Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕВОДНИ КНИГИ И "СМИСЪЛ НАЗАЕМ" ПРЕЗ БЪЛГАРСКАТА 1946 ГОДИНА1

Инна Пелева

web

И през 1946-а в татковината излизат десетки детски книжки, какви ли не научни и справочни издания, учебни помагала, административно-управленски документи за публично ползване, обемни или пък кратки наши и чужди художествени и нехудожествени текстове. В рамките на тези дванайсет месеца на българския пазар се появяват например - заедно с всички останали томове, томчета и брошури - "Трите Ле-та [Ленин, Люксембург, Либкнехт]", анонимно търговищко издание от 9 страници, но и "Снеговете на Килиманджаро" (Хемингуей), "Планирането в СССР" (С. Струмилин), но и "Ръководство по английска търговска кореспонденция" (Р. Стоянов), "Защо победи СССР" (Х. Стойков), но и "Защо растенията имат зелен цвят" (В. Столетов), също така "Мики Маус планинар" (без автор), "Мене ме, мамо, змей либи", драма от Недялко Месечков, и т.н., и т.н.

Като че ли сме пред пейзаж на нормалността (синекдохически щрихиран, разбира се): ако в някаква европейска страна някъде през ХХ век нещата са наред, каталожният опис на книжната й продукция би трябвало да изглежда точно така - пръснат, полиглотичен, многопосочен, всякакъв.

Дали обаче интересуващият ме местен набор от издания наистина е чак толкова пръснат, полиглотичен, многопосочен и всякакъв. Или в него можем да открием дисбаланси (бездруго изискващи тълкуване), симптоматични струпвания-натежавания в определени зони, значещи фиксации и характерни повторителности.

Ами да - при по-настойчиво взиране в онзи уж безизразно-равномерно-хаотичен релеф ще започнем да забелязваме острови и носове, планини и котловини, зони с по-висока плътност и по-празни, по-ненаселени периметри.

Собственият ми текст ще опише именно един такъв остров (остров тематично образувание), именно едно такова по-плътно място в книжното тяло на нашенската 1946-а.

Тутакси започвам да картографирам: през онази година у нас излизат "Талейран" и "Наполеон" на Евгений Тарле, "Марат, или измамата на думите" от Фюнк Брентано, "Робеспиер" (брошурката без автор е № 8 от Библиотека "Световната революция в образи и събития"; повечето от 23-те броя на споменатата поредица - сред тях под № 15 и "Камил и Люсила Демулен" - се появяват именно през 1946-а). Пак от тогава е "Френската революция" на Луи Мадлен (изданието не присъства в каталога на НБКМ; ще заподозрете като какви са оценъчните презумпции на тази точно книга, като видите, че тя се завръща у нас след много дълъг период на премълчаване и невидимост - под заглавие "Революцията" трудът на Мадлен тук е издаден отново чак през 2004-а). От 1946-а е и третото публикуване на Никола-Станевата "История на френската революция" (първо отпечатване 1900-а). (Иде реч за втория от трите тома на популярното в Царство България изследване; другите два, които най-напред излизат съответно в 1891-а - "Причини на Французката революция", и 1903-а - "Сетнини на Френската революция", през ‘46-а са "спестени"; може в онези дни да са търсили "само най-важното", а това пък търсене може и да е имало общо с усета "няма време!"; струва ми се, че този/такъв усет вече е бил наличен у тогавашните сънародници, на които предстои няколко десетилетия да бъдат наричани "бивши хора".)

Заради групата текстове, припомнени току-що (синхронни са те в не един смисъл на думата), 1946-а заприличва на гравитационна точка за определен тип издания: малко преди или малко след обглежданите дванайсет месеца в родната публичност застават "Робеспиер" (1943) на Ралф Корнголд, "Дантон" (без автор, 1945) и "Дантон" на Луи Барту (1947), "Талейран" (1942) на Огюст дьо Сент Олер. През ‘41-а издателите конкуренти Славчо Атанасов и Г. М. Смрикаров пускат на пазара една и съща книга - многозначителен търговски гаф; книгата е "Жозеф Фуше" (при Атанасов) - и "Фуше" при Смрикаров - на Стефан Цвайг. (През ‘38-а нашите читатели вече са имали възможност да се срещнат с "Фуше" на Р. Словцов.) През ‘47-а тук е факт и петото издание на "Великата френска революция" от Вилхелм Блос; ‘42-а пък ни завещава книгата "Еврейството и френската революция" от Гео Родбран (псевдоним на Георги К. Георгиев). Още една книга, която се казва "Великата френска революция 1789-1794" се появява на български през ‘41-а (автор Алексей Ефимов). "Мария Антоанета" на Цвайг се печата за трети път у нас през ‘47-а (предишните издания са от ‘40-а и ‘41-а); с "Наследникът на лилиите", роман на Рафаел Сабатини, сънародниците ни се срещат за първи път през ‘44-а. През ‘41-а се сдобиваме с превод на "Дейци на Великата френска революция" от Луи Мадлен (книгата съдържа "Мирабо, или по неволя революционер", "Талейран революционерът", "Дантон", "Робеспиер и неговите приятели"). През ‘43-а под същото заглавие са отпечатани вече изброените очерци с прибавени два текста от Октав Обри: "Новите хора" и "Кой тласна Франция към революция". От ‘43 г. е и тукашното издание на "Наполеон и Жозефина" (отново Октав Обри); "Стоте дни на Наполеон", драма в три действия на Бенито Мусолини, можем да четем и на матерния от ‘41-а насетне.

