ЗА НЕМСКОЕЗИЧНАТА ПРЕВОДАЧЕСКА РЕЦЕПЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Инна Пелева

web

„Битие в превода. Българска литература на немски език (ХІХ-ХХ в.)” на Любка Липчева-Пранджева се вписва в една от конститутивните за националната духовност проблемни сфери - тази, която предполага вечното ново подхващане на въпросите за „нас” и „другите”, за отношенията между „свое” и „чуждо” като произвеждащи култура и идентичност, за постижимостта и/или непостижимостта на пълноценна комуникация между българското и света.

В многолетния професионализиран разговор „по темата” авторката на изследването се намесва със собствена позиция. „Битие в превода...” е приносен за родната хуманитаристика труд: тук за първи път се проучва в такъв сериозен обем на каталожната извадка, в толкова широк времеви сегмент (сто и тридесет години!) и с толкова богат тълкувателски инструментариум българската текстовост, каквато е според немскоезичните преводни практики и в живеенето й на немски.

Работата демонстрира колко е плодотворно да се надникне към „своето” през очите на „другия”, доказва смислеността на усилието да се внедриш в „чуждия” поглед (попроменен заради българистичната си обученост или пък „чист” поради липсата й), да анализираш и разбереш херменевтичните и оценъчните механизми, които филтрират и преработват части от „нашия” свят, за да ги превърнат - при цялата условност на метаморфозата като наистина и докрай постижима - в части от „техния” свят.

Първият сегмент от респектиращия труд се занимава с антологията и антологийното като конструктори и конструкти на канона - и тук, в собственото „ни” пространство, и „там” - при точния (според представите ни) или коригиращ (пак според тях) пренос-имплантиране на местна литературна продукция в различен културен контекст.

Разглеждайки „Българска христоматия” (1884) на Вазов и Величков и „На Острова на блажените” (1910) на Пенчо Славейков, Любка Липчева-Пранджева обръща специално внимание на това, как и двете визии за репрезентабилно в родната текстовост правят от чуждото (в различни идеологически хоризонти на осмислянето и функционализирането му) неоспорима мяра при разпознаванията и класациите на нашенските художествени наличности. Оттук нататък действително чуждата подборка (например откъм немския читател-познавач-съставител) на български автори/творби, които да бъдат представени на „тамошната” аудитория, започва да изглежда органически нужна на домашното усилие да се познава и осмисля „нашия” художественолитературен процес. Показвайки симетрии и асиметрии между „български” и „немски” изброявания-подредби на представителното сред „нашите” почерци, проучването неведнъж успява да сбъдне изненадата ни, да осъществи онова очудняване на уж завинаги познатите пейзажи, което - в края на краищата - дава поредния шанс на класиката, поредната възможност за още интерпретаторски грижи по нея. Щом се запознаем, примерно, с немската преводна антология, която прави образ на българската лирика през Далчев като създател на плътна традиция в националния литературен живот, бездруго ще сме провокирани да развием по-старателно характерния критически сюжет. Констатираното от авторката нежелание на преводните немски антологии да определят „българското” като „славянско” и предпочитанието да го мислят като „балканско” и/или „южно” също ще ни подтикне към размисъл. А нима няма да ни изкушат „да се намесим” и колебанията на тамошните съставители-преводачи дали да озаглавят-означат нашето чрез „Орфей”, или пък да го нарекат на „Евридика”... Като сглобява и история на менящите се във времето немскоговорящи стереотипи (за назоваване, митологизиране, символизиране, метонимизиране) на българското, Любка Липчева-Пранджева в края на краищата предлага на хуманитаристиката ни не една и две нови възможности за виждане на „своето” през неизхабени, наистина продуктивни оптики.

Още в тази (първата) част от изследването се избистря образът на преводаческите избори като обвързани с историко-политическия контекст, със специфичните отвъдлитературни потребности на момента: немските културни любопитства спрямо българското са особено подчертани в периодите на „съюзничество” (икономическо, идеологическо и военно, преди или след 1945 г.). Да спомена само един детайл от богатата сюжетика на това успоредяване, разгърната в книгата: Фердинанд - монархът - е този, който кани талантливия Рода Рода в България, за да се запознае с големите й творци, за да ги преведе „добре” на немски. Властникът е този, който разпознава в преводача също власт (макар и друга), която трябва да бъде спечелена „на наша страна”, която държавността би трябвало да може да употреби. Преводът на художествености никога не е просто и само превод, просто и само занимание с литература.

