Инна Пелева

web

През 1979 г. е създаден и тръгва по телевизионните екрани мексиканският сериал "Богатите също плачат". Сапунката отдавна е снизходително архивирана като надмогнат опит на жанра. Фразата заглавие обаче се оказа с много по-дълъг живот от продукта, който синекдохично представя. Смятам дори, че ако имаше Нобелова награда за изречение, точно това изречение би трябвало да бъде сред лауреатите. То отдавна се е освободило от обвързаност със и адекватен спомен за първоначалната си природа-роля и е на свободна практика - фразеологизирало се е и работи като преводач, подпомагащ комуникацията между групово несъзнавано и наблюдаемо, осъзнато (т.е. ословесено) социално битие. Заглавието попадение съвсем бистро формулира - всъщност - ключов стереотип за възприемане и оценяване на света, лаконично представя набор от нагласи и потребности, обуславящи начина, по който сериозно количество хора виждат и четат действителността. "Богатите също плачат" е най-после намереното истинско име на обемна, сложно организирана и смайващо аисторична (т.е. устойчива спрямо времето) чувственомисловна констелация, чиито деривати са някои базисни разкази на фолклора, литературата, киното, пресата и слуха като масов речеви феномен...

Как са направени, как изглеждат - като варианти на инварианта - тези разкази, що за симптоматика са те, какво представлява нещото, което може да бъде диагностицирано "през" тях, и вероятно ли е то наистина да е "антропологическа константа", макар природата му да не е от физиологичния ред?

За мене пътят, приближаващ към евентуалните (приемливи или по-малко приемливи) отговори на изброените въпроси, тръгва от един богато засвидетелстван в популярната преса тип наратив.

Нека да припомня звученето на най-невинните, най-обилно реализираните и най-баналните му конкретизации: "откраднаха колата на А", "по празниците В се разболя", "С се раздели с дългогодишната си приятелка", "D е в депресия след смъртта на майка си", "Е ходи облечен(а) като клошар"...

Пределно ясно е, че в описваната повествователна територия субектите А, В, С, D и Е са (имената на) известни хора - актьори, попфолк звезди, режисьори, писатели, често стоящи на телевизионен екран лица, спортисти, актуални политически фигури и т.н. Пределно ясно е, мисля, и че поднасянето на подобен вид информация не цели просто и само да информира. Своеобразната стойност, характерната полезност, истинският смисъл на представяния наративен род (всяко от горните изречения "скелети" обикновено набъбва, натрупва плът до разказ) се постигат в/чрез "поуката", която не е директно формулирана в съответния текст, но пък е бързо постижима при консумирането му. Тя е простичка, посвоему вкусна и гласи, че известните, красивите, богатите, властните имат проблеми, понасят травми, загуби и изобщо всякакви нещастия.

Общностната потребност, която визираните писания удовлетворяват, не е потребността от фактологично знание за този или онзи. Твърдя, че обследваното разправяне засища - ни повече, ни по-малко - потребността от справедливост, от преживяване на света като все пак балансиран, като все пак удържащ някакви форми на равенство между "нас" и "тях", между "плебс" и "елит"². "Те" може да са "горе", "на върха", но ето ги наранени и дори не могат да скрият болка или сълза; "ние", дето сме "долу", ги гледаме, докато страдат. С други думи жълтата преса (именно нейните списователи най-масирано експлоатират тематичния сегмент "богатите също плачат") се труди около поддържането на социалния мир. В ежедневието тя утешава "нямащите", показвайки им "имащите" в ролята на лишавани - лишавани от щастие и от правото да преживяват нещастието си насаме, на скришно. Таблоидните издания осигуряват необходимата доза репресия над "силните на деня", правейки всеки от читателите си упражняващ тази репресия, компенсирайки реалното безсилие и незначителност на малкия човек чрез внедряването му в ролята на безнаказано зяпащия раната на могъщия и важния. От гледна точка на току-що изговореното е абсолютно безсмислено възражението на потърпевшите "разказвани", че това или онова твърдение, тиражирано в клюкарските страници, било невярно - истинността на нещото не е мярата за добрата му функционалност в общностната комуникация, не истинността е онова, което е нужно на публиката. А съдебните дела, които някои от "известните" завеждат срещу жълт вестник, разпространил оскърбителен, унизяващ ги материал, могат да се тълкуват и като знак не само за неразбирането на ставащото. Жестовете на съпротива и недоволство могат да се четат освен това като отказ на "звездата" да изпълнява особена клауза от особения договор между нея и аудиторията. Публиката има потребност да "гледа" не само блясъка и успеха на "идолите". Тоест това, което Георги Лозанов настойчиво обяснява пред печатни и електронни медии - че е нормално публичните личности да са обект на прекомерен интерес, на прекомерно любопитство и да бъдат свръхосветени и постоянно обсъждани (виж например едно от многото подобни изявления на експерта - Лозанов 2008) - изисква специфично и категорично уточнение. Съвсем нормално, съвсем в реда на нещата е въпросният прекомерен интерес, споменатото прекомерно любопитство често да са белязани от злонамереност, да артикулират всъщност не нещо друго, а неприязън и воля за посегателство. И в случая не става дума за някакви етноспецифики, за "български случай". По принцип отношенията между масата и особения, между анонимните и популярното име са задължително амбивалентни, обменът на емоции между тях задължително е менажиран и от една свръхважна и не твърде приятна част от ролевия репертоар на популярното лице - богатият трябва да плаче от време на време, трябва чат-пат да е жалък, понякога да е разобличаван даже в нещо гадно. Иначе обожанието към него рано или късно ще се претопи в чиста омраза. А така - при редуването на будещи възхита и завист картинки от ежедневието му с такива, заради които и най-мизерният би си казал "добре, че не съм на негово място" или "халал му парите, като му е такъв животът", - всичко е наред. Равновесието е постигнато, наградите и наказанията са съвместени, придобивките и липсите са комбинирани в поносим образ на "хармоничния" свят, в който никой не е чак толкова по-щастлив от всички останали. Иначе казано, позволявам си да мисля за жълтата преса и като за обществен помирител, като за не особено симпатичен, но пък ефикасен Робин Худ, който "взема от богатите, за да даде на бедните" (бедните му плащат минимална такса, за да си върши работата - за да накърнява недосегаемите и да отглежда у незначителните побèден усет за собствената им ненакърнимост: тя произтича от очевидния факт, че таблоидът никога не би седнал да се занимава с "мене, Иван Иванов" и с "мене, Петър Петров"; именно таблоидът е, който ни убеждава, че невидимостта - "моята собствена" - носи и облаги).

Поради тази си представа за специфичните издания не мога да споделя доверие в тезата, лансирана напоследък от някои анализатори. Според нея, ако през 90-те жълтата преса е била ужасна, лъжлива, грубо посегателска спрямо лично достойнство и авторитет на един или друг от персонажите си, днес част от въпросните издания преживявали положителна еволюция; на мястото на откровената черна лъжа по адрес на този или онзи се появявала разследващата журналистика. Подобен разказ за едно "позитивно развитие" в характерната медийна зона, за постепенното й "цивилизоване" и превръщане в нещо друго не отчита адекватно - така смятам - желязната зависимост между търсене и предлагане³. Не отчита, че една твърда даденост на човешкото, една специфична константа ражда и един постоянен глад. Ако някои жълти издания се превъзпитат, ако метаморфозират в "прилична публицистика", освободената от тях ниша ще бъде заета от други, възпроизвеждащи първоначалната "ужасна" природа, удовлетворяващи перманентната нужда на "низмения" да бъде утешен и компенсиран заради своята "низменост", заради своята свръхобикновеност. Утешението и компенсацията идват през консумирането на травестиран образ на реалността, през вживяването в сценарий, според който "онзи горе" е - от определена гледна точка - туширан, свален "долу", за да го погледат отвисоко и джуджетата. И да няма истинска жълта преса (т.е. такава от "ужасния" вид), постоянната нужда на "низмения", за която говоря, няма да отмре - тя просто ще намери друг инструмент за удовлетворяването си. Всеки, преживял социализма, ще се съгласи с това. В рамките на споминалата се социокултурна формация слухът върши същата работа (той я върши и преди социализма, би могъл също да я върши утре, както я върши и днес, макар че сега сферата му на действие в някакъв смисъл е стеснена именно защото жълтата преса спестява груповия труд по създаването на "нередния", "недопустимия", антиофициозния разказ⁴). Ще припомня на връстниците си скверна мълва, свързана, примерно, със сексуалността на Емил Димитров, някаква бутилка и намесата на екип от "Пирогов", която мълва не може да не са чували в онези години; ще припомня само още и анонимния колективен шепот за гадните работи, които са се случили на Анахид Цонева и Бригита Чолакова... в Турция: влезли те в магазин да си избират кожени палта, пък мъжете продавачи ги завели уж да им показват специална стока в някакъв склад, а пък там като ги заключили... (историята е с извивки и "обстоятелствени пояснения", казващи много за тукашното колективно несъзнавано и за жанра филми, които то създава). Нима има типологическа разлика между "сюжетните решения" и кастинга на персонаж, осъществявани от тогавашни слухове и от сегашни материали, живеещи по страниците на "Шок" например? Според мене не; няма разлика и между "задачите", които двете версии - устната и писмената - на едно и също нещо "решават" в рамките на общностното съществуване. С други думи жълтата преса е само относително нов носител, модератор на познати, винаги съществували и работили принципи за пораждане-сглобяване на вид разкази, проявител е на винаги съществували - и неподлежащи на развитие - отношения между известния и неизвестните, между "звездата" и "публиката".

Този, който е склонен да осъжда някои аспекти на тези отношения (например агресията, зложелателната енергия, течаща от анонимните към именития и материализирана в тиражиран разказ) като че ли забравя, че икономиката на властта като конструирана от публичността - или от погледа - непременно предполага кръговрат, инверсии на ценностните импликации в позициите "гледащ" - "гледан", менливост при разпределянето на знаците "плюс" и "минус", "сила" и "слабост" спрямо репертоарите на "наблюдаващия" и на "наблюдавания"⁵.

Да, в света, който обитаваме, да си свръхвидим, "да си на екрана" е цел за огромен брой хора и се разбира най-често като доказателство за сполучлива реализация на индивида, като награда - "по телевизията дават" най-красивите, най-печелещите, най-успелите (нещо повече: аксиома е, че самото ти присъствие в медията и само то те произвежда в "успешен"; всъщност няма нужда да си свършил нещо особено или да притежаваш някакви специални качества, преди "да те покажат" - "показването" само по себе си създава успеха ти... и обратно: и да си свършил нещо особено, и да притежаваш някакви специални качества, ако не те "покажат", си нищо и никой). В такъв контекст най-гледаният (Бекъм, Пенелопе Крус, Джордж Клуни, кажи-му-името) е истинският ни господар, най-настойчиво стоящият по екрани, корици и билбордове владее гледащите, защото те, невидимите наблюдаващи, желаят това, което той има, искат да са това, което той е. А той е въплъщение на мита за постижимата свобода, за постижимостта на съществуването като удоволственост (повече свобода и повече удоволственост - его го същинското съдържание на ВЛАСТТА). (Това, че гледаният е обладател на реална власт, особено ярко личи в задачите, с които го товари рекламата - точно тя е убедена и убеждава, че бидейки на върха, т.е. на показ - или на показ, т.е. на върха, - той излъчва силен имитационен, инструктивен императив, поради което - в края на краищата и рано или късно - именно той ще ни пробута чорапи, мартини, боя за коса и каквото друго ви хрумне, именно той ще ни накара да дадем парите си за едно, а не за друго.)

Обаче - и ето го относителния реванш за фукоянския тип осмисляне на надзора и наказанието като преливащи едно в друго събития, на статусите "наблюдаващ" и "властимащ" като тегнещи към синонимия - гледащият също владее гледания... когато бива произведен в свидетел на негов провал, когато дегустира разкази за това, как съдбата малтретира известния, когато се забавлява - отмъстителността може да се преструва на съчувствие - с отлелите се в дискурсивна форма фантазми за разправа с "важните". Така самият гледащ става инструмент на "Божието", оръдие при въздаването на отвъдната справедливост; самият гледащ - понеже вижда и въпреки волята на гледания - се превръща в "оператор" на изкуплението, неминуемо и наложително заради цялото онова прекомерно имане и можене, отличаващо "успелия" от всички останали.

Фуко споменава (макар че след това прави ред уговорки и автокорекции на "датировката") за граница, сбъднала се в началото на ХІХ век и разделила практиките на правораздаването - да го кажем по този начин - на "плашещо минало" и "приемливо настояще" (Фуко 1998: 19). "Зад нас" остават бавните театри на публичните екзекуции, които показват на тълпата зрители систематичното, включващо ред процедури разтерзаване на тялото на осъдения - смъртта е само епилог в пищния спектакъл на възмездието. Напредвайки по времевата ос, "по-цивилизованото" ХІХ столетие налага разбиране за санкцията, предписана от съда, като за нещо касаещо не толкова тялото, а другото във виновния, като за нещо, чието осъществяване трябва да се крие дискретно в места, където масовият поглед не е допуснат. Подобна представа за различие между "тогава" и "сега", естествено, не може да не буди усъмнявания - все пак всяка граница, произведена от волята да проумяваме, класифицираме, подреждаме света в тегнеща към линеарности изменчивост, е в някаква степен условна. Нещо от "плашещото минало" - наистина преоблечено, смесено с разни модерни и постмодерни материи, присвоено от друг (различен от юриста и от палача) социален актант, заселено на друг етаж от обществото "сграда", но въпреки всичко достатъчно разпознаваемо като "себе си" - е живо и здраво и днес. При това дори в известен смисъл е разраснато. Таблоидът е своеобразният резерват-обиталище на извадката от "преди", той е инструментът на "надживените наказателни практики". Вярно е, че неговият проект за репресия не предполага жестоко боравене с месата на виновния - това, което някакви публикации могат да причинят някому, не е сводимо пряко и лесно към физическа болка, шуртяща кръв, счупени кости. Но пък сегашната жълта машина за справедливост (тя работи отвъд, успоредно или съвсем другояче спрямо съдебната и изпълнителната власт) санкционира достатъчно ефикасно, също причинявайки болка, макар и от друг вид. Освен това тази машина, вдигаща оборотите, качваща тиражи и брой страници, произвежда много по-дълъг списък от възможни вини и простъпки, отколкото традиционните институции (по-старите от четвъртата власт), грижещи се за оразличаването между "добро" и "зло", "нормално" и "наказуемо", поради което и произнася и изпълнява - при това публично - много повече присъди. Много повече (много повече, отколкото би могъл да побере един средновековен площад) са и хората, консумиращи зрелището на наказанието. По-детайлното и взискателно зрение на пресата спрямо репертоарите на вината (детайлността и взискателността на въпросното зрение са последица и от необходимостта всеки ден на аудиторията да се доставят нови "казуси") и техническата облекченост при реализирането на наказания (едно е да построиш ешафод, да доведеш четирите коня, които ще разчекват Х, да осигуриш и другите изпълнители и инструментите им, друго е да напишеш текст) обуславят индустриалното свръхпроизводство, излишъка от справедливост, сред който живеем. Този излишък, обилието от наказания, които зяпаме, разбира се, са другото лице на една липса, на една непостижимост.

