РАВНОСМЕТКАТА

Йордан Калайков

web

Денят беше като всеки друг - равен и безличен. С трупането на годините болките в ставите, постоянното неразположение, задъхването неусетно превзеха телата им. Николай и Стефана бяха от толкова много време извън ритъма на живия живот, че им се струваше по-нормално да бъдат такива, каквито са, отколкото, че някога са били друго. Всяко по-дълго застояване пред телевизора или на пейката пред къщата ги принуждаваше после дълго и мъчително да се преборват с изправянето, но най-болезнени бяха първите няколко крачки. Костите хрущяха, сякаш всеки миг им предстоеше да се строшат. Коленете, напълно клеясали, заяждаха и скърцаха като стари дънери под напора на вилнеещ вятър. Вцепеняваха се задълго, докато най-после болката поутихнеше.

Често оклюмани, всеки сврял се в някое кътче на все по-празната къща като в черупка, прехвърляха вяло разни незначителни случки от миналото, но никога най-страшната в живота и на двамата. Накрая се получаваше нещо като разхвърляни кадри от един и същ стар филм, гледан до втръсване - безброй пъти. "Една къща се руши, без някой да я руши - сама, когато не се обитава" - казваше накрая неизменно Николай. После не обелваха дума, защото си мислеха едно и също, но не смееха да го изрекат. Та те още са тук - в къщата, но изглежда вече са я напуснали, щом тя е тъй празна, занемарена и рушаща се. Пътници са и самият живот си отиваше от дома им - неусетно и неумолимо. През все по-обърканите им глави минаваше и друго, което също не смееха да кажат гласно. Как се случи, че те двамата, така несъвместими и противоположни като хора, се бяха събрали, през иначе краткия живот, под един покрив? Дълбоко в душите им се бе утаила неприязън и дори омраза един към друг като тиня, дълго наслагвана от течението, която накрая го омаломощава и то спира.

Стефана беше попска щерка, възпитавана в целомъдрие, в пиетет към семейните ценности, в страх от Бога и грехопадението. Вричането на един мъж - мъжът на живота й - би означавало всичко за нея. С времето, вътрешната пуританска нагласа, ценностите, които изповядваше, придадоха на израза й непроницаемост. Изглеждаше дръпната, дори високомерна - изцяло отнесена в свой си свят. Влюбена в литературната класика от младини, някак естествено се превъплъщаваше в образи на героини от романите, които буквално поглъщаше с настървение. Беше чувствителна и фина като Наташа Ростова, фатално обречена като Ана Каренина или своенравна като Скарлет. Едва прикриваното презрение към проявите на лош вкус и дебелащина задълбочаваха все повече разрива и със света, и с Николай. Животът й бе тайна, която тя не можа да разгадае до края - пълен с парадокси, възходи, падения и най-вече с разочарования. Докато започна, той бе вече към края си.