И така, нашата 1946-а и близките до нея години предоставят на местната аудитория изобилие от разкази за Френската революция... и за приключването й. Като сред визираните издания отчетливо присъствие имат томчетата, изобразяващи - през/чрез биографичния дискурс - този или онзи от лидерите на споменатия епохален преврат. В съвкупността си тези книги (и книжки) портрети свеждат Историята до сноп личностни истории, до набор човешки лица, за които съденето е все пак постижимо. Или поне по-постижимо, отколкото съденето за "Великата френска революция" - нещо многосъставно до необозримост, вътрешно противоречиво и поради това трудно за разбиране, с всъщност неясни времеви граници и често обяснявано чрез абстракции от типа "край на феодализма", "раждане на модерната национална държава" и пр.

Та още веднъж и вкратце сумирано: отдавнашният социално-политически катаклизъм, "снет" в животописи, настойчиво занимава тукашното групово въображение, закотвено (заради телата, с които е обвързано) насред нашите си реалности от 40-те години на ХХ век.

Току-що казаното изисква разни уточнения.

През първата половина на споменатото десетилетие поредицата "Бележити личности" на Славчо Атанасов и Библиотека "Безсмъртни образи" на Смрикаров (както и други спорадични или поне по-скромни издателски начинания) въвеждат в родната публичност внушителен масив от десетки преводни - и обемни - биографични наративи. Може би взривното нарастване на интереса към характерната книжнина у нас точно в тези години има отношение и към тогавашната ефикасност на диктаторите - в рамките на визирания период въпросът за "ролята на личността в Историята" е решен доста еднозначно. Но все пак съвсем не само за политици и за генерали (а бихме предположили обратното поради контекста) разказват многобройните животописи, изсипали се на местния книжен пазар навремето. Преведените на български през 40-те биографични опуси представят персонажи, крайно разнообразни като времева и национална принадлежност, социална роля и характерология - като Чърчил, Рузвелт, Айседора Дънкан (в този случай става дума за автобиография), Фройд, Цвайг, Клавдий, Клеопатра, Цезар, Колумб, Бетовен, Мохамед и още, и още...

Дали сред тази многотия и разнокалибреност наистина значат нещо по-специално - както внушава собственото ми съчинение - свитъците, озаглавени "Мирабо", "Дантон", "Марат", "Робеспиер", "Фуше", "Талейран", "Наполеон" или пък "Мария Антоанета"?

Продължавам да настоявам, че да. Понеже правят блок по очевидни причини (специфични означения са те на една и съща епоха, на една и съща изключителна сюжетика), а подобна синтактичност не сработва между болшинството от другите текстови единици, сглобяващи биографичната вълна у нас от първата половина на 40-те. Вярно, животописите на Ф. Д. Рузвелт (1945) и Чърчил (1945), заедно с "Познавам тези диктатори" от 1941-а (книга на Уорд Прайс за Хитлер и Мусолини), заедно със "Сталин" на Анри Барбюс от 1945 г., също събират/вплътняват остров насред купищата синхронно продавани разкази за важни люде - доколкото отпращат (именно припомнените портретистики) все към тематизма "Втора световна война" и към рубриката "Най-нова история". Но в годините, за които говоря, споменатите биографии все още не могат да функционират "в пакет" и като особен вид притча: не е изтекло достатъчно време от събитията, в които изброените големи личности са играли ключова роля, а и някои от тези личности продължават да променят света пред очите на публиката. Неминуемата семантическа неизбистреност на настоящето предопределя факта, че свързани биографии като тези на Чърчил, Ф. Д. Рузвелт, Сталин, Хитлер, Мусолини към средата на 1940-те не биха могли да се утаят в "ясен смисъл", да кристализират до поне относително консенсусна поука - смисъл и поука типологически подобни на онези, към които по същото време биват свеждани свързаните биографии на Дантон, Робеспиер, Талейран, Фуше. Няма как да се случи едно такова изравняване, едно такова функционално подобие между двата корпуса текстове просто защото относително образованата аудитория на Царство България към края на съществуването му разполага с отдавна вече наследявана, вече "договорена" представа за големия френски бунт. Именно откъм тази сравнително устойчива представа тогавашната местна аудитория чете/разбира книгите за знаменитите мъртви французи и именно нея, заварената представа, въпросните книги всъщност потвърждават (а през 40-те "Рузвелт", "Чърчил" и пр. не са "наследници" на какъвто и да е готов, структуриран, постигнат "преди" концептуален модел на света).

