МАТРИЦИТЕ НА ПОПУЛЯРНОТО И БЪЛГАРСКАТА ЖЕНСКА ПРОЗА СЛЕД 2000 Г.¹

Инна Пелева

web

Всъщност едва ли е възможно да се изработи достатъчно точен портрет на съвкупността от прозаически книги, правени в татковината, на български, от жени и през последните десетина години, които книги бихме сложили - заради набор техни белези - на рафта "популярна литература". Съмнително е, казвам, че един приемлив, удовлетворителен аналитичен опис на визираната продукция е нещо постижимо. Защото, от една страна, със сигурност става дума за огромен брой произведения - и най-амбициозната реконструкция не би могла да представи в достатъчно прецизни типологизации всичко родно и "от този род", публикувано у нас от началото на века до момента. А и защото, от друга страна, всяко пресяване-избор на заглавия и автори, които да бъдат включени в "рубриката", сигурно изисква да се уточни - първо - ще се синонимизират ли "популярна", "масова", "ниска", "жълта" литература, или ще се виждат разлики между някакви видове писане, наречени така или инак. Второ - ще се дефинират ли критерии за разпознаване на "популярното" ("масовото"?, "ниското"?, "жълтото"?) четиво тук и сега, или ще се разчита на заварени определения - местни и не, днешни и не толкова (или пък ще се опираме на интуиции относно "самоочевидното"). Пък и - трето - ако ще се говори за характерната текстова зона (при положение че ни сполети куражът да сочим: "ей-това-и-ей-тук" са границите и съставите й), нима не е наложително да се възпроизведе и критическият сюжет, който вече е формирал представи и оценки за принадлежността и природата на поне някои от купищата творения, дето би трябвало да бъдат коментирани като популярни (или масови и пр.).

Изреждането на трудности, които блокират решаването на задачата "разкажи за новата българска по-високотиражна проза, правена от жени", може да продължи още дълго. Обаче ще прескоча това и като поема всички рискове, произтичащи от загърбването на задължителната (по мерките на професията) подготвителна-предварителна работа, ще започна някаква сграда, нещо като изображение.

Ще започна, при това, от съвсем лесно място: от напомнянето на нещо всеизвестно - в момента сред най-продаваните книги на нашия пазар са тези на Людмила Филипова.

Или поне така/това се знае в публичното пространство.

Правя тази уговорка, понеже при съпоставяне на библиотечно-каталожна информация и данни, заявени "върху" съответния том, настъпват двоумения. Примерно изданието на "Стъклени съдби" от 2010-та е - кое от трите - просто "преработено и допълнено издание" (така пише на първа корица), "второ преработено и допълнено издание" (това твърди библиотеката депозитар) или "пето преработено издание" (тази "номерация" пък стои в карето на последна служебна страница; книгата е публикувана за първи път през 2008 г.)? През 2009-та се появява "трето преработено издание" на "Анатомия на илюзиите" (не успявам обаче да попадна на второто издание, първото е от 2006 г.); следващият депозит, който откривам, е от 2011-та, но той е описан не като "четвърто" (както бих предположила, ако спра да се тревожа къде е изпаднало второто издание), а като "седмо допълнено и преработено издание". Не твърдя, че съденето ни за популярността на въпросните книги е манипулирано чрез "надписване" при номерирането на поредно издание. Може би у нас още има проблем в механизма за депозиране на новопоявили се книги в библиотечните фондове или пък проблем в библиотечните практики за каталогизиране на постъпваща продукция. И все пак.

И все пак, въпреки въпроси и неясноти, сигурно не би трябвало да съм толкова мнителна. Макар че неминуемо ще съм поне унила покрай факта, че когато няма гарантирано истинни-и-обявени тиражи и коректно посочени брой издания от определено заглавие, и най-елементарните процедури по социологическия-статистическия тип проучване на литературата няма как да тръгнат. Но така де - нека приемем, че масово споделяното убеждение "Людмила Филипова я купуват много" е правдиво. В края на краищата цялата тази рекламна амбиция - честите появи на авторката на телевизионен екран (в една или друга роля), текстовете, съобщаващи (от задните корици на книгите й) за "огромни тиражи" в Русия, за предстоящи преводи на турски, сръбски и немски, за филмови сценарии по романите й, за номинации "в международни литературни конкурси", издателската квалификация "бестселъри" спрямо произведенията на Филипова, "гаранти" като Любен Дилов-син, Мартин Карбовски, Виктор Пасков, Миролюба Бенатова, Ваня Щерева, отново на задна корица хвалeщи белетристката - та цялата тази имиджмейкърска амбиция не може да е останала без резултат.

По специфичен начин внушенията на масираната реклама ("купете този автор! понеже другите вече си го купиха! световен е!") се подкрепят и от изгледа на дискурсивните периферии в книгите на Людмила Филипова, от типа боравене с тях. Ето например "Аномалия" приключва с близо три страници текст, стоящ под заглавието "Благодарности и малко за мейкинга на "Аномалия". Тук са изредени - като по някакъв начин ангажирани с правенето на романа - много и какви ли не персони/имена, скачени с какви ли не социални статуси: от принцовете Марио и Флавио Киджи през редактори, издатели и неясно как помагащи хора до люде, които са се трудили над "синопсиси, цитати, трейлъри" или пък са сценаристи на "идейния видеотрейлър към романа". Нима не звучи внушително, супер индустриално и по американски професионално-екипно. Нима не звучи световно - при трупането на благодарности върху последните страници на "Антихтонът на Данте" пък се сипят не само антропоними, но и топоними, с които личностите със заслуги към книгата са най-достоверно и биографично (според белетристката) обвързани: Белград, Рим, Ватикана, Дубай, Лондон, САЩ (просто САЩ), Оксфорд, за цвят - с. Търничене и Казанлък. Ако в първото десетилетие след 1989 г. български автори крият самоличността си зад англосаксонски звучащи псевдоними - тук и тогава "тамошното" се харчи по-добре от родното - "чужбинското" на Людмила Филипова (все така имащо рекламен ефект и сигурно все така подпомагащо продажбите) е от ново поколение, то е с друга природа. То е - най-вече, преди всичко - в демонстрираната, всячески сочената "чужда производствена технология", стояща "зад" дебелите (обикновено) и много томове, издадени от прозаичката.

Е, не-българският изглед на повествованията й се постига също и по по-предсказуемия, вече многократно отигравания от местни писатели начин: въпросните повествования често отказват да функционализират традиционните за "нашата" литература географии на разказването/разказваното. В повечето книги на Филипова сюжетните линии се разгъват в различни краища на планетата, пространството е уголемено, мозаечно и българското е само къс от него, свързан по някакъв начин (естествен, логичен начин от гледна точка на една конвенционална повествователска разумност) с всички останали топоси от конструкцията. Примерно в "Стъклени съдби" са закламерени едни за други събития и лица "с етикети" София, Атина, Лондон, Женева, Денвър, щата Колорадо - какъв далечен хоризонт. Но казвам "с етикети", защото въпросната пространствена принадлежност-определеност ("София", "Атина", "Лондон" и пр.) на случки и персонажи е всъщност недоказуема извън изричния авторов "надпис" - тя не е верифицирана от специфика, "атмосфера", уловена и пресъздадена "душа на мястото". Инсценировката на многото различни земи не е по реалистки убедителна; пространственият универсализъм на това "наднационално" писане е универсализмът на безличното, на лишеното от физиономия - нещото без "вкус, цвят и мирис" е наистина най-космополитното нещо на света. Понеже "вкусът, цветът и мирисът" са и белези за произход, те са онези качества на кои да е "предмети", които качества зависят от уникалната, конкретната среда, в която въпросните "предмети" са се пръкнали и пребивават.

Както и да е. Това, което биха потвърдили и интерпретаторите, несъгласни с току-що реченото, е, че романите на Филипова искат да правят, искат да обитават и искат да имат за свой адресат "Големия свят" (в "Аномалия" българските работи, българските топоси вече напълно отсъстват). Той се провижда и в беглите скици, намекващи за "творческия процес", за "творческата история" на книгите й. Тези скици показват жената писател като безпроблемно преодоляваща държавни граници и културни различия, пътуваща, познаваща лично какви ли не места, които - така излиза - е докрай разбрала, победила и усвоила (в смисъла на "употребила за материал"). Вижте например бележката, с която започва "Червено злато": Тази история е написана на основата на автентичните разкази и интервюта, събирани от автора, взети от медицински работници, адвокати, експерти, журналисти и потърпевши. Повечето от тях са пожелали анонимност. За книгата са използвани още документи и лични впечатления на автора от посещението й в Либия, Австрия, Лондон и Африка във връзка с разследването на каналите за "Червено злато" (подч.м. - И.П.). Може да ни се стори, че в последното изреждане има известни дефекти - държава, държава, град, континент... при това първата държава така или иначе е част от споменатия континент. Но сигурно може и да ни се стори - при малко по-различно настроение - очарователен животът на професионалната писателка, преследваща с развети руси коси сюжетите си из всички ширини и дължини на земното кълбо. Нима не е богата, щом може да пътува така (не като българка), може би някакви сили и силни я подкрепят здраво, щом може да пътува така (не като българка). Респект и идентификационни пориви - това цели да предизвика бързият автопортрет от цитираните преди малко редове. Ако успееш да превърнеш себе си в обект на желание - а не-българското, способността да се махаш от "тук" са особено устойчиви обекти на желание за сериозна част от населението в татковината - ще продаваш добре.

Разбира се, на местния пазар добре са продава (и това е само на пръв поглед парадоксално) освен бягството от българското, предлагано във/чрез тези текстове, и специфичното "българско" на писателката. Личната, тукашната история "Людмила Филипова", игрите с биографичното и автобиографичното са сериозен търговски инструмент при създаването на интерес, на онази популярност, която хората купуват или си мислят, че другите купуват... но така или иначе наистина пожелават да изчетат. За месец проверих два пъти в отдела с книги за домашен прочит на НБ "Иван Вазов" в Пловдив - нямаше свободен екземпляр от творба на прозаичката, като изключим странното издание с изрезки от "Антихтонът на Данте", което не беше докрай развзето, макар че като заглавие е правилно изчислено (книжчицата се нарича "Десетият елемент. Загадката на божествената искра"). Та, току-виж, Людмила Филипова може и наистина да е сред най-четените в момента български белетристи.

Напълно възможно е това не само защото тя самата като персона и нейното авторство са сполучливо организиран имидж, приличен рекламен продукт. А и защото като "собствено" текстова направа книгите й притежават необходимите, добрите според мерите на широкия потребител качества.

Романите, които гледам, са например много далече от какъвто и да е експеримент с изказа (експериментът с изказа - да наречем така явлението поради невъзможност то да се дефинира по-внимателно в момента - определено е грижа на съвременни наши авторки като Емилия Дворянова и Теодора Димова). По страниците на Филипова текат прозрачни, конвенционално скроени изречения (синтаксисът им и лексикалният подбор, който осъществяват, нямат общо с направената, сложната простота, обвързана, да речем, с далчевската философия на езика или пък с идеологията "никъде нищо", която моделира речта в текстове на Стефан Кисьов). Заедно с това обаче на места Филипова поетства - със сериозност и липса на мяра при украшателството, напомнящи творенето в лексиконите отпреди десетилетия (виж "встъпленията" и завършеците на главите в "Антихтонът на Данте"). И да - тук-таме греши при конструирането на фраза и смисъл (на български не стои добре "Виждаше го, че едва бере душа" - Филипова 2008: 40; Владимир Трендафилов коментира и други подобни несръчности в текстовете на белетристката - виж Трендафилов 2009), но пък възприемателят, който не е професионал филолог, едва ли забелязва такива малки-леки провали. Точно на този възприемател (неизкушения от разновидностите на една "по-нова" литературност, невинния - ще си позволя да се изразя така - откъм естетическа обученост) вероятно особено му импонира това, че говорейки/разказвайки, Филипова винаги спазва приличието (какво облекчение за гузните поради собствената им трескава радост от изписаните у Христо Калчев псувни) и превежда психологически съдържания в реч, която като звучене е едновременно старомодна и инфантилна. Да тегля чертата: тази текстовост често означава своята литературност чрез фрази-красивости и артикулиране на "високи чувства"; в нея "правенето" на езика никога не се превръща в някакъв вид провокация, във "втори" събитиен център на разказването/разказваното; самото боравене с думите, тоест, няма как, няма с какво да разконцентрира читателя, следящ интригата в повествованието. Ред потребители биха определили това като "хубаво и правилно", като "точно така трябва".