Николай, напротив, бе човек с бохемски нрав, луда глава и опърничав, колкото си иска. Обичаше компаниите и гуляите. Да се запие и осъмне някъде бе за него като да диша въздуха, без който животът е невъзможен. Проницателните му очи, като на първокласен спец по тънката част, опипваха женското обкръжение и тутакси поставяха безпогрешни диагнози. Никога не се колебаеше, когато се впускаше в някоя авантюра, заиграваше се всеотдайно и тогава хората и техните мнения преставаха да съществуват. Отначало Стефана се досещаше за похожденията му. После вече знаеше. Накрая съвсем се затвори - наранена, потресена и отвратена. Нататък само съжителстваха като за пред хората. От Николай, като от рог на изобилието, година след година се изсипваха само ядове и мъка. Сега, когато животът си отиваше, ненавистта, която бе натрупала към него, се бе превърнала в непоклатим монолит. Не оплакваше съдбата си, беше наясно с всичко, беше устояла на превратностите, беше победила. Това я караше да изпитва задоволство от порядъчно изживян живот, но в съзнанието й неусетно се загнезди отвратителна безутешност. Не съжаление, не дори мъка, а тежка като плесен безутешност. Извървя пътя си с вдигната глава, в блестящата стъклена витрина на нравствеността. Сега нещо напълно необяснимо разяждаше онова, което винаги и единствено е имало значение за нея. От висотата на житейската си правота, като от трибуна, тя бе презряла завинаги тълпата и Николай. Утешавала се е винаги с крилатата мисъл на Джордано Бруно, че човек не може истински да обича красотата и истината, ако не изпитва отвращение към тълпата. За да се съхрани, той трябва да се разграничи от нея. Много пъти й се е приисквало (вече не знаеше дали това бе реалност, или кошмарен сън) да слезе от пиедестала си и да ги зашиба с камшик, също като Христос в храма, прогонващ търговците от святото място. Да им кресне в лицата колко са низки и жалки в плен на страстите си, как са потънали в грехове до шията като в тресавище. За да се спасят от Божия гняв, да станат по-ниски от тревата, да се смирят, вместо да развяват байрака на похотта. Защо, Господи, беше тогава тази разяждаща, идиотска безутешност?

Сега, когато цирозата бе унищожила черния му дроб, когато подаграта го дамгосваше като с нажежени железа, когато все по-често сърцето му прескачаше на косъм от спирането, когато като риба на сухо едвам поемаше глътката въздух, Николай, уплашен до смърт, се утешаваше, че си е отвзел от всичко - с пълни шепи, налапал се е за десет мъжаги. Къде ли не го е правил - на бюрото в службата, в семейното легло, на пода, в автомобила, къде ли не! Тогава му се струваше, че държи живота в ръцете си и още повече му се услаждаше. Последната дори не беше красива (на което той много държеше!). Напротив - нищо, ама нищо особено, но женското и любовта бяха в кръвта й . Ръцете й топли, нежни и сръчни го караха да се чувства великан. Без да го е изричал никога, пред когото и да е, Николай си знаеше, че дългогодишната му близост с тази жена, беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало в този вече отминал живот. Сега, въпреки стотиците пъти, когато се убеждаваше, че няма за какво да съжалява, го обземаше непреодолима мъка. Не за Стефана, че й бе причинил толкова ядове, не за безбройните жени, с които е бил, не и за последната, а за това, което го е възторгвало и което правеше същия този живот, сега изплъзващ се, да бъде в ръцете му и да пълни душата му с радост. Винаги е знаел, че е вятър работа и кощунство да си мисли така. Освен Господ, ако го има, кой друг би могъл да се разпорежда с живота? Все по-често вечер се събуждаше плувнал в пот. Страхът от възмездието и наказанието, и неизбежността това да се случи, изпълваше цялото му съзнание.

Така, необяснимата безутешност на Стефана и необяснимата мъка на Николай, през бариерата на неизбледняващото с годините враждуване, продължаваха още по-необяснимо да си съжителстват. Като две отделни същества под покрива на общата къща, извън и независимо от съсипаните им тела.

Денят беше като всеки друг - равен, безличен и ветровит. Вятърът от сутринта тичаше безгрижно като необязден кон под кобалтовия покров на небето. Отдалеч долиташе дъждоносен тътен. Прогърмяваше някъде, но тук нямаше и следа от задаващо се лошо време. Стефана се вслушваше в отмерените тласъци на вятъра и тръбния му като от обой глас, заиграващ се в листака на липите. Унесена, подскочи, когато между два пристъпа на вятъра чу трясък в коридора. Сякаш рухна отвисоко нещо тежко. Завлачи чехли, стиснала зъби от болка и отвори вратата. Николай се бе проснал в цял ръст, с неестествено отметната глава, сякаш някой го бе пернал с все сила в тила. Едното му око бе вторачено в нея, другото затворено.

