ПОД СЛЪНЦЕТО

Йордан Калайков

web | Животописи

Под слънцето (2)

Мъртвило е запълнило всички цепнатини на живота и той е секнал. Юлските горещници са навалили земята и тя диша тежко, на пресекулки. Чак към четири ще дрънне черковното клепало и чак тогава слънцето неохотно едвам ще се е отместило на запад. Само дебелите сенки не са изсушени от жегата, а сякаш си имат плът, из която извира благодатна хладина. Ако в такова време човек погледне къщите, ще му се стори, че и те са живи - с душа и усмихнати.

Слънцето наднича за последно, а денят гасне дълго. Идва ракиеното време, когато мъжете ще отпиват бавно, улисани в приказки. Някои забравят да се върнат по къщите си, жените ги одумват, но ги чакат, докогато трябва, неподгънали крак, както е било от незапомнени времена. Най-после всички ще заспят и ще засънуват приказни сънища, в които няма нито лъскави возила, нито интернет, а земята не е раздрана от огради и синори, сякаш е самото небе приземило се, за да припомни безсмислието на всяка делба. Отгоре вселената, кротко усмихната, кима на уморените къщи, задрямалите дървеса и заспалите живини чак до утрото. В мига преди изгрева, слезлите и щъкащите из дворищата звезди от Голямата и Малката мечки се връщат на вече светлеещото небе, за да се стопят в лазура на новия ден, чак до другата нощ, когато отново ще тръгне по пътя си животът под слънцето.

Под слънцето (1)

Слънцето - вечно, и все тъй младо. Времето - невидимо, и все тъй неумолимо. Човекът на земята - пътник, и все тъй залутан. Обновлението извън нас и едновременно в нас. Ето я съдбовната рамка на съществуването - величава и страшна, недосегаема и зашеметяващо проста.

Тук, в делника, се чувстваш съизмерим и съпоставим с простите реалности около теб. Рождение, любов, приятелства, вражда, смърт - една малка вселена, общочовешка и много лична. Кръжим в тази вселена като майката земя, обречени и свободни да откриваме отдавна известното - едно и също за всички и неповторимо за нас. Старо и ново, ново и старо, дали това не е игра на думи, дали това не е удобна формула за означаване на всеобщото и непрекъснато обновление, наречено живот? Ако е така, новото е извън нас и въпреки нас, но и близо до нас и в самите нас.

Ако новото е докосване до различни реалности във времето, тогава то е в нас и съществува чрез нас. Изглежда всичко се повтаря отново и отново. В този кръг гледната точка няма значение, защото новото и старото непрекъснато разменят местата си под слънцето. Непрекъснато взаимно се предпомагат и зависят едно от друго. Какво ни остава на нас, смъртните? Да приемаме всичко такова, каквото е. Нека се радваме и страдаме по човешки тук на земята, защото тъй прекрасно е, на старите неща, които се случват под вечното слънце, да гледаме по новому.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.