Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪТРЕШЕН ДВОР

Йордан Калайков

web

Вътрешният двор е особено място, затворено между блоковете на големия град, нещо като задния двор на къщите в малките селища. В тези пренебрегвани пространства има пристройки за натурия, кокошарници, запуснати градинки и какво ли не. Самото наименование навява нещо второстепенно като за втора употреба, незаслужаващо внимание, обречено на запустяване, забрава и бурени. Такива мисли преминаваха през главата на Джурата, докато се надяваше че днес денят ще е по-дълъг и ще има достатъчно време да се разсъмне напълно. Беше се родил тук и тук, във вътрешния двор, остаря. Какво ли не му бяха видели очите - случки, отношения, гледки, истории, вражди. Под привидното безвремие и дълбока тишина кипи живот като течението на реката в подмолите. Никой не си спомняше откога на вече приведения под тежестта на годините побелял мъж бяха лепнали прякора Джурата. Той се бе сраснал с пейзажа на вътрешния двор с неговите страсти, начинания, предпочитания, страхове и радости. Комшиите го брояха за малко пернат. Виждаха го често с часове вторачен в бързо движещите се облаци, да ги брои и да цъка с език, като че ли е разгадал някаква особена небесна тайна. Иначе Джурата се подвизаваше във вътрешния двор като в собствено владеене, придружаван неизменно от белия пудел Коко.

Сутрешното слънце напредва трудно, макар вече да се е оттласнало от мрачините на нощта. От открехнатите балконски врати струи аромат на кафе и предчувствие за интересен ден. От ъглите на вътрешния двор се утаяват сенките, сякаш духовете на хората, които вече ги няма, с неохота го напускат. Човекът и пуделът му кретат мъчително между закотвените автомобили, които отдавна не са в движение. Обраснали с бурени, стъпили на земята по джанти, неподвижните возила приличат на динозаври, миг преди да се превърнат във вкаменелости. Джурата спира на едно и също място, пуделът също. Отправят очи към третия етаж. Прозорците са облепени с пожълтели вестници, там няма живот. Преди време горе живеела жена - хубавелка. Мълвата гласи, че била лека, имала много любовници, което било непривично за морала на вътрешния двор. Обитателите тогава били малко, всички се познавали. Комшийската легенда нашепва, че Джурата бил тъй лапнал по красавицата, та чак се поболял, залинял, не бил на себе си...

Върху ръждясалия покрив на рухналия Фиат вече се е настанила жълтата котка Бети, която е тарлисманът на вътрешния двор. Иска да улови първите слънчеви лъчи, примижавайки блажено с жълтите си очи. Котката се е сраснала с мълчанието на още оскъдния на цветове и глъчка задаващ се ден. След десет идва ред на лелите, облечени в разноцветни пенюари, сякаш нациите дефилират с националните си знамена. Появяват се на сцената като в началото на театрално представление. Въпреки ранния час, вече са успели да оправят прическите и блясъка в очите. Жените бъбрят оживено, като че ли цяла нощ са се готвили за този момент на общуване. Мъжете ги няма. Преселили са се в другия свят кой по-рано, кой по-късно, а грубо скованата маса, около която са се събирали привечер на почерпка и карти, съвсем е рухнала. Жените всеки ден простират пране между опънатите между дърветата простори. Човек би останал с впечатление, че само това вършат ден и нощ. Бъбрят оживено, обсъждат политиката - външна, вътрешна, междусъседска. В споровете се включват и тези, които са по балконите. Настава истинска глъчка, но още е спокойно. Уж простират, но очите им все в Джурата и пудела му. Историята на странната хубавелка от третия етаж и този побелял, като по чудо оцелял мъж, бе още жива, все едно, че случилото се е от вчера. Зад уж безобидните препирни напират неслучените любови, пропуснатите шансове, съперничествата, наслагванията от спотаени вражди, идиотското усещане за пропиляна младост и горчивината от целомъдрието - приличало на гарван, обитаващ развалина...

Джурата вече е преброил облаците, сякаш ги е раздиплил с очи, за да съгледа, макар и за миг, онази невчесаната, босоногата от третия етаж. И сега му спира дъхът от влудяващия мирис на скута й. Пуделът Коко също се е замислил. Господарят му го наставлява нещо. Говори му ту укорно, ту обичливо. До тях се мъдри старата сврака. И тя е опърпана, едното й крило е провиснало. Същата, която, до неотдавна с другаря си, ремонтираше усърдно огромното им гнездо, заклещено между клоните на салкъма. Зиме, когато паднеше снегът, задълго върху него се настаняваше бяла пряспа. Все едно, че го бяха зазимили, заключили временно до пролетта. После свраката остана сама. Сега, всеки ден, придружава Джурата и Коко. Застава и тя чинно до четириногото, сякаш да не пропусне някоя дума от наставленията на човека. От покрива на ръждясалия "Фиат" ги гледа презрително с жълтите си очи, жълтата Бети, за която отдавна самотата не е трагедия.