Освен напълно познатото лице на езика книгите на Филипова предлагат и още уютности - още познати неща/места. Паратекстове, съпътстващи някои от романите на авторката, изтъкват новата тематика като нещо особено ценно в съответното произведение. Но разглежданите текстове всъщност в много висока степен са извърнати към повтарянето, към "преговора" (и това е специфичен подарък за възприемателя; разбира се, че не само в рамките на традиционната култура именно срещата с вече познатото е удоволственият проект при комуникация с пятата/разказваната сюжетика). В някои от текстовете на Людмила Филипова даже има категорично изписани жокери, които ориентират читателя с кое/с какво да съотнася сегашното съчинение, в коя книга и у кой автор да търси първообраза, матрицата на повествованието, което консумира в момента (доколко авторката има съзнание за ефектите от подобно реторическо поведение, не бих могла да гадая, но така или иначе нещата стоят точно така). Ето, в "Анатомия на илюзиите" не просто се прожектира история за размяната на ролите, за разместването на "горе" и "долу" след 1989 г. (момиче от нашия червен хайлайф поради "нежната революция" губи всичко и трябва да започне от нулата; по същото време момче от предишния "плебс", че и турчин по произход, син на "човека от охраната", т.е. "от прислугата", се изстрелва до върховете на обществото и постига власт и богатство). Та в "Анатомия на илюзиите" не просто се предлага характерна интерпретация на Голямата промяна, сполетяла и България покрай Падането на стената. Особено важното в случая е, че главният герой на романа се казва Борис и авторката не ни оставя разсеяно неориентирани - тя обяснява, че за персонажа е знак, проект и предсказание това, дето носи същото име като провинциалното момче от "Тютюн" на Димитър Димов, което тръгва от дъното и се превръща в могъщия, имащ всичко тютюнев магнат Борис Морев (Филипова 2011а: 41). Оттук нататък за читателя, срещал се с българската образователна система, аналогията, постоянно съполагаща сегашния наратив и тукашния класически роман, е неминуема процедура при търсенето на смисъл и послание в "Анатомия на илюзиите". Вече намекнах: няма как да знам дали, сочейки "прототипа" на своя герой като "лице" от предишните и преподавани в училище родни литератури, Людмила Филипова осъзнато се грижи - по специфичен начин - за читателя си, или просто сме пред повествователски наивитет, позволяващ да се видят места и неща от кухнята на "творческия процес", които гледки при малко повече професионализирана хитрост май не би трябвало да се полагат доброволно и от самия пишещ човек върху страницата. Така или иначе, което и от двете да е вярно, "препращането" работи за/върху възприемателя, водейки го в съвсем конкретна посока.

"Позоваването" на Димов не само осигурява радости на нуждаещия се от добре тренирани, отдавна обживени литературни макети на битието, от сюжети шлагери, от разкази евъргрийни. Въпросното "позоваване" отнякъде нататък си отглежда характерна принадена стойност. Доколкото започва да метаморфозира в аргумент на политическо по природа внушение. "Всичко се повтаря" (съвсем не само в литературата), "все това се случва", "вече е било". Подобен тип поучения (какво толкова е тази 1989 г., нищо ново под слънцето, я не се заблуждавайте!) вървят с дисциплиниран и не особено изобретателен реваншизъм откъм авторката, кокетираща с всячески сочените прилики между самата нея и романовата й героиня (реваншизмът определено доминира в посланията на произведението - въпреки опитите да бъде постигнат изгледът на обективното съдене, на "арбитърската" отстраненост). В книгата момичето от червената аристокрация плаща какви ли не цени, за да се впише в новия свят, но най-вече е постоянно и докрай симпатично; дядото - направено е необходимото, за да сме сигурни, че иде реч за Гриша Филипов, а не за някакъв си фикционален персонаж - е, как да се изразя, сурово идеализиран: не е живял, постоянно е работил, пропуснал е всичко наистина смислено в дадените му години... поради всеотдайност към служебните задължения, поради безрезервна вяра във високата кауза, поради твърдоглава честност; да не говорим, че именно той е мислил как да се внедрят принципите на пазарната икономика в социалистическото общество, той е бил реформаторът, а не някои други... самозванци. (Привързаността към и зависимостта от представите и оценъчните практики на комунистическия елит отпреди 1989 г. личат и в настояването на наратива, че "народът" е искал и подкрепял 9.09.1944 г., че Учението (марксизмът) е правилно, но при прилагането му прилагащите го са объркали нещата. Верността към манталитета на червената аристокрация - включително и това - диктува ходовете и задава границите на разказваческото фантазиране. Дори уж различният, уж безкрайно далечният от/за "инфантата" Борис - нали "тя" и "той" трябва да преодоляват непреодолими граници, крачейки един към друг, за да има мелодрама - всъщност е също "от нашите". Това въображение не може да конструира свят наистина чужд, положен отвъд контурите, отвъд човешките и социално-ролевите репертоари на "кралския двор" - бащата на Борис е не просто "охрана"; макар и със скромни позиции в незабравимата структура, той все пак е (бил) служител именно на ДС. И как пък действително да напуснеш "Двора" и да се смесиш с абсолютно другите - "българинът", "българите", "обществото" не изглеждат твърде симпатични в няколкото кисели фрази от книгата, които ги мислят: "хората" не са разбрали, не са оценили голямата идея, на която служи Гриша Филипов, не са се възвисили до нея и ето на, те, "егоистичните хора", "всичко провалиха". Наистина някои изречения в романа формулират и вини на живковския елит. Но провалът на комунизма в България - според тази реконструкция - все пак е обусловен най-вече от незрялото съзнание на местните, на масата...)

Разбира се, че "хуманистичният проект" на тази творба (долу политиката; "ляво" и "дясно", "власт" и "безвластие", "комунизъм" и "капитализъм", "тоталитаризъм" и "демокрация" - това са просто и само думи; колелото се върти, всичко е измама; новите именувания крият вечни - и вечно несправедливи - принципи на битието; просто си намерете любимия/любимата, нищо друго няма значение, "светът е за двама") също носи политическо по природа послание. То изглежда съвсем естествено за "говорител", принадлежащ към комунистическата върхушка, паднала от власт с идването на 1989 г. Понеже препоръчва - всъщност и в края на краищата - да не се търси сметка на въпросната върхушка, да не бъде тя стигматизирана, а да бъде "разбирана" и дори съчувствено гледана като страдалчестваща, да не се противопоставят минало и настояще, понеже да не би пък след Промяната да е много хубаво, като свърши комунизмът да не би пък да станахте щастливи. (Е, първата по-обемна публикация на Людмила Филипова (1995) се нарича "От Разпети петък до Рождество Христово: календар на една политическа Голгота" и е посветена на ареста на Георги Атанасов - виден функционер на Партията в немалък период от време.) Та една визия, според която популярното четиво, грижейки се за "приятните моменти" на възприемателя, неминуемо осъществява-предполага разтоварване от политическия ангажимент, не би била адекватна спрямо съчиненията на Людмила Филипова (и спрямо продукцията на ред други писатели, естествено). Точно срастването между "популярното" като литературна стратегия и една или друга политическа теза - в български контекст и след 1989 г. - трябва още и сериозно да се обяснява. Защото е с изключително далекобойни последици за масовото съзнание на мястото.

Преди време стана дума, че познатото - например "Тютюн" на Димитър Димов - е "технологически" и концептуално важно за "Анатомия на илюзиите". Но романът не разчита на един-единствен модел за подражание (Между другото, търсенето на модел от страна на героинята в текста - след загубата на изключителния си статут тя трябва да обитава променена и враждебна среда и точно това иска да направи "по модел" - е отново и отново изговаряно в тока на повествованието; лексемата "модел" е изненадващо натрапчиво изписвана в тази книга. Струва ми се, че имитативното, подчертаната потребност от вживяване във вече наличен, осъзнаван като "външен спрямо мене" сценарий, не е само част от психичността на фикционалната жена в произведението, а и от личностно конститутивното за белетристката Филипова. Заради току-що реченото предполагам и че след като племенницата на Салватор Алиенде Исабел - подир военния преврат в Чили и подир края на Президента (масон, комунист, носител на Ленинска награда за мир и пр.) - "ги" побеждава "онези", слага "ги" на мястото им, ставайки световноизвестна писателка, Людмила няма какво друго да прави, освен да стане световноизвестна писателка.)

Та спомена се, че "Анатомия на илюзиите" не разчита на един-единствен модел за подражание. Другият образец, из отношения с който се раждат тези страници, е "вулгарният роман" на Христо Калчев. Любен Дилов-син безпогрешно е разпознал отекванията, точно заради това, мисля си, той озаглавява бележката си, предговаряща повествованието на Филипова, "Невулгарен роман". Подобно отричане е по всяка вероятност най-елегантният начин да кажеш каквото имаш да казваш по повод констатирани родства, при това без да обидиш и дори произвеждайки похвала. Христокалчевското в текста на Филипова така или иначе е очевидно. Именно Христо Калчев през 90-те се оказа важен за голяма част от местната аудитория с романи, превърнали в свои герои лица от актуалния политически и криминален (и политико-криминален или криминално-политически) живот в страната, с обясненията си (вписани в припомнените романи) на механизмите за забогатяване и за превръщане на "държавната собственост", "националното богатство" и т.н. в притежание на отделни люде и групировки. Филипова също като Калчев дарява своя читател с удоволствията на лесното справяне: няма да е проблем в един от героите й да разпознаете историческата личност Андрей Луканов, а в друг - все още действащия политик Ахмед Доган; няма да ви затрудни и описанието на алгоритмите, по които "народните пари" са отишли (със или без "куфарчета") в частни сметки, нито пък ще ви изненада реконструкцията на събитията, според която вътрешнопартиен заговор, план на част от комунистическите управници (а не някакви други неща) водят до сбъдването на "1989 година". Обикновено вписваме в синтагмата "стар вестник" минусова оценъчност. Но именно речитативите на "стария вестник" заемат сериозни обеми от романа "Анатомия на илюзиите", а книгата - всички твърдят - била бестселър. Колко поучително. Може би наистина мнозина от нас обичат да им се повтаря и да разбират всичко, което им се повтаря.

По принцип вестникът - като образ на действителността, "ниво на трудност", информационен репертоар, разказвачески предпочитания - е типът повествователност, към който Филипова е силно привързана (тази привързаност е и в основата на приликите между нейната проза и писането на предходника Калчев). Ангажиментът към пресата, към живеенето чрез/във/със нея пронизва всички нива на разглежданата наративистика: централната героиня в "Анатомия на илюзиите" е и журналистка (по някое време); "интервю", "разследване" (в смисъла на "журналистическо разследване") са знаци откъм специфичната професия, които белетристката си прикачва в автопортретите от паратекстовите сегменти, съпътстващи романовите й страници; неведнъж в бележки под черта - и насред фикционалната "плетка" - Филипова отпраща към публикации в, да речем, "24 часа" или пък в други популярни периодични издания (не само български); едно свръхосветено от медиите събитие - затварянето на българските медици в Либия няколко години преди падането на Кадафи от власт и процесът срещу тях - е обект на изображение в "Червено злато" (в тази книга на извадките от "журналистическия бележник", от интервюта и пресматериали са възложени сериозни задачи, произтичащи от повествователската воля текстът да бъде възприеман като "самата истина", а не "просто и само" като роман).

Все пак, ако за Калчев е цел да възпроизведе и езиковата бруталност, и агресивния изказ на пресата от 90-те в собствените си писания, стиловите решения на Филипова определено са дамски - тя не харесва "това" във вестниците. Иначе казано, образецът "Калчев" и високотиражното издание като негов характерен "под-гласник" в "Анатомия на илюзиите" са надмогнати дотолкова, доколкото в текста следовник няма мръсни думи, а любовта е съдбовна, грамадна, единствена, мелодраматична, цялата от красивости и помага на героя "да се осъзнае"...