Та как и кога се е сложил валидният тук образ на великите работи от края на XVIII век (валиден до установяването на "народната власт"), що за разбирания и аксиологии инкарнира той - би трябвало поне донякъде, поне приблизително да сме наясно с отговора на тези въпроси, за да разчетем адекватно и обследваната в момента даденост: през 1946-а и в близките до нея години у нас упорито се превеждат, печатат и продават биографии (но и научни писания, но и романов разказ) все из/за Френската революция.

Започнем ли да нищим горните питания, първото, което ще ни впечатли, е изобщо времевият ритъм (бездруго симптоматичен), в който тук се движи публикуването на съчинения, показващи известното историческо събитие и личностите/имената, възприемани като популярни негови метонимии.

Героите на Френската революция започват да ни навестяват (превъплътени в по-пространни биографични наративи) след 1923-а/1925-а. Тези наративи (все вносни) по времето на Втората световна и особено около промяната от ‘44 г. пак стават обект на силно повишен интерес. А след 1946/7-а по нашенско настъпва 15-20-годишна пауза в биографското експониране на онези персони. Като, нека подчертая, сериозна времева пауза - отново след 1946-а и отново у нас - има и при публикуването на академични трудове, представящи Великата френска революция.

Вероятно и защото тукашната соцкодификация на знанието/разбирането за 1789-а е изцяло зависима от съветската интерпретативна доктрина по въпроса. Тоест изчакваме научната директива. Е, за времето от Деветосептемврийския преврат до 1989-а тази директива е формулирана (така смятам) "най-законодателно" през 1960-а във/със том 6 на "Всемирная история" (Москва, Соцекгиз; поредицата тръгва през 1955 г.). И ето - след появата на идеологически правилния, нострифицирания разказ (заложен в споменатия том) на българския читател отново биват показани/върнати изображенията "Робеспиер", "Марат", "Дантон" и пр. Сега (през 60-те, 70-те и 80-те) те "вече са верни", тоест правени са почти винаги от съветски автори - не от разказваческите гласове, облъчвали местната аудитория до 40-те. И, предсказуемо, в новата политическа конюнктура споменатите изображения (в марксистко-ленински дух) моделират и друго класиране "по важност", "относителна тежест" и "представителност" на онези герои (друго класиране спрямо познатото в Царството). Например у нас от 1926-а до 1946-а са публикувани цели пет текста, които се казват "Робеспиер"; след обяснената преди малко дълга пауза том с това име се появява тук през 1961-а и през 1962-а (иде реч за две издания на съчинение на А. Левандовски). В периода 1926-а - 1947-а у нас излизат четири книги/брошури, на чиято корица пише (и) "Дантон"; приемлива за соца версия (обемна версия) на същата лична история е опубличностена през 1968-а ("ораторът Дантон" е показан на читателите сънародници през 1989-а)2. За Марат разполагаме с пиеса през 1921-а и с биография през 1946-а; следващите заглавия с Марат в тях според местния книгопис са от 1963-а, 1965-а, 1979-а, 1989-а (за народнодемократичния вкус именно Марат е най-любима персонификация на Голямата революция). В Царството Фуше е разказан на нашите хора четири пъти от 1938-а до 1946-а; после той се завръща при местната публика чак в началото на 70-те и преди края на НРБ е допуснат до видимост само два пъти - през 1971-а и през 1980-а. Талейран, представен на български пет пъти (в пет издания) от 1931-а до 1946-а, е твърдо измълчаван в родината, абсолютно изпаднал от кадър за цялото време от 60-те до финала на 80-те. "Мария Антоанета" (Стефан Цвайг) е томче, издадено на български три пъти от 1940-а до 1947-а; след това в рамките на соца биографичният разказ за гилотинираната кралица е печатан само веднъж и едва към залеза на Живкова България - през 1987-а...

Време е да се отбележи, че последният държавно недирижиран пик на интереса към Френската-революция-в-биографии (пикът от 1940-а - 1947-а) заварва в тукашната публична среда общо взето балансиран - от политико-оценъчна гледна точка - образ на тамошната драстична промяна от 80-те и 90-те на XVIII век (говоря за образа, макетиран от нехудожествени текстове, най-често себеразпознаващи се като наука или като публицистика, сред които текстове можем да посочим и десни, и леви, и неутрални). Десен прочит на френските революционни работи например предлага книгата "Теория на насилието и френската революция" от 1925-а (издание на Българската лига за правата на човека и гражданина, автор Алфонс Олар, професор в Сорбоната и председател на Лигата за правата на човека). Изданието легитимира негативно отношение към руския метеж от 1917-а и обяснява, че съвсем напразно Съветската революция (без съмнение, разчитаща на терора) сочи за свой предтеча Френската (според Олар - доста изненадваща теза - "терор" не е понятие, което има място при осмислянето на станалото във Франция покрай свободата, братството и равенството). Дясна по един по-семпъл, по-предсказуем начин е книгата "Еврейството и френската революция" (1942) на Гео Родбран - съчинението уверява, че онова счупване на Историята е последица от еврейски заговор, успял да повреди естествения ход на европейското политическо развитие. Откъм дясното идват и някои разкази за Шарлота Корде, тиражирани навремето в български контекст - доколкото й симпатизират и глорифицират, оправдават нейния избор и патетизират картината на смъртта й.