Липсата и непостижимостта на Справедливостта.

* * *

Стана вече дума, че тезата "богатите също плачат" се превъплъщава в разнообразни вестникарски разкази и като "откраднаха колата на А", "по празниците В се разболя", "С се раздели с дългогодишната си приятелка", "D е в депресия след смъртта на майка си", "Е ходи облечен(а) като клошар"... Всички тези (и подобните им) възизсивели версии на темелната идеологема вестникът използва всъщност само като подстъп към, като подгряване за среща с истински важната й "хард" конкретизация.

Подобна конкретизация представлява например текстът на Любомира Тонева "Проклятието да погребеш детето си", публикуван в брой на вестник "Уикенд" от 2009-та (Тонева 2009). Подкрепата към заглавето гласи: "Желю Желев, Ники Кънчев, Велизар Енчев, Филип Боков надживяха наследниците си". Самият материал прави китка от факти, надскачаща като набор от лични истории обещанията на подзаглавието. Ето: Георги Черкелов губи дъщеря си Бояна, блъсната от кола; от мускулна дистрофия си отива малкият син на Николай Бинев и Домна Ганева; дъщерята на Маргрет Николова загива непосредствено след абитуриентския си бал при автомобилна катастрофа; малката дъщеря на Желю Желев се обесва; по същия начин се самоубива дъщерята на Филип Боков; слага край на живота си (или е убит?) Румен, синът на Велизар Енчев; на 47 години умира от инфаркт големият син на Дамян Дамянов и Надежда Захариева, Ники Кънчев погребва една от дъщерите си близначки.

Какво казва и какво не казва тази публикация, какво върши тя и защо?

Характерната фиксация на текста отхвърля възможността и необходимостта да се мисли и знае за Иванка Георгиева Димитрова (примерно), чието момиченце угасва от левкемия на 6 години, за Станко Минчев Генов (отново примерно), чийто син загива на 19 при злополука, и за хилядите други сънародници, преживели подобни лични трагедии. Ако писанието позволи по някакъв начин и те (Иванка, Станко и т.н.) да се провидят зад буквите, и техните истории да влязат в кадър, би се получила съвсем друга картина на света. Според нея тази голяма скръб - загубата на дете - може да сполети всякакви хора, а това би означавало, че всички сме равни пред сляпото зло, което хаотично уцелва добри и лоши, богати и бедни, известни и неизвестни, селяни и граждани, люде от "всякоя възраст, класа, пол, занятие". По-обективната статистика, която държи сметка за Ники Кънчев, но и за Иванка Димитрова, за Черкелов, но и за Станко Генов, би излъчила идея за ирационалността на битието, за едно непрозрачно в смислите си съществуване, в което или няма каузалност, причинно-следствена обяснимост на ставащото, или ако има - тя е непостижима за човешка реконструкция, за човешко разбиране. Една по-обективна статистика - заради всякаквите (известни и неизвестни) имена на нещастни родители в нея - би снела изобщо втренчването в имената като продуктивно, даващо посока на мисленето, подсказващо "отговор". Биха останали да се виждат най-вече фигурата на страданието и онази потиснатост, онази тревожна, безизходна въпросителност, неминуемо обземаща ни при всяка детска смърт, застигаща ни при всяко напомняне колко беззащитни и уязвими сме всъщност, колко вероятно е Бог да не го е твърде грижа за нас... или просто да си е тръгнал.

Публикацията обаче предпочита крайната необективност на подборното изброяване. То осъществява несправедливост (в случая това е равно на драстично изкривяване при изображението на реалността) в името на по-едра цел, в името на "по-голямата" справедливост. Всеки обикновен човек, преживял погребението на рожбата си, би могъл с горчивина да попита гледания текст: "Къде е тука нашата съдба? [...] Къде съм аз? Кажете!". Но обследваното писание пред-полага, че протестиращият въпрос ще бъде снет, ще остане непомислен и незададен заради характерните компенсации, които характерно форматираната "информация" предлага. Изброяването на нещастията, сполетели именитите, фокусира окото по друг начин. Премълчавайки - в края на краищата отричайки - съществуването на Иванка Димитрова и на Станко Генов, вестникарската страница внушава, че само именитите биват сполитани от онзи тежък жребий. Отгоре на всичко заглавието "Проклятието да погребеш детето си" всъщност синекдохично представя смътен, скришен, нефиксиран, но така или иначе чакащ "зад ъгъла" разказ.

И именно той носи базисното послание, заради което публикацията съществува.

За да доведа във видимостта измълчания, но не и блокиран, неработещ разказ, ще тръгна от два "материала" на всеобщ достъп (два от многото, които вършат работа), в чиито заглавия присъства думата "проклятие".

Първата извадка, която ми се ще да покажа, е от текста "Възстановен храм ще спаси Русе от старо проклятие" (15.12.2009): В това вярват повечето жители на крайдунавския град, които дадоха и своята лепта за строежа. Църквата "Всех Светих" бе поругана и съборена от комунистическия режим. Сега ще бъде възстановена във вида, в който беше до 1975 година, съобщава "Бургас 24". Старите русчуклии разказват, че цялото семейство на багериста, който посяга на църквата, загива в катастрофа, а гробът му [е] ударен от мълния. Според градските легенди обаче нещастието не е само за близките на разрушителите. Събарянето на храма води до нещастие над града, който започва да запада, губейки натрупания през ХIХ и началото на ХХ век престиж. Местните отдават именно на поругаването на църквата проблемите на Русе, които го връхлитат през годините. Градът е сполетян от обгазявания, експлозии, започва масово изселване на цели фамилии (Възстановен 2009).

Ето и втора мостра от интересуващата ни наративна типология: [...] Баба Станка тази година ще навърши 100 години на 16 ноември. Тя е легендарната ясновидка от село Чомаковци, близка приятелка на Ванга, лечителка и не на последно място - баба на единствения осъден и излежал политик Цветелин Кънчев. По-точно на Кънчев и на съпругата му Таня, защото Кънчев е първи братовчед с бащата на жена си. Баба Станка е родена в село Оджаци до Нови Сад, Югославия, през 1909 г. Катунът им идва от Индия, Испания, Ирландия, Англия, Германия, Австрия, Сърбия и най-после стига България. Ясновидската й дарба е наследствена и е прехвърлена от майка й. Така е от столетия - по женска линия се предават способностите, а приемничките се обучават от малки. Бягството им от Ирландия е свързано с много интересна история, която променя света. Прадядото на Джон Кенеди - Патрик, преди два века е изнасилил сестрата на прабабата на Станка. След гаврата с нея младото и красиво момиче не издържа на позора и се обесва. За циганките девствеността е въпрос на чест. Катунът се вдига на бунт, но ирландците са били единни и циганите остават безсилни пред техния гняв. Затова ромите тръгват да се изселват. В този момент прабабата на Станка - Стания, проклина рода Кенеди и клетвата й ги настига и до днес. А тя е носител на магическото начало и клетвите й хващат. Както знаем, Джон Кенеди бе застрелян като президент, брат му Робърт също умря от куршум, Джон Кенеди-младши загина в самолетна катастрофа. Третото дете на Джаки и на Джон - Патрик, умира като бебе. Нещастията продължават и в наши дни - най-малкият брат на Джон - Тед Кенеди, на 20 май 2008 г. научава тежката диагноза - тумор в мозъка, и в момента е на легло. "Разказвам това сега, защото е крайно време тези хора, Кенеди, да разберат откъде идват техните нещастия", казва любимият внук на баба Станка Цветелин Кънчев. След 5-годишно увещаване от вестника да сподели родовата тайна, той най-после е получил разрешението на пророчицата. Докато не се свали товарът (проклятието), клетвата ще достига Кенеди. Това означава, че трябва да поискат прошка от наследниците на тези, които са ги проклели - т.е. наследник на рода Кенеди да поиска прошка от наследниците на прабаба Стания.

Баба Станка е кардарашка, наследничка на род на хараня, които са циганските пророци. Кръстена е на прабаба си Стания и е обучавана от нея на ясновидство. Стания е била приета много добре в двора на император Франц Йозеф и често навестявала семейството им. Баба Станка е много добра приятелка на Ванга [...] Станка е била на 30-ина години, когато катунът е обикалял Сърбия, Македония, Гърция, а Ванга е родена в Македония и там са се срещали. Разговорите им били много забавни. Особено по телефона. Звъни Ванга и казва: "Шо праиш, ма, вещице?"... (Кънчева 2009).

Двата цитирани текста повтарят (отвъд привидността на различията) една и съща история. Някаква власт, някакви властни, някакви откъм властта (багеристът наемник на комунистическия режим, Патрик - ирландец сред ирландците) погазват някакво право, нечие право, самоподразбиращия се ред (единият разрушава Божи дом; другият изнасилва). Накърненият, накърненото са в позицията на слабия, който не може да се защити (истинското християнство, вярата не са зачитани от комунистите; циганите са малцинствени, чужди, преследвани в Ирландия). ОБАЧЕ! Слабостта на слабия не е абсолютна и завинаги истинска, той всъщност има своя сила, над овластения "тук и сега" закон има друг - този, който явява отвъдна, аисторична (тя не се съобразява с конкретен хронотоп), различна от несъвършения, нечестния "местен ред" справедливост. Проклятието отключва преобръщането на очевидностите ("силният е силен, слабият е слаб"), то окръгля нащърбения от престъплението свят, защото обявява присъда и я изпълнява, формулира и осъществява наказанието. Освен това то отваря странна врата в битието ни: санкцията, въплъщавана и продуцирана от проклятието, не прилича на наказанието такова, каквото го мисли правната система, която познаваме поради живеенето си в модерния (или постмодерния) свят. Според практиките на споменатата правна система трябва да бъде наказан точно, само и лично извършителят на простъпката, конкретният зло-деец. Помнейки едни съвсем други мерки за изкупление, проклятието разраства възмездието във времето и пространството: и десетилетия (и векове дори) след стореното продължават да го плащат още и още хора, все повече невинни изкупват вината на един, преди много време нарушил реда (целият град Русе е наказан заради онзи багерист; целият род Кенеди носи товара, последвал ги в Новата земя от прародината Ирландия, завещан им от лошия предтеча Патрик). Успоредно на нашия свят и илюзивностите му продължава да съществува един друг; чудото и магията са същностна негова част ("Шо праиш, ма, вещице?"), той е по-истинският, доколкото в рамките му престъплението не остава без "отговор", причините и следствията са в бистра връзка, злото се насочва срещу източника си, а страданието на унизените и оскърбените се претопява в страдание за мъчителите им...

Точно тази идея за съществуването и логиките му е всъщност скачена с разказа за известните сънародници, изгубили децата си - макар и контрабандно, тя се промъква в уж съболезнователния речитатив.

Това се случва чрез и заради наместването на думата "проклятие" във - по-точно "над" - описа на нещастия, представен във вестника, чрез и заради натоварването й с концептуализаторски задачи (лексемата не просто грее в заглавието, тя е първо слово, начало на началото и поради тази своя позиция държи властта над цялата текстова територия, моделира внушения, силово пред-писва реакции). А вече трябва да сме категорично сигурни покрай привлечените и припомнящи разни неща текстове за драмата на Русе и за баба ви Станка: щом има "проклятие", има и престъпление, вина, а в такъв случай - непременно и агоналност, конфронтация между два (лични или общностни) свята.

Това презумптивно знание - "проклятие" задължително означава непримирим сблъсък между за нещо виновни и обвинителите им, търсещи отмъщение, - не е чуждо на текста за мъртвите деца на важните люде. То пробива, показва гребен или перка на повърхността в следния сегмент от публикацията: Градската мълва реди, че дни след трагедията на домашния телефон на сем. Желеви се обадила съпругата на Филип Димитров. Тя изсъскала в слушалката: "Е, значи ви стигна нашето проклятие". Преди година в интервю за "Уикенд" бившият премиер се закле, че това не отговаря на истината. "Съпругата ми е доктор, интелигентен човек, как си представяте да направи подобно нещо", отрече Ф. Д.

Очевидно е, че писанието цели и да нанесе характерни щети, като прожектира филмче, в което някой от (все пак) управленския елит (вчерашния) кълне, тормози по телефон, мрази по махленски и е непростимо грозен заради злорадството си - злорадство, каквото "приличният човек" не би трябвало да изпитва. Но по-важното в случая е, че няколкото реда (истинността им е перфидно отречена) правят видима "граматиката", подреждаща неочевидните смислови нива на материала.

Та - нека повторим - щом има проклятие ("проклятието да погребеш детето си"), някой трябва да го е изрекъл, някой, който изпитва страхотна омраза. Щом има проклятие, някой (или нещо) е искал (искало) наказание.

Заради какво?

Нима не заради вина, грях, сторено зло?

На пръв поглед текстът е съчувстващ и жалобен, напомнящ интонациите и присъствието на онази добронамерена съседка, която ще дойде да помогне на замаяните от скръб в деня на погребението, тихо ще дава нареждания кое как и ще мълви с ръка на устата "горките, какво имала глава да пати" или нещо подобно. Отвъд първия поглед писанието загатва разни подмолни мисли и чувства, настройва не най-наблюдаемите части на ума към догадката подозрение, че ето тeзи известни може би, да не би пък, като че ли, нищо чудно да са скрито аморални, да мълчат за нещо срамно в миналото (личностното или на рода им), а тогава смъртта на децата в техните домове ще да е платената цена, изконсумираното наказание заради неизвестния ни, но без друго случил се безнравствен някогашен избор.

