ЕДИН МЪЖ И ЕДНА ЖЕНА В ДЪЖДА

Йордан Калайков

web

Беше му дошло времето да завали и дъждът дойде - сякаш се втурна през забранена врата - неканен, но напорист и неизбежен. Той връхлетя на свечеряване, обсеби тишината и мигом я наметна с прозрачна, плющяща дреха.

Събра ги оскъдната сушина под един балкон. Познаваха се, разбира се, но докато прескачаха локвите, бяха просто един мъж и една жена, търсещи подслон от мокротата. Под дъждовните капки земята задиша дълбоко в любовен транс. Не след дълго гръмнаха и капчуците. Дъждовете са си дъждове, валят по тяхна приумица, когато пожелаят, но този като че ли беше различен. Стояха един до друг, приковали очи в хладната тъмнина, заслушани в прииждащия воден вал, един на друг безразлични, някак напрегнато мълчаливи, макар да не беше необходимо. После, кой знае защо, се озоваха един срещу друг и жената внезапно потръпна. Стори му се, че небето се продъни и блесна светкавица, но гръмотевици нямаше. Талазите на дъжда прииждаха равно и неумолимо. Отвред тръгнаха вади и водата бързо отскочи до глезените. Лицето й, бледо и мокро, се доближи. Ухаеше странно на трева, пръст и влага. Той го докосна. Сякаш тлеещ въглен припламна. Парване и радостна болка. В здрача, в снопа светлина на уличната лампа, косият силует на дъжда очертаваше мокротата отвъд тяхната нищожна, балконска сушина. Дъждът неусетно разхвърля по задавената земя бляскави огледала. Сред стенанията на водната стена и брътвежът на капчуците не усетиха как с допрени глави ги погълна на бавни глътки времето. Отпосле, никой никога не можа да си спомни колко часа бе валял дъждът и кога беше спрял. Изобщо беше ли спирал някога и бяха ли си тръгвали въобще? Беше останал осезаем единствено някакъв необясним и абсолютно неопределим, но всепоглъщащ възторг като онази вечна ода на радостта - смазваща и велика. Мъжът онемя, сякаш се бе озовал изневиделица пред заключена съкровищница на тайни. Отвъд нея бучи течението на река - пълноводна и страшна. Когато накрая, все пак, попита нещо, стресната, жената отговори рязко, с въпрос, който прозвуча нелепо. Нямаше как да отговори и диалогът, преди да е започнал, секна напълно. Помисли си, че и тя е стигнала до същото място с бучащата река и сега, стъписана, се чуди какво да прави...

Нататък дните зафучаха като преминаващ експрес край безлични гарички и всички знаят, че той няма да спре, освен тези, които се возят в него. Иначе балконът си стоеше все на същото място, незабележим и ненужен на останалия свят и на минувачите. Избледняващият спомен за дъжд постепенно се превърна в телефонен дъжд. Жената винаги повтаряше, че съжалява за казаното тогава и, че съвсем не е дръпната. Иначе й се случвало за първи път да не се отнася с високомерие към един мъж, защото, твърдеше тя, е сигурна в наследения си аристократизъм и почти доказания син цвят на кръвта. Чувството за превъзходство я правело язвителна и присмехулна, но сега било друго - жадувала за онзи дъжд и за онзи дъждовен мъж, била като омагьосана. Хрипкавият, чувствен и безкрайно тъжен глас, от другия край на жицата, караха мъжа да потръпва, сякаш всяка нейна дума беше електрически импулс, уцелващ сърцето. Изпълваше го неописуема радост, страхуваше се да не каже нещо, с което да развали магията.

Дните, закачени след експреса на времето, продължаваха да летят лудешки. Случваше се и да вали понякога. Даже тайно, когато можеше, всеки се отбиваше от пътя си и минаваше с вълнение покрай онзи тъй далечен и дъждовен балкон. Със задушевен глас, всеки път, той я уверяваше, че всъщност времето и разстоянията нямат значение, защото един порив по време на дъжд може да преобрази човека завинаги и той, оттук насетне, може да се превъплъщава в цвете, птица, дори в нейното кафе със сутрешната бисквита. След тези му думи се смееха щастливо, въпреки че беше ги повтарял безброй пъти. Даже понякога имаха усещането, че и жицата ще се скъса от смях, ако още само веднъж чуе същото. Той твърдеше, че от онази дъждовна вечер винаги се вглеждал в уличните лампи и с изненада открил, че те светят с ореол, сякаш са върволица от смирени отци-праведници, със златен нимб около главите, упътили се кротко на богослужение. Липсвал само косият силует на осветения от самия Господ-Бог дъжд. В такива вечери нямало как да устои на изкушението да се докосне до онзи миг със светкавицата и се запътвал неизменно към балкона. Безлюдната улица го поглъщала, но била някак равнодушна и той се натъжавал, макар и вече стигнал до мястото. Всъщност, казваше мъжът, това може да осмисли един свят, който изглежда безсмислен на светло и вълнуващ в дъждовна нощ…