Откъм лявото по въпроса говори самият Пьотър Кропоткин. Неговият двутомник "Великата френска революция" излиза у нас през 1930/1931-а. Според въпросния труд "народът" е основното действащо лице в онази историческа драма, жирондистите не са симпатични, а роялистите са преди всичко предатели. Кропоткин настойчиво описва жестокостите на "реакционерите" и от лидерите на грандиозния поврат харесва най-много Марат (на негов фон дори Робеспиер изглежда - из тези страници - спретнат и чистичък по един не достатъчно революционен начин; този тип редукционизъм - тази идеология на редукционизма - очевидно работи и в съветската кодификация на разказа за великите френски дела: тоест не е случайно, нали броихме издания, че в НРБ най-рекламираната и пропагандирана персона еманация на знаменитото бунтовно време е именно Марат). Кропоткин уверява, че в септемврийските дни на 1792-а са убити не 8000 или дори 12852 свещеници и привърженици на стария режим, каквито цифри сочат историците роялисти, а само 1000, най-много 1086. Тази интерпретация на прословутото френско събитие твърди, че то проявява идеите на по-късните социалисти, анархисти и комунисти и е дело добро; че насилието във Франция е било оправдано и абсолютно наложително.

Нека потвърдя за пълнота и че преди 9.9.44 г. тук са публикувани - наред с останалото "по темата" - български научни текстове, в които липсва лесно разпознаваемо "ляво" или "дясно" интониране при представянето на френските чудеса от финала на XVIII век.

Тогава как звучат, какво всъщност казват - точно на този и поради този плуралистичен, недисциплиниран като внушения фон - преводните биографични наративи, печатани у нас в първата половина на 40-те и представящи личностите емблеми на Голямата революция?

Припомняните книги не обслужват изявен промонархически ангажимент - в тях Луи XVI не е възхваляван или прекомерно жален, а е по-скоро и по-често дезориентиран, слаб и нерешителен.3 Лидерите на големия преврат пък са изобразявани с някакъв вид любуване на екстраординерното им (любуване по същество романтическо, "по Юго"), дори и когато са некрасиви до уродливост или пък демонстрират девиантни характерологични особености.4 Марат обаче подчертано не се радва на разказваческата симпатия на Фюнк Брентано (според този биограф Приятелят на народа е патологичен лъжец и параноик с отблъскващ вид - пак грозник на сцената!; тялото му е покрито с циреи и рани - нима в унизителното му телесно страдание не се явява Божието отношение към това същество; кисне то във ваната заради непоносимите болки и мрази всички все по-яростно, все по-кръвожадно; иска още и още жертви, проповядва отново и отново безжалостни кланета на политически неправилните). И Робеспиер - на фона на Мирабо и Дантон - не изглежда да е любимец на портретуващите го (на тези, които биват печатани в Царството). Ето как звучи, поне в един от случаите, укоряващото го слово: Че със смъртта на Робеспиер свърши и Терорът - точно това бе самата присъда над "Неподкупния". Той беше повален от хора много по-лоши от него - тия жалки термидорианци. Всъщност Робеспиер беше праведен човек, честен, почтен, безкрайно искрен. С малко ограничен ум и с воля не много силна, повече ритор, отколкото оратор. Повече човек на думи, отколкото на дела, той беше подбуждан, ръководен и извратен от една неизмерима гордост. Тая гордост, подхранвана от ласкателствата, го бе убедила, че е човек на истината и на добродетелта и че има мисия да утвърди тяхното тържество с всички средства, па били те лъжа, смърт и клане. Той наистина не беше лош, нито жесток, нито кръвожаден. Тук се крие трагизмът на неговата съдба. - Той убиваше от добродетел. Може би католическата църква има право да счита гордостта на духа за най-осъдителен грях (Мадлен 1941: 112).

Сигурно е важно да отбележа и че по-подробни описания на терора като същностна част от онази славна революция не се появяват често в занимаващите ме биографични текстове. Но пък те, общо взето, и не напрягат думата "народ", а повече говорят за "тълпата", за освирепелите хора от улицата. Като - да не забравяме - представите относно финала на френския XVIII век, които обглежданите книги лансират, непременно са попадали в отношения (разигравали са се тези отношения в главите на сънародниците от 1940-те) с по-рано у-своените тук образи на отдавнашния исторически трус.

Не съм проучила как стои "Великата френска революция" в българската учебникарска книжнина (гимназиална и университетска) от Освобождението до първата половина на 40-те или пък как през тези десетилетия местната преса отбелязва - или не отбелязва - 14 юли (падането на Бастилията), или какъв тип метафоризации в наши писания преживява, да речем, думата "гилотина".