Разбира се, че дискретно предлаганата от изданието и описана току-що процедура по рационализиране (непризнаващо открито "стъпките" си), по обясняване (неафиширащо алгоритмите си) на наблюдаваното чуждо страдание е и процедура по отместването и скриването на разни неща. Ако в невидимия 25-и кадър от вестникарския текст мъката на именитите осиротели родители е помислена като изкупление за причинено другиму зло, за погазване на правила и ценности, т.е. като нормална и нормализираща последица от някакво нарушаване на норма или норми, какво съдържа още по-невидимият 26-и кадър?

В него живее истина, нямаща общо с радостта и красотата: това, което имат да плащат онези известни хора (пред "нас" и на "нас", не пред Бога и човешкото изобщо) не е нещо друго, освен успехът им сам по себе си, тяхната известност сама по себе си, добрата им реализация сама по себе си.

Да си се озовал "горе" - ето това е вината, дето "съдбата" трябва да накаже... според общоизповядваната идея за справедливост, която вестникът само легитимира.

* * *

И така, обмислям отношенията - каквито ги виждам, четейки специфичен вид преса, - между популярната личност и анонимните консуматори на живота-й-като-разказ. Интересува ме функционалността на матрицата "богатите също плачат" и особено подчертано - една нейна вестникарска конкретизация. Интересува ме наративът за именитите люде и децата им, който постулира страданието, болката като задължителна участ на известния в ролята му на родител... и като неминуема съдба на сина и/или дъщерята, щом са наследници на знаменитост.

Досега в собственото ми съчинение "именити люде" обобщено представяше всякакви и остро различни едно спрямо друго поприща, всякакви и остро различни (всъщност) социални роли и публични образи. Заради разни намерения и потреби е време да се наложи по-ситен растер върху обглежданата дотук сюжетно-персонажна типология. Време е да се обърне специално внимание на един "частен случай" при разправянето за известните и отроците им, които като че ли са се появили на бял свят най-вече за да се окажат - в края на краищата - особено "платежно средство", уреждащо особените сметки между бащите и една отвъдна, последна, върховна инстанция.

Иде реч за "частен случай", доколкото оттук нататък ще изрежа от кадър разказите за семейните драми на артисти, певци, спортисти, режисьори, телевизионни водещи, манекенки и пр. и ще проверявам как се отнася към икономиката на справедливостта текстът, който затваря в специфичния ракурс политическа фигура, лице от актуалния политически театър в страната.

Да погледнем към по-тясната територия отново откъм публикация в брой на "Уикенд".

Тя е вместена в рубриката "Съдби" и заглавието й отново съдържа думата "проклятие" ("Проклятие тегне над клана Бокови"). Ето какво твърди писанието: Чичото на режисьора Теди Москов - легендарният социалдемократ д-р Атанас Москов, е бил изтезаван в затвора от видния деец на БКП Георги Боков. Д-р Москов е бил подложен на нечовешки мъчения в следствения арест през 1949 г. Лично Георги Боков е провеждал кървавите изтезания. След като през 1951 г. е освободен от ареста и е изселен в Севлиево, социалдемократът заклева роднините си никога да не споделят името на мъчителя. "Не е справедливо един ден децата му да плащат за греховете му", мъдро казва д-р Москов.

Като капак обаче идва страшната диагноза на Филип Боков. При рутинен преглед лекари установяват, че е болен от рак. В момента политикът води битка за живота си (Иванова 2009а: 18).

Ако в текста, каталогизиращ наследническите смърти в домовете на всякакви знаменитости, думата "проклятие" от заглавието виси в особeна празнота, бележи границата със зоните на неизреченото, работи ни откъм (по-)несъзнаваното, само допуска-намеква-подозира, но не отключва говор за някогашно престъпление, което се изкупва тук и днес, в публикацията за "клана Бокови" "проклятие" съвсем директно сочи към об-явена житейскофактологична прелюдия на сегашни съдби. Публикацията категорично формулира тезата, според която между минало и настояще има каузална обвързаност; нещата днес се обясняват с вчерашното, а злото не може да остане ненаказано: ...фамилията на комунистическия сатрап Георги Боков днес плаща тежка сметка за зверствата му. Неблагополучията в семейството никак не са случайни. Факт е, че наследниците на Боков изкупуват греховете на баща си с неудачи в битието си.

Във друг брой на същия вестник обаче уж същата констелация от биографични дадености, събитийни и кръвно-родови обвързаности е осмислена по доста по-различен начин. Този път автор е Явор Дачков, статията е вписана в рубриката "Общество", съпроводена е с ефектна визуализация на агресивно-обвинителния тон на вербалния текст (колажът е на Адриано) и е наречена "Бокова, дъщерята на УБИЕЦА - борец за демокрация?!". Да видим какво и как казва тази страница: Някои биха го нарекли ирония на историята. Ирина Бокова оглави организация за културно сътрудничество, образование и мир и сама коментира този факт като признание на останалия свят към опитите Източна Европа да се раздели с комунизма.

Смисленият дебат - и с това завършвам - би бил за ефективността на тази организация, а и за горчивата ирония на българската история, която ние все забравяме (Дачков 2009: 26).

Разглеждайки казуса "Ирина Бокова оглавява ЮНЕСКО", авторът на текста използва квалификациите "ирония на историята", "нахално", "ужасно перверзно", "абсурдно", "горчива ирония". Той избягва да определи описваното като НЕСПРАВЕДЛИВОСТ - просто като несправедливост - сигурно и защото обитава едно модерно правно съзнание, според което децата не могат да бъдат виновни и съдени заради стореното от бащите им (на два пъти текстът обяснява именно това: че наследниците не са отговорни за делата на родителите си). Обаче и двата пъти след декларирането на модерната "правилна" презумпция идва едно "НО": ...не е отговорна за неговите постъпки, но е отговорна, че се е възползвала от всички предимства, които нейното семейство е получило след това убийство; ...не бива да съдим децата за престъпленията на родителите им, но е абсурдно, когато тези деца не само че не се разграничават от престъпленията на бащите си, но и цял живот се солидаризират с тях, а имат и претенции да ни бъдат ментори в новия демократичен свят.

В края на краищата цялата горчивина на материала идва именно от тази нерешимост, от шизофренното съвместяване на несъвместимото. Макар да знае, че не може, не трябва, "забранено е" да сочи децата като наследяващи вината на татковците, текстът всъщност прави точно това. Макар да е убеден, че децата на убийци няма как да са невинни, текстът не може да си позволи открито да ги обяви за виновни.

Не е случайно, че публикацията толкова подробно (за вестникарския обем) рисува чудовищното "преди", грозното и ужасното на промяната от 1944 г. Писането споделя и търси възмущение не просто от престъпленията, извършени тогава, а и от непоносимото, недопустимото, непростимото в "технологията" им, от девиантното в психичността на извършителя, провиждаща се в стореното (съвременното юридическо професионализирано отсъждане също прави разлика между "убийство" и "убийство по особено жесток, мъчителен за жертвата начин"). Писането споделя и търси възмущение и от факта, че онова садистично изтребване, съпроводено с мародерски облажавания, е останало ненаказано, че жертвите и мъките им не са овъзмездени. Болезненото в реакцията пред разрива между "естественото право" и реалността се вдига на степен, защото - според интерпретацията на говорещия в текста - заграбеното, полученото чрез насилие, чрез отвратителни дела се е превърнало не в стигма, а в добро наследство, в обилно (и от всякакъв вид) щастие за децата на жестоките екзекутори; днес те (децата) продължават да консумират власт също като престъпните си родители и дори я разрастват, "изнасят" я и я сбъдват в наднационално пространство - в рамките на международни институции. (Вестникът менажира изумения гняв на "обикновения човек", гледащ въпросния казус, и чрез други свои публикации. Една от тях например обяснява как когато сторят зло, макар и без да го целят, "децата" са също толкова безнаказани като бащите инквизитори и отгоре на всичко са много богати - виж Златанчева 2009: 19.)

И така: текстът на Явор Дачков удържа картина на света, според която той е тотално сбъркан, отчайващо нечестен, фундаментално несправедлив. "Награда" и "наказание" в собствената ни реалност, в даденото ни "днес" изобщо не се съотнасят с "добро" и "зло", с "невинност" и "вина", с "праведност" и "греховност" по начина, по който би трябвало според уж необоримите предписания на етическата норма, а съвсем наопаки. За мъчениците няма награда, награда има за мъчителите; потомците на страдалците не са утешени чрез наказанието на злодеите, но пък извършеното някога престъпление продължава да произвежда блага и за наследниците на престъпниците.

В подобен крайно дискомфортен, непоносим образ на битието се утаяват всички отрови и миазми на "прехода" у нас. Уж конкретната, единичната човешка (семейна) история, изговорена от Дачков, илюстрира принцип, тя е само извадка от множество подобни, преповтаряни, обсъждани, отново и отново премисляни от групата казуси. Точно тези казуси се преработват в аргументативна база на твърде често споделяното тук убеждение, че "промяната" е измама, илюзия, обидно фокусническо представление, предназначено за глупаци и опитващо се да прикрие факта, че силата и успехът отново са у онези, дето са живели добре и са били "на върха" заради скверното, което са извършили, че децата повтарят лошите си родители и заради това получават признание, пари и висок пост... както преди, както винаги. Масово споделяното чувство за несправедливост - почти няма интерпретатор на станалото тук след 1989 г., който да не потвърждава това по един или друг начин - е изключително сериозният социалнопсихологически проблем на българите през изминалите две десетилетия.

Все пак обаче нека не забравяме, че описаната ситуация не е нещо уникално, а също е проявление на принцип, илюстрация е на своеобразна аксиома.

Както знаем, всяка революция - оказа се, че безкръвната, "нежната" също - развива есхатологични визии, а те от своя страна, предполагайки свършек на света (на някакъв свят), са свързани и с очакване на Страшен съд. Неведнъж - на ръба между епохи, при страховити историко-политически и социални трусове, при преживяването на определен момент като остра граница между приключило минало и пришестващо "ново време" - тези нагласи се буквализират-материализират (и неминуемо профанират) в реални съдебни процеси. Нюрнбергският и този срещу Милошевич, в края на краищата, са прояви на същата "норма" за преработването в реалност на груповите фантазми, на смътните колективни сюжети на въображението, която "норма" се конкретизира и в сбъдването на Народният съд у нас през 1945 г. Амбициозни съдебни процеси тук има и след катастрофата от 1918 г.; своеобразен - този път разигран единствено в режима на реториката, несведен до хореографията и характерния сценарий на залата, на делото в сградата на Съда - "процес" у нас тече дори след 1878 г. (Само погледнете отново авторския предговор към първия том на "Записки по българските въстания" и този път обърнете внимание колко натрапчиво в тези страници Захари Стоянов използва термините "виновен"/"невинен" и колко са важни те при излагането на мотивите му за отпечатването на грандиозната оправдателно-обвинителна реч, която предпочитаме да наричаме "мемоарна текстовост". Само си дайте сметка колко често писането на 70-те и 80-те на ХІХ в., осмислящо събитийността от последното предосвобожденско десетилетие, използва изкази, идващи откъм правното съзнание, откъм юридическия тип оценяване на станалото: точно този тип оценяване на билото изисква и произвежда разказа, в който персонажите - реални исторически личности - биват разпознавани, оразличавани един спрямо друг ("добро ли сме, зло ли правили,/ потомството нази ще съди") през санкцията "виновен" - "невинен".)

След 1989 г. местната революция (нека решим, че станалото в България по онова време може и трябва да бъде мислено чрез това понятие) също се опита да постигне своята нормалност, търсейки артикулация на съзнанието за край на Света (на този, познатия от десетилетия свят) в Съдебен процес (по-точно в няколко съдебни процеса). Те трябваше да разделят - и по този начин да подредят, да направят даденото ни разбираемо и приемливо - човеците на праведни и грешни, невинни и виновни, да накажат престъпните и да наградят моралните (с удовлетворено чувство за справедливост). Съдът не се оказа Страшният, историята продължи кривулиците си (лошото чувство след всяка революция - и тази от 1876-та, и тази от 1989-та - произтича до голяма степен от разочарованието, което идва с проумяването на факта, че и след огромния взрив, и след катастрофата времената не свършват, че няма окончателно разпределяне на добро и лошо, че го няма отвъдчовешкия съдник, който да въдвори неоспоримата, истинната граница между палачи и жертви.) Не вярвам смъртта на Милошевич да е донесла удовлетворение на когото и да било от онези, които са го смятали за военнопрестъпник и са се надявали на нещо си покрай съдебния процес в Хага. Разстрелът на Елена и Николае Чаушеску беше последица от присъда, но и до момента отношението към тази екзекуция е повече от двусмислено; не познавам човек, който би се осмелил без уговорки и без много увъртания да каже: "Да, тя донесе тържество на справедливостта"⁶. Нюрнбергският процес и сега е коментиран като изключително проблематично събитие от гледна точка на Закона, Правото и - нека да използвам това смътно понятие от речника на обикновените хора - почтеността. Човешкият съд - когато е мащабен жест, подчертаващ, че един битиен формат категорично се разпознава като "минало", - никога не е успявал да зарадва копнелите за него хора, да им заприлича в достатъчно висока степен на "Божия съд", гарантиращ безусловната, чистата Справедливост. Същото може да се изрази и по следния начин: дали през 80-те на ХІХ в. ще роптаеш (на български) поради хаджи Иванчо хаджи Пенчович, който е в съдебния състав, издал смъртната присъда на Левски, но и в комитета, събиращ средства за паметника на Апостола, или през 2009-та ще ословесиш гнева, че дъщерята на Георги Боков ти говори за мир, културно сътрудничество, промяна, демокрация и пр., е все като да означиш РАЗОЧАРОВАНИЕТО ОТ ИСТОРИЯТА. То без друго е познато и на дочакалите края на Милошевич, семейство Чаушеску, осъдените нацисти - понеже сбъдването на смъртите им неминуемо е сбъдване и на усета, че те нищо не поправят, ничие страдание не компенсират и нямат общо с увеличаването на доброто на планетата. Казвайки "РАЗОЧАРОВАНИЕ ОТ ИСТОРИЯТА", имам пред вид, разбира се, разочарованието от вярата, че историята представлява промяна към по-разумното, пътуване от неправдата към справедливостта, процес по внедряването на високия (вечния) етически проект в реалността...

