ИЗ "ОСТРОВЪТ НА МЪГЛИТЕ"

Юлиан Попов

web

Глава XIX

Радо разказва къде е бил. Всички реагират различно и странно.

Питър му се беше обадил и го беше свързал с някой си Пол Клевъртън от бизнес училището, който му обясни за какво става дума и му предложи да се присъедини към тях събота вечер, когато училището даваше вечеря и коктейл за новодошлите източноевропейци. "Разбрах от Питър, че сте отскоро в Англия, може би още не познавате много хора и не са ви запълнени почивните дни." Пол беше твърдо решен да стигне до съвършенство в организацията на цялото събитие - не само техническо съвършенство, но и по отношение на целия процес на "интеркултурната ферментация на групата", както обичаше да се изразява той пред секретарката си. Радо беше приел с удоволствие, но после се появи балът и той не сметна за необходимо да се обади и да каже, че ще дойде в неделя. Внезапно обхванат от лека махмурлийска гузна съвест, Радо искаше поне да стигне там за неделната вечеря.

Стюард мълчаливо докара Радо до Милтън Кийнс и го остави пред приемната на Open University. В главния кампус на най-големия британски университет всъщност нямаше нито един студент. Тук се разработваха хиляди учебници, видео и аудиокасети, компютърни дискети. Тук бяха мозъците, гласовете, пръстите на огромния образователен октопод, който според някои беше призван да превърне британската работническа класа в съзнателна свободна образована общност, а според други, уникалната институция беше естествен израз на традиционното английското чувство за индивидуална независимост и постоянно самоусъвършенстване. Независимо от интимните си връзки с Open University Радо знаеше малко за тази институция. Наскоро беше прочел, че тя е причина за много разводи из страната между образоващи се в Open University домакини и техните необразовани съпрузи, но този процес не му беше много ясен. Надяваше се обаче по време на конференцията да си го изясни.

В приемната го чакаше плик с програма, карта, значка с името му, цветни брошури и писмо за добре дошъл. В момента всички бяха на вечеря в ресторанта на хотела, който беше на една миля от кампуса. Усмихнато любезно момиче повика такси да го вземе и докато чакаше, Радо излезе от приемната за кратка разходка. Той крачеше бавно и се възхищаваше на чистотата и подредеността на кампуса, на неговата футуристична функционалност, на елегантни табели с имената на сградите или показващи различни посоки, на окосената трева, на дърветата и цветята... После спря един очевидно забързан мъж и, без да има нужда, го попита за някаква посока, след което изслуша с наслада ясното и любезно обяснение.

Настани се в хотела, плисна две шепи вода на лицето си и слезе в ресторанта, в който вечеряха делегатите на конференцията. Питър седеше на една маса с няколко очевидни средноевропейци, а Пол - позна го от снимката в една от брошурите - беше на друга маса с група албанци и румънци. Цареше спокойна атмосфера, явно процесът на интеркултурната ферментация, катализиран от Питър и Пол, вървеше добре.

Радо притеснено запристъпя, но Питър го съзря навреме и се провикна с обичайния си леко бащински загрижен глас през салона:

- А, ето те и тебе! Къде потъна, чакахме те снощи, Пол реши, че си се загубил по пътя.

Ферментиращата източноевропейско-англо-шотландска общност замлъкна и впери колективен поглед в него.

- А, не, не съм се загубил, бях на ловен бал - Радо сметна, че това оправдание ще усмири духовете и ще върне колектива към индивидуалните им чаши и чинии.

- На ловен бал? - с недоумение запита Питър.

- Да, да, на ловен бал.

- Имаш предвид с тези, които ловят лисици?

- Да, просто годишен ловен бал в Оксфоршир, с приятели, не много далече от тука.

Тези уточнения като че ли не успяха да разсеят неловкото мълчание, към което, сякаш без да знаят точно защо, лоялно се присъединиха всички членове на многонационалната компания.

- Трябваше да се обадя, извинявайте - объркано се заоправдава Радо.

- Добре дошъл - бодро поздрави Пол, сякаш току-що го беше съзрял. - Заповядай. - И със суха демонстративна тържественост придърпа един стол и го настани на балканската маса. Радо му беше безкрайно благодарен за тази намеса. - Аз съм Пол Клевъртън, радвам се да се запознаем лице в лице.

- Да, да, много ми е приятно, познах ви от снимката.

