КРЪГЪТ

Йордан Калайков

web | Животописи

Кръгът (2)

Крачим залутани. Някъде отиваме или се връщаме отнякъде. Разминаваме се без лица, неизвестни на никого. Бързаме, ала бързането е привидно, защото людете, както всички живи твари, само преминават по отредения им път. Нито бързат, нито се бавят, но сами себе си залъгват, като усилват или забавят крачките. Пътят няма как да се извърви. Твърде малък е житейският интервал, отреден ни на този свят, за да го прекосим. Правим усилия само да се придвижим от една точка до друга точка. После се връщаме и това се повтаря отново и отново. Въртим се в онзи омагьосан кръг, орисани да не виждаме края му, от който излизане няма. Уж вършим работа, но работата и тя не свършва. Остава да се утешаваме с малкото, което наричаме - много. Случващото се не подлежи на осезание, също както пушекът, който можеш да вдъхнеш, да съзреш, но не и да докоснеш. Великото безсмислие на привидното окъсняване или избързване, безспирното движение в кръг продължава. Наивно вярваме, че сме в крак с времето, което не е в нас и което лековато оприличаваме като лошо и хубаво. И колкото повече кръгът на съществуванието ни впримчва, толкова повече ни се струва, че той се превръща в лабиринт, от който излизане има само в края на нашия път.

Кръгът (1)

Събуждам се. Дрезгавина пробива прозорците. Навън вали. Денят неохотно тръгва с мен, сякаш вече е преживян. В очите ми засяда плавната походка на жена. Отиваме на работа. Чакаме един и същ трамвай, навярно. Пътуването заедно се отлага, обаче. Ежедневният кръг щраква с челюсти и се затваря.

В трамвая разбирам, че безликата тълпа е станала мой дом. Чувам гласове през смях. Не може да бъде! Кога се е качила? Същата жена. Кимам съпричастно. Нищо не се е променило. Минувачите, спирката, трамваят, жената - преоткривам известното.

Дъждът мокри лицето на окъснялото утро. В дърветата вече се обажда чичопеят, кокичетата надигат главички изпод преспите, котките започват да се зоват протяжно и настойчиво. Нещо става - невидимо и силно.

След работа се упътвам към същата спирка, на която видях слънчевата жена. Знам, че и утре ще се оглеждам за нея. Едва сега забелязвам, че е спряло да вали. Счува ми се, че денят щраква с челюсти и затваря кепенците си за през нощта.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.