Втората част от книгата центрира вниманието си именно върху това - върху политическите импликации в уж естетическата събитийност по превръщането на текста от предназначен за една национална публика в извърнат към етнически, езиково, културно и манталитетно друга, различна аудитория.

Авторката разкрива и изследва политически ангажираното сработване на „враждебни” (спрямо „нас”) стереотипи в работата (1878) на Георг Розен по превеждането на Хитово-Каравеловото „... пътуване по Стара планина”. Реконструираната история около това начинание на немския ориенталист, дипломат, историк, етнограф, филолог, полиглот и пр. е сред най-интересните провокации в труда. И защото през 2009-та точно този възрожденски текст не може да бъде примамлив за нашия издател, но пък излиза за втори път на немски - за разлика от първия път с български намеси, търсещи реванш и „по-правилно” читателско отношение. Дали да се успокоим, че „нещата вървят към добро”? Или да останем мнителни и скептични спрямо възможността „те” да „ни” опознаят и разберат? Текстът на Любка Липчева-Пранджева оставя възприемателя си да избира между позиции, да мисли - да мисли - в територията, контурирана от собствените му възможни реакции пред казуса.

Безспорно постижение на изследването е и аналитичният коментар на „техните” преводи на „наши” автори в периода от 1945-та до 1989 г. Тези страници от книгата запознават не просто с повърхността на фактологиите, не само с преброената и подредена по азбучен ред и/или по години база данни с писателски имена и заглавия. Прекрачвайки отвъд очевидностите, Любка Липчева-Пранджева реставрира и скришните механики, превръщащи този или онзи български автор в присъстващ на реалния немски книжен пазар; работата изважда наяве много симптоматични подробности „от кухнята” на издателствата и на редакторските и преводаческите мотивации. Своеобразна кулминация на този научен сюжет е разгърнато интерпретираният казус около немския превод, редактиращ чрез съкращаване „Страшният съд” на Блага Димитрова. Начинът, по който са представени конкретният случай и всички тегнещи към него допълнителни събитийни потоци, превръща труда в приносен за една все още нова, но вече обособила се, трупаща свой репертоар от материали и изследвания научна територия - културната история на социализма. Изследователят, ангажиран с тази сфера на любопитството, бездруго ще обърне внимание на това, как Любка Липчева-Пранджева анализира частната човешка/професионална история, конкретните действия на преводача, лавиращ между идеологически правилното и собствени естетически съображения, разполагащ себе си между пълната зависимост от политическите предписания и лично изобретената доза свобода. Една от добрите находки на труда е именно визията за социалистическата културна формация като за мозаечна структура, като за сложно организирано съжителство между ежедневното малко, тайно дисиденство и публичното битие на „правилен човек”, между подчинението и неподчинението, между безсмислията на тоталитаризма и техниките за постигането на смисъл и смисленост насред властта му.

Трудът на Любка Липчева-Пранджева прави и сериозна заявка за присъствие в най-актуалното дебатно поле. В заключителните страници на книгата („Послеслов. Стратегии на литературния успех”) са щрихирани съвсем пресните случвания на българското писане (дали точно „българско”, доколко именно „българско”?) като поместено в днешната немскоезична среда. По-подробно или по-отдалече са обгледани (или най-малкото силуетно загатнати като поза и позиция в картината) почерците „Димитър Динев”, „Владимир Зарев”, „Теодора Димова”, „Румяна Захариева”, „Илия Троянов”, „Виктор Пасков”, „Цвета Софрониева”, „Алек Попов”, „Георги Господинов”. Самият „жанр” послеслов предопределя обема, формата на аналитичното говорене - тук авторката не може да си позволи тази широко разгърната визия за интересуващите я фактологии, която постига в предишните части от книгата. Бързият рисунък обаче смогва да хване някои от най-болящите линии в сегашните спорове изобщо около облика и бъдещето на националната литературна действителност. Какво означава „български писател, успял навън”? Успелият навън „наш” все още ли е „български писател”? Какво можем да „им” продаваме - екзотика, стереотипи, скандалност? Дали „добрата”, „важната” българска художествена текстовост пак ще бъде внос (всъщност) отвън (както, да речем, е в предосвобожденско време), дали тя няма да е първо писана на чужд език и за чужда аудитория, а след това превеждана на български и присаждана в (уж) родината? Дали реакциите (от рецензиите до награждаванията) спрямо днешните книги на „сънародниците чужденци” са адекватна оценка на факта, че българско и немско, българско и европейско могат да имат обща биография, някаква форма на споделеност? Или пък споменатите реакции са плод единствено на конюнктура, на търсена и постигната критическа слепота, на необосновани надежди и семпли пазарни и/или идеологически манипулации? Могат ли неправителствената инициатива, фондацията, гражданската организация, личният контакт като модератор на културния обмен да заместят държавата като специфичен субект на културен износ, има ли шанс българската художествена продукция извън страната, ако не я толерира характерна политическа ситуация? Пред тези въпроси ни изправя работата на Любка Липчева-Пранджева... а освен това има какво да ни подскаже поне като посоки, в които отговорите да бъдат търсени.

