РАЗМИНАВАНЕ

Йордан Калайков

web

Случи се шантаво лято. Отначало Всевишният запрати върху земята суша и тя се сгърчи в пламъците на жегата. След това се изсипаха поройни дъждове и всичко прогизна. А преди това и пролетта не беше се разбрала с отиващата си зима и когато нацъфтяха овошките, падна тежък, леден и мокър сняг. Котките, на свой ред, се подлъгаха и помислиха, че в края на юни пак е дошъл март и те започнаха с нова сила и страст любовните си похождения. Животът за хората си продължаваше, въпреки капризите и своеволията на времето, но и в техните глави се случваше нещо нередно и непознато. Отдаваха го на времето в невъзможността да обяснят необяснимото му поведение.

Яна, попрезряла, вече не в първа младост жена, беше обзета от онази омразна тревожност, породена от невидимите, но болезнено осезателни разминавания в живота ѝ. Попадаше за дълго в плен на безпомощност, примесена с примирение от неслученото женско щастие. Битките пък на полуделите от любовен екстаз котараци, огласящи ден и нощ света, кой знае защо привнасяха мъка и завист за леснотията в котешката любов и лекия нрав на женските.

Лятото продължаваше да си играе, както си иска с желанията и тегобите на хората, а и другите същества съвсем се объркаха, но продължиха да се радват посвоему на случващото се. Свраките, сред невъобразими крясъци и пълна неразбория, вече учеха потомството си да подхвръква, но и те поглеждаха към полусрутеното гнездо с нова надежда и нова любовна тръпка.

В главата на Яна се загнезди думичката "разминаване", като дълбоко забито в женската ѝ същност острие. Тя се превърташе, безспирно и натрапчиво, до полуда. Женихи през годините не липсваха, един от друг по-представителни, но, за зла участ, все нещо се случваше и крехката близост умираше още неслучила се. Ставаше като след падането на тежкия, леден сняг върху отрупаните с цвят и бъдеще овошки.

В тази тягостна безизходица, където всички възможни изходи се оказваха запушени, се появи той - великолепният черен като нощта котарак, с кехлибарени очи и любвеобилен поглед. Сърцето на Яна се преобърна и тя чу гласа си мелодичен и нежен да пита пришълеца откъде идва и какво е името му. В отговор хубавецът се приближи и се отърка сластно в Янините крака. После легна и с премрежени очи замърка. Ами да - помисли си Яна - той си каза името - Мърко.

Лятото продължи да дивее. Преди обяд не можеше да се диша от жега, а след това небето загърмяваше и като от нищото се изливаха поройни дъждове. От влагата ли, от що ли, цъфнаха хризантемите, недочакали есента. Навярно в старото гнездо свраките мътеха отново, а котешките боеве продължаваха с нова сила, сякаш първите котила не бяха достатъчни за умножаване на мяукащата общност.

Яна и Мърко заживяха заедно един до друг, гушнати един в друг и в дългите летни дни той непрекъснато повтаряше името си изтегнат доволно, за първи път срещнал внимание и обич, нямаща нищо общо с фриволността и непостоянството на котарачките. Но и господин Мърко проявяваше своята грижовност към госпожицата като истински кавалер. Отваряше със скок върху дръжката затворената врата на къщата и тя отхвръкваше с трясък, за да излезе Яна на двора със сутрешното си кафе като принцеса. На ухажора му стигаше да чуе благодарността на жената, изказана с топъл и галещ глас. Но това, което трогна до сълзи Яна, бе самоотвержената защита на Мърко, който храбро отблъскваше набезите на дръзките четирикраки нашественици. Черният страж пресрещаше нахалниците с извит гръб и страховито, пронизително врещене, от което се стряскаха дори кресливите свраки. Те бяха забравили вече за първите си рожби и сега се канеха отново да стават родители в одрипавялото гнездо. Мърко обаче не се интересуваше от тях, въпреки че неведнъж го дразнеха и преследваха. Полуделите от юнска любов котараци продължаваха да вилнеят и вият по мартенски, ден и нощ, готови да се бият до смърт със съперниците си за вниманието на избраничките си. Ден и нощ и снажният, черен господин - същински левент, беше на поста си и бдеше. Често Яна виждаше на лунната или слънчева светлина извитите гърбове на воюващите, допрели глави да се предизвикват с часове, раздирайки тишината със страховитото си фучене. Това продължаваше, докато настъпваше, най-накрая, сюблимният момент на истинския сблъсък с нокти, зъби и безпощадност. Яна изпитваше особена тръпка, странно усещане за опора, сигурна защита и благодарност.

Шантавият юни подлуди не само пернатите и четирикраките, но и спокойните и безмълвни дървета. Една сутрин джанката цъфна отново, иначе отрупана с плод, а прастарата черница в Яниния двор роди неочаквано и обилно. За всеобщо изумление, месестите и сочни чернички узряваха за часове, опровергавайки всички теории и правилата на овощарството и градинарството. И гълъбите полудяха при тази райска гледка на изобилието, невидели никога да се задава такова пиршество. Цялото ято се струпваше, по едно и също време, под черницата и се радваше на истинско щастие. Птиците се нахвърляха настървено върху опадалите плодове, забравили за всичко на този свят и дори за себе си. Нежният и предан рицар с кехлибарените очи, покрай любовния екстаз, видя рядък шанс, дремещ в кръвта му, който не беше за изпускане. Боецът, застинал в дебнеща поза, забравил за времето и всичко друго на света, беше неузнаваем в новата си роля.

Всичко стана за миг - светкавичен скок, облак перушина и тържествуващият Мърко, сграбчил гордо жертвата. Гълъбите прекъснаха за малко заниманието си под дървото, но не излетяха, подплашени от атаката на хищника, както би трябвало да се очаква. Под черницата беше като в саваната - гепард поваля газела, а стадото, заковало се след лудия бяг от страх, наблюдава спокойно случката. Гълъбите не бяха газели, а Мърко - гепард, но реалността, през шантавото лято, беше една и съща.

Яна видя всичко. Неописуема покруса и мъка стискаха гърлото ѝ. Някаква странна смесица от обида като след разкрита лъжа и вероломство, бушуваше в пламналата ѝ глава. Мърко, застанал победоносно с птицата в уста, очакваше от мелодичния ѝ топъл глас похвала. Вместо това чуваше на пресекулки ридаене и съвсем непознатите думички "вярвах" и "защо?". Озадачен и разтревожен, ловецът донесе нещастната птица до краката на Яна в последен опит да ѝ покаже, че се грижи за нея, а тя обърна гръб и побягна.

После? После Мърко се излегна недоумяващ под най-близката сянка и започна да се гощава с върховно котешко удоволствие, неразбрал за случилото се.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2020, № 12 (253)