Пол беше постъпил на работа в университета преди около двайсет години, обладан от вяра, че масовото образование може да промени света и да го направи по-добър. Той започна в катедрата по биология и беше убеден, че разбирането на живите организми, на тяхното взаимодействие, на еволюцията ще промени обществото. Няколко години по-късно той се прехвърли в катедрата по социални науки, възторжено обладан от убеждението, че разбирането на обществената динамика, образоването на хората в тайнствеността на тяхното общуване е ключът към едно толерантно, прогресивно и щастливо общество. После постепенно беше започнал да се разколебава в това си убеждение, когато в бизнес-училището се отвори изследователско място по организационна психология. Той не се поколеба и скоро се озова на предния фронт на формиращите се бизнес науки. Рискът беше успешен и скоро след новото назначение той беше убеден, че бизнес обучението, основано на обучение във взаимна толерантност и междукултурно общуване, би могло да промени нещата. Колегите му го смятаха за особняк, но ненадейно той започна да печели за училището значителни суми от разни държавни и частни фондации за най-неочаквани бизнес-образователни мисионерски проекти из районите на новите демокрации. Неговата най-нова страст беше счетоводството, от което нямаше ни най-малка представа, на всичко отгоре срещаше сериозни проблеми дори с таблицата за умножение. Неотдавна обаче го беше поразила гениалната, според него, мисъл, че счетоводството формализира в правила отчетността, която е в основата на отговорността, морала и демокрацията. Всичките му проблеми досега произтичаха от факта, че ценностите на демократичното общество, на моралната общност са абстрактни и непреподаваеми на хора, които не са откърмени с основните идеи на обществената отговорност, загриженост и отчетност. Счетоводството обаче операционализира именно тази крайно абстрактна категория - отчетността, благодарение на което, тя би могла да бъде преподадена и на най-примитивния индивид. В момента, в който Питър му описа Радо, Алън вече знаеше, че това е човекът, който му трябваше, за да изгради моста между народите. Когато Радо пристигна от ловния бал, Пол разбра, че задачата няма да е толкова стандартна, но той не беше човек, който лесно се отказва от онова, което веднъж си е наумил. След като представи Радо на румънците и албанците и ги остави да си разменят по две-три любезни думи, той небрежно го запита:

- Та, как беше ловният бал?

- Прекрасно, невероятна веселба, танци и, да си призная, много алкохол.

- Много алкохол?

- Да. Е, поне на мене много ми дойде.

- И танци?

- О, да, аз не бях танцувал от сватбата на сестра ми, трябва да има 10 години. Не съм по танците. Но вчера... просто не можеше да се сдържи човек.

- Хммм... И каква музика свирят?

- Каква ли не, страхотна група - от валсове и разни там стари мелодии, през Бийтълс, та до наши дни. Много добри. И не просто добри подражатели, но и прекрасни интерпретатори.

- А, гостите... не бяха ли... как да кажа... малко сковани - с необяснима надежда в гласа запита Алън.

- Сковани! О, Господи, мене ужас ме обхвана по едно време, че балът ще завърши с десетина сърдечни удара... като ги гледах тия осемдесетгодишни старци как се тресяха по дансинга! Но всичките оцеляха.

- Все възрастни ли бяха?

- Ами не, всички възрасти - от 15 до 80 или 90, ако не и повече. Беше много весело празненство - посмали малко емоционалния тон Радо и си каза: "Какво пък ме е заразпитвал, като че ли никога не е ходил на бал.".

- Интересно, интересно... случайно ли попадна там?

- Горе-долу... с приятели... с които яздя от време на време - не се сдържа Радо.

- А, ти си ангажиран с ловеца - прекъсна ги Питър - е, няма да ти преча тогава, ще поговорим по-късно.

Пол подскочи:

- Не, не, кажи - и припряно последва Питър.

Радо остана с румънците и албанците на масата и някак отнесено ги заразпитва за тяхното пътуване до Англия. Те го попитаха откога е там. Той каза, че има приятел румънец. В този момент на масата приседна спортно изглеждаща грозновата рижо-русолява дама, която се представи като някакъв старши-международно-проектен-администратор-координатор и която познаваше двамата албанци.

- Как сте, забавлявате ли се?

- Да, да - отвърнаха в един глас албанците.

- Да, да - присъединиха се румънците.

- А храната?

- Много хубава, много - усмихнаха се албанците.

- Много хубава - потвърдиха румънците.

- Ние организираме доста от нашите конференции в този хотел и винаги сме доволни. Това е прост, но модерен и много добре управляван хотел.

- Да, да, много хубаво - този път в хор отговориха албанците и румънците.

- Може би на нашия новодошъл гост няма да му допадне, но ние сме доволни.

Радо не разбра, че става дума за него и се присъедини към следващото "да, да", този път хармонично произнесено от всички на масата.

- Приятна вечер, ще се видим по-късно - и старшият-международно-проектен-администратор-координатор се оттегли към следващата маса.

- Не ти харесва хотел? - на наскоро научен английски се обърна по-възрастният албанец към Радо.

