ЛОШОТИЯТА

Йордан Калайков

web | Животописи

Лошотията (2)

Лошотията е като зъл пламък. Лумва внезапно от най-малкия полъх на разколебаност. Напада те, когато си застигнат от слабост, и дори вие, за да те сплаши. Знам по себе си. Най-напред езиците на този пламък подхващат дрехата ми и после превземат тленното тяло. Тогава нощем чувам самотни викове, по-скоро протяжен и тъжен вой. Сякаш вие предаден човек и воплите му потъват в душата като остриета. И не толкова викът-зов е страшен. Страшен е страхът от самия себе си, защото Лошотията те кара да се чувстваш самотен и забравен от света. Друг път ми се струва, че самият аз съм бил не дори зов, а само един неадресиран вик, отекнал зловещо в бездната на мъката. Някой път си мисля, че и викът не е мой. Тогава вярвам, че всъщност винаги съм долавял само ехото от нечий вик - нещо като кръстоска между вик и ехото му, прегърнати в един миг. И когато се опомня, се успокоявам, че тъй е било винаги, когато дръзна да се докосна до владенията на Лошотията, за да я възпра в похода й срещу добруването. През една безсънна, тревожна и дъждовна нощ се осмелих да попитам Бога как да привикна с Лошотията, след като тя е навсякъде. Изкушавах се да Го попитам и кога би простил на Дявола за лошотиите му. Сторих го, но отговор тъй и не чух. Помислих си, че и на Него му е трудно да каже: “Когато и той ми прости". А това би означавало признание за собствена греховност. Подобно на злокобно ехо, понякога долавям кикотенето на Лошотията през звънтежа на Неговия часовник, който отброява свършека на дните. А кладата на толкова поставени въпроси останали без отговор, все гори ли, гори. Накрая се пръкват съждения мутанти в неузнаваем и стряскащ вид. И при съжителството с Лошотията, струва ми се, че Го разбирам защо издига планини от изпитания пред нас, като не отговаря на въпросите ни. Мисля си обаче, че спасение има и то се нарича смирение и прошка. Мъчнотията е в това, че е трудно да се даде прошка, и два пъти по-трудно да се иска прошка. Разбирам Го, макар да зная, че най-трудно е да се живее без опрощение, когато по незнайни причини него нито го дават, нито го получават. Всъщност Лошотията свива гнездо в душите ни, обсебва ни и постепенно ни превръща в свои поданици на гнева и злодейството. В такива мигове разбираме, че сме оковани двойно - от неуловимата си обреченост и от нейната необяснимост. Сред безпътицата, в която ни запокитва Лошотията, не ни остава нищо друго освен да се смирим и успокоим напълно. Изглежда заупокойната молитва не е само за душите, преминали в отвъдното. Можем да я произнесем и за Лошотията или най-малкото да викнем по нея като по зло псе. Да я проклетисаме, защото подозираме, че се вселява в нас, за да ни обърка. Да ни оплете във въпросите, които са без отговор, да осуети прозрението за пореден път, да ни накара да вампирясаме накрая в безутешността на целомъдрието си.

Лошотията (1)

Животът се изниза, а не можах да вдигна ограда пред Лошотията. Тя можеше да прескочи, когато си поиска, и да заживее тихомълком с мен. От разграденото надничаше светът, измит и сресан, и както обикновено, нехаеше за неканената ми спътница.

Мъдри люде описваха Лошотията кога с рога, кога с козя брада, но от това не ми ставаше по-добре. Понякога дори ми се струваше, че чувам как тропат копитата й по плочника. По лицата на близките си разбирах, че те се бяха срещали вече с нея. Какво друго ми оставаше, освен да се усмихвам тъжно. Хората отгатваха мислите ми и прехапваха устни. Почти едновременно чувахме как някъде наблизо гостенката се кикоти и вместо да се развикаме и да я подгоним, се вторачвахме прехласнато, сякаш ни обладаваше прекрасна музика. Представяхме си как върти отривисто глава, как очите й святкат като остриета в здрача и как се е настанила помежду ни като съдница. После неизменно усещахме как сме готови да я следваме като слепци навсякъде, стига да ни даде знак. И аз като всички щях да вървя безпаметен подире й. Подозирах, че този път води към пъкъла, но дори не помислях да се отклонявам от него. Просто следвах пътя си - добър или лош, но избран от мен. Надявах се, разбира се, някой ден да застана пред неотваряните врати на щастието. От край време съм знаел, че ако стигна там, това непременно ще бъде през дъждовна вечер. Когато вратата се отвори, отвътре ще зейне бездна с пухкави, дъхави коси. През цялата нощ ще тлее огън, а по перваза на прозореца дискретно ще почуква дъжда. От край време съм знаел също, че и тук вече ще се е настанила Лошотията, макар да се прави на непозната. Познавам хора, които се заричаха, че я били виждали, сам аз много пъти съм го твърдял, но никой от нас не се наема да я опише как точно изглежда, нито пък през ум му минава да я анатемоса.

Животът безшумно и невидимо следва своя път. Отгоре чисто и спокойно свети небето и си мисля, че откакто свят светува има залостени врати с ръждясали брави и дори Бог не знае откога не са отваряни за щастието. Убеден съм обаче, че зад някоя такава врата, далеч от хорските очи, Лошотията ухажва щастието и те заедно стоят край догарящ огън, докато навън, в нощта, ръми.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.