ПАРИЧКА

Йордан Калайков

web | Животописи

Паричка (2)

Икиндия е. Слънцето е притиснало с пламтящата си плоча къщите и те са се смалили, сякаш полуразтопени и разкривени от маранята. По това време всичко живо се е изпокрило и чака да се изтърколи денят от нажежената паст на полудялото небесно светило.

Попреминал мъжага, целият в бяло като пременен, е приседнал достолепно на пейка под единствената рехава сянка в опоскана градинка. От време на време вади с отривист жест огромен, капаклия часовник и дълго се взира в него, сякаш за първи път вижда стрелките му. Вместо ланец в шепата му проблясва алтън, а под капака пожълтяла снимка на мома с черна като катран коса. После дълго намества часовника в джобчето отпред, сякаш придърпва завивка върху скъп човек, който е задрямал.

Денят като че ли се е запушил с гигантска тапа от пожара на жегата и не помръдва. Човекът в градинката е постлал вестник върху пейката, нахлупил е капата на лицето си и е полегнал. Затвори ли очи, все едно и също му се привижда. Край мъжката компания подскача зеленоока въртиопашка с катранена коса. Подскача и чурулика. Мъжете надигат оканиците с вино, очите им ще изтекат. После всички онемяват. Тръгва към него, къса един алтън от гердана на шията си, пъха го в дланта му и се кикоти. Обезумял, му се иска само едно - да я метне през рамо като шиле. Представя си как я хвърля на поляната и сам се хвърля като в яз...

Оттогава бяха се изтъркаляли шейсет лета. Никога повече не видя Зеленооката. Нататък, като всички, и той се задоми. Бог му отреди лична стопанка и го дари с деца. Те народиха свои деца. Очите му посрещнаха и изпратиха безброй изгреви и залези. Никога не се раздели с капаклията часовник и неговия ланец - алтън. Най-обичаше да притвори очите си...

Паричка (1)

Лъжиците бяха от алпака. Сега изглеждаха потъмнели, а отпред скосени от употреба. Неизменно ги слагаха на трапезата, сякаш нямаше други лъжици. По едно и също време Стария се прибираше от обиколката до бакалията, вестниците, кафенето. На едно и също място до вратата оставяше разкривените, изгубили отдавна формата си, обуща. Със старата си разменяха все едни и същи думи. Неизменно Стария изваждаше тумбестия си капаклия часовник. Когато щракваше капака на ланеца, грейваше жълта паричка. “За уроки е“ - твърдеше Старата. “Вятър работа" - възразяваше Той с грейнали очи. Казваше го с вид на човек, който е най-щастливият на земята. Паричката бе от момински наниз. Оттогава бяха изминали шейсет години.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.