"Моделът", разпознаваемият образец се провижда не само зад/през "Анатомия на илюзиите". Също както в този роман, в "Аномалия" авторката отново дава специфичен жокер на аудиторията си - по страниците на току-що споменатата творба неведнъж се появява името "Франкенщайн". (Понякога всичко е наред и то значи каквото значи според Мери Шели; друг път не всичко е наред и то сочи чудовището, а не лекаря, създател на ужасяващото същество; как ли да си обясним тази нестабилност на компетентността.) И ето - у Людмила Филипова става дума за поредната голяма амбиция в науката (и за алчността и Пентагона като актуални подправки към класическия сюжет), която амбиция е довела до появата на нова форма на живот (някак-някъде във виртуалното пространство, някак заради-насред интернет) и до страховити последици от поредното човешко самозабравяне, от човешката игра на Господ. Струва ми се и че "Една одисея в космоса през 2001-та година" на сър Артър Кларк - или филмът на Кубрик, успоредно с чието правене излиза книгата - също са подсказвали при сглобяването на сюжета в нашия съвременен роман. Помислям си го заради превръщането на бордовия компютър в самостоятелна воля и мощ в книгата/кинотворбата от 1968 г. (централното събитие от историята на Филипова по същество е сродно, реплика е на споменатото превръщане), май и заради това, че в отдавнашния разказ присъства един особен обект, който се нарича "Тихо - Магнитна Аномалия 1" ("аномалия" съм курсивирала аз, защото заглавието на обсъжданата българска книга е именно "Аномалия"). Разбира се, може и да не съм права - може заслуги някакви за тукашния сегашен текст да имат епигоните на Кларк и Кубрик, а не те двамата "сами по себе си".

За "Мастиленият лабиринт" и "Антихтонът на Данте" не бихме могли да се съмняваме чии са заслугите като на образец: тук "познатото" е от данбрауновски вид (на свой ред "Шифърът на Леонардо" също е взел назаем "от едни други хора" възловата си концепция относно личността на Иисус, ролята на Мария Магдалена в неговия живот, отношенията между двамата и пр.). И в "Антихтонът на Данте" - както в бестселъра на Браун - се тръгва от едно произведение на изкуството (този път не става дума за всеизвестна картина на Леонардо, а за всеизвестната поема "Ад" на Данте Алигиери), за да се разгадае (чрез разчитане-разбиване на характерен "шифър") отдавнашна тайна, за да се смени фундаментален разказ за/на човечеството относно всичко, в което вярваме. Все пак Дан Браун остава при рационалистки-реалисткия тип макетиране на сюжет и персонаж; при нашата авторка "моделът" е контаминиран ("Антихтонът на Данте") с ходове на фантастиката и/или фентъзи наративността...

От Димитър Димов и Христо Калчев през Мери Шели и Артър Кларк до Дан Браун - наистина сме пред сериозна способност за превъплъщение. И тя дори не се е изчерпала с гореописания диапазон: в "Печатна грешка" Людмила Филипова доста сръчно имитира и "Пътеводител на галактическия стопаджия" (в изреченията си върху задната корица на книгата Любен Дилов-син е отбелязал приликата и пак е успял някак възхвално и с комплимент да я отбележи; авторката предпочита да вижда и обяснява романа си като опит в "сатирата", така или иначе следата "Дъглас Адамс" е безспорно разпознаваема в творбата й).

Да обобщя: нямането на ясно конструирана авторска идентичност, вживяването в чужди писателски практики, паразитирането върху "творби с лица", създадени от други хора, са особено физиономични черти на текстовостта "Людмила Филипова". "Парадоксално" не означава "невъзможно" - да, именно липсата на физиономия прави тази физиономия. И въобще не товаря с предсказуема оценъчност току-що казаното. В края на краищата Мадона е световна суперзвезда и милионер, макар че все така няма личностна бленда, свой тембър. Макар че все така е неразпознаваема, ако само слушаш, без да гледаш съответния клип, без да виждаш "надписа върху" продукта. Което сигурно би могло и да значи, че пред Людмила Филипова има голямо бъдеще. И защото, освен всичко останало, текстовете й са изключително лесни за превод. Понеже са на онзи стерилен български, който се говори от доброто възпитание, несъпроводено със специална дарба, некомпрометирано и неразстройвано от действителното можене да казваш на хората небанални неща.

Сред баналните неща, които пълнят тази текстовост, като особено типично присъствие бих посочила Грижата за Доброто. Романите на Людмила Филипова са морализаторски и дидактични, в тях има поука, което в наши дни (и не само в наши дни) импонира на значима (като брой индивиди) читателска аудитория. В тези произведения доброто и злото са природи с категорично изразени граници, лесно различими и с безсъмнени, непроблематични състави. Което позволява-обуславя проповедническата, фанатизираната авторска убеденост в неоспоримата правилност на защитаваната чрез съответната книга позиция.

Да, тези текстове защитават позиция, по всяка вероятност би трябвало да се каже, че са "граждански ангажирани". В "Червено злато" става дума за световната търговия с кръвни продукти и за това как алчността и безотговорността костват животите на стотици хиляди хора. В "Стъклени съдби" се сочат ужасните злини, до които рано или късно ще доведе предоверяването на асистираната репродукция (тук на места авторката звучи почти като митрополит Николай от моралистки/фундаменталистки най-взискателните му изявления). В "Аномалия" се обяснява колко е вредно да се стои пред компютъра и да се живее чрез и във интернет и (пак) как алчността ще унищожи вида ни. В "Печатна грешка" настойчиво - и успоредно с усилието да се пише смешно - тече реч за тежките екологични проблеми, които има да решава човечеството. В "Анатомия на илюзиите" се илюстрира колко излишно и лъжовно нещо е политиката и колко по-важна от всичко останало е любовта. ("На вкус" към тази гражданственост се прибавя ту от "календара на маите", ту от "теорията за кухата земя", ту от "орфическите мистерии" - от всичко, което продава. Проповедта срещу парите и капитализма (най-вече американския) се продава особено добре.)

Всъщност учителският патос, извърнатостта към "правилата на добрия живот", ангажираността с "животрептящата проблематика на настоящето", които с просто око се виждат в прозата на Людмила Филипова, са своеобразна синекдоха на "духа на времето" и са щамповани в ред днешни и тукашни писателски практики (разбира се, морализаторското и проповедническото имат своите речитативи не само днес и не само тук).

Не е само особеност на почерка "Филипова" и боравенето с изгледа на учеността, свръхинформираността, респектиращата компетентност "по проблема", стоящ в центъра на конкретното повествование. Макар че тя е сред най-добре боравещите с въпросния изглед. Бележките към "Антихтонът на Данте", изнесени накрая на книгата, са 148 и в тях се дава информация за фантастично много и всякакви неща (за "Орфеевия амулет", за синестезията, за трите скелета по на 3000 години, открити край село Могила, за "теорията на струните", за възгледите на Ницше относно състава на Вселената, за "тайния град на Копеде", за "Книгата на Енох", за твърдения из "Орфеевите текстове", за това що е фотон, за Александрийския фар, за монотеизма на Ехнатон и за какво ли още не, като източниците варират от докторски дисертации и разноредови научни публикации до чути по Дарик радио неща и твърдения на Ернст Мулдашев.) Бележките под черта са изобилна наличност и в "Стъклени съдби" (където инсценират медицинска компетентност), те съвсем не са малко и в "Аномалия"; схемите, снимките, факсимилетата също са на въоръжение в тези книги. Бележката под черта, отпратката, имитираща изгледа на научния текст, "документалната истинност", материализирана в "приложената" снимка - всички те, вместени именно в романови повествования - са, ясно е, знаци за търсенето (от страна на повествователя) на възприемателско отношение към съответната творба, различно от "ами това е просто роман". И понеже Людмила Филипова (също като съвременната журналистика) има афинитет към катастрофичните прогнози-сюжети, си мисля, че атакуването на читателя и с имиджа "страшно много съм чела, знам хиляди неща, образована съм, притежавам компетентности в какви ли не области, тук ти говори науката с всичките си клонове, а не просто някакъв си писател" е стратегически ход в една доста твърда властова игра: да продаваш страхове е властова игра, да продаваш страхове откъм позицията на учеността, на авторитета е още по-амбициозна властова игра. Учителският авторитет, защитен-себеприписан в рамките на повествованията "Людмила Филипова", бездруго привлича аудиторията, харесваща ролята на обучавания и маловръстния, на несамостойния интелект, на неравностойния спрямо фигурата зад катедрата...

Функционализирането на подчертано специализирана компетентност в рамките на художествения наратив е потребност и за Никол Данева. Първият й роман ("Третият или реквием за един убиец", 2005) е безпретенциозна кримка; вторият ("Черната котка", 2007) вече се ориентира към образа на повествователя като дълбоко информиран относно една твърде особена сфера на живота и знанието (в "Предговора...", откриващ споменатата книга, четем: ...И едно предупреждение. Работата с универсалната космическа енергия Кундалини (или Силата) може да бъде опасна за здравето и изисква специална подготовка. Тази книга не е наръчник. Същото се отнася и за магическите ритуали, особено за черната магия, които са описани преднамерено напълно - Данева 2007: 5; предупреждението е възпроизведено и на задната корица на изданието). В "13 рози" (2008), в "Заклинанието" (2010) бележката под черта, говореща за исторически факти, налични научни разработки, езотерични практики, символики и пр., е сериозно натоварена със задачи в рамките на романовата цялост (суетата в подобни демонстрации позира/прозира и в дребни жестове като този: когато ще се цитира Библията под линия, ще се използва не някакво/някое "по-масово", по-общодостъпно издание, ами това на "Придворната печатница, София, 1924"; виж Данева 2011: 15). В самото повествование на Данева могат да се появят цитати от опус като "Чукът на вещиците", от който по принцип се интересува свръхпрофесионализирана научна каста, а послесловът към току-що визираната книга ("Трите вещици и лабиринтът", 2011) вече е 18 страници и - включително чрез/заради сегментирането си в "подточки" - съвпада с изгледа на историографския тип дискурс. Също така звучи съвсем идентично с него, защото споменатият послеслов е фактологически наситен, сочи имена и дати и изобщо обяснява епохата на големия лов на вещици в мерите и стратегиите на научното изложение... Освен това съвсем не само историографската ученост е отново и отново отигравана в текстовете на Данева. Вижте например как покрай героинята й Мария в разказа се наместват и характерни преправки на психоаналитичния репертоар (в една от конкретизациите му). Та Мария рисува отново и отново дървета, когато е под напрежение, и понеже следва психология, е способна на една образована авторефлексия, наясно е със значението на символите и архетиповете ... Силното мъжко начало, залегнало във фалическия образ на дървото, подсказваше нуждата й от закрила, но от друга страна й действаше и като вид самовнушение, подтиквайки я да събере сили и енергия за борба (Данева 2007: 32).

Бележките под черта в "На друг език" (Красимира Зафирова, 2009) - романът е от 430 страници - са 576. Те споменават, или цитират, или разказват за, или посочват Уърдсуърт, някои шумерски думи, някои даоистки принципи, Петър Дънов, Ал. Беляев и "Човекът амфибия", Лиу Сян, Нортръп Фрай, съдовете с надпис "Котис, тракийски цар", какво бил казал на жена си френският преводач на Рилке, митологията на хетите, Ксенофонт, индийската митология, историята на Византия, Плутарх, "Алиса в страната на чудесата", Лао Дзъ и "Дао дъ дзин", Танцуващият Шива, Жофроа д’Абли, заповядал изгарянето на катарския епископ Жак Отие през 1309 г., Йован Раич; Именника на българските канове, Херодот, Ометеотл - ацтекския бог, изобразяван с тлочилиени (приспособление за наблюдение, подобно на огледало, едно от прозвищата му е Мойокойани - Този, който изобретява сам себе си), Теодор Леков и "Скритото знание", Евклид, Аеций, Омар Хайям, месопотамския произход на Афродита, Шарл Дюканж, Плиний Млади, Хан Ю - противник на Буда, Диоген Лаерций, Елена Блаватска, Прокопий Кесарийски, Карнегиевата анкета, Мавро Орбини, В. И. Григорович, Калевала, Бодрияр (за Дикенс, Зола, Сартр, Рембо става дума над черта), шумеро-акадската поема "Енума елиш", Калистен, Бродски, Кант и "Критика на чистия разум", Квинт Курций Руф, Дион Касий, "Синовете на великата мечка", "Френски пътеписи от ХІХ век за Балканите", хуритската митология, Аполодор, Диодор, Елевсинските мистерии, "ръкописите на катарите", староисландските саги (и приликите им с българската митология), шумерската митология (и приликите й с българската), "Рамаяна", Николас Гилен, Джерълд Даръл, Фрейзър и "Златната клонка", "Пътеводител на галактическия стопаджия"...

