MIDLIFE CRISIS

Юлиан Попов

web

Щом отвориш някой вестник или списание или пуснеш радиото или телевизора в страните отвъд бившата желязна завеса и чуваш да се повтаря и повтаря една фраза - midlife crisis. Този израз е така добре улегнал в съзнанието на европееца, че ти се струва непреводим. Все едно казваш Microsoft или Ford. Човек се чуди дали и midlife crisis не трябва да си влезе в българския език като Уиндоус или Епъл и да си го наречем мидлайф крайсис и с това да затворим още една важна глава в присъединяването ни към Западния свят. В крайна сметка ние не наричаме Windows и Apple - Прозорци и Ябълка? Защо една така добре установена концепция, или дори марка, трябва да бъде превеждана.

Не съм езиков пурист. Напротив. Колкото повече турски, гръцки, немски, френски и английски думи в българския език - толкова по-добре. Особено турски. Те ни напомнят за нашето реално минало, не за фантазното и твърде скучно минало, конструирано от историческите ни комплекси. Тези думи дават още едно допълнително измерение на колебливото ни чувство за принадлежност.

И все пак...

Моята промискуитетна нагласа към родния език ми изневерява, когато стигна до midlife crisis. Може би защото midlife crisis не е толкова културен феномен, а нещо, което тик-така в нашите тела и души. Единственото културно измерение е начинът, по който говорим или не говорим за него.

Midlife crisis означава криза на средната възраст. Или криза, която те обхваща в средната възраст. Или пък криза, която те обхваща, когато усетиш, че си навлязъл в средната възраст. Най-точен, и изплъзващ се, превод вероятно би бил непохватният израз - средновъзрастова криза. Ако си направим от този израз съкращение, ще звучи модно - СК. Като Calvin Kline. Засега обаче най-просто е да си го наречем Кризата.

Кризата разделя Изтока и Запада. Западът има Криза, Изтокът няма Криза. Това е защото Изтокът живее в отрицание и срам. Премествайки обаче земята си на запад, ние няма как да не попаднем в обятията на кризата на средната възраст. Няма как дa не си я признаем и да не изпаднем в изповедалното настроение на земите отвъд Виена.

Търсенето в Google на midlife crisis връща 1 640 000 резултата. Сега е януари 2006. Догодина ще са поне 2 милиона. Това е защото Кризата е нещо, с което все по-често оправдаваме своите грехове, глупост, инфантилност и сексуални фантазии. Тоест всички ония неща, които ни правят хора, но които ни е срам да си признаем. Сега възрастният човек си има диагноза - криза на средната възраст. На всички неловки въпроси той си има глобален отговор. Защо си купи мотоциклет на 40? Защо спа с приятеля на сина ти? Защо си изруси косата? Защо тръгна на курс по испански? Защо напусна работа? Защо престана да носиш вратовръзка? Защо започна да носиш жартиери? Какво правеше в Sex Shop-а на Солунска. Защо си тръгнал на църква? Как може на 45 да си татуираш дракон на задника? Отговорът е един - криза на средната възраст.

Едно време всички агрономи мечтаеха да отглеждат по две реколти пшеница. Кризата на средната възраст е втора реколта. Тъкмо ти дойде време да ставаш баба и вземеш, че родиш. Тъкмо ти дойде време да жениш дъщеря си и вземеш, че напуснеш жена си. Тъкмо ти дойде време да се примириш, че е дошло време да не правиш повече секс с мъжа си и се озовеш в леглото със съседката. Втората реколта на нашия живот е позитивната страна на Кризата. Надеждата, че ще можем да направим всичко още веднъж, с цялата лудост на младостта, с всичкото знание на възрастта. И това ще бъде звездният ни миг.

Кризата е и нашият последен опит да попълним житейския си списък с неизвършени неща. Неща, за които един ден ще кажем - и аз съм бил там. Дали ще правим групов секс или ще преплуваме Дунава, целта е същата - да не се чувстваме подминати от живота. Изневери, спортни коли, внезапно пламнала любов с най-неподходящия мъж или жена, будизъм, пластична операция, червена коса, порно филми, алпинизъм и всичко онова, което ни е минавало през ум и сме смятали за неуместно, в един момент ни връхлита, защото това е последният ни шанс.