Когато разочарованието от историята се окаже психически трус, сполитащ сериозна маса хора, когато то проблематизира фундаменталните нагласи, диктуващи мисли, чувства и поведенчески решения на цели общества, управленските елити и "обикновените граждани" попадат в трудна ситуация. Понеже трябва да се справят с много висок прилив на деструктивни енергии. Понеже трябва да затворят, да неутрализират опасна пробойна в съзнанията - тази, през която ни заливат и превземат образи на битието, убеждаващи, че всичко е безсмислено, човешкото е обречено на безизходица, надеждите са винаги празни, телеологиите - илюзивни, идеологиите и политическите програми - измама, всяко обещаване на "нещо различно" - просто лъжа...

Познаваме - вече много добре, "отвътре" и "в дълбочина" - живеенето в подобна ситуация. И разполагаме с достатъчно протяжна ретроспектива, за да си дадем сметка, че насред мрачините на "прехода" - като защитен ход, като сработване на странна "имунна система" - възкръсва традиционната местна култура.

Нейни резиденции, квартири, в които реликтите й се настаняват, се оказват жълтите вестници. През страниците им, през разказите им из предмодерността към настоящето се протягат "обезопасителни въжета" - който може и иска, който притежава подходящата "валентност" (подходящия културен и психически профил), ще се възползва от тях. И ще се спаси.

В някакъв смисъл.

* * *

Всъщност разглежданият по-горе Явор-Дачков текст, нагнетяващ дискомфорта от нередното, сбърканото в действителността ни, не е особено "уикендовски", макар че присъства точно на страница от "Уикенд". Наистина, както вече споменах, изданието толерира гнева и възмущението, провокирани от "истинската житейска история", която фигурализира несправедливостта. Обаче в същото време вестникът доста систематично, доста настойчиво предлага публикации-утехи, менажира и овластява онези реконструкции на действителността, според които СПРАВЕДЛИВОСТ ИМА. Дори и тук, дори и сега.

Е, от определена гледна точка добирането до потребната картина на битието - по-уютната, по-поносимата, повече приличаща на това, което искаме да бъде светът, - коства разни неща, има своята цена. Най-набързо казано заселването в по-приемливия (за етическите ни потреби) образ на света, предлаган от характерната преса, струва раздялата с ролята на "политически мислещия и политически действащия човек".

Високотиражният вестник окуражава и отглежда превращението, подтиква към въпросната раздяла, разчитайки на няколко "стъпки", на немногобройни, но пък настойчиво повтарящи се послания. Например - и първо - в похода си към една Справедливост, толкова "истинска", че е "надпартийна", таблоидът "безпристрастно" изобличава в някакъв вид аморалност ВСИЧКИ актьори в новия политически театър. Публикации като "Маричков изпя "Аз не съм комунист", а беше комсомолски секретар при мене"⁷, "Братът на Орешарски адвокат на Галеви" (Братът 2010), "Склеротикът Стефан Цанев ли е репресиран (Днес говори срещу 9 септември, а пишеше балади за чекистите и се печеше под топлото социалистическо слънце)" (Еленков 2010: 28)⁸, публикации като тези, които виждат в сина на Петър Стоянов криминален тип (например Иванова 2009б: 19), са дълбоко тавтологични една спрямо друга. Всяка от тях (заедно със стотиците им двойници в печата) развенчава - по един или друг начин, покрай такъв или онакъв конкретен повод - име, личност, авторитет; всяка от тях "разкрива", че "онзи там" не струва, в някакъв смисъл е лъжец, в някакъв смисъл няма моралното право да "ни" говори от трибуната, да иска нещо от "нас", да проповядва или да обвинява. "Сини", "жълти", "червени" - все тая, между първия, втория и третия няма разлика, приказките им маскират и гримират една и съща нелицеприятна истина. Няма никакво значение кой и от какъв цвят е управникът или пък "борецът за правда"; изобщо демонстриращият публично някаква позиция все ще да е носител на вид нравствена непълноценност (ако не той самият, то член на семейството му). Тезата "всички са маскари" успокоява, умиротворява, снема необходимостта от политически по същество избор, от политическа в собствения смисъл на думата самоидентификация. Човекът получава "правото", аргумента, който подкрепя хода да остане равен на битовия си свят - в онзи, политическия, мърдат алчни лидери измамници и нечестни говорители на уж-идеи. Ако нямаме емоционален и интелектуален ангажимент към това, което те казват, към това, което ни карат да вършим, ставаме по-свободни, повече себе си, по-малко тревожещи се за каквото и да било. "Те" постигат по-добрия живот, грабейки и мамейки, отмъквайки милион след милион ("във вестника така пише"), "ние" се добираме до своя си "по-добър живот" по друг начин. Щом политическото е илюзивно, еманципирането от него, освобождаването от драми и травми (неминуеми, ако вярваш в кауза или във водач), разтоварването от задължението да действаш, да си активен в името на нещо извън хоризонта на повседневното - ето това е "нашият по-добър живот".

И да припомня как изглежда втората стъпка в сръчно организирания от прелистваната преса, но и лично пожелан от консуматора й своеобразен регрес, втората важна крачка към "по-добрия живот", осигурявана от таблоида. Той позволява (каква съблазън, какво неустоимо изкушение) да се заселим насред един мегатекст за всепобедната и последна Справедливост. В макета на битието, произвеждан от вестника, парламентаристи, министри, президент, прокурори, адвокати, процеси, разследване, законодателна, съдебна и изпълнителна власт, социални регламенти, механизми на гражданското общество за коригиране на даденото са измама; всички те нищо не могат, освен да разрастват нередното, сгрешеното, дълбоко неправедното в реалността. Обаче въздаване има. То се осъществява откъм особена инстанция, откъм особено присъствие, неподчинено на тукашните порочни правила, извън които уж няма действителност. Отвъдна е санкцията, тя задължително идва и най-често се сбъдва на първо житейско равнище - борави с тялото и семето, с болестта и смъртта, с връзката "бащи - деца", през която всеки може да бъде максимално наранен, максимално наказан.

Въпросната инстанция постоянно преподава простите си уроци, преговаря ги пак и пак, за да ни набие в главите кодекса на Справедливостта... подозрително удобен за множеството обикновени, невидими, нямащи кой знае какво люде.

Ето, те постоянно са застрашени от депресия, понеже са принуждавани да знаят, че някакви други имат страшно много пари. Но таблоидът - вестоносец откъм отвъдното, защо ли не кажа направо откъм Божието - постоянно обяснява, че многото пари носят нещастие. Няма значение дали са ей така дошли от тото печалба, или са плод на съмнителна бизнес активност. Балансът, нарушен от прекомерната придобивка, от твърде мащабното имане, рано или късно бива възстановен. В някои случаи по този начин: Тотомилионери профукват шестици и изчезват безследно [...] Акробат умря, след като удари джакпота [...] бившият акробат Бранимир сънувал числата от тотото. Пуска си фиш и печели 15 000 лв. [...] Неговият приятел Иван задрасква същата комбинация, но я пуска цели 10 пъти и отнася 75 000 лв. По това време Иван, който е бивш състезател по гимнастика, е безработен. Въпреки голямата печалба, той не прави опит да я инвестира. Един ден отива в гимнастическата зала в Русе и пада от висилката. Дълго време остава парализиран, после умира. Печалбата от тотото наследява сестра му, а брат му имал незавидната съдба на клошар [...] Освен черна прокоба, над главите им тегне и опасността да станат жертви на рекет (Иванова 2009в: 68).

Историята на нещастника Иван и тази на бащата Павел Найденов, сина Илия Павлов, дъщерята Славка са - в края на краищата - синонимични от гледна точка на Справедливостта: и двата житейски казуса (въпреки всички разлики между безработния русенски бивш състезател по гимнастика и онова семейство, свързано с Мултигруп) потвърждават, че ако съдбата те доведе при големите пари, ще ти вземе нещо... ще ти вземе всичко.

Броят на "Уикенд", доминиран от новината за смъртта на сестрата на Илия Павлов, работи - в многото материали по темата - на един единствен коментарен, интерпретативен режим. Върху първата страници на вестника ("Уикенд", № 6 (326), 06-12.02.2010) властва грамадното заглавие "Проклеха ни!". С по-малки букви над него е изписано: "Бащата Павел Найденов погребал първо сина си Илия Павлов, а после и дъщерята Славка". Отдолу пък стои: "Прокобата на парите може и да ни е застигнала. Животът вече ми се струва прекършен. Не зная как ще продължа напред. Наистина вече нямам сили" (това били думи на Павел Найденов). На вътрешните страници са поместени материали като "Трагедията на клана Павлови" (Златанчева 2010б: 14-15; тук става ясно, че Славка се е озовала в Америка, защото я е прогонил самият Илия Павлов, брат й, който сметнал за недопустима любовта между сестра си и бодигарда Филип). После идва (страница 15, без автор) информация, отново заиграваща с "проклятие". (Според въпросната информация месеци преди убийството Дарина, вдовицата на Илия Павлов, проклела Славка и племенника си - "Ще горите в ада и ти, и баща ти, и цялото ви семейство!", - понеже била силно разгневена заради твърдения на свекър си, че е кръшкала на мъртвия и че може и да е замесена в убийството му.) И пак думи за проклятието, този път вместени във формата на интервю със заглавие "Проклятието на парите може да ни е застигнало": [...] - Възможно ли е да тегне някакво проклятие над вашето семейство? - Аз не вярвам на проклятия. Нито на врачки. Но е възможно. Хората казват, че имало проклятие на парите. Не ми се вярва да ни е застигнало то. Помагал съм на доста хора. Илийчо също, Бог да го прости [...] Илия си отиде на 43 години. Славчето на 41. Вечна им памет! Може и да е съдба. Но може и случайност... Но може би проклятието на парите... Знае ли човек?!... (Златанчева 2010а: 28). Че "парите са проклятие" (също по повод житейската съдба на Илия Павлов и хората около него) вестникът уверява и преди драматичния край на сестрата Славка - Дарина Павлова (тя вече била профукала, както се казва в материала, милионите на убития богаташ) споделила пред гадателката Теодора Стефанова точно това: "Парите на Илия са проклятие - те не ми донесоха щастие" (Парите 2009: 1, 22).

Все пак има разлика между "прокоба" и "проклятие" - когато "Уикенд" прожектира историята на спечелилия от тото безработен, който скоро след получаването на хилядарките нелепо умира, изданието предпочита да центрира разказа си около думата "прокоба". Когато вестникът показва фактологиите около Илия Павлов и семейството му, той може да спомене и за "прокоба", но най-вече упорито повтаря "проклятие", "проклятие", "проклятие". В репрезентативните практики на таблоида страшно многото пари, наистина мащабната личностна реализация задължително предполагат сюжети, извърнати към "проклятие"; по-скромното количество левове, относителният успех предизвикват разкази, боравещи с по-меката заплаха зад лексемата "прокоба"... Ето, проект като "Комиците" очевидно е оценен в мерната система, която описвам, като "среден", поносим за съзнанията на ревнивите аноними успех: Прокоба тегне над "Комиците". Откакто "Комиците" пребори конкуренцията и стана най-гледаното шоу в телевизионния ефир, върху актьорите му се стовариха куп здравословни проблеми. Звездите на предаването все по-често са измъчвани от болежки - коя от коя по-сериозни. Човек може да си помисли, че някой ги е урочасал (Стефанова 2010: 21). В речитативите за Бокови обаче наративната стратегия "прокоба" не би била достатъчно адекватният отговор на характерната групова потребност. В този случай ще трябва да се говори за "проклятие" (твърде много пари, твърде много власт, твърде много успех). Публикацията на Явор Дачков (2009: 26) тревожи; разказвайки Бокови (баща и наследници), текстът не желае да използва нито една от двете писти ("прокоба", "проклятие"), а натоварва с внушението, че обитаваме тоталната несправедливост. Но още същият брой на "Уикенд" подава "корекция" спрямо Дачковото черногледство - "Жестоки драми в семейството на Ирина Бокова" (подзаглавие: "Племенницата на новата шефка на ЮНЕСКО се обеси в дома си. Племенникът е арестуван многократно за кражби на коли") (Петкова 2009: 23). Следващ свитък на изданието заковава правилната гледна точка към казуса с онова властно семейство: точният, "истинският" материал се нарича "Проклятие тегне над клана Бокови" (Иванова 2009а: 18).

Е, в края на краищата Явор Дачков напусна "Уикенд"⁹.

* * *

Та припомних, че разочарованието от историята е преживяване, което тукашната общност опознава още през 80-те години на ХІХ в., а мрачните групови чувства от 90-те на ХХ и началото на ХХІ в. са рефлекс спрямо типологически същата - като онази отпреди столетие - социалнопсихологическа ситуация.

И в двата кризисни периода (и в двата - не само в настоящия), макар между тях да лежат значителен брой десетилетия и куп какви ли не събития от най-разнообразен порядък, колективът реагира по еднакъв начин - той открива своя изход, като свива "назад", актуализира "минали" ментални стереотипи, хлътва в практиките на традиционната култура за справяне с трудно поносимото.

Подобието (или дори тъждествеността), за което (която) говоря, може да се открие и при съпоставка, на пръв поглед изглеждаща трудно защитима като логика, но според мене продуктивна и оправдана.

Какво общо има между днешните натрапчиви вестникарски сюжети и предпочитаните от сегашната преса реторически решения, от една страна, и от друга - художественото писане на Вазов от първото следосвобожденско десетилетие ли? На първо време ще отговоря така: общото е, че и двете текстови зони, остро различаващи се по времево поданство и по природа (не-литература - литература), артикулират интерес към проклятието, употребите му и работата, която върши, споделят желание да покажат истории, свързани с него.