И това не е всичко. Обаче дори не заради многотията и всякаквостта на въвлеченото в романа твърдя, че тук боравенето с отпратката под черта е постигнало странен ексцес, показването на ерудираност, на тотална културност в края на краищата се е превърнало в проява на някакъв вид девиантност. (Само този, който не е чел книгата, би могъл да заподозре, че това свръхпрекаляване - а и равнопоставянето на, да речем, Кант и "Синовете на великата мечка" - е вид пародийна игра.) Не мога да диагностицирам типа морбидност, белязал романа, определил принципите на цитиране в него, но ще се опитам да дам още малко по-ясна представа за симптоматиката.

Ето: англичанинът Девъни, съвсем в наши дни изпратен със специална и тайна мисия в България, получава писмо от вуйчо си, което напомня какво се очаква от племенника (да изпълни поръчението на ордена Нума, в който въпросният вуйчо е важна фигура). След което Девъни отговори с пространно житие на мъченичеството си в тази страна, без да набляга на климатичните особености (Зафирова 2009: 40). Тук веднага сме отпратени под черта, където прочитаме: През 1299 г. Теодор Метохит пише до Никифор Хумн: "Известни са ти тракийските ветрове... от всички страни със снегове и влага духаха ветрове, блъскаха, като че ли някой безкраен и буен океан по обширните и безпределни полета в нея, неограничени от никъде и никакви планини. Тия ветрове избухват внезапно" (Зафирова 2009: 40). След това в същинския текст Теодор Метохит не върши каквато и да е работа комуто и да било. Няма как да приведа достатъчно примери, за да се получи адекватна представа за лудостта на текста, но да покажа все пак и този пасаж: Повечето шосета тук приличаха на плетена на една кука покривка, при която майсторлъкът е в дупките. Това в началото го изнервяше, но постепенно се изпълни с философско спокойствие. Да поправим дупките! Прекрасно! Но що е дупка? В момента, в който видя стопаджията, Шодър веднага реши, че ще го вземе... (Зафирова 2009: 60). След изречението "Но що е дупка?" сме отпратени под черта и там намираме това: Криловият философ, който паднал в ямата, вместо да се хване за въжето, попитал: А що е въже? (Зафирова 2009: 60). Погледнете и към този "казус" (иде реч за импровизирана вечеря някъде на часове път от някакво село, в наши дни): Здравко сложи поредната съдинка в окачената на близкия габър кошница, от която падаха в тревата едри бистри капки, сякаш детето Дионис ронеше сълзи за изгубените си играчки, а само на десетина метра оттам един грамаден бор беше обкичен с шишарки. / Стоян потъваше все по-дълбоко в тъмното и в собственото си мълчание (Зафирова 2009: 67). Преди новия ред (отбелязан с наклонена черта по-горе), след "шишарки", има индекс за бележка под линия. Тя гласи: Кошницата, шишарката, както и тирсът, огледалото и зарът са символи на посвещението в Дионисиевите мистерии (Зафирова 2009: 67). Когато пък в повествованието се появява епизодичната героиня Пела Постолова-Минева, бележката към името й под черта обяснява: Пела - някогашната столица на държавата на Ал. Велики, получила по-късно името Постол. "Селото Постол (Пела) в Енидже-Вардарско е населено изцяло с българи." (Кузинери, канцлер във френското консулство в Солун през 1773-1779 г.) - Зафирова 2009: 34. По-нататък в повествованието тази информация по никакъв начин не е разиграна в сюжет или характерология, или в каквато и да била друга прагматика на разказването.

Всъщност авторът си има "специална" идея кое какво значи в текста му, държи на всяка цена да разберем укритите страхотни неща в уж невинни, семпли ситуации-думи в книгата и ни съобщава едно-друго, дава знак, че ето на - обикновена картина, но пък знаете ли за Дионисиевите мистерии... И т.н. - до 576-та бележка. Застанали сме пред изключително егоцентрично, нарцистично писане - то се готви и за своя преводач на английски, може и на друг език (затова пояснява и всеизвестни за българския контекст неща), също за своето бъдещо коментирано издание - затова се опитва да спести на непрозорливия, недоучилия читател/коментатор трудностите, като обяснява "скритите" игри с цитати из любими - от "Цветята на малката Ида" до "Одисей" на Джойс - за автора произведения (с които цитати героите се замерват в съвсем "естественото" си общуване), като сочи фантастичните асоциативни мостове, по които е стигал от едно място в речевия поток до абсолютно непредсказуемото друго място (но бележката под черта държи "да видим" прехода, да не го пропуснем, да изпитаме респекта пред кралимарковския разкрач), като сочи знанията си за древните митологии и епоси (всичките), за праисторията и новата история, за съвременната археология, за литературите на планетата, за мистичните опитности и пр., и пр. Разбира се, че в подобна "среда" е повече от нормално централната героиня да перифразира (по някое време) св. Иван Рилски, а клошарят Иван да чете Йоан Екзарх. А също така и да се излагат научни тези: Някога, преди много години, когато изследвах индоевропейското dhumos, бях поразен от предложението на Кува Тачи да проследя думата в българския език [... ] Открих, че за необразован, неграмотен човек българите казват "бездуховен", т.е. за тях думата dhum и до днес носи значението и на "слово", и на "душа", българският език помни времето, когато думите са били заредени с дух [че dhumos означава "душа", научаваме от бележка под черта, която сочи към Сосюр и неговия "Курс по обща лингвистика" - бел.м. - И.П.]. Знаеш ли, че българската дума за огън, особено в диалектната му форма "огино", е почти същата като латинската за викам, говоря - og-ganio? И като искат да кажат за някой, че е сърцат, буен и готов да се впусне в най-трудни дела, българите казват "огън човек", ще рече "способен да говори и действа човек". От друга страна, със същата дума индийците наричат едно от върховните си божества - Агни [бележка под черта ни отпраща към с. 214 на Бхагаватгита, без уточнения за кое издание става дума - бел.м. - И.П.], чието име, почти непроменено, българите използват за Сина Божи, наричайки го "агнец" [... ] Казано по-банално, българската дума "огън" крие дълбоко в себе си спомена за говорещото на истинския съзидаващ език божество, което е Слънцето (наричано в народните им песни Огнян и Райко), но и Христос, назоваван "агнец". Тъй като, обаче, между Агни и агне почти няма фонетична разлика, теолозите са приели, че епитетът е свързан със свещеното жертвено животно на Великденските празници, което в България задължително е агне. Но мен от години ме измъчва подозрението, че в израза "Божи агнец" българите влагат малко по-друг смисъл и по-друго знание [... ] "Божественият агни", това е "Божият агнец" - огънят, всепоглъщащият дух на словото, дошло от Бога. - Искаш да кажеш [... ] че езичеството при тях въобще не е отмирало? - Езичеството... Не езичеството, споменът не ги е напускал. Те [... ] са като един словесен Едем (Зафирова 2009: 30-33). Всъщност бих могла да озаглавя този сегмент от работата си "Ако Раковски беше наша съвременничка"...

Другото ключово присъствие в творбата на Зафирова, освен Учеността, е мистичното в специфичен формат и конкретизация: траките и техните тайни и тайнствени можения, вместването на различни времена в един и същи миг, възможността да попаднеш в другото измерение на същинската посветеност, знаците на орфическото - всичко това го има в разлиствания роман.

Следата "Орфей и траките" се вижда (повече от категорично, повече от настойчиво сочена) и в "13 рози" на Никол Данева, и в "Мастиленият лабиринт" и "Антихтонът на Данте" на Людмила Филипова. За хората от моето поколение (Данева и Зафирова не са по-млади от мене, Филипова е, но по семейни причини, по произход е здраво внедрена в соц ерата) "тракийската линия", патосно-величалното й раздипляне, формирането на послания и колективни себехаресвания точно "през" нея някак преговарят проект за идентичностни преживявания от времето преди 1989 г. В романа на Красимира Зафирова (визирам "разказа в разказа" от книгата й) прословутият Баян се оказва син на Симеон и мистериозната, вълшебно-тайнствена тракийска жрица Бесика - нима подобна алегория-митология на етногенезиса не буди у връстниците ми специални спомени. Натрапчивите акценти върху мистерийното на "тракийското наследство", върху тайните на орфизма като "учение на Посветените", на избраните, които акценти тежат в обмисляните сегашни текстове - нима въпросните акценти не носят своебразна памет за епохата "Живкова" от близкото историческо минало. (Людмила Живкова била кръстница на Людмила Филипова; когато споменава този факт в свое интервю, внучката на Гриша Филипов, ако и да декларира, че никога не се е интересувала от "езотерика", моментално "прилага" и "езотерична" подробност, даваща знак за странната връзка между двете Людмили, кръстница и кръщелница - подробността е уж от битов характер, но все пак... - виж Филипова 2000.)

В обвързаността си с любовно съчиняваната "тракийска древност" ("аз не съм нихилист и никога няма да бъда", но за мене тя е най-вече идеологема от речитативите на предишния режим) някои сюжетни ходове у Красимира Зафирова започват да изглеждат по-особено значещи и повече значещи. В романа й "нашите служби" са наясно относно това, че ни наглежда чужд агент, и го следят (той пък следи друг "агент", изпратен от тайно общество да разбере доколко е информирана за тайната - тайната на "първозданното слово" - българската поетеса Деянира Добромирова). Книгата донякъде иронизира "службите" (творецът Деянира най-ведро се оказва непроницаема-неразгадаема за "наблюдателите"). Обаче, струва ми се, самата матрица на въобразяването е изработена в школата "Богомил Райнов" (имам предвид емилбоевските му опуси). Което, в съчетание с "езотерическото", с мистическата линия в произведението (точно така постулираното "езотерическо", точно така конкретизираната, с тези "тематизми" скачена мистическа линия) прави от въпросното произведение - така или иначе - любопитен (някои биха казали куриозен) документ на едно ефективно работещо, незабравимо минало.