Но пък помня, че във Вазово стихотворение от 1883-а, азът, обръщайки се към свободата, се присеща съвсем естествено за "Дантоните": Богиньо страшна на свободата,/ почитам твоя свет олтар.../ Пред твоя пряпорец короните/ бледнеят, люшка се светът;/ ти раждаш генийте, Дантоните,/ що бутат тронове и мрът... (Вазов 1955: 85). Помня и че същият този Вазов - Патриархът, абсолютният авторитет - има разказ (от втория том на "Драски и шарки"), който разказ се казва "Марат". Началните абзаци на текста рисуват френския Марат - крайно противен, с парцала на главата, с отвратителната слугиня (Вазов я нарича "мегера", за Кропоткин тя е "достойната съпруга на Приятеля на народа"), изпълващ листове с имена на обречени хора, които утре ще бъдат убити. Портретът не е белязан с каквато и да е симпатия. Е, втората част на разказа започва със (струва ми се) самозащитна реплика на автора, която всъщност декларира "знам как - все пак балансирано - трябва да се мисли за Марат" и според която отблъскващата рисунка "горе" най-вече доказвала "зловещото обаяние", упражнявано над умовете ни от "тези настръхнали великани на Френската революция". Та в тази втора част - по аналогия, доста злепоставяща първия, оригиналния Марат, - е изтипосан българският Марат, тоест(!) "сегашният" нашенски журналист: [...] фризиран хермафродит, апокалиптическа блудница, гейзер от сквернословия [...] рабско оръдие на умразата [...] той не влезе в арената на честната човешка деятелност./ Той слезе в гириза./ И граба̀ смрад и фърля!/ И Марат е тържествуващ, омерзителен, знаменит! (Вазов 1956: 121-124).

Може би е допустимо да предположим, че през 1940-те тук е работела някаква памет за ето това Вазово семантизиране на името "Марат" (семантизиране със сигурност предопределено от текстовете, които писателят е чел "по въпроса"; не е възможно, освен това, само той - от всички свои съвременници сънародници - да е познавал въпросните текстове)... От друга страна, едва ли е оправдано да смятаме, че българите, обитаващи 40-те, са знаели, примерно, как Георги Раковски е гледал на онази революция (според него френският народ с цареубийството се е натоварил с вина голяма, която рано или късно ще трябва да изкупи). Обаче пък отново е допустимо да мислим, че поне някои наши интелигенти от 1940-те все още са разпознавали/виждали едни многозначителни аналогии, вписани в Страшимировия роман "Хоро".

Както знаем, в тази творба, пресъдаваща тукашната гражданска война от 1923 г., поредно въплъщение на чудовищното се явява историята за случайното убийство на дядо Рад (оцелял от Априлското въстание) и за разтревожването на силните на деня точно покрай тази смърт в повече. Изтребили са маса хора, а поради този труп (тъй като не е предвиден "в протокола", тъй като не е спазена бюрократичната процедура) - нерви и смут.

Всъщност това е заемка. От "Френската революция" (1837) на Томас Карлайл (първи превод на руски - 1907-а). У Карлайл има два точно такива пасажа (в книга 1, "Септември", глава 6, и в книга 5, "Терорът на дневен ред", глава 3, от последния дял на произведението, наречен "Гилотина"). Та у Карлайл има два точно такива пасажа (виж Карлайл 1991): за убити в повече от бройката, която са планирали съответните наместници на народа. Като именно около това "в повече" повествователското интониране конструира гротескната поанта във/на визираните микросюжети. (Да, Карлайл съвсем не е сред почитателите на великата революция от края на ХVIII век.) И още нещо: "септемврийски кланета", "септемврийски убийства", "септемврийски дни" - така припомняният разказ именува първата вълна терор от френския септември 1792 г. Като имаме предвид значещия заем от Карлайловото повествование, който Страшимиров намества в собствения си текст, рефренът за "белите септемврийски нощи" в "Хоро" може да се мисли като раздвоен между паметта за нашата си драма от 1923-а и паметта за някогашната кървава вакханалия "прототип"... Че през 1920-те у нас чуват зловещо отекване на тамошно-и-тогавашно в тукашно-и-сегашно, дава знак и една всеизвестна поема: "Отечеството е в опасност!" е лозунг (най-напред) именно на френските патриоти революционери. А знаем какъв смисъл, каква оценъчност вписва Гео Милев в прословутата фраза... и "на кого я дава". (Каква мистериозна подробност: септември 1944 г. донася смърт на мнозина в татковината, септември ‘23-а - също, а през септември 1792-а загиват мнозина... там, във Франция, в началото на "всичко това".)

И така, до средата на 1940-те нашите сънародници са приучавани (усреднено погледнато) да смятат Френската революция за грамадно и неизбежно събитие, произвело света, какъвто е "днес", за важно място по Пътя на Прогреса. Което, заедно с това, изобщо не е място на доброто и красотата. Въпросното събитие е било възприемано като будещо страхопочитание с мащабите и последиците си, но и като ужасяващо, отблъскващо, непростимо (каквото и да твърди княз Кропоткин), защото е проявило скверното, зверинното в човешката природа, особено в природата на тълпата, на побеснялото човешко стадо. И да, откъм подобна интерпретативна нагласа убийцата Шарлота Корде може да изглежда най-вече като обречен воин на справедливостта, като потребната на съзнанието, макар и мъничка, Немезида, наказваща с наивната си кама огромното развихрило се зло... или поне едно от въплъщенията му.