И така, във Вазовата поема "Грамада" (1879) едно алиенирано спрямо властта множество, едни безправни, но с възмутено нравствено чувство хора намират своя ход. Те намират своята власт и сила, своя отговор-репресия спрямо този, който е силен в рамките на повседневната, рационално конструираната реалност: - "Не е край: таз поразия/ Цеко я довлече:/ тоя човек чедото си/ на дявола врече./ Той с поганци яде, пие/ и със тях братува,/ всички теглим,/ нази мъчат -/ той само добрува./ Покрай него сички ние/ ще умреме гладни,/ суша да не бе станала,/ град щеше да падне!"/ Злоба дига, дето мине/ Цеко и се мерне,/ неща страшни си нашепват/ баби суеверни./ Едни казват, че той блажал/ с турците през пости,/ други думат, че му ходят/ дяволи на гости./ Змия да бе, те я биха/ с камъни пребили,/ вещица да беше, жива/ би я изгорили./ Ала Цеку що да сторят?/ Те са всички слаби.../ Той е силен и със турци/ бий, мъчи и граби./ Свикаха се селяните/ в кръчмата на Желя -/ това беше после отпуск,/ във света неделя.../ ... / Направиха съвет таен,/ мислиха, кроиха,/ ум и сговор не им липса -/ и скоро решиха./ На зарана, преди слънце,/ попът са затече/ под мишницата с патрахиля/ и с старото светче./ Де отива толкоз рано?/ При болни ли Дима,/ да му чете зарад здраве?/ Или бродници от нейде/ с молитва да гони?/ Не, той нийде не отби се,/ нищо не продума:/ на полето той излезна/ и спря се при друма./ И застана срещу изток,/ в земя кол побива,/ метна на врат патрахиля,/ светчето открива./ И зачете глухо попът,/ брада му трепери.../ Молитва ли, клетва ли бе -/ той се начумери./ И отстъпи от колеца,/ наведе се леко,/ камък зе, фърли и рече:/ "Проклет да е Цеко!"/ От тогава край туй място/ кой мине, замине,/ се същите думи казва,/ се същото чини./ Пътник ли, овчар ли някой/ минува из друма,/ като хвърли камъка си,/ "Проклет да е!" дума./ И орачът, като кара/ воловете на нива,/ наведе се, хвърли, каже/ и пак си отива./ И децата също правят,/ тамо кат се щурят,/ и жените въз камъните/ камъни притурят./ Че клетвата стига оня,/ "Проклет!" кой не каже./ Някой камъка си носи/ отдалеко даже!/ Подир месец бе висока/ колкото камила,/ още месец - купчинката/ стана веч могила./ И грамадата от себе/ мърда и пораства,/ и пътникът отдалеко/ веч я съпикасва./ Та расте, като по чудо,/ сама, като жива!/ Убоя се Цековата/ душа нечестива./ И да спре не може Цеко/ ни с псувни, ни с глуми/ таз грамада да не расте/ със страшните думи./ Деня тя е се в ума му,/ нощя я бълнува,/ и трясъка от камъните/ в съня си той чува./ Понякога тайна сила/ към тамо го тика./ Той я види, тръпне, гаче/ тя на сън го вика./ Гаче всякой камък има/ уста, уши, очи,/ и му дума:/ "Проклет! Проклет!"/ И към него сочи./ И той бяга потен, тръпен.../ На душа му гряшна/ Мир и радост веч не дава/ грамадата страшна./ Той стопи се. Лицето му/ бледнина покри го:/ Гаче болест зла, невярна/ Цека изсуши го./ И престаха селяните/ с него да се сбират,/ нито зимат, нито дават -/ всички го презират./ В черковата, дето стъпи -/ отстъпват от него,/ и родът му същи даже/ отблъсква, не ще го./ Гневът божи и той падна/ на Цекова стряха:/ бедите го, злините го/ бързо сполетяха./ И смъртта в дома му първен/ зафана да треби:/ в малко дни едно по друго/ три сина погребе!/ Гори пожар, изгори ги/ нивите му слънце,/ в житниците му не влезе/ жито нито зрънце./ Стоката му, стадата му/ болест ги изтръшка,/ къщата му по полунощ/ пламна изведнъжка!/ И стана на пепел всичко:/ имот, стока, злато,/ богатството му разлетя се,/ гаче бе крилато./ А грамадата расте пак/ невидимо, тайно,/ и камъни върху нея/ фърчат непрестайно;/ че когото Бог накаже,/ светът не прощава,/ че кой много търпи, тегли,/ много отмъщава (Вазов 1975б: 28-36).

Вазов прави "Грамада" почти като "рисунка от натура" - в поемата е пресъздадено това, което авторът научил "на място" за особена "правораздавателна" практика на шопите в Берковско. Че лироепическият текст е доста близко до скрупульозното етнографическо документиране на "даденото", се доказва при съпоставката между Вазовото произведение и онази част от внушителния труд на Димитър Маринов "Народна вяра и обичаи", която е посветена на "натемията" (от "анатема"), "проклетията"¹⁰.

Въпреки че Вазовата история за "народен съд" борави с "декори" и "обстоятелствени пояснения" от предосвобожденската - приключилата - епоха, смятам, че това, което наистина генерира текста, е необходимостта да се намери освобождаване, отдих от масовото преживяване на сегашното - именно на сегашното - като зачертаващо "очевидните" императиви на "естественото право". Така или иначе Вазов се запознава отблизо с впечатлилия го обред, реконструиран в "Грамада", понеже е актуално изпълняван и след 1878 г.¹¹; горе-долу по времето, в което пише поемата, авторът й създава и стихове, които разбират настоящето точно като зачертаващо "очевидните" императиви на "естественото право"¹²; наближава публикуването на "Немили-недраги" с прословутия финал обвинение спрямо отвратителното днес.

Свидетелство за същата потребност, диктувала на Вазов през 1879-та - потребността да се отхвърли травматичното знание за господството на несправедливостта тук-и-сега и да се подкрепи вярата, че Справедливост така или иначе има, че има начин (отвъд модерните юридически процедури, изобретен "преди", "отдавна") тя да бъде въздадена - са обилните разкази за проклятия и прокоби, които пълнят страниците на българския популярен печат от началото на ХХІ в. И двата словесни опита (Вазовият художествен и актуалният вестникарски) да се реши един и същи (явно възпроизвеждащ се във времето) проблем на груповото съзнание стигат до "позоваването", до "цитирането" на една и съща архаична "техника".

Описаният в лироепическата творба традиционен обред на "проклеването" разчита на специфична синонимия - тя е сърцето на чудо-дейното и изравнява камъка с думата. (Че те могат някак да са едно и също нещо внушава и паремията "Казана дума - хвърлен камък"; Йордан Радичков тоже е доловил особената взаимозаменимост на материалното с нематериалното и обратно, "превратимостта" на едното в другото, както личи в "Послеслов от камъни и думи" към второто издание на Радичковия роман "Прашка"¹³.) И така - "Проклет да е!" се изрича, докато се хвърля камъкът; заедно с хвърлянето на камъка се дума "Проклет да е!"; вършенето и казването са слети в единната, цялостна плът на магията.

Съвременната преса борави с остатък от разпада на тази цялост. (Между другото, разкъсването между специалния набор от думи и обредното действие, с което той върви, се случва още в рамките на предмодерния свят; още там - отнякъде нататък - жестът (телесност плюс предмет) залязва, вече не се осъществява и остава само изричането като необходимо и достатъчно условие за отключването на трансформацията в даденостите.) Та сега "хвърлянето на камъка" (някога било физическа активност, потвърждаваща проклеването, осигуряваща - при умножаването си - и визуализация-вплътяване на омразата, на волята за разправа с виновния) е само виртуално, доколкото вече е метафора. Днес "се хвърлят тежки думи" срещу някакви виновни, дето съд не ги лови и наказание откъм юрисдикция, откъм държава и европеидна институционалност не ги стига. Вестникът се оказва оператор и организатор на груповия ропот. Преди пресата да се намеси, някакво множество в устната си комуникация, в неофициалното общуване е обменяло слухове и разгневености, анонимни разкази и възмущения. Печатното издание ги описменява и систематизира, придава им повече значимост и мощ. Вестникът изрича "пред всички" думата "проклятие", посочва кой е прокълнатият и защо; конкретният материал мобилизира колектива съдия и отключва разрастващо се ехо - прочелите съответния текст се превръщат в нови разказвачи, те ретранслират нататък и нататък своята си версия на "проклет да е Цеко". Вестникът освен това свидетелства и че присъдата е изпълнена - че зло-деецът е наказан - общността получава нов шанс за консолидация в споделената удовлетвореност...

Всичко това може да се опише и по този начин: алгоритми за регулиране на социалността като етическа съдържателност, изработени в предписменото живеене, са живи и работещи в съвременната (разчитащата на буквите) медиалност. Когато процепът между морал и право стане твърде широк, когато модерният Закон, защитаващ (освен другото) масово споделяните представи за "нравствено"/"безнравствено" и за редната им съотнесеност с "награда"/"наказание", се провали и когато този провал започне да произвежда чувствени недоимъци в груповото живеене, тогава се включват машинариите, наследени от традиционния, фолклорния свят.

* * *

Въпросните машинарии не са достояние единствено на безликата безименна маса, която инструментализира днешния вестник при архаичното си (вярващо в магиката на словото) справяне с неуютната действителност и раздава-консумира справедливост, разчитайки на проклятието, дето ще доведе злото при злодея и ще натовари със страдание потомците му.

Тази нагласа - да се храни надежда за отвъдно, странно наказание спрямо аморалните, да се прочита в смъртите на децата възмездие, сполетяло родителите им - е споделяна и от люде, които не бихме били склонни да мислим като идеалната представителна извадка от масоидалното, анонимното множествено тяло на практикуващите (в допустимите за днешното време граници и начини) "натемия".

В "Дневниците" на Йордан Вълчев например попадаме на редове, идващи откъм същото онова очакване на надчовешка намеса при обвързването на престъпление и наказание, вина и плащане за вината, което очакване се удовлетворява от разказа (да речем) за нещастията на Бокови. Ето какво си мисли Йордан Вълчев през 1965 година - мисли си го, без да пребивава в публичността, аранжирана от "екзистенциалнофилософските" внушения на в. "Уикенд": След удавянето на сина на Михаил Шакле, след удавянето на сина на зам.-министър Харбов, след обесването на сина на Гетман, след смъртта на момиченцето на Бурнаски идва самоубийството на Владимир Вълков Червенков. Ужасен трагизъм, само аз съм развълнуван и разтревожен - какво става, какви са тия намеси на свръхестествени случайности! И сега самоубийството на Цветанка, дъщеря на Мария Силянова - главен редактор на в. "Учителско дело" [...] бивша учителка, бивша партизанка, съпруга на бивш партизанин... [уж из дневника на самоубилото се момиче:] "Самоубийството е идеология на слабите. Аз съм слаба, следователно трябва да се самоубия. Защо съм слаба: баща ми и майка ми служат на празни идеали, които дори не спазват. За какво да живея!" (Вълчев 2005: 108-109).

Текстовият отрязък твърди, че силните на деня (силните на деня, какъвто е след 1944 г.) губят децата си и това не е "просто така". Лагерникът Вълчев, който недолюбва комунистическия режим (но и както личи от Дневниците, без да си дава сметка, прави - при това в интериорното си, скришното си пространство - стъпки към "вписване" в следдеветосептемврийския пейзаж), постига (макар за малко и някак в страх - нещата са полуизмълвени, набързо казани) своя разказ за сбъдващата се справедливост, за децата, чиято смърт обявява, доказва и изкупва нередното в животите на родителите...

Разбира се, че става дума за конструкт, за изместен, деформиран - според характерните потреби на говорещия - образ на света. "Извадката" от дневника на малката самоубийца не е документ на каквато и да е истина. Вълчев не би могъл да има достъп до въпросния дневник, ако той изобщо съществува. Всичко, което България е от 1945-та до 1989-та година, не допуска възможността точно пък бившият обитател на "Куциян" да е видял лично и лично да е прочел страницата (пак да напомня - ако има такава), от която са "цитираните" в собствените му записки редове. Градската легенда, шушукането по маси и неофициални сборища е същинският "автор" на терапевтичните за личните рани на писателя думи на Цветанка. И "фактът", който е ключов за "концепцията" на Вълчевия списък - "самоубийството на Владимир Вълков Червенков", - е също толкова плод на воля за хармонизиране (по мерките на онеправданите) на битието, колкото и "откъса" от дневника на партизанската дъщеря, посегнала сама на живота си.

Твърдя това, понеже има разкази за смъртта на сина Червенков, съвсем неподатливи на евентуална идеологизация а ла Йордан Вълчев.

Да изслушаме един от тях: Бях свидетел и знам, че Володя умря нелепо и никой не го е убивал. С него се сприятелих през студентските си години. Беше завършил електроинженерство в Съюза. По-голям от мене с 3 години. Разбираше си от работата. Но имаше странно и страшно пиянство. Ставаше като сомнамбул, говореше се, че това е семейна черта. Ожени се за красивата щерка на акад. Хаджийолов - Кремена. Говореше прекрасно английски, фин човек. Обичаха го във всички нощни заведения в София. Ръсеше много пари. Вълко Червенков подари на сина си ЗИМ, голям почти колкото ЗИЛ. Даде му и апартамент на ул. "Любен Каравелов" [...] След като Вълко беше свален от власт, в дома му се настани дясната ръка на Тодор Живков - Митко Григоров. Но на тавана останаха бюстовете от бронз на Вълко. Много! Тогава Володя реши, че можем да изкярим някой лев, като ги продадем. Тръгнахме да ги крадем четирима приятели. Охраната долу не ни спря. Едната "хилка" обаче изпусна бюста, вдигна се шум до небето, изскочи Митко Григоров и се разкрещя: "Махайте се, пияници!". Избягахме. Много е страшно да паднеш отвисоко. Володя се разплака, че вече не е между силните на деня. На всичкото отгоре и майка му пострада тежко при катастрофа. Скоро след това той загина нелепо [...] Събирахме се компанията, както обикновено, в любимата си кръчма "Палма" на ъгъла на ул. "Шишман" и "Славянска". С нас бяха акад. Кръстанов, големият бас Алексей Милковски, акад. Каишев и задължителните красиви интелектуалки. На поразия се лееше коняк с лимонада, а в чиниите - вълшебен паламуд. Володя отиде до тоалетната и сякаш се изпари. После изведнъж се появи пред вратата на заведението. Просто прескочил наквасен през прозорчето, а управителят рече: "Добри хора с лоши навици, напуснете!" И Вова отиде да си допие в безистена на "Граф Игнатиев". Там, под звуците на шансона, танцувал на козирката на първия етаж и паднал смъртоносно. Случаят се потули. Известно време диреха убиец, после казаха, че е инцидент. Това беше денят, в който Тито посети Живков (Здравкова 2009).