Оценностяването на "тракийското", на "орфическото" е твърдо проведено и в "13 рози" на Никол Данева. Според романа Иисус е ученик на онези жреци, той е посветен в орфическите тайнства "тук", в Родопите; думите му "Елои, елои, лама сабахтани" са на "тракийски език" и са указание към съпругата му Мария Магдалена, която той, бидейки на кръста, призовава да отиде в "земята на Сабазий", т.е. при траките. И да, Мария Магдалена и синът й (Иисусовият син) са живели и са погребани "тук", нейната надгробна плоча дори може да бъде видяна, има я като археологически артефакт именно "у нас". (Всичко това върви с крута критика към църквата на Павел - безогледен манипулатор, подменил Иисусовия проект за вяра с нещо съвсем различно.) Владимир Трендафилов отбелязва, че изобщо подобни четива развиват подобни патриотизми независимо къде/коя точно е татковината на визираните четива (той напомня, че в романа "Страстта на Мария Магдалина" от Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва (Трендафилов 2009); в същия текст изследователят подчертава и че съвсем не само "Шифърът на Леонардо" представя Мария Магдалена като много по-важна в историята на Иисус, отколкото твърдят официализираните евангелия). Все пак обвързванията на характерния "патриотически момент" с другото в романа на Никол Данева има своя си, местна специфика. Вижте образа на следствения работник капитан Николай Стоев например (персонажът, също като другите трима главни герои от "Третият...", преминава в следващите романи на Данева). Биографията му е поучителна, като се има предвид фигурата на бащата, полковник Стоев. Разбира се, че таткото е бил "контраразузнавач в системата на Държавна сигурност" (Полковник Борис Стоев имаше зад гърба си осуетени неизгодни за страната сделки, разкрити канали за износ на културни ценности, предотвратени терористични акции, включително отравянето на водата на язовир "Искър" - Данева 2007: 81). След несправедливите обвинения, застигнали чудесния полковник покрай 1989-та и след известен брой тежки години (низвергнат, той дори разнася кварталната поща заради прехраната), отново идва неговото време: ... след първоначалното рушене на всичко, останало от старата система, се намери шеф, даващ си сметка, че в борбата с развихрилите се мутренски организации са необходими хора с опит, способни да създават агентурен апарат и да работят с него, и полковник Стоев бе извикан отново (Данева 2007: 81). И татко помага с ценна информация на сина си, сегашен полицай, в поредното му разследване (носталгии и себелюбуване управляват разказите на другаря полковник за предишни акции и разработки на органите - виж "Черната котка"); татко насочва младия Стоев към други бивши служители на ДС, които да доизяснят това-онова от неясните места в пъзела на настоящето. Бившите служители са "добри" и "лоши", доколкото "днес" някои са минали на страната на престъпността, но така или иначе все те - десарите - са знаещите герои в този наратив; именно те са разказващите гласове, които - специално в "Черната котка" - реставрират истината за "прехода" и неговите механизми, за неговите "биографии на успеха". В току-що споменатия текст също възкръсва повествованието за 90-те, познато ни от Христо-Калчевите съчинения; и Никол Данева иска романовото да работи като правдив, точен портрет на действителни лица и събития - тук става дума, да кажем, за "Андрей Вулканов" (разбирай Луканов) и отношенията му с "Унигруп" (разбирай "Мултигруп"), за създаването на "БИС 1" (разбирай ВИС 1), за веригите бензиностанции, завардването на входа и изхода на Кремиковци, захарния и хазартния бизнес, за конфликта "бащи и деца" (партийци - мутри), довел до убийството на "Вулканов" и пр. (всичко това е побрано все в речитатива на бившия ДС-служител Каменов). Става дума при Данева и за връзките на "службите" с контрабандата на оръжие и наркотици, за произхода на новите богаташи точно из вербуваните през 80-те "перспективни млади хора", обгрижващи въпросния трафик; за отношенията на могъщите след 1989 г. с "чеченците", които "преди" са били хора на КГБ, за купените митничари - част от схемата "ДС-ченгета - "нови бизнесмени" - наркотрафик", за аспирациите на новите бизнесмени към депутатските места и т.н., и т.н. Нека отново да подчертая, че тези "христокалчевизми" у Данева са изговорени от ДС офицера - той е фигурата на автентичното, "последното" знание за нещата. (Бездруго подобен повествователски избор е предрешен от факта, че съпругът на Никол Данева е бивш офицер от ДС, който даже е разказвал - за да се чуе най-после истината - за работата си в съответната организация (въпросният разказ е на общ достъп в интернет), дори и за това как точно "е отговарял" за хората от Киноцентъра... също като полковник Стоев-баща от "Черната котка".) Нека подчертая и че любовната реквиемност, осияваща образа на ДС-офицера у Данева (въпреки опита за балансиране на идеализацията чрез въвеждането и на "лошия" Каменов в кадър), според собствените ми сетива прави по-видими "родилните петна" върху силната "тракийска линия" изобщо в едни сегашни повествования (Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова). Да обобщя: тези повествования са патриотически ангажирани и патриотизмът им е антизападнически, преговарящ "великото минало", всъщност носталгично помнещ Живкова и Емил Боев. Какъв странен Ноев ковчег, пренасящ през бурните времена до твърдта на настоящето изработеното в рамките на силно индоктринираната социалистическа масова култура. Тук, за съжаление, няма възможност да се говори по-подробно за конфронтационните полагания на "българско" (или "балканско") и "чуждо" у Людмила Филипова (тези противопоставяния парадоксално съжителстват с желанието й да пише "наднационално"; всъщност точно парадоксалното усилие да се съчетае социалистическият национализъм с "универсалното" бележи утопийния културен проект на Людмила Живкова). Няма време да се коментират и стряскащите националистически изливи у Красимира Зафирова (понякога те са само смешни: чужденците в нейния роман "тръпнат, друг път невидели", не само пред "наши" дарби, красоти, интелекти, фантастични жени, нестинари, кукери, православни манастири, танци с гайди и тъпани и пр., но дори и пред разтърсващото местно изобретение под формата на бонбон, наречен "лукче" - "да смаем чужденците!" е сред императивите на мегаломанската показност от епохата на зрелия социализъм, с болезнена упоритост търсещ "навън" признание за смислеността си). Та за ред неща тук и сега няма време, но, струва ми се, все пак не бива да подминавам едно симптоматично повествователско решение у Никол Данева - симптоматично за здравата внедреност на писането й в една - да я наречем така - преддесетоноемврийска мисловност/оценъчност спрямо човешкото и сюжетиките му (точно "преддесетоноемврийското" в повествованията на трите белетристки ме занимава в момента). И така, в първия роман на Никол Данева ("Третият или реквием за един убиец", 2005) е изработена и психография на един сериен убиец. Като основна причина за повредата у момчето, за превръщането му в мъж с болестни сексуални отклонения, който не може да не убива жени, авторката сочи не просто студената властна майка, "пето поколение софиянка". Студената властна майка - както и всички останали край нея - отново и отново обливат момчето с разкази за славния род, към който то принадлежи. В този дом дори стои на видно място графическо изображение на родословното дърво, протягащо се назад във времето чак до известен и почитан днес възрожденец. Бащата е сирак, с провинциален произход, отново "от службите", той е шансът на момчето, но така или иначе "майчиното" се оказва по-силно и смазва детето. Тази романова етиология на психарското, на девиантното става истински интересна, ако бъде успоредена с друг, отново романов разказ за произходи и последици от произходите. В "Къщата" на Емилия Дворянова Прабабата също притежава свитък с родословно дърво, протягащо се назад във времето отново до Възраждането, а у момчето от повествованието също се смесват "висока" и "ниска" кръв. Но лошата в семейството е най-вече селската майка, а специалният произход, добрата част от наследството (връзката с предишните от големия род) в края на краищата и някак (според логиките на това разказване) се превръщат в дарбата на художника, не в лудостта на серийния убиец. Класовата борба, дами и господа, другари и другарки, съвсем не е приключила, "дясното" и "лявото" все така идеологизират едни и същи "фактологизми" по коренно различен начин. Като "лявото" търси търговски успешните формати на наративите си, а "дясното" не иска да прави "масова литература".

За което ще си плати по най-различни начини...

Но да оставя настрани тези размишления (ще ги доработвам другаде) - да се върна към подхванатото тук преди време. Въпреки и успоредно с това, че опазват разни соц наследства, нашите съвременни авторки на популярни текстове търсят търговски успешните формули на повествуване и като се прицелват в универсални, "наднационални" сюжети и "езици". Също като Людмила Филипова Никол Данева, разказвайки, напуска българските географии и освен "патриотическия език на тайната" (тоест "тракийския" език на тайната) практикува "световния" такъв. В "Трите вещици и лабиринтът" (Данева 2011) действието се развива из територията на Свещената римска империя (днешна Германия), в ХVІ в., а романът започва с епиграф, отпращащ към Умберто Еко и "Махалото на Фуко" (не личи авторката да вижда, че текстът на Еко не е "равен", "същ" с писанията на "любителите на булото", а е мета-положен спрямо тях). Та в споменатия роман се изписват "руните", става дума за особените завети на келтите, все още предавани от поколение на поколение из земите на германите, цитира се "скандинавският епос "Хавамал", ... част от Старата Еда", разискват се детайли от ранната история на протестантизма (авторката има ред упреци спрямо Мартин Лутер), коментират се практиките на Божия съд, обяснява се що е ерготизъм, мярват се сборникът "Златната легенда" от ХІІІ век, Тома Аквински, Августин Аврелий, откъси от "любимата молитва на Лойола" в превод на самата авторка, мисли на йезуита Фридрих Шпее фон Лагенфелд (1591-1635), Йоханна Лудата, "най-известният труд на Андреас Везалий (1514-1564)", говори се тук на латински, цитира се Сенека, продумва се за друидите, за търсения от алхимиците пети елемент, а една от героините чете Петрарка (в превод на латински), споменават се Anima Mundi, Платон, Лабиринтът на Минотавъра, разни магически практики. "Универсализацията" върви не само чрез напускането на родните топографии и сюжетики, а и чрез "наднационалното" и "надвремевото" на поуките, на проповядваното в текста - Лабиринтът е "разказан" като символизация на седемте смъртни гряха ("автентиките" на древните са отместени в името на "осъвременяването") и защото, в края на краищата, "всичко е Едно": ...можеш да вървиш смело напред с увереността, че всичко е Едно, че каквото и да става, Бог спазва равновесието, защото душата ти е безсмъртна и Доброто в крайна сметка побеждава, дори да ти се струва, че като някакво демонично чудовище Злото е раззинало паст и се кани да погълне света [... ] Ако приемеш, че Бог е многолик и е във всичко, което те заобикаля, дори е вътре в теб, а не седи някъде на небето... става по-лесно... Защо тогава да не може да бъде и в различните богове на римляните... или на германите, или на келтите? Те са просто различни негови същности [... ] да почитаме авторитетите, но да дирим корените на истината сами [... ] И нека не забравяме какво може да стори човек, когато се залута в лабиринта на собствената си душа, и с убеждението, че постъпва правилно, потъпква заради религиозни, политически идеи или други идеи едни от най-важните човешки ценности - свободата да си различен, правото на свободен избор, правото да обичаш и да бъдеш обичан, правото и задължението да живееш в равновесие със себе си и заобикалящия те свят... Защото всичко останало е насилие над духа, а то ражда само насилие, и още по-голямо насилие... И така - до затварянето на порочния магически кръг, който може да бъде разкъсан единствено от Любовта (Данева 2011: 169-170, 226, 318).

Този патос на помирението (всички богове "имат право", всички те са единствено имена-ипостази на Една Единствена Същност) - сигурно съм в плен на собствените си предубеждения - не е без връзка с необходимости, произтичащи от българската ситуация ("всички ние сме просто хора" е послание, което ми се вижда повече тачено от едни тукашни хора с характерни биографии отпреди 1989 г., отколкото от други тукашни хора, необичащи, примерно, ДС офицерите). Така или иначе, Никол Данева (също като Людмила Филипова) говори "есперантото" на времето, сръчно потребява "лингва франка" на настоящето и така надскача-побеждава, освобождава се от тегобните детайли на местната си идентичност и всички евентуални питания спрямо нея. Тя знае "къде и как" сме равни и еднакви, и "граждани на света" (а не просто източноевропейци, влачещи не винаги любими наследства). И опазва любимите си наследства, като ги смества до "Печата на Соломон", Пентаграма, древноиндийските Упанишади, Дева Мария, Богинята майка, Хермес Трисмегист и т.н.

С други думи, при функционализирането на мистичното, магическото, езотерическото, "тайното", окултното, "новите вери" и пр. в ред наши и сегашни романови повествования се осъществява странно сплитане между специфична линия на родната късна социалистическа култура и "световната мода на новия век" (Ако си чувала за движението New Age, ние сме едно малко поточе към тази набираща сили река... - Данева 2007: 65; в бележка под черта авторката обяснява що е New Age). Обаче, като казваме това, да не забравяме и че "тези неща" вече са "ни" се случвали - преди ню ейдж-обсесията и преди другарката Живкова. След краха, сбъднат с финала на Първата световна война, в България е преживян сериозен трус, сериозна криза на традиционната за страната конфесионална идентичност (виж Димитрова 2006). Отвъд 1918 г. търсенето на изход и ново начало, усетът за изоставеност, съзнанието за невалидност на досегашните опитности във възприемането и тълкуването на света намножават в татковината поклонници на какви ли не учения, учители, духовни проекти, теософски, езотерични, източни и пр. доктрини (симптоматично - Петър Дънов по един или друг повод е споменаван неведнъж в новите романи, които се опитвам да представя). По всяка вероятност кризата, катастрофичното преживяване отключват подобни една на друга реакции в на пръв поглед далечни, различни една спрямо друга български епохи (времето след 1918 г., времето след 1989 г.). Което сигурно може да означава и че ню-ейдж идеологията (да използвам това именуване) е повече образ-речитатив на един дълго проточил се залез, отколкото наистина темел на някакво действително начало (ако и да се представя точно, най-вече и преди всичко за Начало, ако и да сме дресирани да повтаряме, че "всеки край е ново начало"). Все пак - въпреки всички инструктажи относно позитивното мислене, силата на подсъзнанието, здравословното живеене, индиго децата и пр. - върху тази планета очакването на края на света напоследък е натрапливост, от която някак никак не успяваме да се освободим.

