ЕДИНЕНИЕТО КАТО ТЪЖЕН ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Йордан Калайков

web

Най-същественото в едно съществуване, без значение пол и възраст, е докосвонето до Другия. Сближаването, което още не е единение, извървява дълъг и труден път. Представям си тъмна вековна гора и някъде далеч отпред припламва и мами ярка светлина. Достигането ѝ изглежда химера. Изгубването в тъмните дебри на неизвестността почти е сигурно. Над спасителната светлина грее друга и като се вгледа човек, разбира, че вижда пясъчен часовник, който отмерва времето на взаимното търсене с Другия, а то непрекъснато накъсява. Сближаването между хората е състояние, повече или по-малко трайно. Единението е сливане, процес, който е уязвим и лесно рушим. Иначе, според мен, единението е повече от приятелство и любов, защото е и двете. Нужно е непрекъснато да се обгрижва, тъй като разминаването дебне отвсякъде. Трудно е не само да спечелиш Другия, но и той тебе. Още по-трудно е да запазите спечеленото. Да го съхраните заедно. Съдбата на създаденото е двустранна грижа.

Здраве, интереси, просперитет, ролите, които заучаваме и играем на житейската сцена, за да браним единствената собственост, която притежаваме - духа, заселен в тленното тяло. Също да пазим силата на въображението, което ни изтръгва от външните селения и хегемонията на реалността. В крайна сметка едва ли стига един живот, за да разбереш, че всичко е временно и преходно и нямат онази цена, която си въобразяваш. Освен онова, получено при съприкосновението с някого, с когото сме се разбирали в духовното. Онези чудни истории, родени във въображението заедно с Другия, броденето из чудесата, вашите чудеса, които иначе не са чудеса, в търсене на смисъла в нас самите, в общото, тъй ранимо и убегливо. Ако можехме да се надсмеем на забраните, двуличието, съдбата и на въпросите, чиито отговори, уж, знаем, но всъщност се лутаме, без да знаем, че откриваме вече откритото...

Дали привлекателността на Другия и необходимостта от общуване е като бляскавия овал на кристален съд, или е сложна смесица от богатство на чувства и мисли и можеш да отпиваш дълго и ненаситно и пак да си жаден? Как да надмогнем дребното, егоистичното, грозното? Как да опазим душата си от равнодушието, огорченията, несправедливостта? Как истината ражда любовта, но е и майка на омразата и отчуждението? Къде е притаено и скрито силното и красиво единение? В търсенето му остаряваме. Остарява смелостта, куража, вярата да го намерим.

Този наш притихнал, вечно очакващ вътрешен свят е лесно раним, но в дълбините му се срещат познатото и непознатото, за да изграждат заедно смисъла на живота - нашият смисъл. Там някъде, в своите душевни дълбини живее и Другия. Познаваме се, знаем какво търсим, само дето не си знаем имената, нито пък можем да си разпознаем лицата. По мъчния път помежду ни зейват пропасти и той, пътят, изчезва някъде, няма го, а времето - нашето време, се търкаля неумолимо, изсипва се в онзи ненаситен, древен часовник - пясъчният. Намалява пясъкът отгоре и се трупа отдолу. Две нищо и никакви фунии с долепени устни отмерват шансовете да намерим пътя към Другия. Колкото сме по-близо до него, толкова по-тясно е отвърстието и по-бавно изтича общото време. И от близостта, която сме сътворили, зависи времето, което ни е отредено заедно. Представям си, че пътят в тъмната гора на неизвестността, по който крачим към светлината, всъщност е долната половина на фаталния пясъчен часовник. Тя блести като разпален огън. Още една крачка и ще можем да обърнем фунията на часовника, или пък не, не ще съумеем. Още може би крачка и ще обърнем фунията на часовника и той ще спре да пропуска посланията от пясък в избраната посока. В този миг всичко ще бъде вече минало. И едва накрая осъзнаваме, че сме преживели години, а още не сме способни на миг себеотрицание. Не очакваме ли това, което сами не можем да дадем? И къде е разликата между желанията и стремленията на сърцето? Пясъчният часовник отмерва песъчинките от живота. Странен часовник, който не само измерва, но и сякаш стене и жали за отминаващия живот. В него миналото непрестанно се прелива в бъдеще. Във фунията отдолу се влива предходното, преработва се, изтича напред към утрето.

Местата запустяват, променят се и накрая изчезват. Случванията - личните и общите - избледняват и се забравят. Предчувствията - сбъднатите, и още повече неосъществените вече не ни вълнуват. Носталгията и посестримата ѝ тъгата се вселяват у нас и гасят блясъка на очите и трепетите на душата. Късно осъзнаваме, че човешката вселена е пълна с таинства - страховити и мрачини. Дали помагат заклинанията и обетите? Смирението и свикването ли са рецептите за оцеляване? Моето място в единението все повече се отдалечава и заприличва на мираж, а пясъчният часовник, нагласен от мен да отмерва стъпките към Другия и неговите към мен, отчита само времето, което е безразлично към вълненията на душите ни. Нима следите, оставени по пътя, са само стъпала от нозете ни?

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2020, № 10 (251)