Следващите изследователи на проблемното поле ще разчитат на „Битие в превода...”. Дори само приложенията описи, „каталозите”, изготвени от авторката, дори само библиографският сегмент на проучването носят толкова много систематизирана информация, че ще се окажат безспорно нужни и безспорно полезни за всеки, решил оттук насетне да се занимава с българо-немски литературен обмен, с проблеми на художествения превод от български на немски и изобщо с идеологиите и практиките на културния трансфер. Трудът обаче не само великодушно предоставя в максимално прозрачен, систематичен вид свършената работа по библиографирането на специфичната текстова територия. Заедно с това книгата конструира сложен (но и ясен като логика на изграждането), нееднолинеен, разчитащ на хронологията при композирането (обаче не само на нея), пълноценен научен разказ.

Сред достойнствата му е сполучливият баланс между „литературна теория” и „литературна история”, постигнат от авторката. Текстът работи гъвкаво с разнообразни теоретически парадигми, без да фаворизира твърде натрапчиво някоя от тях. „Битие в превода...” демонстрира, освен всичко останало, и адекватно поведение спрямо аксиомата, че няма последен и всеобхватен теоретически модел, който да заслужава фанатизирана вярност. В същото време боравенето с повече от един методологически инструментариум не води до лош еклектизъм или пък до превес на абстрактно-теоретическите постановки над литературноисторическия тип занимание с автентиките на корпуса от произведения.

Като говоря за сполучливи баланси в тези страници, нека отбележа и това, че авторката успешно сменя изследователски самоличности, постига множественост на професионалните си роли в текста, като при това убедително защитава всяка от тях. Тук го има засвидетелствано филологическото трудолюбие на прецизно работещия с библиотечните картотеки, с библиографиите и архивите. Тук го има и компетентно боравещия с „интер-”, мулти-” и „транс-” теоретически парадигми; тук е и свободно ползващият литературноисторическите сюжетики на ХІХ, ХХ и първото десетилетие от ХХІ век; тук стилистичният анализ и статистическото отмерване на истината, теорията на превода и социологическото разследване на биографичните и психологическите състави на фигурата на преводача рамо да рамо съучастват в изграждането на заредения с потенциалите на бъдещи научни търсения труд.

Впечатлява и цялостният му реторически облик - речевите стратегии, които реализира, стиловите избори, които определят самоличността на написаното. Това е текст с разпознаваема индивидуалност: в него звучи обективната интонация на учения, но и не само тя. На места интелигентната ирония, с мяра проявеното чувство за хумор, езиково акцентирания сюжетен обрат вкарват в тъканта на съчинението полезната доза другост, онази молекула изненада, които улесняват комуникацията с написаното. Освен многото свършена работа книгата демонстрира и удоволствие от характерния ни труд, а това винаги буди още симпатии, още съсловни любопитства към създаденото.

То ще интригува не само тук занимаващия се с българска литература и местен художествен канон, тук занимаващия се с животите на нашите писатели и на творбите им отвъд граница, тук занимаващия се с чуждоезиковите метаморфози на родната текстовост. „Битие в превода...”, мисля, ще бъде книга, която ще предизвика специален интерес в особената гилдия на превеждащите от български на немски. В някакъв смисъл проучването е и история на професията им, то би могло да сработи като инструмент за съсловна авторефлексия, като реч на самоосъзнаването на една общност със своя си собствена, понякога странна съдба. Трябва да признаем, че не са чак толкова много научните трудове, правени в рамките на нашата хуманитаристика, които имат подобен шанс, подобен - честно платен с много труд и много знаене - потенциал.

С две думи: ценна книга! Книга, която наистина заслужава да бъде четена.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2011, № 2 (135)