Но сигурно е по-разумно да избягвам рисковете на едрите обобщения и "да се прибера-сведа" до потвърждаването на факта, че масовите моди на настоящето също са сложили подписа си под/върху страниците, които разлиствам.

Екологичният патос, грижата за Земята, очакването на границата във времето, отвъд която светът се сменя - това го има у Людмила Филипова (комбинирано с реактуализация на теорията за кухата земя; между другото авторката притежава подчертано апокалиптично въображение). Не само "всичко е Едно" се изписва отново и отново у Никол Данева. В книгите й става дума - отново и отново - и за йога практики, Кундалини, чакри, "релаксационни техники" и "правила за дишане", тантрически секс (... при нас сексуалният акт е вид трансформативна магия. Чрез древни техники избягваме кулминационния момент за неопределено време. Енергията, която акумулираме по този начин, се превръща в сила, променяща съзнанието, като го разширява до космически мащаби - Данева 2007: 64), черни магии (обслужвани с фигурки от специална глина, чрез които се въздейства върху живота и здравето на "нарочения"), принасяне на жертви (бял петел), тайни общества, низвергнатия опит на прегазените от историята (богомили, албигойци, катари), Великата богиня (персонифизирано послание за една всеобхватна, вселенска любов... - Данева 2007: 63) в разните й хипостази (За някои тя е Диана, за други Хеката, Селена или Бригит... За нас е Кибела - Данева 2007: 63), екстрасенски умения (след кома Мария при докосване до човек вижда разни картини, свързани с него; още като дете обаче е имала "видения", касаещи пределно рискови моменти в живота на сестра й - виж "Черната котка" и др.), пророчески сънища, стремеж към "духовно и личностно израстване", мистични преживявания в храм (може православен, може и друг), още ритуали, отключващи контакта с космическата енергия, опитности, донесени от Япония, писания като "Книга на сенките", "Книга на духовете", ... гримоари с магически практики от едно време ... книги на Гурджиев, Греъм Джеймс, Алистър Кроули... и много редки преводи на Джералд Гарднър (Данева 2007: 8), "западния окултизъм" и "източната езотерика" и все неща от този регистър.

Другояче конструираните отношения между времената (другояче спрямо семплата рационалистка традиция за мисленето им) занимават и Данева, и Зафирова: у двете авторки характерната вяра дава еднакви повествователски решения. В "На друг език" героинята на Зафирова пише роман за далечното преди, за Бесика, чезнещия и появяващ се древен храм, като по някое време въпросната героиня е едновременно и "себе си", и Бесика, и тук-сега, и там-тогава, да не говорим, че има проход между времената, на който "нашите" попадат и през който могат да посещават света отпреди хилядолетия. В "Заклинанието" на Данева Габриела пише (всъщност) за предишната си инкарнация, в чиито време-и-събитийност са вместени и всички, с които е обвързана в сегашното си превъплъщение. А белетристката вижда романовата си поредица като представяне на едни и същи характери, на едни и същи констелации от личностни обвързаности в различни времена (Критско-минойската цивилизация, епохата на големия лов на вещици, наши дни). Показателно е и че близнаците са персонажно решение, потрябвало поне на две от обсъжданите авторки, макар и в текстове, уж доста различни един спрямо друг като проблематика и прицеленост. Така или иначе близначеството - и за Данева (цялата й романова поредица), и за Людмила Филипова ("Стъклени съдби") "обяснява" провидчески способности, значещи сънища, "хлътвания" в живота на другия, знания за неговата/нейната съдба отвъд получените откъм сетивно достъпното и т.н.

Изскачането извън реалисткия изобразителен идиом изобщо е физиономично за разказваческите практики, които описвам. Жанровото отваряне към това, което наричахме фантастика, към фентъзи повествованието е често решение в разглежданата проза.

Една от фигурите, които мотивират това "преминаване на границата", е фигурата на вещицата, на магьосницата - на жената с особени дарби и възможности. В "На друг език" поетесата Деянира Добромирова всъщност владее-носи в себе си "ядреното" за магическата практика (тя знае неща за езика от времето, когато той и светът са били едно, когато думите и нещата са били равни в значимостта и плътността си, а веднъж мъжът й - очевидно не без повод според авторката - й казва: В други времена щяха да те изгорят на клада, зайо - Зафирова 2009: 88; на въпроса Вещица ли си? въпросната героиня отговаря, "скромничейки": Начинаеща - Зафирова 2009: 282-283).

Както вече се спомена, Никол Данева пък е автор и на роман, който се нарича "Трите вещици и лабиринтът"; в него сюжетът отпраща към ХVІ век, в някогашна Германия, по времето на големите преследвания спрямо обявените за вещици. Тук като че ли проличава характерната обвинително-реваншистка нагласа, често диктуваща наративисткия избор на точно този "тематизъм" в ред съвременни текстове. Без да акцентира много-много върху определени пред-убеждения и като представя (в следговора) по историографски обективистично разните причини за феномена "лов на вещици" в онези векове, повествователката все пак повтаря, подчертава, сочи, че тогава преследваните са най-вече жени, и то - доста често - знаещите, можещите, помнещите древни лечителски (и други) практики жени. Е, "феминисткото" зърно се разтваря-размива в наратива, доколкото сюжетирането слага граница между "добри" и "лоши" жени със специални възможности ("вещицата" не е еднозначна фигура на авторова съчувствена идентификация), а пък и тази граница е мотивирана - всъщност - през избора на мъжа персонаж (изоставената любовница Маргарете, най-плътно приближаващата се до "вещерството" сред трите млади героини, е и най-лишена от съчувствието на писателката, понеже повествователските симпатии са на страната на героя, харесал си - по някое време - друга девойка...). Тази минусова оценъчност е потвърдена в другите съчинения на писателката: Габриела (всъщност преродена Маргарете; ...с гарвановочерните си коси, сини очи, ярки устни и пластика на пантера много точно се вписваше в представите на непосветените за съвременна вещица - Данева 2007: 7) присъства в текстовете на прозаичката, чиито сюжети се разгръщат "в наши дни", занимава се настойчиво с магии, част е от едно особено Братство (членовете му практикуват странни ритуали и въздействат върху материалния свят чрез боравене с "енергията" - "Черната котка") и заедно с това е отрицателният, демоничният персонаж в този набор от истории (в "Черната котка" отровеният от нея съпруг мълви "Вещица..."; още от баба си тя знае как може да се влияе на околните - ако предварително се объркат конците на мартеницата, а после се оправят и нищо не личи, това ще причини злина на този, който я носи - Данева 2007: 28, 39-40). Габриела по някое време е и луда ("Заклинанието") - и все така несимпатична... Все пак раздвоеността на авторовото въображение ("бидейки жена, да обичам ли Вещицата, или да се махна/да я махна от себе си") личи особено ясно в решението на "добрите" герои от произведенията да търсят прошка и помирение с "лошата" Габриела - заради причиненото й в предишните животи откъм невинно-виновните влюбени (във всичките си превъплъщения в разни времена Габриела е любовница на Александър, отново и отново отхвърляна заради Магдалена... в съответната й инкарнация).

"Вещица" е роля, която е пожелана-притежавана и от аз-героинята в "Двойственият живот на една вещица" от Мария Павлова. В романа жената персонаж ту попада във, ту изпада от въпросната идентичност. Но така или иначе особеното и странното, онова, което е извън познатите ни форми-закони на материалната действителност, присъстват в наратива. И той е изцяло в "основното течение". Даже бързият поглед към местния пазар, какъвто е напоследък, ще констатира една многозначителна честота - пълно е със заглавия, в които е изписано (с една или друга своя граматическа форма) съществителното "вещица": К. С. Луис, "Лъвът, Вещицата и дрешникът", 1997; филмът по книгата, който прави заглавието й наистина популярно у нас, е от 2005 (иначе произведението излиза още през 50-те); Джон Ъпдайк, "Вещиците от Ийстуик", 1998; Кристина Дод, "Вещицата", 1999; Тери Пратчет, "Вещици в чужбина", 2001; Силия Райс, "Малката вещица", 2005; Майя Динева, "Часът на вещицата", 2006; Наташа Мостърт, "Лятото на вещицата", 2007; Паулу Коелю, "Вещицата от Портобело", 2007; Ан Райс, "Вещиците", поредица от четири книги, 2008-2009; Катрин Хау, "Спомени за вещицата", 2009; Юлия Франк, "Вещица по пладне", 2009; Хайауин Орам, Сара Уорбъртън, "Моята своенравна вещица тръгва на балет", 2009, "Моята своенравна вещица прави Mомичешки оркестър", 2009; Дебора Харкнес, "Аз, вещицата", 2011; Филипа Грегъри, "Вещицата", 2012; Майгул Акселсон, "Априлската вещица", 2012; Дороти Макинтош, "Вавилонската вещица", 2012 и пр. Безспорно зад тези заглавия стоят твърде различни един спрямо друг наративи. Някои от тях без колебания могат да бъдат етикетирани като "детска литература", други сигурно трябва да бъдат определени като фентъзи четива, трети (Пратчет например) - като пародия на фентъзи четивата. Според издателската "жанрология" (тя заявява класификации по задните корици на съответните томове) тук има "хорър", "исторически роман", "мистика", "криминална интрига"... Освен това в списъчето стоят и книги, които - въпреки "белега" в заглавието - нямат нищо общо с "вещерския роман", към който е привързана сегашната тийнейджърска публика, ами се отнасят към - да го кажем така - "сериозната литература". Така или иначе обаче натрапливостта проявява нещо от "духа на времето", така или иначе тя говори из властно напоследък клише, в което се фигурализират представи за и актуални митологии на женското, засрещнати с инфантилната мания по приказничество, белязала последните десетилетия.

Конкретната българска книга, заради която направих това отклонение, е особено задължена, мисля, на Паулу Коелю. И "Дневникът на един маг" (на български от 2006-та), и "Вещицата от Портобело" (на български от 2007-ма) са на тукашния пазар, преди да излезе романът на Павлова. И той представя повествованието си за дневников запис (избор, подчертан в заглавието на първата по-горе спомената Коелюва книга), и той се занимава с вещицата (като втората припомнена преди малко творба на световноизвестния бразилец), с притежаващия специални дарби човек ("маг", "вещица" са имената, с които го нарича Коелю). Освен това нашият роман със сигурност е в родство с всички онези литературни и филмови истории за жената, която "в началото" е несполучлива, отхвърлена, несправяща се, но "после" постига своето добро сбъдване, своята победа ("победа" в един или друг смисъл на думата - зависи от конкретизациите на модела). Като по учебник първата част на "Двойственият живот на една вещица" се казва "Провалът", а втората (и последна) - с оптимистично-обещаващото "Трансформацията" (виж Павлова 2012). И да - в началото героинята е изоставена от любимия мъж, без пари и дом, принудена да абортира, трупаща килограми до пълна невидимост-непривлекателност. После се появява Марта - шестстотингодишна вещица, която е избрала аз-персонажа от романа за своя ученичка. "Лекциите" на Марта звучат, общо взето, така: Заслушай се в сърцето си [... ] и тогава, ако си напълно искрена, ще успееш да го изведеш в светлината и то ще спре да те подвежда. Но това не е проста работа. Първо забрави всичко, което знаеш. И изобщо не мисли, че ще ти давам куп правила, за да ги спазваш като по глупав учебник. Всяка вещица следва единствено себе си, затова ние на никого не сме удобни. И сега няма да те харесат, колкото и уж да е променен светът [... ] Концентрирай се в листото, без да се напрягаш, напрегнеш ли се, нищо няма да излезе - изпитвай благоговение пред тайната и в същото време я приемай за най-обикновеното нещо на света, защото е такава. Как да ти го обясня по-добре? Просто бъди спокойна - нито по-бърза от пълзяща костенурка, нито по-бавна от летящ ястреб. Не нарушавай и с милиметър вниманието си. Бъди конкретна, представяй си листенцето в дълбочина, вече ти обясних. Но сега ще ти кажа нещо, което ще те смути, защото изглежда точно обратното - не затъвай прекалено в подробности! Трябва да усещаш и кога да спреш да се ровиш в тях. Иначе в един момент силата ти ще се разсее и пак нищо няма да излезе. Улови докъде е нужно да отидеш. Бъди търпелива, защото търпението за вещицата е като почерка за един човек. Колкото по-внимателна и старателна си, толкова по-красива ще е всяка буква от магическите букви. Почеркът е много важен, важно е и как пишеш на книга, и как редиш магиите, това определя характера ти... След време нещата ще ти съдействат и тогава ще създаваш едно листо много по-бързо, но търпение пак ще ти е нужно, защото в нещо друго ще си неумела. Това е без край. Толкова е просто, Зара! Трябва да си като дете, което си играе с балони на някоя поляна, гони ги, подхвърля ги, хваща ги. Постигнеш ли такова вглъбяване, такава липса на безпокойство, ще можеш всичко. Кривнеш ли за миг, магията се изплъзва... (Павлова 2012: 82, 84).

