ДЪРЗОСТ

Йордан Калайков

web | Животописи

Дързост (2)

Отдавна си мисля, че мъчнотиите на живота и иронията към съществуването правят незрима хармонията на света, защото мъката и доволството съжителстват в душата, обвити в невидима защитна тъкан, която тъчем, за да възпрем вътрешните си демони. Изглежда тъй помъдряваме и започваме да разгадаваме очевидното, да различаваме плача и смеха на виелицата през зимата на живота си. И тогава преставаме да задаваме въпроси, защото най-после разбираме, че отговорите са пак въпроси. Понякога, уплашени и смутени, откриваме, че житейските перипетии са си такива, каквито сме ги съградили. Тогава, докато чакаме със сериозни лица да стане чудото и отново да прогледнем, някъде отвътре усещаме да напира странна дързост да отминем и продължим нататък. Разбираме, че са невъзможни чудеса, тъй като спомените за отминалите радости не са самите радости. Ако ни е писано да преживеем още едно парченце бъдно време, е по-добре да отправим поглед не към неизбродимия свят, а към хората до нас и техния свят. Защото смъртта не идва със старостта, а със забравата и отчуждението. Светът върви по своя си път и не ни забелязва. Вървейки по нашия си път, нека не забелязваме това, което, и да искаме, не можем да открием. Да го погледнем през въображението си, защото понякога животът може да бъде хубав, макар и лъжовен, стига да повярваме в хубостта му, даже когато е горчива.

Дързост (1)

От времето ли, от дълготрайната им употреба или от неумението да се изричат различно едни и същи думи (това ще си остане тайна), там покрай бързея на дните, в дълбоките бистри води на предаността и доверието, по неведоми пътища започва да се отлага утайка. Не след дълго тънкият слой се превръща в пласт от лепкава и студена тиня, в която корабът на отношенията засяда. Хората се гледат потресени с угаснали очи, сякаш никога не са били нещо един за друг. Под тинята се оказва погребано завинаги онова хубаво и неповторимо чувство, с което започва всяко приятелство. Една пълноводна река, каквато е животът, влече всичко по пътя си (и тиня, разбира се), но кога започва затлачването на талвега? Казват, наклонът се изравнявал - милиметър след милиметър, появяват се прагове, водата укротена заспива. Наслояването е неизбежно. И невероятното е, че срещу желязната логика на фактите и доказаните истини се опълчват изчезващите представители от породата на чудаците, които не фигурират в никоя червена книга и за които казват, че ги вее вятър на бял кон. Всъщност нещата са по-прости, защото мерната единица за достойнство в случая се нарича дързост - дързост да се оцелява.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2008
Йордан Калайков. Животописи. Две книги в една (1994-2008). Варна: LiterNet, 2008.