СТРАННИЦИ В ЯСНИ НОЩИ БРОДЯТ

Йордан Калайков

web | Животописи

Странници в ясни нощи бродят (2)

От скута на тъмната нощ бавно и сакрално изплува кръглата, тъмночервена луна. Отвсякъде се просмуква черното и тогава те обхваща необясним смут и разколебаност. Винаги в такъв момент усещаш неувереност и започват да ти се привиждат призрачни спътници. Луната продължава крадешком да се издига и дискът й, станал пламтящо оранжев, започва бавно да избледнява. Тишината внезапно се раздробява и разпилява на късове от пронизителните крясъци на нощната бродница - кукумявката. Пълната луна сякаш издевателства над природата, като лее студената си светлина - равно и изтощително. Нощта разхищава своето време, но сякаш не свършва. Пълнолунието пренапряга докрай тънкостенния съд на човешкия живот и той се разтрошава, за да излее незабележимо оскъдното си съдържание. Плъзва и вятър - тънък, хладен, отначало като докосване, а после все по-настойчив и осезателен. Накрая писъкът му пробива слуха и се възцарява тревожна глухота. Тъмните очертания на дърветата, покривите, възвишенията сякаш се втвърдяват в застиваща безформена маса. Останал сам със себе си в нощта, вперил очи в светлика на луната, виждаш как тя подхваща игра на криеница с тежък облак - допълзял незнайно откъде. Навън като на шега е заръмяло, влагата постепенно превзема междините на житейските пространства и те заприличват на прясна, още мокра, зидария с очертани фуги около камъните. Тъмнината продължава да се стича на капки по ъглите на сградите, в канавките, по гърбиците на дърветата. Крайчецът на луната отново се е показал изпод завивката на облака. Остър писък разсича отново тишината и тя се разлетява напосоки. Някой сякаш се промъква дебнешком и всява смут в душите. Луната, тъмната нощ, вятърът, мокротата на преминалия дъжд, уханието на изпръхналата пръст, синият здрач, полегнал върху гърба на планината, дърветата, проточили сенки и запътили се по своя си път в дълга върволица, са зрими частици от вечността, до която само понякога успяваш да се докоснеш, безутешен и възторжен. Оглушал от пробойната на космическия вятър, започваш да разбираш неразбираемата дребнота на същността си - странник, който понякога броди в ясни нощи без път и посока. После се понасяш блажен от откритието в безкрая на крайното, наречено живот, озовал се пак лице в лице с тайнствената оранжева луна - тъй мълчалива, далечна и безучастна. Вятърът продължава да идва на талази като невидим прибой в дрезгавината на утрото. Здрачът побягва и се стопява все тъй безплътен и тайнствен. След нощта времето продължава да върви неумолимо нататък и разбираш неизбежно, че светът около теб не е вече същият. Животът, превъплатен в ден и нощ, които отминават шеметно, постепенно се отдръпва - като странник, пребродил набързо душата ти, нощно време.

Странници в ясни нощи бродят (1)

През май нощите са ясни и топли. Светликът на луната премигва с жълтото си око и докосва сънените борове, канарата, накичена с брадати мъхове и сребърни лишеи, сгушените в клонака птици. Земята диша кротко под савана на росата в очакване на утрото.

Във вълшебното царство на грейналите нощи палавият светлик подкарва стадо от игриви сенки. Каменният гръб на изтъняло пътче прорязва скалистата гръд на планината, а на самия ръб на канарата се чернеят стари борове. Възлестите им коренища пълзят наоколо, търсят опора и като не я намират, висят по камънаците, сякаш гигантски пипала на тайнствени чудовища.

През цялата зима севернякът пищя във върхарите на боровете и сега всичко ги боли - пропуква схванатата им снага, сякаш пъшкат и все гледат да се опрат един на друг. Светликът заподскача весело по тях, пропълзя отдолу, покачи се по раменете им, закръжи лудешки наоколо, заигра се с оределите им клони, побутна ги гальовно, нежно им зашептя, а усмивката му ги посипа с лъчи.

Разбудени, старите борове се надигат и тръгват във върволица. Кокалестите им силуети се изнизват бавно. Пристъпят един след друг по ръба на канарата, забиват пети в хлъзгавата й снага, приведени под тежестта на годините. Светликът отново ги подгонва развеселен, дипли свилата на мантията си и я мята навред, където мине.

От усоето полъхва тънък ветрец и дъхът му сепва залутаните бродници. Надвесени над бездната, те вкопчват възлести пръсти в скалата, а отдолу дими млечна мъглица. Камък полита с трясък, а от леговището му бликва бистра вода и засълзява по нащърбената канара. Скрит в клонака славей подхваща любовна песен. Светликът утихва прехласнато. Боровете и те бързат да приседнат уморени. Изведнъж крясък на кукумявка улучва като с острие флейтата на славея. Тя прелита безшумно и каца на най-високия бор. Там дълго се намества, върти глава, взира се в тъмнината и крясъкът й отново посича тишината. Ненадейно светликът попада в пламтящите очи на скитницата и тя побягва, сподиряна от него.

Зазорява се. Силуетите на боровете избледняват, упътени нанякъде. Само канарата се чернее още. Лунният светлик вече е заспал в небесното си леговище и само в съня си трепва, засмян в копнеж за ясни нощи.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.