Аналогията с предишното е класически ход при конструирането на разбиране относно настоящето. Нашенската "революция" от средата на 1940-те, колкото и каквито и да са различията й спрямо онази, "образцовата", по-грамотните сънародници навремето май опитват да разчетат, помагайки си с преговор на разказите за Големия френски бунт (в предишната остро кризисна ситуация - покрай сполетялото ни през 1923-а - 1925-а - същата аналогия вече е била произведена, вече е сработвала тук). Не казвам, че някакъв "център", някакъв мозъчен тръст целенасочено движи/диктува издателските политики на 1946-а и на заобикалящите я няколко години. По-скоро смятам, че духът на времето, една масово споделяна усетливост се материализират и в споменатите конкретни издания, в тази местна настойчивост от 40-те да се чете и мисли - отново - за Френската революция... по един популярен начин, през екзамплификации, през алегориите на биографичното, възприемано като изразяващо истината за определена епоха.

От известна гледна точка ходът е бил адекватен. В ред биографични наративи, упорито тиражирани тук през ‘46-а и малко преди или след нея, главните герои загиват (някак по логиката, прокламирана и от последната част на Гео-Милевата поема - от онова парче, повтарящо "уби... и загина..."). Шарлота Корде пробожда Марат, Дантон свършва на гилотината, Робеспиер - също. Е, Трайчо Костов, след мъчения и немислими унижения, е обесен през 1949-а. И мнозина още от революционерите, дето се били борили, за да се случи тукашната ‘44-а, са изтезавани по затвори и лагери. Наказани са. От своите си.

През ‘46-а никой не знае, че нещата "у нас" ще се развият така. Но пък някои знаят - преговорили са "примерите" ей сега - че по принцип "революцията изяжда децата си". Точно в онази нашенска ситуация да четеш за късния френски XVIII век - дори и да иде реч само за популярно написани (понякога и зле преведени) биографии на героите на далечната епоха - се оказва занимание с, как да кажа, прогностичен, гадателски потенциал.

При следващата драстична промяна - нищо, че този път не се разразяват убийства и гонения и "работите" не стават през септември - завареният, взетият назаем език, впрегнат в усилна работа през първата половина на 40-те, отново се оказва функционален. Поне за един човек от девалидизирания (този път комунистически) елит: "романът от спомени" на Любомир Левчев, публикуван за първи път през 1998 г., се нарича "Ти си следващият". Заглавието повтаря думите на Дантон, изкрещени на път към гилотината и адресирани към Робеспиер.

Както знаем, предупреждението се оказва истинно.

Във френски контекст.

Очевидно Георги Марков също е чел поне някои от занимавалите ме до момента биографии. Определено тези, които от 1947-а до 1969-а (когато Джери си тръгва) нямат нострифицирани соцверсии. За Марков се оказват важни алегоремите "Фуше" и "Талейран" - специфично образно-мисловно наследство откъм Третото царство. Соцът, вече изтъкнах, не обича точно тези двама французи и не настоява да ги рекламира като "валидни" означения на Великия преврат. Има защо: Фуше (и той грозен, та грозен!) е свръхамбициозен плебей, който пет пъти полага клетва за вярност към какви ли не моментни силни на деня и всеки път я прекрачва (така са го разказвали в Царството). Той е полицаят образец, полицаят "матрица"; той въвежда системата на досиетата, използва мрежа от шпиони, следи поголовно и свои, и чужди, дори Наполеон, събира компромати за всеки, който има шанс да стане важен някой ден. Личната изгода (и тази на семейството му), жаждата за власт - но власт недемонстративна, а скрита, служеща си с шепнене в ключовото за момента ухо, - това го движи. Шеф на "Службите", скришно плетящ могъщество в сянка, именно грозникът Фуше дърпа конците на героите кукли, които припкат по сцената на Историята... Наистина ли Полицаят от пиесата "Комунисти" и Велински от "На всеки километър" са портрети единствено на Никола Гешев. Или тези персонажи, толкова старателно и с привързаност направени от Марков, помнят и някога прочетеното за умния безскрупулен Фуше - таен двигател на ред събития насред Голямата Луда Игра, наречена Революция.

В свои текстове Марков неведнъж споменава и Талейран - другия активист на френското безумно време, когото официозният разказ на соца за големите личности на миналото старателно премълчава десетилетия наред. Съвсем разбираемо: и неговият - на Талейран - животопис (също като този на Фуше) притежава особен подривен потенциал, и той слага своя апостроф спрямо патетично-позитивния разказ за Революцията (и революциите). Талейран е човекът, който оцелява въпреки всяка промяна, въпреки всеки остър завой на Историята, той е Играчът, напълно аморалният вечен печеливш, за когото идеите не значат нищо. Е, именно като сегашен/местен Талейран аз-героят в "Портретът на моя двойник" вижда Този отдясно - интелигентния даровит мръсник, свръхуспешен в социалистическото "днес" точно защото е абсолютна гадина.