Най-накрая, след цяла натрупана планина от копнеж и бленувани желания, след толкова очаквания и колебания, решиха да слязат от препускащия влак на времето отново, на тяхната си гара - под балкона. Когато мигът дойде и мъжът я погледна сияещ, не повярва на очите си. Жената беше неузнаваема - посивяла, притеснена и напрегната. Нещо й се беше случило в безличната хронология на точно този ден... Дошла само за минутка. Трябвало непременно да си отиде, защото... Мъжът с пресилена усмивка каза, че няма нищо, случва се на всеки. На тръгване, почти тичешком, вече побягнала, го попита дали не се сърди? Отговори, че не знае какво означава това, защото отдавна се е научил да не съжалява за неща, които не зависят от него. Беше пак пролет и пак на свечеряване. Беше се изтъркаляла цяла вечност от онази, вече тъй далечна, дъждовна нощ. Скорците отново опитваха да подхванат любовните си песни, но не се получаваше. Иначе ентусиазирани, сега оркестрантите звучаха сякаш са неопитни музиканти, поради ненастроените си инструменти.

Камбаната от близката църква удари унило, на умряло. Някой си беше отишъл. Към райските градини или към преизподнята се бе отправил, равнодушен към всичко на този свят. Не след дълго се показа и опърпана процесия от няколко женици, чинно следващи катафалката. Мъжът свали неловко шапка, а жената се прекръсти набързо. Спогледаха се. Опечалените преминаха вяло покрай тях. Две жени си говореха тихичко, но оживено за боб яхния по манастирски с много люто и джоджен. Наблизо спря камионетка - разносвачка на кола и минерална вода. От нея слезе човек и се запъти с каса бутилки към отсрещното кафене. През зейналата врата на автомобила гърмеше радио. Съобщаваха за безкрайната скръб, потопила католическия свят. Междувременно беше си отишъл от този свят и папата. Загубата била непрежалима. После съобщиха, че луната пък влизала в последна четвърт и щяла да изгрее и залезе еди кога си. Задавало се също захлаждане - от зараждащ се вихър около Средиземноморието. Щяло и да завали някъде, но не било сигурно кога и къде. Двама пък загинали, докато срутвали стара постройка. Върху главите им се стоварил балкон. Пролетният дъжд, който бил тъй ползотворен за всичко живо, този път закъснял необичайно, но не било фатално. Когато мъжът и жената се опомниха, експресът на живота беше профучал. Катафалката също беше отминала. Спирката под техния балкон беше останала съвсем безлюдна и все тъй незабележима. Разносвачката на кола и минерална вода също беше изчезнала. Въобще не се знаеше кога отново ще завали истински и едва ли някой можеше да каже със сигурност. Животът продължаваше. Трелите на скорците - къси и отривисти, се редуваха от резки подвиквания. Звуците се плъзгаха хладни като невидими остриета. Карат те да затаиш дъх, обзет от сладка нега и копнеж за близост. Жената и мъжът си бяха тръгнали, някак неусетно и естествено като някогашния внезапно рукнал дъжд, без дори да се сбогуват, всеки в своята посока - с мислите си. Не се обърнаха нито веднъж. Всъщност на всеки му се искаше да се втурне обратно с насълзени очи от ...вятъра. Вятър обаче нямаше. В главите им хаотично прехвърчаха мисли като заблудени и бездомни птици. Нещо за трагична участ, за странен плод, боядисани птици, за хубост, праведност и красота. Дори за някаква риба, която си пасе кротко на баира. Единствената реалност, която се случваше и която усещаха, беше буцата в гърлото...

Самотните фигури на един мъж и една жена се отдалечиха постепенно една от друга, под мъждукащите улични лампи, останали без ореоли, докато накрая се изгубиха съвсем в здрача. Подир тях продължиха да кретат, изгубени и осиротели, мечти и неясен копнеж - ефимерни и безплътни като преминал дъжд...

© Йордан Калайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Пламък, 2005, бр. 9-10.
Йордан Калайков. Нови разкази, есета и рисунки от Йордан Калайков. София: Авангард прима, 2006.