За да допълня представата за характерните презумпции (мисловни, оценъчни, езикови), върху които е построен текстът, ще изредя заглавия на глави от романа - въпросните заглавия всъщност изричат формули, дефиниращи места от един разказ матрица, наистина здраво експлоатиран напоследък. Чуйте: "Полъхът на медузата", "Птицата в мене", "Тайната на тайните", "Ще срещнеш любовта", "Друг свят", "Лесна магия", "Моят задръстен ум", "Непосредственото знание". Да добавя, че това повествование обича думите "свързаност" и "вибрации" (своеобразни пароли на принадлежността към своеобразна съвременна религия), че вярва (виж отново пропедевтиките на Марта по-горе) в леснотата на нещата, в това, че "пробивът" ей сега ще се случи, че той е "на една ръка разстояние": от идентификацията на "вещерското" с детското (Трябва да си като дете, което си играе с балони на някоя поляна, гони ги, подхвърля ги, хваща ги...) може да се изведе цялостната философия на Новото проповедничество.

Подобни повествования имат своя "феминистки бекграунд" (у Мария Павлова става дума за това, че проблемите на света произтичат от "ранената женственост", която вещиците могат да защитят и спасят, но че и днес биха ги преследвали, стига да ги разпознаят, а и че всяка жена носи в себе си вещицата). В същото време това, разбира се, е поп аранжимент на "феминисткото", тук то е шлагерни потпури, подсладено или олекотено e (както ви харесва), доколкото инфантилното позоваване на вълшебни случвания в края на краищата снема потенциала на повествуването да формулира реални проблеми на "женската съдба" и придърпва наратива към фентъзи териториите. Където пък текстът е в "реалисткото", той - въпреки че може да ви се стори другояче на пръв поглед - не надскача "класически травми" и отколешни стереотипи относно съдържанията на "женското щастие". Така или иначе романът (а той е извадка от обемен набор подобни четива) е текст на смешението. Имам предвид, че фентъзи техниките на повествуване съжителстват с типичното за т.нар. мотивационна литература, а заедно с това и с отделни характеристики, присъщи на чиклита. Макар че според най-общите описания чиклитът предполага "по жанрова презумпция" реалисткия тип имитативност на изображението и чувството за хумор, относителната способност за автоирония като присъщи на разказващия в подобни произведения глас. А текстове като "Двойственият живот на една вещица" са извърнати определено към сериозното интониране. Сигурно и защото между подобни писания и чиклита застава сянката на идеологемата Girl Power (наивитетно-илюзорното на посланията й е, така да се каже, буквализирано, сведено до очевидност във факта, че особено ярки "документи" на "движението" се оказаха - в края на краищата - героини от компютърни игри, от филми с множество специални ефекти... и вещици, е, и от утопийно-демагогски продукти, "опиум за народа", като "Ерин Брокович"-заедно-с-оскарите-й). Но така де, в най-едрата си сюжетна схема (от драма и проблеми към успех и удовлетворение) се помиряват не просто няколко "идеологии" за разказване на женското (от Пепеляшка до Лара Крофт) - това е, в края на краищата, матрицата, в която днес извънредно често строи повествованията си и т.нар. мотивационна литература. Именно моделът на мотивационната литература е особено важният за съчиненията а ла "Двойственият живот на една вещица". Същото би могло да се изрече и по този начин: за подобни писания Паулу Коелю е повече образец, отколкото Хелън Филдинг.

Точно коелювското е това, което обвързва - в по-масивна, снемаща различията цялост - продукти, на пръв поглед доста далече положени един от друг в рамките на днешния роден книжен пазар. Като казвам "коелювско" имам предвид учителското, назидателното, проповедническото, морализаторското като "поставеност" на гласа в литературния текст - учителското, назидателното, проповедническото, морализаторското присъстват както в "Двойственият живот на една вещица", така и в "Анатомия на илюзиите", "Аномалия" и "Стъклени съдби" на Людмила Филипова или пък в "Черната котка" на Никол Данева. (И в предговора към споменатия роман, и на задната му корица Данева настоява, че книгата й не е наръчник за магии, че нарочно - видите ли - някои "технологични подробности" от ритуали и вещерски практики "тук" са премълчани, но - както е очевидно - именно с подобен реторически жест авторката си приписва специални познания, надпоставена позиция на посветена спрямо евентуалните читатели, т.е. така или иначе конструира ситуация "учител - ученик", "знаещ - незнаещ" и привижда възможността някой да възприеме книгата й именно като обучаваща литература.)

Безспорно същностна особеност на настоящето ни е жаждата за пророци, потребността от нови култове, готовността да се чуе разгадката на тайната, да се преживее явяването на критото до момента от "нас". Гуру, учител, посветен - това са роли на "говорещия" в текста, които носят финансов успех както на преизданията на Петър Дънов, така и на книгите на Кастанеда (по едно време), на Андрюз, Букай, Коелю, Елизабет Гилбърт (в "Яж, моли се и обичай" само на пръв поглед азът приказва из статуса на ученика, който даже от време на време не се справя; всъщност сме по-скоро насред разиграването на взаимоучителната метода, която си е обвързана с преподаването: ученичката Елизабет, понеже си е научила уроците, вече ги рецитира пред другите, които биха искали да я догонят в пътя й към себепознание и удовлетвореност), та и на Еленко Ангелов. Съвсем не е случайно, че ситуацията "учител - ученик" е сюжетно-персонажно буквализирана, "директно" отиграна в ред наши сегашни писания: посвещаване, обучителен сюжет е вграден в "Черната котка" на Никол Данева (Мария, попадаща в Братството, подготвяна от Габриела за превращението си; Магдалена, обучавана от Александър в тайните на Кундалини); учителка за девойките от "Трите вещици и лабиринтът" е старата лечителка, билкарка, знаеща Хагацуса, накрая изгорена като вещица (отново Никол Данева), своя учителка, идваща от друг свят, има и Зара от "Двойственият живот на една вещица" (Мария Павлова); образователната ситуация "въпрос - отговор" изобщо е ключов инструмент за трупане на просвещаващи разкази и в "13 рози", и в "Заклинанието" (Данева), и в "Антихтонът на Данте" (Филипова).

"Педагогическото" е структурна и смислова сърцевина и за текстовете на Калина Стефанова ("Джуджетата на Ани", 2004; "Последният изход", 2010). И тук я има фигурата на Учителя (Мухчо - майката на Ани, пък и баба й - чрез писмото, оставено за внучката-когато-порасне-и-е-готова - виж Стефанова 2010). Като ей-сега споменатото съвсем не е единственото, което вписва двете посочени книги в отбора на дотук обсъжданите. Приобщава ги (съчиненията на Стефанова) към разлистваните вече писания това, че и "Джуджетата...", и "Последният изход" са вторични, обвързани с обилно тиражирана днес "матрица". Имитативното на "нашия" продукт "Стефанова", отекванията между него и други, познати неща се виждат/чуват още в биобиблиографската справка върху обложката на "Последният изход" (сравнете въпросната справка - бих могла да я сведа до "учен със световна кариера и известност", "...лекции... и семинари...", "...от Русия и Хърватска до Сингапур и Южна Африка, Чили, Китай, Южна Корея, Канада, Япония" - с, примерно, тиражираното представяне на Хорхе Букай). Точно указанията за "принадлежност", постулирането на прилики (задна корица, обложка) са твърде важни за комуникативната стратегия на произведението... както и соченето на неговата "световност", на "универсалността" му (Първата нетеатрална книга на Калина Стефанова, "Джуджетата на Ани" (приказка за възрастни), донесла й сравнения с духа на Екзюпери, е издадена в България, Южна Корея, Македония, Португалия, Испания и предстои да излезе в Китай, Виетнам и Бразилия - обложка; Калина Стефанова е българският отговор на Екзюпери и Паулу Коелю - Георги Цанков, задна корица; От авторката на "Джуджетата на Ани", издадена в Португалия (от легендарния откривател на Паулу Коелю), в Испания (за целия испаноезичен свят), в Южна Корея и Македония, която предстои да излезе в Китай, Виетнам и Бразилия - задна корица, Стефанова 2010; подч.м. - И.П.).

И в "Последният изход" сънищата са свръхзначещи, а "възторг", "част от вселената", "ликуваше", "равновесие", "хармония", "вълшебници", "вълшебство", "вълшебства", "магия", "любов", "природа", "сърце", "душа", "интуиция", "съвест", "енергия", "добро", "добри мисли" са физиономичните понятия на проповядването (... нещо в нея не точно й говореше, колкото направо знаеше - да, беше напълно уверено! - че сме създадени да можем повече, да правим повече, че вътре в нас се крие неизползвана невероятна мощ. Че може би дори нямаме нужда от самолет, за да преодоляваме големи разстояния. Че може би сме могли да го правим - някога, много отдавна. И ако много поискаме, ако повярваме с цялата си душа, ако престанем да пилеем времето си за глупости, след години ще можем отново... - Стефанова 2010: 18-19; и трите жени до нея я бяха възпитали да обича света, да гали цветята, да говори с животните, да прави добро - просто защото е най-естественото нещо - и, също, да го очаква, защото това пък е най-сигурната обратна покана към него. И всичко това й беше втълпявано със специални уроци и досадни нравоучения. Нищо подобно. Беше го попила в прегръдките им, в безкрайните им игри - Стефанова 2010: 25-26).

И това писане уверява, че "...Господ... е вътре в нас самите". И то е в тока на новия антирационализъм (умът пречи, само ни забърква в проблеми, анализи, страхове; разчитай на интуицията), и то обещава постижимо щастие в един нов, предстоящ свят "на една ръка разстояние" от нас и сегашното. И то твърди, че всичко е в наша власт, че можем "да се научим". И разбира се - съвсем симптоматично - и това писане стига до фигурата на детето/детското като носеща в себе си фантасмагоричното решение, "простия", "лесния" отговор "на/за всичко", на която и да е задача, застигнала ни откъм екзистенцията (...Ани ходеше по света като малко дете от приказките - винаги в очакване, че ще срещне добри хора и че ако има нужда от помощ,, някой автоматически ще изникне насреща. И това наистина ставаше. Поне досега. Като с магическа пръчка - Стефанова 2010: 112-113).

Издателство "Унискорп", което публикува "Последният изход" на Калина Стефанова, включва въпросната книга в серията си (или в жанра) "Литературна езотерика". Но подобни съчинения ще намерите и на рафта "Приложна психология" в книжарниците (от известно време има така надписан рафт в книжарниците).