Аз си купих платноходка. Един приятел си направи татуировка. Жената на друг приятел преспа с един непознат, без да размени и дума с него и без да му види лицето. Тони Блеър си направи момченце. Като прехвърлят 40-те, по-образованите банкери масово започват да пишат романи или да следват магистърски програми по изкуство.

Изразът „животът започва на 40” сега е широко разпространен. Той назовава страстта за втора реколта. „Животът започва на 40” е бунт, нещо като втори пубертет, в който деянията ни се оправдават не с морал и разум, а с хормони и диагнози. Кризата на средната възраст е избор. Дали да нахлузиш завинаги чехлите, или да вържеш маратонките, дали да се омиришеш на яхния и да не се отмиришеш до последния си ден, или да вкусиш за първи път марихуана. Или да започнеш да яздиш кон, вместо да се превърнеш в магаре.

Кризата на средната възраст е масов феномен. За едно малцинство той не съществува. Малка група от нас страдат от синдрома на „животът постоянно започва отначало”. Това са хора, които всяка седмица започват нова любовна авантюра, макар и само в своята фантазия; всеки месец мечтаят за нова професия, всяка година за нов съпруг или съпруга. Ако принадлежиш към това малцинство и можеш да си го позволиш, животът ти се превръща в постоянна въртележка. За повечето от нас обаче енергията за нов живот се натрупва и експлоадира веднъж на 10 или 20 години.

За някои Кризата може да е просто хормонно явление. Или пък генетичен код - нещо като фитил, който стига до експлозива в определен момент от нашия живот. Кризата може и да е химия, може и да е ген. Днес какво ли не е химия и гени. Тя обаче се движи и от две рационални сили - размисъла за това, какво ще оставиш след себе си, и за това, какво си изпуснал в живота. И това е хладната и пресметлива страна на кризата, нейната идеологическа основа, нейният ясно артикулиран манифест.

Сядаш пред бюрото и си казваш, добре, дай да видя сега какво да включа в двата списъка? Имам деца. Построих къща. Направих фирма. (Или политическа партия). Имам овощна градина. Посадих дъб. Направих чешма. Очевидно ще оставя следа. Но трябва още нещо. И добавяш - 1. да напиша книга; 2. да науча децата на френски; 3. да направя родословно дърво; 4. да направя нов съюз на писателите (или на пчеларите); 5. да си направя личен уебсайт. И така нататък.

После се хващаш с втория списък: Ходил съм в Париж, Виена, Ню Йорк. Бил съм и в Мароко. И в Истанбул. Пушил съм хашиш. Бил съм на яхта. Многократно съм се напивал до безсъзнание. Бил съм във Виенската опера. Качвал съм се на Матерхорн. Спал съм с гъркиня. И с чехкиня. (Или грък и чех.) И с две германки. Наведнъж. Ходих на лов (макар и да не убих нищо). Веднъж попаднах на прием в Холандското посолство. Има обаче още толкова неща, до които не съм се докосвал. Искам да ида в Латинска Америка, да карам водни ски, да се науча да свиря на цигулка, да преспя с африканка, да опитам твърда дрога, да се докосна по-отблизо, макар и веднъж, до собствения си пол. Да се сбия на улицата, да вдигна 200 км с колата, да скоча с парашут. И още толкова много неща. А ми остава толкова малко време!

После се замисляш и започваш да пресмяташ: какво можеш, какво не можеш. И отхвърляш половината. Или почти всичко. Но се спираш поне на едно-две неща. На някое безобразие, лъжа, измама, подвиг, лудост, святост, саможертва. Нещо, което да остане. Какво друго освен израз на кризата на средната възраст е надписът „...Човек, и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.” Омуртаг просто го е ударила кризата. Типична реакция. Защото освен всичко останало Кризата е и сянката на смъртта. Всеки миг може да те порази инфаркт, днешният ден може да ти е последен, може да не доживееш до обяд. И въобще за каква средна възраст говорим, когато може да се окаже, че не си по средата на нищо, а си в самия край на пропиления ти живот? Утре може и да не се събудиш, а все още се колебаеш дали да спиш с братовчед си. И още отлагаш църковното си кръщение. Нима ти остава да живееш още толкова, колкото си живял? И защо си толкова убеден? Бързай, не изпускай последната възможност. И не спирай да се молиш и надяваш на дълголетие. Както Омуртаг продължава своя надпис „...Нека бог да го удостои да преживее сто години.” Има предвид себе си, разбира се. Още едно доказателство, кризата на средната възраст не е от вчера.