Във вътрешния двор господстват лелите с шареното пране и още по-шарените пеньоари. Белият пудел се щура щастлив между тях. Радва се на внимание и ласки. И жените са като омагьосани от илюзията за безкрайността на новия ден, в който ще има достатъчно часове за хубост и лошотия. Джурата ги гледа скришом изпод вежди. И той им се радва като Коко, но не съвсем. Всъщност невидимата вражда, като току-що плъзнала ръжда, не е от днес, нито от вчера. Всичко започнало от онзи злокобен ден на третия етаж, когато станало това, което станало. Тъкмо се били сработили Джурата и хубавелката и се били разбрали без думи да се повидят, ей тъй, около пладне, ама им минала черна котка пътя. Не Бети. Тя е жълта и макар да знаеше винаги и всичко за вътрешния двор и обитателите му, си траеше с онази снизходителна поза, която обясняваше всичко. Та в този ден, на третия етаж, докато Джурата ахкал и охкал, а Хубавелката мъркала като котенце, изневиделица се появил някакъв черен като арапин тип, който заревал като ранено животно. Отпосле се разбрало - поредния, от когото Хубавелката била забравила да поиска ключа от третия етаж. Нататък историята се разказвала като народен епос от уста на уста с какви ли не подробности, кои от кои по-пикантни и невероятни. Та този, съперникът, бил извадил нож и надупчил на решето клетия Джура. Не било тъй, твърдяха други, а двамата се хванали гуша за гуша и всичко се разминало с няколко тупаника от двете страни и псувни. В туй време Хубавелката се кикотела и забавлявала като на екшън. Каквото и да се е било случило тогава, но изкусителката си взела чукалата и изчезнала вдън земя. Оттогава прозорците са облепени с пожълтели вестници. Съседите шушукаха, че в апартамента на третия се чували нощем странни звуци - приглушен говор, скърцане на врати, които някой отварял и затварял и какво ли още не.

Оплетени в невидимите паяжини на всекидневието, макар и попреминали годините на любовта, жените от вътрешния двор истински се вълнуваха от миналото и най-вече от настоящето на нещастния Джура - единственият оцелял мъж, макар и със съмнителна репутация. Недоволството и тъгата, които иначе са обсебили тотално съседите, подклаждат старите комшийски войни и те току припламват с нова сила. "Да не би да има само трети етаж на този свят"? - питаше многозначително със загадъчна усмивчица презрялата, но още пищна домоуправителка. Да! - отговаряха в хор останалите, - има и втори и четвърти етаж, пък и по-нагоре!

Денят още се препъва в ъглите на вътрешния двор, когато задухва изневиделица вятър.Той подгонва простряното пране и то заплющява като ветрила на ветроход. Жените се умълчават. За миг се възцарява тишина. Само гласът на домоуправителката още ечи: Откъде иде прякорът на този картонен тигър Джурата? От Джурасик парк - отговаря плахо нечий глас. Не, не! - възразява владетелката на вътрешния двор, - от Джурелски - полски генерал, който... Не беше ли онзи - Ярузелски? Възцарява се тишина. Уточненията нямат значение. Отнякъде иде апетитен мирис на запържен с лук бял боб и прибавен към него джоджен.

Джурата и Коко са вече под дивачката ябълка в горния край на вътрешния двор. Същата, която през пролетта се отрупва с бял цвят, а през лятото натежава от възкисели ябълчета... Още не са затихнали войните около претенциите на съседите за собственост над самораслото дърво. Каква ракия можело да стане, и ошаф да се изсуши, пък и, защо не, да се похапне царски. Оказа се, че всички са посадили навремето ябълката. Плодовете днес остават на дървото, когато и листата му опадат наесен. Ябълчетата греят жълти през зимата и тогава невзрачният саморасляк заприличва на украсена със скъпоценности коледна елха, за радост на косовете, които се угощават до късно през мразовитите зимни дни с украсата.

Денят вече, кажи речи, се е преполовил. Джурата забързва към дома, като си мисли, че който бърза, е вече закъснял. Лелите отдавна са подкарали домакинската си работа. Те не бързат. Вътрешният двор зад привидната си занемара живее своя си живот - тривиален, но и интересен и интригуващ посвоему. На покрива на обрасналата с бурени кола още се мъдри жълтата котка Бети, която продължава да наблюдава света снизходително от необикновената си наблюдателница. Джурата спира и поглежда към третия етаж. Хрумва му нелепата мисъл, че любовта е като отхапан плод - никога цялостна, но носеща мимолетна ситост. Усмихва се - какво й трябва на душата освен простата страхотия - бял боб с джоджен и любене, от което не можеш дълго да се приземиш. Поглежда към четвъртия етаж - там прозорците не са облепени с пожълтели вестници, а балконската врата е открехната. Сега си дава сметка, че никога не мисли за бъдещето - то идва много бързо. Дали ще го подхване съдбата под мишниците и ще го въздигне до владенията на Всевишния, който ще му каже кротко - седни до мен? Все някога идва моментът, когато си задваш въпроса: За времето, което ти бе дадено, какво направи с душата си?

Коко е клекнал и се е вторачил в стопанина си. Дошла е и свраката с увисналото крило. Очакват поредните наставления на Джурата. Той обгръща с поглед вътрешния двор, защото от него извира неподозирана хубост, която усеща като приятно преживяване и подарък за себе си от раглобеното всекидневие. Привижда му се изминалото дълго време, сякаш провесило нозе от билото на сградите, обрамчили вътрешния двор, да хвърля камъчета по главите на човечетата долу и да им се присмива.

 

 

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2018, № 6 (223)