Към него се е прицелила като автор и Ивинела Самуилова ("Животът може да е чудо", 2011; "Ако животът не е чудо", 2012; според представянето на писателката в края на втората книга Самуилова е създателката именно "на първия български роман с приложна психология"). Учителската поза конструира и нейните текстове. Наистина прозаичката казва укорни думи по повод намножилите се "книги с учители" - по повод книгите, проиграващи сюжетната схема, която до преди малко коментирах тук (Ади нямаше никакво намерение да пише банална история с хепиенд, в която някой е стигнал дъното, но изведнъж, точно в най-критичния момент, се озовава на подходящото място, в подходящото време, където го чака някой гуру спасител (при добър късмет - от о. Бали). Не тя не си падаше по подобни блудкави истории, пък и такива имаше достатъчно - Самуилова 2012: 11; дали в тези редове не се чува упрек към самата Елизабет Гилбърт и "Яж, моли се и обичай"). Белетристката революционерски отхвърля някои общи места в популярните преподавателски речитативи на нашето време (Алексей им беше говорил, че позитивното мислене не можеше да им бъде полезно по начина, по който се опитваха да го натресат на хората гурутата - директно върху вековните негативни наслоения - Самуилова 2012: 60). В същото време (значенията на подобен жест обмислях по-горе, когато ставаше дума за книга на Никол Данева) авторката предупреждава: ...тази книга не е урок. Нито е ръководство (Самуилова 2012: 7)... и точно с тези указания предписва, постулира, че е напълно възможно някакъв възприемател да реагира спрямо четивото именно както спрямо урока и ръководството. А и така или иначе загадъчният Алексей, за чиито семинари, лекции, съвети отново и отново става дума в романа, е точно Учител. Героинята в текста пък (или авторката му - в случая е все едно) е негов апостол. Пропедевтиката и терапевтичните практики на учението им ги има изписани между тези корици. Техниките, "хватките", които биват показвани, са рекламирани като съвсем нови, оригинални ходове; струва ми се все пак, че търсенето на смеха като евентуален резултат от сблъскването с парадокса, оценностяването на "глупавото" и "нелепото" като решение на проблемна ситуация, като лечение на усета за безизходица не е без връзка с класически дзен коани. Твърде познати са - за едно "чисто ново учение" - и ключови тези на книгата (...ако човек не поеме отговорността да заеме авторската позиция, ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубежденията, животът престава да бъде чудо и се превръща в страдание; Единственото спасение е да бъдем осъзнати; Реалността заема формите, които ние й подадем; ... [трябва] да достигнеш до природното аз, където бяха всички знания, нужни да живееш леко и радостно, в хармония с Вселената). Споменаването/въвличането в текста (при правенето на послания и "имидж") на розенкройцерите - до болка познатите розенкройцери, на Хермес Трисмегист, на "веруюто на нашите богомили", на "нещата според Ошо", "Дао Дъ Дзин", на тезата, според която чудото и чудесата не са нещо трудно постижимо и др.под. - това също не подкрепя внушенията за "чисто нови работи", което книгата се стреми да наложи (виж Самуилова 2012: 11, 78, 79, 105, 111, 112, 113, 116, 123). И смях-смях (още не първата страница авторката споделя, че неин читател я похвалил ето така: "Ивинела, след като прочетох книгата ви, вече не мога да пръдна, без да се сетя за вас!"; "рамково", в началото и в края на повествованието Ади се среща с едно кучешко лайно и точно покрай него - във финала - се поставя "казус" за случайното-неслучайно в живота; има и шегички, в които са вписани думички като "запек" и "гъз"; като се усети, че е прекалила с позоваването на големите имена, авторката пуска и реплика, че още "не са минали" Баба Яга и Торбалан), автоиронии-автоиронии, обаче и това произведение търси изгледа на науката и научното, авторитета, който именно "образованото говорене" би могло да осигури. Тук става дума за "негативистични социумни кодове", формулират се дефиниции ("Ние никога не работим директно с дадена ситуация, а само с нашето отношение към нея"), отпраща се под линия, за да се обяснява що е "лимърик" (или "йо-йо ефект", или що е прецесия, или кой точно е този джаз музикант - джаз, не друго... нищо, че докато слуша джаз, Ади похапва праз - съвсем според инструктива на Учението, което проповядва). Авторитет се набавя - все така гледам втория роман на прозаичката - и като се цитират Гинсбърг или пък Айнщайн, или Alea iacta est, или Ричард Рорти, или Юнг, или "теорията за грешките на Фройд"... (На фона на цитатническия ексцес в текстовата зона, която обхождам, на фона на това - от Филипова до Самуилова - демонстративно отиграване на свръхкомпетентности писането на Емилия Дворянова изглежда скромно премълчаващо образоваността и културата на авторката.)

Да обърна внимание на още нещо. В "Ако животът не е чудо" героинята пише роман. Когато стигне до "трудно място" в начинанието, тя се обръща за помощ към хората от "групата" във фейсбук (немалка част от книгата на Самуилова е заета с "форумските" разговори и коментари около "казуси", поставени на обсъждане от закъсалата писателка). За този чистосърдечно споделен писателски опит (не мисля, че става дума за фикционален детайл) колективното умуване, дрънканиците в мрежата, искането и даването на съвет (сериозен, твърд жанр в интернет общуването), ромолът на множество гласове, "кошерната" самоличност (ти не си просто ти, ами нещо сраснато с онези от твоя си парцел в нета) са плодотворна жизнена среда. Мисля, че току-що казаното изразява нещо същностно за литературността, която се опитвам да представя. От една страна, тя е белязана от прекомерен, екстремистки жест по утвърждаване на Автора като Индивидуалност, Авторитет, Учител, Уникалност, Власт. От друга страна, е всъщност колективен продукт в много по-висока степен, отколкото по принцип бива и би могла да бъде (според едни по-класически представи) литературната творба (интернет е добра алегория на брътвежа на епохата, на хора, в който потъват и се унифицират отделните гласове). Вече всеки пише. Цитирайки усилено Важни Имена и Големи Текстове, усвоявайки Техния ръст. И в същото време в написаното остава следата на "общото място", на онова масово говорене, в което няма различими профили... Нещата са лесни (нали това е възлов пункт в проповедите, течащи наоколо), писането - също (Не мога да разбера защо всички сравняват писането с раждането на дете... Нито съм износвала "плода", нито ме боли да го "раждам"... Аз по-скоро намирам много общо между писането и диарията: и двете са "самотно занимание", "рядко щастие" и съдържат опасност да напълниш гащите спонтанно, без да имаш подобно намерение или да се напъваш - Самуилова 2012: 52). А и писането, в края на краищата, не е нещо самостойно, достатъчно смислено "като самото себе си". Всъщност книгите на Самуилова са своеобразно подгряване, покана, "мостра" от семинари по самоусъвършенстване и себепознание (да ги наречем така); от сайта на писателката може да се стигне до програмата на въпросните курсове, водени от нея и от психолога, обявен за прототип на герой от книгата, до графика, местата за провеждане на занятията, принципите за договаряне на цените и пр. Затваряне на производствения цикъл. Романът става част от, придатък към търговско-проповедническо мероприятие; търговско-проповедническото мероприятие ражда роман, претворява се в литература. В една твърде обсебена от прагматиката на изхранването, твърде втренчена в материалните си ползи литература...

Макар че е в много по-слаба позиция, отколкото беше през 90-те, "любовният роман" все пак също стои на днешния книжен пазар. Ще си позволя да мисля този тип четиво през произведение като "Розов храст и сладко от смокини" на Красимира Кубарелова (2011, І изд. 2007; Кубарелова е автор на още два подобни романа - "Стари шлагери и крем брюле", 2008; "Кръстина и райските ябълки", 2010) - и защото заглавието коректно посочва и розовото, и сладкото като истинните имена на жанровия си избор. Повествованието следи житието-битието на жена отвъд младостта, напусната от съпруг, минаваща през рака и химиотерапията, опитваща се да се смее. И да си намери мъж (...разбрах кой е най-важният орган на мъжа за мен. Не, не е портмонето или онова, което ме кара да се изчервявам. Най-важният мъжки орган е рамото, на което се облягам, това, което ми дава сигурност, топлинка, близост - не знам кое - дясното или лявото [... ] Колкото и да съм горда, имам нужда да усещам, че съм закриляна, да знам, че за мен той би бил опора в труден миг. Това не накърнява женската ми независимост, нито ме прави по-слаба, нали? - Кубарелова 2008: 89-90). И в този роман има бележки под черта (поясняващият жест е на редактора). Само че най-долу на страницата не става дума за Хермес Трисмегист, за Стоунхендж или за цивилизацията на инките. Под линия се превеждат "раундъп", "компост", "сляпо куче", "зарзали" - без вълшебства, не алегорически и не символически героинята се опитва да си направи градина. "Природната", "естествената" жена в този текст (все пак тя обича балета, а късният й любим се оказва с разкошна къща, богат и важен) е отвъд високоучения образ на повествуващата, който толкова натрапчиво шета из сегашните български бестселъри. От моя гледна точка семплостта (на фона на Данева и Филипова романите на Кубарелова са повече от скромни дори като брой страници), желанието за "земност", заставането в обикновеното, в безпретенциозността (тези съчинения не се правят на проповед, историография, разкриване на Тайната, журналистическо разследване със световни последици и пр.) превръщат съвсем редови "жанрови" четива от типа на "Розов храст и сладко от смокини" в почти положителни герои от представленията на днешната ни книжовност.

Нищо общо нямат с формулите на популярното, които до момента гледах като работещи в сериозно количество български творби, книгите на Светла Иванова ("Забранено", 2008; "Светът в краката й", 2010; "Вихра и водка", 2012). И защото - най-после - заради тях би могъл да се случи разговор дали все пак те не са "просто литература", а не "популярна литература". В евентуален подобен разговор бих твърдяла, че споменатите романи са "по-добрата българска популярна литература". Обаче за да обясня току-що реченото, всъщност би трябвало да започна нов текст.

Ще го направя, надявам се, скоро.

БЕЛЕЖКИ

1. Искрено благодаря на проф. дфн Милена Кирова за поканата й да участвам в представяне на литературата, създавана у нас след 1944 г. от жени сънароднички. Заради тази покана написах поместения тук текст. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Данева 2005: Данева, Н. Третият или реквием за един убиец. София: "Захарий Стоянов", УИ "Св. Климент Охридски", 2005.

Данева 2007: Данева, Н. Черната котка. София: ИК "Труд", 2007.

Данева 2008: Данева, Н. 13 рози. София: ИК "Труд", 2008.

Данева 2010: Данева, Н. Заклинанието. София: ИК "Труд", 2010.

Данева 2011: Данева, Н. Трите вещици и лабиринтът. София: ИК "Труд", 2011.

Димитрова 2006: Димитрова, Н. Религия и национализъм. Идеи за религията в междувоенния период в България. Велико Търново: Фабер, 2006.

Зафирова 2009: Зафирова, Кр. На друг език. Пловдив: Жанет 45, 2009.

Иванова 2008: Иванова, Св. Забранено. София: Сиела, 2008.

Иванова 2010: Иванова, Св. Светът в краката й. София: Сиела, 2010.

Иванова 2012: Иванова, Св. Вихра и водка. София: Сиела, 2012.

Корчева 2009: Корчева, Д. Людмила Филипова: След Десети мизерствахме, майка и дядо си отидоха от рак. Интервю. // Блиц, 24.03.2009 <http://www.blitz.bg/article/10692> (16.01.2013).

Кубарелова 2011: Кубарелова, Кр. Розов храст и сладко от смокини. Пловдив: ИК "Хермес", 2011.

Павлова 2012: Павлова, М. Двойственият живот на една вещица. София: Екслибрис, 2012.

Самуилова 2011: Самуилова, Ив. Животът може да е чудо. Пловдив: Хермес, 2011.

Самуилова 2012: Самуилова, Ив. Ако животът не е чудо. Пловдив: Хермес, 2012.

Стефанова 2004: Стефанова, К. Джуджетата на Ани. София: Български бестселър, 2004.

Стефанова 2010: Стефанова, К. Последният изход. София: Унискорп, 2010.

Трендафилов 2009: Трендафилов, В. Опити за европейска литература. // Блогът на Владимир Трендафилов, 20.06.2009 <http://vladimirtrendafilov.wordpress.com/2009/06> (16.01.2013).

Филипова 2007: Филипова, Л. Червено злато. София: Сиела, 2007.

Филипова 2008: Филипова, Л. Стъклени съдби. София: Сиела, 2008.

Филипова 2009: Филипова, Л. Мастиленият лабиринт. София: Сиела, 2009.

Филипова 2010: Филипова, Л. Антихтонът на Данте. София: Сиела, 2010.

Филипова 2011а: Филипова, Л. Анатомия на илюзиите. София: Сиела, 2011 ( (І изд. 2006).

Филипова 2011б: Филипова, Л. Аномалия. София: Сиела: Enthusiast, 2011.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2013, № 1 (158)