Интервюираният от Ванина Здравкова проф. Белчо Белчев не говори, а смятам, и не мисли, че "Вова" се е "самоубил"; спомнящият си произнася думата "инцидент", с която квалификация май е съгласен, макар да я осъзнава като идваща "отвън", откъм "тях" ("...после казаха..."). Друг въпрос е, че заглавието на публикацията, въпреки че интервюиращата би трябвало да е чула и разбрала интервюирания, гласи: "Синът на Вълко Червенков се самоуби след безумно пиянство!" - текстът и "надписването" му са в остро противоречие; "самоуби се" предполага цел, съзнателен избор, лично решение да посегнеш на себе си, а подобен "сценарий" няма нищо общо с прожектирания от професора филм за нелепо отишлия си приятел. Ето че пред-убеждението, потребността, традицията да се мисли по един специален начин за "предопределеното" на "белязания наследник" (както и да се казва той) не реагират при среща с биографична реконструкция, която малко или повече им противоречи. Завареното "знание" е непоклатимо; каквото и да рече "свидетелят" Белчо Белчев, ще бъде чуто онова, в което вече, отдавна, винаги "сме" били сигурни: децата на властните плащат, краят им непременно е "знак". Самоубийството - според един очевидно широко разпространен усет за "нормално" - е по-подходящият финал за този син на този баща, отколкото просто неволното, случайното падане от някаква козирка...

Но нека отново дадем думата на споменно говорене все за обсъжданата смърт, което по разноредови причини не е обвързано с гореспоменатия усет за "по-подходящо": - [...] синът на Вълко Червенков умира при инцидент... - Това е вярно. През есента на 65-та стана, но случаят се потули тогава. Понеже причината беше неудобна. Червенкови имаха апартамент на "Евлоги Георгиев" и там в района Червенков-син завързва любовни отношения с някаква съседка, на която мъжът й бил военен -полковник. И така, по "съседски" значи - те си общуват. Военният обаче един ден се връща ненадейно и почва да тропа по вратата, а ония са в леглото. И Червенков решава да прескочи през балкона - разстоянията от балкон до балкон не бяха големи в тая кооперация. Но как е преметнал крак, в какво се е препънал - не успява да се прехвърли на другия балкон и пада долу от петия етаж. Загива във вътрешния двор на блока. Потулиха работата и казаха: "Нещастен случай!" А аз знам как е станало всичко с подробности. От съседи, наши приятели (Мариянска 2008).

Този "нещастен случай" е "тематично" и като "второстепенен персонаж" различен от "нещастния случай", за който говори Белчо Белчев. Но пък и двете истории не вярват в това, в което без резерви вярва Йордан Вълчев - не вярват, че в онази смърт чакат знак, специално послание, особен смисъл. Или - ако все пак държим да подозираме, че за Дамян Дамянов и за Белчо Белчев кончината на Червенков-син не би могла да бъде съвсем изпразнена от послание и смисъл, - ще трябва да признаем, че двамата спомнящи си не познават принципите за семантизация на конкретния факт, които законодателстват в написаното от лагерника Вълчев.

Херменевтичните решения, които той избира като естествени и самоочевидни, са, разбира се, абсолютно неприемливи и нефункционални за още един тип разказвач. Ето какво казва - след бързия (и нелишен от внушения) журналистически преглед на фактологиите около онзи печален край - Ирина Червенкова, сестра на Владимир и дъщеря на някогашния партиен ръководител: На 22 септември 1965 г. семейството е връхлетяно от огромно нещастие. Владимир, синът на Вълко и Елена Червенкови, загива нелепо при неизяснени обстоятелства. По това време е 36-годишен. Пада от четвъртия етаж на сграда на площад "Славейков" върху балкона на третия. Много са фактите, които навеждат на мисълта, че това не е нещастен случай, каквото е решението на следствието. "Баща ми беше дисциплиниран човек. Служеше безрезервно на комунистическите идеи, с които беше свързал живота си още в младежките си години. В името на партията преглъщаше всичко. Но в края на живота си каза: "Убиха го!" (Екип "Тема" 2006).

Та така: или на "Граф Игнатиев", или на "Евлоги Георгиев", или на площад "Славейков" намира смъртта си, падайки отвисоко, Владимир Вълков Червенков. Става дума за нещастен случай или след пиянски танц върху някаква козирка, или след махленско амурозно приключение, или път всъщност изобщо не иде реч за нещастен случай, а за политическо убийство.

На Йордан Вълчев обаче не му трябва по бохемски симпатичният портрет на "Вова" Червенков, умрял насред и поради прекомерно веселие; не му трябва и вицовата трагикомична ситуация с чуждата съпруга, нито пък му е полезна версията за вътрешнопартийна разправа, в която смазването на "бившия" изисква убийството на детето му (такова обяснение на казуса подпъхва споменът на Ирина Червенкова, представящ баща й и думите му за смъртта на сина в семейството).

На Йордан Вълчев му трябва онзи наследник на онзи отец да се е самоубил. Изобщо не са му нужни наративни процедури по индивидуализацията на "Владимир"; какъв точно е той като характер, интереси, емоционалност, какво пълни живота му, как е скрепено ежедневието му - това са нефункционални информативни ядра, това са излишности за разказа на Вълчев. (Писателят не е познавал младия Червенков лично, но съм категорично убедена, че не тази даденост обуславя начина, по който Владимир присъства-отсъства в интересуващите ме изречения от "Дневниците".) Ако авторът на записките си позволи подобна компетентност (за характер, интереси, емоционалност и пр.), тя би превърнала Владимир в лице и личност, в пълноценен персонаж поне, в човек, чиято съдба може и - въпреки всички омрази и реваншизми - да събуди нещо като съчувствие или дори жалост. В набързо, под сурдинка изречените скришни думи на реабилитирания, уж поправилия се лагерист, важен всъщност е бащата Червенков, не синът. Наследникът е сведен до аргумент на притча, има го само доколкото би могъл да бъде превърнат в наказанието на своя ужасен татко. Специфичното въображение на преживелия репресиите на системата Йордан Вълчев, сюжетостроенето, което той практикува, мислейки си, че просто сочи "факти", сюжетостроенето, чиито закони са - в края на краищата - плътно обвързани с универсално и заедно с това архаично като произход чувство за справедливост, искат симетрия в битието. Искат зло-дееца да си го получи по най-болезнения начин, да се окаже, че всяка сила и власт тук на земята имат предел, че страданията не остават равни на себе си и без отглас, че сълзи, клетви и псувни в края на краищата могат да променят сценария на случващото се, да издърпат реалността към събитийни констелации, удовлетворителни за "унизените и оскърбените". Възмездие трябва да има.

Нерядко това означава, че децата трябва да платят греховете и престъпленията на родителите си.

* * *

Ивайла Александрова пише "Горещо червено" под диктовката на родовата си история - тя има своя дълг към семейството си, към бащата, който е преживял това, което и мнозина "бивши" след 1944 г. Откъм тази вярност към собствената кръв, откъм тази горчива "наследствена обремененост" идва впечатляващата книга. Определени места в нея споделят същата нагласа - легендарна, фантазмена, предмодерна, древна, вечна - която се утаява и в бързите редове на Йордан Вълчев, коментирани по-горе, и във вестникарските истории за проклятия, преследващи наследниците на някои от деветосептемврийските герои.

Въпросната нагласа за виждане и разбиране на света например съвсем ясно се открива в начина, по който внушителният том "работи" с историята на... килимите на Райко Алексиев, убит след знаменателната дата - както стана ясно - без съд и присъда (присъдата на Народния съд му е издадена посмъртно).

Ивайла Александрова тръгва от спомен на госпожа Алексиева, която поради кураж, лудост, странно артикулирала се воля за съпротива, хипертрофирано до заличаване на инстинкта за самосъхранение собственическо чувство или поради друга някаква причина се опитва да си върне килимите от разграбения семеен дом. В битката за тях жената търси помощта на Иван-Асен Георгиев (сам по себе си екзотична и трудночетима фигура от онези времена; в някакъв период той е сред силните на деня, но в края на краищата е екзекутиран като шпионин на Запада). Разказът на вдовицата звучи така: И Иван-Асен веднага, пред мен, взе телефона, изглежда, че е бил близък с него [с писателя Орлин Василев], защото му рече: "Орлине, при мен е госпожа Алексиева, тя ми показа решението на съда и трябва да й върнеш петте персийски килима!" Той обаче се опъна: "Откъде накъде? Че нейният съпруг е осъден като престъпник! Като враг!" "Слушай, вика му Иван-Асен, за какво е осъден сега няма да дебатираме, но ти ще върнеш килимите на Алексиева!" "Няма да й ги върна, защото ще си оголя къщата! Аз съм свикнал с тези килими! Свикнал съм да ходя по меко - и толкоз" И му хлопна телефона (Александрова 2007: 238).

При срещата си със Орлин Орлинов, сина на Орлин Василев, Ивайла Александрова, разбира се, стига до въпроса за килимите. Преди да получи припадък от ярост, преди да изгуби съзнание, давейки се в протести и възмущения, той - да го наречем така - обяснява: Няма килими!... - едва процеди [...] - Когато ми се покаже документ! Когато ми се покаже снимка, когато ми се докаже!... Намеси се и името на Крум Кюлявков, който тогава завеждаше културния отдел на ЦК! Баща ми и Кюлявков били изнесли тези килими! Те бяха духовни аристократи! Мебелите за тях никога не са имали такова значение! Имаха значение картините и книгите...! Не! За мен това не е възможно! Това не е практиката! Баща ми не е знаел, че може така да става! Просто... Ако сте познавали баща ми, ако сте знаели майка ми... (Александрова 2007: 243-244).

След като говори за собствените си преживявания, предизвикани от тази среща, от "интервюто" и припадъка, който то предизвиква, след като дава знак за сполетялата я трудно поддаващата се на анализ смес от емоции (чувство за вина, нещо като ужас, нещо като погнуса, нещо като несигурност), авторката на "Горещо червено" приключва за себе си епизода с килимите на Райко Алексиев по следния начин: Но както става, след време случайността намести противоречивите чувства. А фактите си показаха рогата. Разказаха ми как в спомените на едно близко дете, което в онова лято, когато Орлин Василев пишел "Съпротивата", също било в Чамкория, той развил силно чувство за зиморничавост. През цялото време говорел: "Студено ми е, студено ми е, студено ми е", просто треперел. Всяка вечер му палели камината в една от богатите къщи. И по едно време имало безкрайно много килими. Детето се учело да брои, като брояло килимите, защото в някои стаи имало по три един върху друг.

Една подробност, която съвсем не зная дали има някакво отношение към тази случка с книгата: в началото на 80-те години Славян Русчуклиев е направил най-необикновеното за мен нещо, което човек може сам да си стори - избол е и двете си очи. Някои неща може би не трябва да се обясняват, крайното обяснение е край на света (Александрова 2007: 244-245).

Въпреки демонстративния отказ от обяснение, от открито и ясно формулиране на личностното (на Ивайла Александрова) разбиране за смисъла на изговореното, изобщо не е трудно да се очертаят контурите на интенцията в току-що цитираните пасажи.

От една страна, авторката е убедена, че децата не бива да бъдат съдени и наказвани заради родителите си... или поне не иска да изглежда като човек, който съди и копнее да накаже децата заради стореното от родителите им. Тя не иска да изглежда и като някой, чиято деформирана, болна наблюдателност селектира по твърде характерен начин гледки и случки и в края на краищата строи свят, в който присъства чудото. (Нима не е именно чудо онази странна подредба на факти и съдби, която води до изкупването на вина чрез/през страдание за някого от кръвните наследници на грешника). Пишещата знае, че да забелязваш чудеса, да сочиш твърде многозначителни и поучителни събитийни конфигурации, да вярваш в "посланията" им, да виждаш "логиката" им и да я проповядваш (точно така, "да проповядваш" е адекватният израз) - това рациото на модерността най-вероятно би оценило като форма на суеверие, малокултурност и лоша "фолклорност", като интелектуален недоимък с дъх на плебейски примитивизъм.

От друга страна обаче, синтаксисът, поднасящ информацията в "Горещо червено", е прозрачно обвързан с разпознаваемата единствено като самата себе си "идеология на чудото" и поражда един-единствен смислов ефект (въпреки уговорката "някои неща може би не трябва да се обясняват..."). Разбира се, че авторката вижда - и очаква читателите й също да видят, да видят същото - нагнетяването на възмездие, набъбването на отвъдна мъст, преследваща онзи именит мародер и писател. Нещата като че ли започват малко "в страни", някак не особено центрирано и сериозно, тихо, със смътно дочуващи се перспективи, всъщност като че ли дори без особени перспективи. Но онази болезнена зиморничавост, онова зъзнене въпреки купищата килими в къщата на О.В., ретроспективно погледнато, се оказват само началото на едно разгръщане, на бавно трупащо мощта си разразяване. За пристигането-материализиране на последните атоми от епифанията на Божия гняв са нужни към 35 години. В началото на 80-те внукът, който е наследил ограбените книги (и предопределението да зависи от някога и не от него стореното) ще се превърне (най-после - той за това е роден, така излиза) в инструмент за разкриването на истинските, нечовешките (като такива трябва да ги преживяваме) правила, движещи механиките на мирозданието. Тялото и действията му са тяхно въплъщение и глас, тяхно явяване. Дупката в една страница (екслибрисът на ценното томче е старателно изрязан, унищожено е името на действителния собственик, на жертвата, за да си присвои палачът нейните неща) "отеква", премества се на друго място, удвоява се: чува се като че ли ужасяващо ехо от Софокъл и внукът на онзи дядо си избожда очите. Липсващите звена в разказа (после какво е станало, психиатрите какво са казали, той пред близките си какво е обяснил, те самите какво са рекли на околните) само правят по-бистра главната, основната - всъщност единствено значещата, единствено важната - причинно-следствена верига. Господ забавя, но не забравя. Наказание има. И то стига не просто вършителя на злото, а и идващите след него. Родовата вина е родова вина, архаиката никога не свършва...¹⁴

Каквато и съпротива да си отгледал спрямо хипнозата на странните отеквания между грешни съдби на бащи и съдби-изкупления на наследници, как да не прикачиш към написаното от Ивайла Александрова още едни думи, още едни факти, така непреодолимо тегнещи към тази истина, в която някак е неудобно да вярваме, към тази плът и плътност на живота, които би трябвало да смятаме за илюзия, родена от безпомощността ни. Думите са отново на Орлин Орлинов, сина на твореца любител на чужди килими Орлин Василев, и са изречени в ситуация, нямаща общо с напрегнатата среща между него и пристрастената към неприятните въпроси Ивайла. Речитативът, из който е следващият отрязък, събира в едно носталгичния старчески преговор на някогашното обилие от любови, реверанса пред паметта на починалата съпруга, припомнянето на случило се и неслучено около "Ода за СССР", нормалното от гледна точка на конвенционалните синовни чувства въздаване на бащата, мрънливия и неубедителен (до нелепост) опит на говорещия да изкара и себе си "пострадал" от режима на Тодор Живков. А това, което ме интересува, съвсем не е водещият тон, "червената нишка" в тази мешавица. Това, което ме интересува, е в периферията на гледаната словесна територия. Позицията му на пътьом споменато би могла да о-значава - за сетива като тези на Йордан Вълчев, на Ивайла Александрова, на пишещия за "Уикенд", на "народа" - единствено изумителната слепота на интервюирания за същински важното в живота му, за онова, което разгадава урока на съществуването му...

