ПРЕДДВЕРИЕ

Йордан Калайков

web

Когато на едно парти Лия срещна Николай, нищо не предвещаваше това, което щеше да се случи. Запозна ги някой от общите приятели. Веднага усети едва доловимата тревожност в маниерите на този мъж. Не знаеше какво, но нещо я привлече. Може би желанието, което излъчваше цялото му същество, придружено с откровен непукизъм, или мъжкарската осанка. Разприказваха се. И на двамата им беше приятно. Оказа се, че Лия кара колело, чете Мопасан (все още), пребродила е Маркес, сега си блъска главата над Мураками. Иска й се поне малко да прилича на Шиниид О’Конър, но не когато си обръсна гравата. Ходи почти редовно на концертите за камерна музика, посещава нашумели филми, когато може, малко джаз и това е. Усетила е, че за няколкото приятелки и приятели е желан събеседник. Старае се да владее емоциите си, но горещата й натура понякога й спретвала изненади. Била убедена, че животът се живее само веднъж и прилича на филм - с начало, действие и край. Важното било обаче човек да играе в своя си филм - на точното място, в точното време, с подходящите хора. Убедена е, че редовният секс, а не безразборният, разхубавява и одухотворява и за това са напълно излишни скъпарските салони за фитнес и козметика. Но това, с което завърши, направо разби Николай. Смятала, че трайната - не дай Боже, - публична връзка с някой титулуван сноб или с полувъзпитан мачо, с иначе представителна външност и дебел портфейл, изхабява, съсипва и последните остатъци от хубост на една жена.

След като разказа набързо за себе си всичко, каквото можеше според него да впечатли една образована и интелигентна жена, Николай млъкна неловко. Спомена, разбира се, с небрежен тон за Кабриото, лова, новата „Берета", самолетчето... Усети, че надига чашата с шампанско по-често, отколкото го изисква приличието, припалваше нервно цигара след цигара и недопушени ги смачкваше в пепелника. Някъде в малките часове на партито Лия започна да му шепне с тихия си задушевен и мек глас за любовното - не за любовта. Това направо втрещи Николай. Любовното не било любовта, прошепна му гальовно, а предчувствие, че тя съществува. Защото онази любов, за която се говори над път и под път, е само един физически акт, нещо като телесна практика. Любовното е преддверието. Не трябвало да се бърза, сякаш всичко ще продължи вечно. И изобщо - попита го риторично - дали има любов без предварителните усещания за любовното? Любовното - едва промълви накрая, е крехко, нежно, няма ясни форми. Долавя се във въздуха с обоняние, с осезание и изострено зрение, магията е незабележима. На Николай му се стори, че за частица от секундата го погледна със съпричастност, примесена с едва доловимо внимание и бегъл блик в очите. Усети особения поглед и дъхът му спря. Когато и той се накани да каже нещо по темата, първото, от което дълбоко в себе си се засрами, бе грубоватия си глас - също като на приятелите му, когато си подвикваха свойски по заведенията и по време на лов, за да демонстрират дързост, сила и непукизъм. Изтърси, че според него любовното също е любов - в някаква степен. Може би любов, която още няма име. Хареса това си разсъждение, замълча учуден от изреченото. Съвсем се обърка, когато тя, отпивайки бавно от чашата си, каза, сякаш на себе си, че любовното носи всички намерения на любовта, но в повечето случаи шансовете да я осъществи са минимални. Николай се засмя неразбиращо и пресилено, като си помисли: “Що за глупости говори тази мадама?" Същевременно усети с цялото си същество, че му е безкрайно интересно. Когато Лия се отправи да поздрави позната, нямаше как да не забележи с жадни очи пластиката на походката и грациозността на жестовете й.

Нататък между блусовете, които изтанцуваха с прилепнали тела и следващите чаши шампанско, тя му довери съвсем свойски, че любовното може да не се превърне в любов, просто защото тя изисква време, даже има самостоятелно битие и образ. Било нещо като щастливо-нещастна неизвестност с отлагане на телесното. Било по-скоро диалог и взаимност, което значело всичко на този свят. Всъщност това е единението - повече от любов и приятелство - заключи тя.

