кулминация е маркирана с включването на госпъл хор, докато визуалната кулминация избухва с ужаса на атомната сила, показана е действителна експлозия и Чернобилската катастрофа в момента, в който тоналността на песента се сменя в по-ведри кадри, изразяващи надежда и мир и изобразяващи позитивната насока - прогресивни политически лидери работят за единство и съгласие (Горбачов, Лех Валенса), многообещаващите резултати от взаимните усилия за подпомагане на африканския континет ("USA for Africa"), отново Мартин Лутър Кинг (който е единственият появяващ се и в трите нива на видеото - очевиден маркер за централността му в посланието на Джаксън), Махатма Ганди, Майка Тереза.

Третият дял на песента е удължена кода, която е визуално подчертана чрез наблягането на потенциала, важността и силата на обикновените хора - американските ценности са изведени на преден план в сцената със спасяването на детето (успехът изисква единност; уважението към полицаите), ролята на протестантската религия, влиянието на мирния социален протест, красотата на етническото различие в бъдещото поколение (деца от различни раси си играят заедно и се прегръщат), музикалните активисти и техните кампании ("Farm Aid" на Уили Нелсън, "Live Aid" на Боб Гелдоф), каузи за опазването на околната среда. Финалният кадър показва Земята от открития космос - отдалечен изглед, който настоява за оценяване на привилегията на живота.

 

Американската "ONE" кампания

През април 2005 в САЩ започва да се излъчва реклама с множество звезди, подкрепящи "кампанията ONE", която е американският вариант на "Make Poverty History" - британската кампания, провеждана с цел събуждане на съзнание и натиск върху правителствата за действие в посока борбата с абсолютната бедност. Включват се религиозни лидери (Pat Robertson и Frank Griswold), певци (между които Bono, P. Diddy and Jewel), различни актьори (Brad Pitt, Susan Sarandon, Al Pacino). В края на видеото гласът на Том Ханкс зад кадър прави изявлението "Ние не искаме вашите пари. Ние искаме вашия глас.", акцентирайки така факта, че това не е инициатива за набавяне на средства, а за съзнание.

Видеото ONE

Рекламата е изящно заснета, почти сякаш е видео на прецизен черно-бял режисьор. Но тук едноцветната атмосфера е далеч от търсенето на художествен тип въздействие. Черно-бялата опозиция функционира на основното ниво на простотата и минимализма в тон с повода, целта и концепцията. Участниците са облечени в неофициални чисто бели дрехи; фонът е смекчен до неутрално ненатрапчиво сивкав. Цялата тази обстановка рязко контрастира с ъгъла на камерата и острия точен ритъм на текста. Кадри в близък план улавят лицата на говорителите, създавайки чувство за задушевност, сякаш това е частен разговор очи в очи, който прониква в частното ни пространство, нахлува в него, за да ни ангажира. Никакви модни изявления, невероятни гримове или прически - фигурата на знаменитостта тук замества всеки обикновен човек, а специалният статус помага да се осигури широка телевизионна публика. В същото време добре известни лица говорят за силата на обикновените хора, усилвайки контраста - "сестра, учител, домакиня". Видеото е така монтирано, че текстът на посланието се появява на части (всеки говорител произнася малък фрагмент от изречението), които съставят цялото. Интервал от три секунди отбелязва смъртта на дете от крайна бедност (в друго видео от кампанията тези интервали са запълнени с безмълвно щракане на пръсти на звездите на всеки 3 секунди, като текстът е изписан с черни букви на бял фон), а цялостният ритъм на речта става трескаво оживен, с което акумулира напрежение. Общата дължина възлиза на минута, и то много впечатляваща. Продължителността е по-малка от тази на едно музикално видео, така че задачата е още по-трудна, но ефектът е по-силен - сякаш един кадър на откровение минава пред очите ни. "One person, one voice, one vote at a time" - силно се експлоатира американският мит за съвместното справяне - човешката разнородност, обединена в старата традиция "E Pluribus Unum".

Символът на кампанията е бяла памучна или пластмасова гривна - но дали актът на носенето й е истински активизъм, или символично отношение, което в последна сметка се превърна в доста модна тенднция за лятото на 2005. Критиката на кампанията е свързана още и със западния образ и третиране на Африка - още веднъж покровителствана като немощно, бавно развиващо се дете, което се нуждае от направляване и подкрепа. Оправдано ли е да се даде право на западни образовани хора да се намесват в общества, които не познават в дълбочина? Взима ли се предвид проблемът с корумпираните или слабите правителства в Африка? Преследват ли развитите държави други интереси като културна хегемония или нови пазари? Напливът от знаменити говорители повдига въпроса и за тяхната мотивация. Някои считат хуманността си за поредния PR-механизъм, който да им осигури публичност.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Чък Ди 2005: Chuck D. About the Program. // Get up, Stand up. PBS, 09.2005 <http://www.pbs.org/wnet/getupstandup/about.html> (06.06.2007).

Джексън 1988: Jackson, Мichael. Man In The Mirror. CBS 651388-9. 1988.

МакЛуън, Фиоре 1967: McLuhan, Marshall & Fiore, Quentin. The medium is the massage. New York: Bantam Books. 1967.

Протест 2003: Protest Songs and Social Movements. // Everything2, Apr 28, 2003 <http://everything2.com/index.pl?node_id=1456809> (06.06.2007).

Фишуик 1985: Fishwick, Marshall William. Seven pillars of popular culture. Westport, Conn.: Greenwood Press, 1985.

Френд 2003: Your Friends At Stylus Magazine. // Stylusmagazine, 14.04.2003 <http://www.stylusmagazine.com/feature.php?ID=45 (06.06.2007).

Чи 2006: Chi, Frank. Pop culture has replaced activism. // The Bowdoin Orient, March 31, 2006 <http://orient.bowdoin.edu/orient/printer.php?date=2006-03-31&section=2&id=4> (06.06.2007).

 

ИЗТОЧНИЦИ

 

 

© Калина Даскалова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.06.2007, № 6 (91)