Кризата те хвърля в безразсъдни действия и идеи. И ако не си чувал за Кризата, започват да те гризат съмнения и гузна съвест. Ако обаче вече си чел по вестниците, или пък приятелката на жената ти многозначително те е въвела в тайните на кризисното състояние, ти започваш да си мислиш кои от тези лудости да си избереш.

Много от четирдесетгодишните мъже например си купуват мощен мотоциклет (това е вид Viagra, но много по-бърза и шумна). Или това чудовище, наречено джет ски, което искрено ненавиждам. Или джип. Джиповете и другите едри коли с двойно предаване обаче станаха патент на семейните жени от средната класа, попаднали в Кризата. Те някак усещат последната, и най-силната, буря на нагона, но от друга страна, имат по три деца, които трябва да возят постоянно до училище и разни басейни и спортни площадки, няма как да ги зарежат и да се хвърлят в обятията на водопроводчика, затова придобиват този нелеп за града символ на доминиращата сексуална нагласа - джип. Това ги прави диви, необуздани, неуправляеми, хищни, но само във фантазиите им, които наподобяват реклама за джип. Рекламите за джипове обикновено се градят на три елемента пот, жега и мръсотия. Разбира се, гарнирани със зверски рев.

Кризата е интригуващо преживяване. Отчасти сатанинско. Пълно със злини, с които трябва да се справиш. Усещаш как приближава времето на добродетелта, възрастта, в която, щеш не щеш, ще трябва да правиш добрини, да се грижиш за внуците, да спестяваш за старини, да се откажеш от алкохол, може би от секс и да се грижиш за вътрешните си органи. И искаш да го изиграеш, да се върнеш назад, да яхнеш машината на времето и да дадеш 20 години на заден ход. Или дори 25, за да се озовеш в онази възраст, в която почти не подлежиш на съдебно преследване и виновна отговорност. Да се потопиш за последно в безбожното, полигамното и племенното. Да изпиташ екстаза преди безпощадната добродетелност на възрастта.

Кризата е нашето последно колективно несъгласие с онова, което наричаме свое природно предназначение - да се размножаваме и да съхраняваме рода си. Когато човек навлезе в кризата, той вече е извършил тази биологична функция и би трябвало да се отдаде на общественополезна дейност. Дейност, която не се свежда до грижа за семейството, защото децата вече са израснали, и истината, че те нямат повече нужда от твоята физическа подкрепа, те връхлита. Затова ти трябва просто да се подчиниш на общественото благо, на онова, за което общността те иска. Или просто да си отидеш. Това е моментът, в който твоят биологичен часовник ти казва, че си безполезен за възпроизводството.

Но Кризата е също и празник. Защото в онези общества, които мислят единствено отвъд своето оцеляване и възпроизводство, средната възраст е началото на личния избор. С Кризата ти празнуваш края на своя примитивен дълг и навлизаш в живота на избраните, а не на наложените наслади. Ставаш монах или наркоман, хомосексуалист или политик, писател или майстор на детски играчки, моряк или дърворезбар. Ако се случи така, че да си изпълнил навреме възпроизводствените си задължения, някъде в средата на 40-те можеш да се отърсиш от бремето на морала и да се хвърлиш в атракциите на живота.

Ако планирахме живота си с оглед на Кризата, всички щяхме да имаме деца на 20, да работим усилено, отдадени на градеж, за да можем на 40 да се хвърлим в казана на безобразията. И вместо да ходим на абитуриентски бал на 18, щяхме да отложим празника за 40. Тогава всички щяхме да захвърлим дрехи и задръжки, репутация и лоялност и бихме се завъртели в полунощното хоро на Кризата, докато телата ни експлодират от наслада или се стопят от изтощение.

Ние обаче не сме планови създания. Природата планира вместо нас, а нея ни най-малко не я е грижа за нас. Тя се грижи само за възпроизводството си, егоистично треперейки единствено за собствения си триумф. А Кризата е нашият моментен триумф над нея. Триумф, който е плетка от фантазии, мигове на анонимност, диви погледи към непознати тела по улицата, втъкани в питомното изпълнение на кроткия ни животински дълг.

© Юлиан Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Sex off - 20 истории за любовта между началото и края. Съст. Пепа Витанова. София: ИК "Изток-Запад", 2006.