- Харесва ми, разбира се - сепна се Радо, който внезапно разбра, че той е бил обектът на язвителната реплика на координаторката, - много хубаво място, чудесно. Когато пристигнах в Лондон, прекарах седмица-две в един лондонски хотел... ужас - мърляв, храната лоша... завиждам ви.

Ентусиазираният глас на Пол подкани всички да приключат с десерта си и да се пренесат в съседната зала, където ги чакаше кафе и няколко бутилки вино за довършване. Всичко беше така добре организирано! И за да се чувстват гостите по-естествено, а и защото беше неделя вечер, няколко от представителите на университета бяха довели съпругите и съпрузите си, които усмихнато сновяха нагоре надолу и поддържаха ведростта на обстановката с въпроси за Източна Европа, възклицания от типа "невероятно" и разкази за създаването на Open University и построяването на Милтън Кийнс през шейсетте години. "Това беше фантастично време, всички бяха преизпълнени с вяра, ентусиазъм, утопични надежди... а бяхме и млади" - сподели носталгично една съпруга.

- Баща ми го бяха пратили на бригада да строи нов град, Димитровград, в България - опита се да се включи в разговора Радо с наполовина измислена история. - Строили са го също с много ентусиазъм, но, да си призная, резултатът е много по-различен. Милтън Кийнс е прекрасен град, а Димитровград е новопостроена руина.

- А, вие ли сте този, който идва от ловния бал? - запита съпругата.

- Ами да - смотолеви Радо, който вече не знаеше как да избегне темата.

- Аха, разбирам - многозначително отбеляза тя, но горкият Радо остана с чувството, че нищо не разбира.

- Какво точно означава ловен бал - запита един от групата около съпругата със силен, очевидно унгарски, акцент.

- Ами ето, той може да ви каже. Аз не само че не знам, но и не мога да разбера как актът на неописуемо жестоко убийство на невинни създания може публично да се празнува.

- Все пак говорим за лисици, а не за газови камери в Аушвиц - реши се да опонира Радо.

- Аз знам много добре за какво говоря! - и съпругата се врътна и се понесе към другия ъгъл на залата.

Радо започна да обмисля оправдателна реч, в която да каже, че е попаднал случайно, че не е знаел къде отива, че си е забравил тефтера с телефоните и не е могъл да се свърже и предупреди, но унгарецът прекъсна мислите му с настоятелна подкана:

- Какво точно е ловен бал?

- Честно да си кажа, просто много весело парти. С много танци, пиене и веселба. Всяка ловна дружина - става дума за лов на лисици с коне и кучета - веднъж в годината организира такъв бал, за да набират средства, а и просто така, да се забавляват, предполагам.

Оттук нататък унгарецът не го остави на мира, докато не изстиска от него и най-малката подробност. Радо му беше благодарен, че в резултат на разпита му си спомни маса детайли, които бяха се размили в размекнатата му от виното глава. Към унгареца неусетно се бяха присъединили и словенецът и двама поляци, а към края се прилепиха и двама руснаци, които до този момент бяха стояли някак естествено изолирани от всички в един ъгъл. Заслушани в разказа за ловните обичаи на англичаните, те се размечтаха и заразказваха спомени от армията, където бяха служели заедно, и където бяха ходили на лов за мечки и за узбекски антилопи. Радо предположи, че техният лов на мечки беше не по-действителен от неговия лов на мечки, за който беше споменал на Джорджина, но не посмя да изкаже съмненията си. Така или иначе, темата за лова, ездата, баловете, танците някак обедини голямата международна група от хора, които нямаха много общо с което и да било от тези занимания, нито пък имаха много общо помежду си. Разпалената дискусия бе прекъсната от появата на Питър:

- Ищван, искам да обсъдя накратко един въпрос, нали не възразяваш.

Ищван, едва сега Радо научи името му, чинно го последва, а Радо охлади своята приказливост и след минута се измъкна от групата с извинението, че иска да си налее чаша вино. Край масата с виното стоеше, очевидно новодошла, кокетна петдесетгодишна все още привлекателна и сякаш леко вулгарна тъмноруса дама, която се обърна към Радо и с лукава усмивка, докато си наливаше чаша бяло вино, небрежно каза:

- Вие ли сте Радо?

- Да - смутено отвърна Радо.

- Аз съм жената на Пол. Той ми каза за бала. Много забавно. Много! - и кискайки се дискретно, се отдалечи от масата, за да се присъедини към мъжа си.

Радо реши, че най-добре е да си легне и да се наспи добре и след като се извини на Пол, който с разбиране и загриженост заклати глава, Радо се оттегли в стаята си, опитвайки се да се съсредоточи единствено върху утрешното си изказване за разликата между счетоводните практики в България и Великобритания.

© Юлиан Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Юлиан Попов. Островът на мъглите. София: Сиела, 2006.