ПАРИЧКА

Йордан Калайков

web

Икиндия е. Слънцето е притиснало с пламтящата си плоча къщите и те са се смалили, сякаш полуразтопени и разкривени от маранята. По това време всичко живо се е изпокрило и чака да се изтърколи денят от нажежената паст на полудялото небесно светило.

Попреминал мъжага, целият в бяло като пременен, е приседнал достолепно на пейка под единствената рехава сянка в опоскана градинка. От време на време вади с отривист жест огромен капаклия часовник и дълго се взира в него, сякаш за първи път вижда стрелките му. Вместо ланец в шепата му проблясва алтън, а под капака - пожълтяла снимка на мома с черна като катран коса. После дълго намества часовника в джобчето отпред, сякаш придърпва завивка върху скъп човек, който е задрямал.

Денят като че ли се е запушил с гигантска тапа от пожара на жегата и не помръдва. Човекът в градинката е постлал вестник върху пейката, нахлупил е капата върху лицето си и е полегнал.

Затвори ли очи, все едно и също му се привижда. Край мъжката компания подскача зеленоока въртиопашка с катранена коса. Подскача и чурулика. Мъжете надигат оканиците с вино, очите им пламнали - ще изтекат. После всички онемяват. Жената тръгва към него, къса един алтън от гердана на шията си, пъха го в дланта му и се кикоти. Обезумял, му се иска само едно - да я метне през рамо като шиле. Представя си как я хвърля на поляната далеч от хорски очи и сам се хвърля връз нея като в яз...

Оттогава се бяха изтъркаляли шестдесет лета. Никога повече не видя зеленооката. Нататък, като всички, и той се задоми. Бог му отреди лична стопанка и го дари с деца. Те народиха свои деца. Очите му посрещнаха и изпратиха безброй изгреви и залези. Никога не се раздели с капаклията часовник и неговия ланец-алтън. Най-обичаше да притвори очите си.

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2008, № 3 (100)