И така, "френските" биографии, обсесивно издавани и четени у нас, докато зрее голямата промяна в Европа от средата на 1940-те, в някакъв смисъл са осигурили прост и ефикасен херменевтичен инструментариум ("буржоазен", не "пролетарски"), с чиято помощ сънародниците, преживяващи шоковите промени, да овладеят, да подчинят на езика случващото се в собственото им време. В съвкупността си въпросните биографии са предложили - тогава, в онзи момент - алгоритъм за тълкуване съвсем не само на някогашното, а и на "сегашното", както и на предстоящото: купчината книги "с примери" е изяснила (пак) що за люде осъществяват големите обществени преврати (виж им отклоненията!); потвърдила е, че машината за смърт, която революционерите пускат в действие, в края на краищата захапва и самите тях; заключила е и какъв тип "деятели" най-накрая се възползват от новия (поредния нов) свят, омесен с кръв, сълзи и големи обещания - той ощастливява демагозите, интригантите, нечестните, циниците, тези без вяра и съвест...

И една друга революция - освен френската - хвърля характерна сянка (макар и бледа) върху тукашното литературно/представно поле от средата на 40-те.

Ето, пак през 1946-а у нас излиза и неголямата прозаическа книга на Георги Илиев "От вятър отвяни". Както ясно се чува, "От вятър отвяни" е перифраза на вече настанилата се в тогавашната публичност българска версия на прословутото романово заглавие "Gone with the Wind".

Първото тукашно издание на историята за Скарлет и Рет Бътлър е от 1940-а, следващото - от 1941-а. Нашите хора, ако съдим по светкавично появилото се второ местно издание, са купували и чели настървено онзи световен бестселър.

В него, знаем, говори носталгията по един обречен, но и посвоему щастлив, посвоему красив свят. Той си отива, а онова, което янките налагат като стил на живот и в победения Юг, не е по-добро, не е по-човечно (само е по-модерно). Но пък битите - които са останали живи след Гражданската война - се научават да се справят и при новите условия. "Отнесени от вихъра", както отбелязва Маргарет Мичъл, е роман за оцеляването въпреки всичко; неслучайно първото заглавие, под което авторката виждала творбата си, било "И утре е ден".

Та и като странно ехо на чуждата книга тук през ‘46-а се появява споменатият малък (и съвсем не слаб) роман на Георги Илиев. Ако не беше знакът на заглавието, никому не би хрумнало, че между всеизвестното американско произведение и напълно забравения български опус "има отношения". Но разговорът между двете заглавия - "тяхно" и "наше" - е налице. И това вече подканва да откриваме... разни неща.

Романът на Илиев благоразумно отпраща към време много отдалечено от собственото настояще на писателя, от съдържателността на годините, в които е създавано повествованието. Книгата ни придърпва в Османската империя, сред малка българска общност, в поселище не много отдалечено от Стамбул. Годината, в която тръгва историята, е 1691-а; бързата семейна сага преброжда животите на няколко поколения и стига до края на това българско място. Хората му се изселват, махат се. След което постепенно всичко там се изронва, изтлява, свършва. Идва промяната, чието същинско име е загуба, победеност. Би било вид насилие, ако на този текст бъде прикачено заглавието "И утре е ден"; разумът и чувствата на произведението не водят натам, не се разбират добре с инструктивите на позитивното мислене. Отнесени от вихъра, от вятър отвяни - ето това са по-добрите фигурализации/"надписвания" на местната 1946-а. Доколкото лаконично изразяват себеусета на част от българите, заставени от историческите обстоятелства да пребивават (победени, губещи) в нов, вярващ единствено в насилието, свят.

Накрая няма как да не напомня: в онази нашенска публичност срещу поучителните (и в някакъв план утешителни) биографии на разни отдавнашни французи, срещу текстовете, мислещи и чувстващи както мисли и чувства малкият роман на Георги Илиев (роман елегия, роман сбогуване с предишното), се извисява мрачният и мощен масив на Законите - властовият дискурс на новата държава, която заповядва безапелационно, не разчита на притчи и изящна реторика. Книгописът на ‘46-а илюстрира очертаната асиметрия по покъртителен начин - в този книгопис заглавията с думата "закон" в тях са десетки: Закон за трудовата поземлена собственост: Аграрна реформа, Закон за техническата компетентност, Закон за организиране и използване на техническите кадри с висше и средно образование, Наредба-закон за брака, Закон за търговията с външни платежни средства, Закон за финансовата инспекция, Закон за трудовите норми и т.н., и т.н.

През юли 1948-а става факт и Наредба № 3428 ("Държавен вестник" №161), инструктивно описваща процедурите по прилагането на Указа за книгоиздателствата от май същата година ("Държавен вестник" № 118).