Та ето редовете от обсъжданото интервю, потвърждаващи верите и представите, от които би трябвало непременно и светкавично да се разграничим: ...в жените, с които съм бил, откривах допълнителни багри към ежедневието си. И всичките съм ги обичал и възпявал. Но никога не ми е минавало през главата да оставя съпругата си. Връщам се в дома си и съм пак неин. Никога не се появи друга, която да я замени. Освен това двамата преживяхме една трагедия. Аз бях най-щастливият баща - имах син и две дъщери, но синът ми загина. Беше само на 5 годинки, когато в най-безводния град на България - Враца, падна в една шахта и се удави (Митев 2006).

Суетният сбъркан човек, когото виждам в това интервю, не усеща черната комедия, страховитата ирония, говорещи през устата му. Той няма онази подготвеност на сетивата, която би му позволила да съзре многозначителното и която притежават (независимо дали искат, или не) хората "отдолу", разпознаващи справедливостта в ужасната участ на децата, дето имат за родители, за предтечи едни много грешни люде. Петгодишно момче да умре от удавяне в място, десетилетия наред представяно във всякакви типове публичности като наказано с безводие - е, в това не личи ли чрезвичайното, нарочно инсценираното... от някого извън човешкия род, извън човешкото можене и желание. Не е ли това знамение, не е ли РАЗКРИВАНЕ?

Ето това чувство - чувство за явяването на Бог - посяват и отглеждат досега каталогизираните разкази за силните и силовите, които се оказват (в края на краищата) слаби, понеже имат наследници, а те могат да се удавят и в Сахара, ако така е решил Онзи, дето е над всяка тукашна власт, над всяка земна мощ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. В този текст се цитират разнородни "разкази", битуващи в публичността и коментиращи места от биографиите на реални личности, популярни в близкото минало и в съвременността. Целта на работата не е да потвърждава или да отрича истинността на тези "разкази", да накърнява нечий авторитет или да оскърбява нечии чувства - интересували са ме единствено представянето и анализът на определени наративни типологии. [обратно]

2. Не е възможно, пък и не е нужно в момента да бъде представена дори бегла ретроспектива на философските, правните, социологическите, икономическите и пр. теории на справедливостта. Понеже - сигурно вече е ясно - ме занимава лишеното от авторефлексивност, повседневното, "лаишкото" (неинформираното за Аристотел, Кант, Аренд, Радбрух, Фулър, Ролс, Уолзър и т.н.), масовото конструиране и потребяване на "справедливост" чрез обживяване на характерни текстови формати (вестникарски, но и не само). [обратно]

3. Владимир Трендафилов посочва като сериозен проблем на "интелектуалците апокалиптици", засипващи жълтата преса (Трендафилов предпочита да я нарича "независима преса") с тежки упреци, отказа им да мислят пазара като диктуващ теми и език в периодиката на Прехода (Трендафилов 2005: 23-58). Напълно съм съгласна, че са някак напразни онези критически отсъждания, които предявяват към съвременния вестник изисквания, влизащи в конфликт с пазарната му природа. [обратно]

4. Според Александър Кьосев специфичната ситуация на обмен, която пресата след 1989 г. инсценира, изглежда така: ...потенциална[та] публика напомня много повече на местна предмодерна общност със своята неофициална комуникация ("лице-в-лице", както казват антрополозите), отколкото на модерно алиенирано общество... (Кьосев 2005: 234). За "фолклорогенното" в начина, по който популярният вестник поднася информацията, говори и Владимир Трендафилов: ...избягва да подчертава писмения си характер именно на вестник, а акцентува върху устните, предписмените параметри на комуникацията, сякаш цели да привлече вниманието на една не просто неграмотна, но и никога не видяла писмо публика. Фактически той работи в рамките на популярния народен анекдот, на лакърдията, на увлекателно разказаната небивалица [...] не е чужд на внушението на слуха или лакърдията... (Трендафилов 2009: 104). Генетическата обвързаност на таблоида със слуха е особено важна за мене, защото е и подчертана, изписана в доста от материалите на специфичното издание. Визирам формули от типа "говори се, че...", "съседите разказват, че...", "в съсловието шушукат, че..." и др. под., които обявяват родство, посочват вестника просто като запис-пренос на онова, което твърди слухът. [обратно]

5. Задачите, които тази работа си поставя, не предполагат сериозен преглед на собствено философските интерпретации на видимостта/невидимостта и погледа като конструиращи света ни (подобен преглед прави Кольо Коев, който във "Видимостта: феноменологични контексти" представя виждането си за разбиранията на Зимел, Сартр, Хусерл, Мерло-Понти, Шютц, Хайдегер, Фуко относно въпросните феномени - Коев 1996). [обратно]

6. Масово споделяната несигурност при квалифицирането (правилно или неправилно? добро или лошо? справедливо или несправедливо?) на точно този епилог за диктатора се отлага в симптоматични - и отново многозначителни - публично консумирани наративи. Примерно като този (подобни на него шестват отдавна наоколо): Прокоба тегне над екзекуторите на бившия румънски комунистически лидер Николае Чаушеску. Хората, участвали в осъждането на смърт и убийството на диктатора, измират един след друг. Сдават Богу дух, без преди това да са имали каквито и да е здравословни проблеми. В Румъния вече мнозина подозират, че в последните мигове от живота си Чаушеску е отправил тежка клетва за смърт по адрес на душманите си... (Луческу 2010: 67). [обратно]

7. [...] Кирил Маричков-баща е шеф на Арбитражния съд в Народна република България, съветник на другаря Тодор Живков и негова дясна ръка [...] двамата [Кирил Маричков и Петър Гюзелев] дойдоха да отслужат военната си повинност [в ансамбъла на ГУСВ]. Кирил Маричков-син, разбира се, веднага го направихме комсомолски секретар, с което той много се гордееше [...] След 1990 г. [...] за различните музиканти и групи нещата се развиха по различен начин, някои от тях се облагодетелстваха. Кирил Маричков-баща стана посланик във Ватикана. На сина Кирил Маричков загубих дирите. Виждах го само по телевизията да пее по митинги: "Аз не съм комунист и никога няма да бъда...". По-късно разбрах, че и той се е облагодетелствал от демокрацията [...] Маричков разказваше колко много били низвергнати по времето на соца, т.е. когато той беше комсомолски секретар, а баща му - съветник на Тодор Живков [...] а зрителите и до днес си спомнят как "Щурците" са пели "Венсеремос" с вдигнати ръце (Димчев 2009: 65). [обратно]

8. Текстът стръвно брои някогашни благини, за да ги превърне в сегашни вини, в доказателства за днешна неискреност и непочтеност: от следването в Московския държавен институт по кинематография през пиесата за 1923 г., която Стефан Цанев е написал, та до командировките в чужбина, плащани от социалистическия Съюз на българските писатели... [обратно]

9. Но пък отиде в "Галерия", което място не е по-различно от предишното. И очевидно журналистът е - в определен смисъл - научил нещо от първото издание, което нещо използва във второто. Мисля си това, гледайки Дачково заглавие в "Галерия" като "Простакът Вежди - проклятието на културата ни" (Дачков 2010: 16). Пишещият е научил паролата "проклятие" и че е добре да я артикулира, за да бъде разпознат от характерната аудитория като "наш" и на мястото си попаднал. А дето свои текстове от "Уикенд" или от "Галерия" (заедно със специфични знаци откъм подобно поданство - например думичката "проклятие") Дачков помества и в "Гласове" (или от "Гласове" ги помества и в "Уикенд"/"Галерия") - това си е предмет за цял (но друг) разговор. [обратно]

10. Струва ми се, че е полезно да се покаже Димитър-Мариновият - т.е. именно етнографическият - опис на клетвата, проклятието, анатемата като своеобразни инструменти за поддържане на равновесие в общностното битие: Според народното вярване клетвите могат да докарат на човека най-голямо нещастие не само нему, но и на челядта му. Клетвите са: родителска, чужди и собствени [...] Чуждите клетви са, когато цяло едно село или отделни лица прокълнат някого [...] Тия клетви на баща или на майка стигат до бога и господ ги веднага зима във внимание и ги изпълнява. Което е по-страшно, тия клетви постигат не само провинения син или провинената дъщеря, но преследват и внуци и правнуци [...] Ето защо, когато някого връхлети голямо нещастие, а причините не са известни, казват: "Клетиня има; изплаща бащини или майчини грехове", т.е. не свои грехове, а греховете на баща си или на майка си [...] Майката и бащата кълнат сина си само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи. Чужди клетви. Чуждите клетви могат да бъдат народни - от цяло едно село и от цял един край, или вдовишки, сирашки и сиромашки. "Тия народни, вдовишки, сирашки и сиромашки клетви са още по-тежки" - казва баба Деспа. Тия клетви се отправят срещу изедници, предатели, хайдуци и др. Когато някой насилник, изедник, предател притисне сираци, вдовици или селяните и сиромашта и яде потта им, обира ги или предава отечеството, а тоя насилник е силен, та народът, сираците и вдовиците не могат да намерят правосъдие, тогава го кълнат. Сираците и вдовиците и отделните личности, ограбени от него, го кълнат частно, всеки за себе си. Но когато дойде работата да го кълне цялото село или няколко села заедно, тогава тая клетва намира по-реален израз. Народното вярване за такива изедници, насилници, предатели, които са разплакали много майки, от които е пропищяло селото, е устроило тъй наречените натемия, проклетия. (Натемия, от анатема, пак проклетия.) Тия клетви са публични и получават реален вид в цяла грамада от нахвърлени проклети камъци. И господ всякога, ама всякога, е прикланял ухото си към тия народни клетви и виновникът е бил наказван по разни способи: или е полудявал, или челядта му измирала и къщата му се разсипвала, или огън го изгарял, или пък е лягал на постелка и лежи дълги години, хеле не остая ненаказан. (Баба Вълкана Пеновица, с. Литаково. За натемията вж. в Ж. стар., VІ, 17-23, § 6 и 7; ІІІ, 375-380.) Такива клетви преследват не само виновника, но и челядта му до трето коляно. (Баба Върба.) И орисниците при наричането взимат във внимание тия клетви и ги утвърдяват. (Баба Кера.) [...] 1. В какво се сътои натемията? Това е един обреден обичай, който се крепи в твърдата вяра на народа в бога, че той "забавя, но не забравя" греховете на човеците и че освен наказанията, които е приготвил на оня свят, той праща наказанията и на тоя свят. Натемията е обред, чрез който обидената, оскърбената и потисната обществена съвест, като не може да намери удовлетворение и правосъдие тук в земните человечески институти срещу злодеянията на влиятелни и силни лица, прибягва към вечното правосъдие, към бога за помощ, за удовлетворение, за закрила. Лицето е влиятелно пред правителството и никакво наказание за него няма; той граби; угнетява, совеволничи, насилствува и обидените няма кому да се оплачат. Лицето предателствува; лицето е жена блудница, която служи за съблазън; неизвестно лице пали снопе, сено и други селски сгради и неща и не може да бъде открито. В тия и тям подобни случаии селяните прибягват до обреда натемия или проклетия. (Натемия е от гръцката анатема, а проклетия е българският превод на думата анатемия.) 2. Как и кога се извършва натемията? Когато първите и старите селяни намерят, че трябва да се устрои натемия срещу някое лице, те избират няколко души да отидат да изберат мястото, дето ще бъде проклетията. Туй място трябва да бъде, както по-горе се спомена, вън от селото, на границата между туй село и другото съседно, но избират това място да бъде на кръстопът, т.е. да минават оттамо много пътища. Когато изберат мястото, в съботен ден ще тръгнат всички мъже и всеки ще има в пояса си камък и свещ вощена. Попът ще бъде начело. Като стигнат на определеното място, попът ще свети вода и ще поръси както мястото, тъй и присъствуващите богомолци. Като свърши това, попът пръв ще хвърли камък на мястото, като каже: "Проклет да е Петко чорбаджията!" (името на насилника), и ще замине, без да се обръща назад. След него ще се изредят всички поред, като хвърли всеки камък и като повтори думите на попа. С това е вече устроена проклетията и всеки пътник, бил той пеша, с кон или на кола; бил той мъж, жена, мома или дете (народната вяра повелително задължава всекиго), ще хвърли камък и ще каже: "Проклет да е Петко!" Ако някой е странен и не знае срещу кого е устроена натемията, той ще хвърли камък и ще каже: "Проклет да е, срещу кого е наречено!" Ако някой отмине и не хвърли камък, народната вяра утвърждава, че проклетията ще падне на него. Вярата народна утвърждава по най-положителен начин, че тоя глас на народната съвест бог ще чуе скоро и насилникът ще бъде наказан. Конкретни примери, които ми се посочиха за лица, срещу които е била устроена анатемия, утвърждават това. Всичките тия лица са или полудявали, или осиромашавали и умирали в мъка и нищета. Не само тях лично е сполитал божи гняв и божи наказание, но и техните синове, дъщери, па и внуци. Натемията се среща много рядко. Причината за това са няколко. Първо, че народът не прибягва към туй последно следство за удовлетворение тъй леко и без дълго обмислюване, и второ, поверието утвърждава, че тамо, дето имало натемия, биело често град. 3. Може ли да се развали натемия и как? Натемията, веднъж устроена, не може да бъде развалена от никого. Мястото, дето е устроена натемията, се покрива постепенно с камъни и тия камъни образуват цяла грамада. Осъденото лице вижда с очите си това явно изявление на народния съд, на народното негодувание. Ако се е разбудила съвестта в него, той отиде при селския поп и го моли да събере селските старци, та пред тях се разкае, изповяда се и даде клетва, че няма вече да върши злите дела и пакости, поради които е устроена натемията, тогава тя се разваля. Развалянето става по такъв начин: отива попът със старците сега и покаялият се насилник на същото място; попът свети вода, поръсва мястото и всички присъствуващи и като свърши преръсването, казва: "Прости, боже!", на което другите казват: "Да е простено!" Преди да тръгнат, на туй място ще насадят дърво и сега всеки, който види туй насадено дърво, знае, че натемията е развалена; осъденият е опростен. (Дядо Мило и дядо Стоян, с. Камено поле, и дядо Петко Куковски, с. Горна Кремена, Врачанско, дядо Стойко, дядо Денчо и дядо Христо, с. Какрина, Ловчанско, дядо Георги Вълков, с. Брусен, Тетевенско, дядо Калчо, с. Горно Павликени, Търновско, дядо Цако, с. Колибите камен дол, Тетевенско.) Натемията се разваля и от владиката. Владиката дойде в село, свиква свещениците от околните села, отива с тях на мястото на проклетията и там свети вода, поръсва мястото и произнася анатема срещу тия, които биха хвъргали камъци. Това става, когато насилникът отиде при владиката и му даде пари, т.е. подкупи го. "Но това не разваля проклетията - забележи дядо Мило от с. Камено поле, - защото народът устроява проклетия на друго място, т.е. не хвърга вече камъци на старото място, а на друго място, близо до това." Имало е случаи, когато видинският владика и врачанският са ходили и разваляли натемията, но народът е устроявал на друго място натемия срещу същото лице.