Когато си тръгнаха, на Николай му се струваше, че е познавал тази необикновена жена от незапомнени времена. Чувстваше се омагьосан, смаян, примамен, изкушен, съблазнен - не от невиждана хубост или от неустоим чар - не! Усещаше нещо като зараза, която се беше настанила в душата му и заболяването беше неизбежно. Някакво разтърсващо преобразяване го бе сграбчило - още неосъзнато, но живо. За първи път си помисли сериозно, че любовното е навярно навлизане и дискретно пребиваване в друга територия, за разлика от преминаването й. Осъзна, че желае тази жена и че връщане назад няма. Почувства се пленник. Вече сам, на улицата се озърна. В съзнанието му се беше забило казаното от Лия - било важно не само проникването, но и вникването, както учела източната философия. Обзе го непреодолимо желание да се върне, да се затича, да я настигне и да й каже нещо много съкровено, дълго таено в душата му, да я целуне. Защо тъкмо на нея трябва да го каже, дявол да го вземе? - запита се...

Отначало не се виждаха често с жената от преддверието. След някогашния им разговор на партито Николай така наричаше Лия в мислите и копнежите си. Не се виждаха, но сякаш любовното, за което бяха говорили с нея, беше оживяло и заживяло свое битие, със собствен образ и трепети. Беше готов да върви с нея до края на света, стига тя да го поиска. Беше омагьосан фатално, завинаги, за цял живот. Иначе Лия не беше красива (на женската красота той много държеше), но женствеността и любовта бяха в кръвта й. Когато Николай най-после извървя дългия път до преддверието на любовното и бе допуснат в лоното на любовта, усети с цялото си същество колко ръцете на Лия бяха топли, нежни и сръчни. Целувките - стръвни, умопомрачителни, поглъщащи до безпаметност. Правеха го по всяко време, в изпепеляващи дни и нощи, без край. Когато е напрегнат до пръсване, умиращ, Лия му шепти, че любовта не идва и не си отива, просто си е тук, в душите и сърцата. Само се преструва в недосигаема, мълви задъхана, ведно с тласъците. После, омаломощен и съсипан, Николай има усещането, че е бил в прегръдките на стихия. Понякога си мисли, че е къс хартия, обхванат от буен пламък, и после са останали само сажди.

Не заживаха под един покрив. Обясняваше, че когато поиска, трябвало да може да се завръща сама към себе си. Иначе голямата любов се превръщала в скучно съвместно съществуване. Николай слуша и не разбира. Сега, когато любовта е затоплила душата му, какво иска да му каже? Тъй е, драги ми Ник - казваше, - обичаш, надяваш се, ала всичко е временно. Илюзията те оборва, а после е трудно да се върнеш в будната част от живота.

Николай нямаше как да знае, че обитателката на любовното преддверие бе доловила, че той не е този, за който го бе взела в онази далечна вечер на блусовете и шампанското. Беше повярвала, че дълбоко под пласта на показността и мъжкарството се спотайва ранима и чувствителна душа. Разбра бързо, че там няма нищо освен объркано и напористо его. Той не успя никога да пристъпи на пръсти в преддверието на любовта. Не умееше да бъде търпелив и да чака. Втурна се направо и слепешката. Беше дивашка хубост. Такива мъже, колкото щеш - каза си. С такъв като с никакъв. Не го отблъсна веднага, нито подсказа с нещо промяната. Как да му обясни, че тихият любовен огън не припламва до прагматичността? Николай тъй и не забеляза тънкия нюанс в усмивката на Лия, която бе станала снизходителна.

Почти неусетно срещите им оредяха. Николай съвсем си обърка. Колкото и да разсъждаваше, все се чувстваше като подгонен, настигнат и стъпкан от луда крава, която не знае пощада. Нататък престанаха да се виждат, сякаш никога нищо не е имало. Онова, което наричаха любов, се рееше бездомно, безплътно и нищо не значещо. Други хора се вълнуваха и страдаха по същия път, непребродили го още, без да подозират страховитата бездна, над която трепти този тъй тънък и измамен лъч на единствената човешка надежда - любовта.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2018, № 6 (223)