Какво се бе случило, не помнеше. Съседите, лекарят, който с професионално безразличие бе констатирал края, близките, всичко се бе смесило в неразличима маса от лица, реплики, възклицания. Пред опнатия в семейното ложе Николай, Стефана усещаше само че реве с цял глас, безразсъдно, горко, съсипващо. Нейният, по закон Божи, човек бе притихнал, някак далечен, кротък, пребледнял. Откъде, Боже, се взеха тези сълзи? Те бликаха неспирно от подутите й и зачервени очи като из ведро, сякаш някой отгоре непрекъснато ги доливаше, за да не секнат. И тогава, ужасена, се чу да вие през сълзи, досущ като сега, в онази вече тъй далечна и също ветровита утрин. “Николай, отвори, чуваш ли?" Гласът й бе прозвучал като внезапна сирена - пронизително и тревожно. После, с все сила, с юмруци заудря вратата. Удряше, без да забелязва потеклата по тях кръв. Отвътре се разшаваха припряно. Чу се шепот. “Излизай“ - пропищя пак Стефана. Викът й отекна, удавен от хлипове. Вътре някой зашляпа на босо. Стреснат женски глас попита кой е. Николай се прокашля. Най-после вратата се отвори и халоса с трясък стената. Жена побегна чорлава и още сънена. Стъпките на онази заглъхнаха по стълбището надолу. После настъпи тягостна тишина, в която се чуваше само воят на вятъра. Вратата пак изтрещя в стената и щръклестата фигура на Николай се открои на фона на светлеещото небе, закачена като на буксир от побягналата, вторачен в посоката, в която бе изчезнала. От зейналата врата щракна запалка. Тогавашният ден се зададе, както и днешният - безразличен и непредсказуем… Прииска й се страшно с юмруци да заудря бездиханния Николай. Да строши главата му, да го размаже и след това да се хвърли от прозореца. (Ана Каренина би постъпила по същия начин.) “Мерзавец"! - заудря с юмруци собствената си глава. Заудря я безжалостно, с настървение, докато нещо звънна в нея …

През следващите дни всичко премина, както е при кончина. На връщане оттам, откъдето никой не се връща, Стефана почувства огромно облекчение. Даже се засрами от себе си. Злото, най-после, бе затиснато безвъзвратно под камък. Само след ден-два обаче зейна дупка. Нещо си бе отишло завинаги от съществото й, от душата й . Ей така, парче от самата нея се беше откъснало и сега с години потъпкваната нейна същност от същия този Николай просто й липсваше. Трескавата й мисъл упорито, но напразно се опитваше да му прикачи нещо като “омразник“ или “тип мръсен“. Всеки път, когато се прокраднеше такава мисъл, Стефана се засрамваше от себе си. Даже отиваше тайно пред огледалото и покрай ужаса от гледката (почти олисяла глава, сбръчкана шия, угаснали очи, счупен преден зъб и какво ли още не) на лицето й се изписваше учудване. На кое отгоре ще го щади? Ами той си беше точно такъв - омразник и това си е!

Нататък, престана да излиза. От юмруците в главата ли, от канския рев ли, от що ли, нещо в нея се скъса. Мислено местеше краката да направи крачки, но не се получаваше. След първото стъписване го прие, сякаш е нормално. Беше решила твърдо да не ходи повече на лекар. Запалваше цигара, втренчена в телевизора, без да вижда нищо. Ужасът я превзе окончателно, когато нощем в полусън започна да разговаря с Николай. “Тук - казва й той - горе, е страшна неразбория. Направо да се гръмнеш. Няма на кого да се разсърдиш, нито пък някой на теб да се разсърди. И номера няма кой да погажда. Няма нито честни, нито порядъчни. Няма и мръсници. Няма даже канцеларии, за да се заключват в тях, в работно време, любовниците. И тъй като няма нито една служба, няма и бройки - нито щатни, нито други. А колко ясно и хубаво си беше да знаеш кой кой е, да намразиш някого и теб да те намразят, да окачаш етикети и на теб да ти окачат".