Натемията се разваля от само себе си. Осъденото лице пада под ударите на божието правосъдие. Той е полудял, заболял, осиромашал и не е в положение да прави пакости. Народната съвест е удовлетворена и селяните престават да хвъргат камъни. Натемията обраства с трева и грамадата лека-полека потъва в земята - знак, че бог е чул молбата на сиромашта. Когато вече насилникът е наказан или умрял, на мястото на натемията насадват дръвце, белег, че няма вече натемия. (За натемията вж. Ж. стар., ІІІ, 375-380: VІ, 15, § 3.) (Маринов 1994: 263-265, 752-754) [обратно]

11. Докато Вазов служи в берковския съд, селянин от с. Охрид подава "тъжба" против съселяните си, че го били проклели по начина, малко по-късно описан в поемата. "Тъжбата" била оставена "без удовлетворение" (Вълчев 1968: 180). [обратно]

12. Да покажа поне извадка от стихотворението "На детето" (1880), което открива първата Вазова следосвобожденска стихосбирка "Гусла" (1881): [...] И тоз свят ясен, де в борба падат/ челяк с стихия, тигър със мравка,/ ще ти се стори призрак на адът,/ сън, пародйя, зла подигравка.// Ти ще се питаш де са и що са/ идеи светли, думи високи,/ ответ ще чакаш ти на въпроса,/ мрачно потънал в мисли дълбоки.// Тогаз наокол, като съзреш ти/ как падат бързо в прах идеали:/ Как! ще извикаш, тез ли са вещи,/ с кои светът се тъй шумно фали!// Вярата й средство простий да лъжем?/ Правдата - дума? Законът - книга?/ Свобода - примка други да вържем?/ Щастьето - сянка, що се не стига?// Рядко ще срещнеш души прекрасни,/ в доброто, в злото предани, верни,/ но много често твари опасни,/ нищожни, подли и лицемерни.// [...] Ще видиш вредом как се почита/ порокът мръсни в лъскава дреха,/ как се бездомна правдата скита/ и не намира никъде стреха;// как играй злото роли слепешки,/ как е доброто фърлено в блато,/ как пред метала - кумир човешки -/ в прах пада всичко високо, свято;// как честността се зле унизява/ наглостта зима образ невинен,/ глупостта горда се възвишава,/ талантът гине в калта безимен.// И тез, що гръмко викат: свобода,/ как искат други да са илоти,/ как тез, що милват, любят народа,/ в негово име трупат имоти;// и как пък други, ритори сити,/ жадни за слава, вдигат тревога,/ и лица святи с расо покрити -/ хората лъжат, смеят се с бога.// И как свой своя в робство оставя/ или въз него укори сипе,/ род род презира, брат брат забравя,/ синът в коприна, бащата в дрипи.// И като видиш тая картина/ зарад нас стара, за тебе нова,/ твоето сърце по таз причина/ ще го намръщи мисъл сурова... (Вазов 1975а: 10-12). Стихотворението има претенцията да представи философически-обобщителен поглед изобщо към човешкото и живота. И все пак е запис на мисли и чувства, споходили Вазов именно в началото на 80-те на ХІХ в. [обратно]

13. ...В родния ми край, между градеца Берковица и някогашните "Йончови ханове", се намират останките на грамада от камъни, превърната от поета Иван Вазов в поема с името "Грамада". Каменната грамада е край пътя София - Лом, белязан като главен път номер 3 и е била доста внушителна, което личи от името - грамада, но когато се прокарва железопътната линия, трасето минава по средата й и почти я разрушава. Може да се каже, че в грамадата от камъни е имало колкото камъни, толкова и думи, защото всеки пътник, минаващ оттам, е хвърлял камък с думите: "Проклет да е Цеко!" Аз и досега вярвам, че по сила и тежест думата не отстъпва на камъка и че когато се произнася проклятие, думата се запраща като камък и може да осакати човека, към когото е запратена. Проклятието пътува бавно, но рано или късно пристига, където трябва [...] С камък се замеря куче, а човекът се замеря с думи. Стига човекът да разбира! (Радичков 2001: 426). [обратно]

14. В рамките на същата идея за космичен ред, която изисква внукът на О.В. да си избоде очите, се разполага самоубийството на Марина, дъщерята на Балкански, който преди Девети разстрелвал партизани и ятаци. (Марина се опитва да следва, не й разрешават заради таткото, все пак намира хляб като пазителка на картините в галерията на "Шипка" 6 и в края на краищата се хвърля от висок етаж (Александрова 2007: 164). Излиза, че битието е по-честно, по-безпристрастно от "нас", доколкото не дели хората на червени и сини, терора - на ляв и десен, престъплението - на "наше" (и тогава то просто не е престъпление) и "ваше" (тогава и само тогава то е престъпление). Двете биографични извадки изравняват извършилите зло независимо от партийната, класовата, политическата им принадлежност - еднаквите (от типологическа гледна точка) съдби на децата им разкриват безкомпромисната природа на фундаменталния принцип: силният, причинил нещастие на слабия, отнел живот поради това, че може да си го позволи, ще трябва да плати. Кръвта му ще плати - все в някое от следващите поколения справедливата казън ще се осъществи. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Александрова 2007: Александрова, Ив. Горещо червено. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2007.

Братът 2010: Братът на Орешарски адвокат на Галеви (б.а.). // Уикенд, год. VІІІ, № 1 (321), 01-08.01.2010, с. 15.

Вазов 1975а: Вазов, Ив. На детето (Гусла). // Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Том 2. Под редакцията на Г. Цанев. София: Български писател, 1975, с. 9-13.

Вазов 1975б: Вазов, Ив. Грамада. // Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Том 5. Под редакцията на П. Зарев. София: Български писател, 1975, с. 9-45.

Възстановен 2009: Възстановен храм ще спаси Русе от старо проклятие (б.а.). // CityBuild.bg, 15.12.2009 <http://www.citybuild.bg/news/vyzstanoven-spasi-staro-prokliatie/11151> (30.08.2010)

Вълчев 1968: Вълчев, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път. София: БАН, 1968.

Вълчев 2005: Вълчев, Йорд. Дневници (1947-1991). Второ допълнено издание. Предговор, съставителство и редакция Иван Радев. В. Търново: Слово, 2005.

Дачков 2009: Дачков, Я. Бокова, дъщерята на УБИЕЦА - борец за демокрация?! // Уикенд, год. VІІ, № 39 (307), 26.09.-02.10.2009, с. 26.

Дачков 2010: Дачков, Я. Простакът Вежди - проклятието на културата ни. // Галерия, год. ІІ, № 29 (41), 22-28.07.2010, с. 16.

Димчев 2009: Димчев, Т. Маричков изпя: "Аз не съм комунист, а бе комсомолски секретар при мен". // Уикенд, год. VІІ, № 49 (317), 05-11.12.2009, с. 65.

Екип "Тема" 2006: Екип "Тема". Бащи и деца. // Тема, № 4 (223), 30.01.-05.02.2006 <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=59&aid=1552> (30.08.2010).

Еленков 2010: Еленков, Л. Склеротикът Стефан Цанев ли е репресиран?! (Днес говори срещу 9 септември, а пишеше балади за чекистите и се печеше под топлото социалистическо слънце). // Уикенд, год. VІІІ, № 4 (324), 23-29.01.2010, с. 28.

Здравкова 2009: Здравкова, В. Проф. Белчо Белчев: Синът на Вълко Червенков се самоуби след безумно пиянство! [интервю]. // Информационна агенция Блиц, 24.11.2009 <http://www.blitz.bg/article/14994> (30.08.2010).

Златанчева 2009: Златанчева, Д. Ирина Бокова убила жена при катастрофа. (Българските емигранти във Франция питат откъде дамата е взела пари за луксозния си дом в центъра на Париж.). // Уикенд, год. VІІ, № 40 (308), 03-09.10.2009, с. 19.

Златанчева 2010а: Златанчева, Д. "Проклятието на парите може да ни е застигнало". Интервю с Павел Найденов. // Уикенд, год. VІІІ, № 6 (326), 06-12.02.2010, с. 28.

Златанчева 2010б: Златанчева, Д. Трагедията на клана Павлови. Илия Павлов прокуди сестра си в Америка... // Уикенд, год. VІІІ, № 6 (326), 06-12.02.2010, с. 14-15.

Иванова 2009а: Иванова, Ив. Проклятие тегне над клана Бокови. // Уикенд, год. VІІ, № 42 (310), 17-23.10.2009, с. 18.

Иванова 2009б: Иванова, Ив. Синът на Петър Стоянов заплашвал дама с убийство. // Уикенд, год. VІІ, № 42 (310), 17-23.10.2009, с. 19.

Иванова 2009в: Иванова, Ив. Тотомилионери профукват шестици и изчезват безследно. // Уикенд, год. VІІ, № 39 (307), 26.09.-02.10.2009, с. 68.

Коев 1996: Коев, К. Видимостта. Феноменологични контексти. София: ИК "Критика и хуманизъм", 1996.

Кънчева 2009: Кънчева, Д. Кенеди гинат заради проклятие на нашенка. // 24 часа.bg, 29.05.2009 <http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=143733> (30.08.2010).

Кьосев 2005: Кьосев, Ал. Частният живот на публичния език. // Кьосев, Ал. Лелята от Гьотинген. София: Фигура, 2005, с. 218-246.

Луческу 2010: Луческу, П. Чаушеску мъсти от гроба. // Уикенд, год. VІІІ, № 31, 31.07.-06.08.2010, с. 67.

Маринов 1994: Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно издание. Съст. и ред. Маргарита Василева. София: БАН, 1994.

Мариянска 2008: Мариянска, Еми. Дамян Дамянов: Единият син на Тано Цолов от ЦК застреля другия! [интервю]. // Информационна агенция Блиц, 19.06.2008 <http://www.blitz.bg/article/5464> (30.08.2010).

Митев 2006: Митев, В. Поетът Орлин Орлинов: "Синът ми се удави в най-безводния град на България" [интервю]. // Информационна агенция Блиц, 07.03.2006 <http://www.blitz.bg/article/1786> (30.08.2010).

Парите 2009: Дарина Павлова: "Парите на Илия са проклятие!" // Уикенд, год. VІІ, № 42 (310), 17-23.10.2009, с. 1, 22.

Петкова 2009: Петкова, П. Жестоки драми в семейството на Ирина Бокова (Племенницата на новата шефка на ЮНЕСКО се обеси в дома си. Племенникът е арестуван многократно за кражби на коли). // Уикенд, год. VІІ, № 39 (307), 26.09.-02.10.2009, с. 23.

Радичков 2001: Радичков, Йорд. Прашка с послеслов от камъни и думи. // Радичков, Йорд. Избрани творби в седем тома. Tом 1. София: ИК "Анубис", 2001.

Спасов 2008: Спасов, Светослав. Доц. Георги Лозанов: Жълтите ни вестници се родиха черни и страхливи [интервю]. // Тема, № 9 (332), 03-09.03.2008 <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=194&aid=4884> (30.08.2010).

Стефанова 2010: Стефанова, М. Прокоба тегне над "Комиците". // Уикенд, год. VІІІ, № 9, (329), 27.02.-05.03.2010, с. 21.

Тонева 2009: Тонева, Л. Проклятието да погребеш детето си. // Уикенд, год. VІІ, № 48 (316), 28.11.-04.12.2009, с 31.

Трендафилов 2005: Трендафилов, Вл. Интелектуалци срещу журналисти: борба за медийната територия. // Трендафилов, Вл. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005, с. 23-58.

Трендафилов 2009: Трендафилов, Вл. Канонът през жълтото. // Трендафилов, Вл. Кризата, която обнадеждава. Картография на днешното литературно поле. София: Сиела, 2009, с. 90-108.

Фуко 1998: Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: УИ "Св. Климент Охридки", 1998.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2010, № 9 (130)