С тази наредба практически се ликвидира частното издаване на книги в страната.

От известна гледна точка именно това е "окончателното решение", последната, приключващата всичко граница между Царство България и НРБ.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е представен (със съкращенията, наложени от времевия регламент) на национална научна конференция за литературната 1946 година (25.11.2016, НБУ). [обратно]

2. Не забравям, че смисълът на името "Дантон" тук по социалистическо време се моделира (от някъде насетне) и от/покрай постановката (1978) на Анджей Вайда по "Делото Дантон" (Станислава Пшибишевска) в Театъра на армията, също и от/покрай "Смъртта на Дантон" - пиесата (1835) на Георг Бюхнер е издадена на български през 1984-а. Не забравям също, че у нас появата на тези творби именно в посочените години обозначава някаква готовност и някаква потребност (вече) да се усложни и освободи мисленето върху Революцията въобще - тоест и соцът, разбира се, не е еднозначен, един и същ и постоянно равен на "себе си" при тълкуването на Историята. Засега обаче се налага да се откажа от развиването на този критически сюжет (около "неортодоксалните" употреби на Френската революция в рамките на местната соцкултура), за да остана при първоначално избрания фокус на това тук съчинение. [обратно]

3. Дори демонстративен и категоричен в политическите си пристрастия роялистки текст като "Терора в Париж. Записки на един очевидец" (Грация Д. Елиот, "Библиотека за самообразование", прев. София Д. Юрукова, 1908) не се опитва да изрисува един по-достолепен, по-адекватен, по-мъжествен или по-борбен Луи XVI. Авторката на споменатите "Записки" с горчивина и неведнъж подчертава, че именно поведенческите грешки на кралското семейство (иде реч преди всичко за отношението към Орлеанския дук) в края на краищата предрешават злощастния финал на двамата короновани съпрузи. Отвъд тази сдържана критика съчинението е предсказуемо в оценките си относно изобразяваното: обемният разказ за революцията я рисува като време на хора чудовища, на неимоверни страдания за нормалните граждани, на ужасии (като например отрязани глави, хвърляни от враждебната тълпа в каретата на дамата; дни в затвора, където постоянно чакаш да те поведат към гилотината; криене от преследвания, страх - до полуда, до поболяване - от предателството на собствените слуги и др.под.). Както стана ясно, текстът е публикуван у нас в началото на века, не през занимаващото ме в момента десетилетие. Но пък най-вероятно е бил популярен сред интелигентите в Царството до края на дните му: навремето книжките от "Библиотека за самообразование" на Стоян Атанасов старателно се четат, събират и подвързват в томчета - съдя по това, което днес намирам (комплектовано и с подчертавания по страниците) при букинистите. [обратно]

4. Книгите, които разлиствам, твърдят горе-долу това: граф Мирабо всъщност е монархист; искал е революция, водена от краля, а не революция срещу краля, революция, която да отнеме привилегиите на аристократи и духовници, но за да се укрепи кралската власт. Само че суета, случайности и недоразумения в края на краищата попречват на Мирабо да осъществи собствения си проект; смъртта му отваря пътя на всичко онова, което води до терора и цареубийството. Впрочем този Мирабо е чудовищен като външност, роден е с крив крак и ципа на езика, лицето му е надупчено от шарка, очите му кръвясват, когато говори, ужасно грозен е; лежал е в много затвори, има грамадни дългове, приема сериозна сума пари от краля, която не би трябвало да приема, тоест малко е корумпиран, но да не бъдем придирчиви. И Дантон е много грозен, но е добър по душа. Обаче дори и при живописване откъм симпатията се усеща леко друсане при минаването през въпроса за жените. Много ги обича. Много. Чак изравя трупа на първата си съпруга, която се налага да погребат в негово отсъствие. За да я прегръща - толкова много я обича. И бързо-бързо се жени за следващата, която също много, много обича. Тя е на 13 или на 14 години... И т.н. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1955: Вазов, И. Към свободата. // Вазов, И. Събрани съчинения в 20 тома. Т. 2. Ред. П. Зарев. София: Български писател, 1955, 85-86.

Вазов 1956: Вазов, И. Марат. // Вазов, И. Събрани съчинения в 20 тома. Т. 7. Ред. Г. Константинов. София: Български писател, 1956, 121-124.

Карлайл 1991: Карлайл, Т. Френската революция. Москва: Мысль, 1991, <http://royallib.com/book/tomas_karleyl/frantsuzskaya_revolyutsiya_konstitutsiya.html> (1.09.2017), <http://royallib.com/book/tomas_karleyl/frantsuzskaya_revolyutsiya_bastiliya.html> (1.09.2017), <http://royallib.com/book/tomas_karleyl/frantsuzskaya_revolyutsiya_gilotina.html> (1.09.2017).

Мадлен 1941: Мадлен, Л. Дейци на Великата френска революция. Прев. Б. Дановски, С. Начева. София: Българска историческа библиотека, 1941.

 

 

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2017, № 9 (214)