След първия разговор на Стефана й идеше да потъне вдън земя, защото се бе огънала и му позволи да й говори врели-некипели. После посвикна. Даже понякога, когато заспиваше час-два и не помнеше дали е разговаряла с Николай или не е, се тревожеше. С още по-голям ужас установи, че й липсват думите му. Иначе ги намираше скверни, но й беше хубаво. Смя се с глас, когато сравни това с мръсните думи, които децата с удоволствие произнасят, въпреки шамарите на възрастните. Пустият му Николай, има си хас, какъвто си беше пияница и развратник, там да е станал хрисим и да се е укротил най-после духът му? А може и да не са го напъхали в пъкъла? Дали, питаше се Стефана, онази, побягналата в далечната утрин, жена, не се е преселила и тя горе и на всичкото отгоре да се подвизава там смирена и невинна като херувим? При тази мисъл нещо я пристягаше в гърлото и едновременно със засядащата буца на мъката, за първи път през живота си изпита не омраза, а ревност. Напоследък дори си лягаше по-рано и когато сънят бягаше упорито, със стиснати зъби и клепки го призоваваше горещо да дойде. Най-после, след няколко безсънни и кошмарни вечери, го чу да казва с хрипкавия си добряшки глас (за първи път гласът му й се стори добър!). Дори изреченото от него прозвуча мъдро: “Тук всички се развяваме насам-натам безплътни и безкрайно учтиви, без имена и без длъжности. Какво му е хубавото? - нищо! И какво е било туй, дето го е имало, докато ни е имало на земята, та сме се мразили до смърт, пътувайки ден след ден към нищото? Безвремието само се подсмива и мълчи ли, мълчи. Кой да ти каже кое е добро и кое не?

Тук сънят се скърши и Стефана впери очи в тавана. Съвсем объркана се вгледа в себе си. Вгледа се с онзи вътрешен, безпощаден поглед, който само душата, когато остане сам-сама на този свят, го може. Някъде далеч назад се видя в бляскавата си витрина, като в стъкленица. В главата й нахлу представата за природо-научния музей и акуратно подредените по лъскавите му рафтове стъкленици, всяка с безупречно лепнат етикет. Мярна й се и Николай - стъпва като слон в нейната витрина, а край него неописуема бъркотия и хаос. Навсякъде хрущят стъкла, той бос, кръв се стича по стъпалата му. Върви засмян. С ужас осъзна, че от незапомнени времена не се бе смяла истински, дори не знаеше как изглежда усмихната. Това окончателно я довърши. Накрая, съвсем съсипана, почувства внезапна лекота, която се разля като топла вълна и тя в първия момент не повярва - толкова нелепо бе всичко. Не знаеше какво е това, но й беше тъй приятно. В съзнанието й като от раздрънкан стар грамофон, който напразно върти изметната от времето плоча, от време на време се възпроизвеждаше някакъв неопределен звук. Не, някаква дума закръжи и се заблъска като оса в стъкло. Напрегна цялото си същество, за да разбере смисъла й. Накрая, бавно, вместо дума изплува свидният спомен за Сирната неделя. Зарадва се. След това почувства как огромната, дебела и плесенясала от времето стена, градена цял живот между нея и Николай, поддаде. Дори чу пукота. Унесе се, вече нямаше мисъл, нямаше нищо.

Навън се зазоряваше. Подухна и вятър - нежен и едва доловим като милувка. В празната къща бе проникнал един самотен лъч светлина, очертаващ като с прожектор бяла, прашна пътека. Стефана пое по нея. Само за една-единствена нощ прахът бе покрил всичко с дебел слой, сякаш никой никога не бе живял тук. Животът навън продължаваше такъв, какъвто е - нито хубав, нито лош.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Везни, 2004, бр. 9.
Йордан Калайков. Нови разкази, есета и рисунки от Йордан Калайков. София: Авангард прима, 2006.