Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОКРА ПОРЪЧКА

Фани Цуракова

web

Беше чакал малко над два часа, когато силуетът на широкополата й шапка ритмично започна да се приближава по стълбите. Знаеше - тя няма точен час за прибиране. Изкачването щеше да й отнеме три минути. Почиваше за двадесетина секунди по средата. Стълбата беше продължение на къса улица, перпендикулярна на булевард. Шумът му, тук, двеста-триста метра по-нагоре по стълбите, идваше притъпен от църквата вляво и от редицата позападнали къщи вдясно. Прозорците им се пазеха от метални решетки. Криеха двестатина лева за погребение в горния рафт на гардероба и стар модел видео. Не си изплащаха и времето за наблюдение. Той отделяше минимум седмица за проучване. Наркоманите нямаха търпение - и ги хващаха.

Фигурата с шапката не спря, както предишните пъти на нивото на гроба над черквата и продължи нагоре. Беше избрал мястото, обърна се, измина десетте крачки нагоре и встрани и се вмъкна зад стената на училищния двор. Металната му врата стоеше разкъртена и отворена. От дупка в зида се наблюдаваше добре. Ако някой го видеше - приличаше на мъж, който се облекчава край кофите за боклук. Фигурата щеше да свърне вляво по лошо осветената уличка, после да изкачи завой към планината и пак вляво - да влезе в къщата си.

Почти непосредствено до оградата на училищния двор започваше гора. Планът беше да мине напряко през нея - за да не подплаши фигурата с шапката, ако върви по стъпките й. Щеше да я изпревари с две минути и половина - три. Още тридесет секунди бяха необходими, за да стигне до края на сляпо завършващата уличка на дома й. Когато фигурата се появеше на завоя, щеше да тръгне обратно и да я пресрещне пред входната й врата. Ако вървиш срещу някого - по-малко се плаши и подготвя, отколкото ако си зад гърба му. По правило избягваше слепи улици, сгради без асансьор, апартаментите от високите етажи с прозорци без изход. Аматьорите избираха таванските жилища. При тази поръчка - като видя на картата, че уличката е сляпа, се отказа. Отзад дворът очевидно опираше в съседен парцел. Зад оградите винаги имаше нещо, което не си предвидил. Левски го бяха заловили като прескача ограда. Преди да се обади с отказа, излезе и потърси кока-кола в стъклено шише - не пиеше неща в пластмасова опаковка. Разходи се и прецени - тази работа беше по-различна. Основно в това - на излизане нямаше да има багаж. А обитателите на малките, задънени улички трябваше да приличат на тези от вторите етажи - смятаха се за застраховани. Имаше и друго - лицето щеше да е доверчиво към някой, който идва откъм слепия край. Щеше да мисли, че е бил на гости в къщите след неговата. Единствено не трябваше да прави наблюденията през деня. На тези места все някой забелязваше непознатия. Циганите се издънваха с огледите през деня. Кой знае защо избираха сутрините.

Фигурата изкачи стълбите, поспря в колебание и с широка крачка тръгна през гората. Беше срещал и други без чувство за самосъхранение. Изчака я да потъне след първия ред борове и излезе иззад стената. На стотина метра навътре между дърветата пътечката слизаше и се изкачваше стръмно по пресъхнало дере. Малко по-нагоре, пак по дерето, бяха изхвърлени дървени стърготини. Нямаше да е проблем да я зарови в тях. Стените на дерето щяха да поемат шума. Ако се стигнеше до шум. Първата къщичка по уличката беше безлюдна, втората бе скрита зад висока тухлена ограда. По самата улица не се мяркаше човек.

Направи две крачки към гората, но свърна и стъпи на улицата. Колкото и изгодно да изглеждаше, принципът беше да не се променя първоначалния план. Внезапните идеи носеха неприятности. Обмислената работа винаги беше най-изгодна.

Погледна часовника. Щеше да я изпревари през уличките. Наближаваше единадесет и вероятността някой да го срещне, да го запомни, беше нищожна. Можеше и да отложи до следващия петък. Но ако се появеше друг купувач за апартамента, онези щяха да го продадат. А искаше точно тази тераса, хола с френски прозорци и спалничката със счупен покрив. И щеше да вземе парите още този понеделник.

Фигурата с широкополата шапка не беше бързала през гората. Появи се минута и половина след очакваното. Тръгна срещу й и нагласи крачките си с нейните. Тя не предприе нищо, след като го забеляза. Щеше да я изчака да застане с гръб към вратата и да затарашува в чантата си за ключовете. Не ги слагаше на определено място и й трябваше около минута, за да ги открие. Когато чуеше изщракването на ръждясалата брава, щеше да измине тичешком трите крачки, които ги деляха, да запуши устата й с приготвения шал и да я избута в дворчето. Окончателната работа щеше да свърши в къщата. Не трябваше да има следи от влачене. Щеше да я принуди да върви и да отключи с нейната ръка вратата на къщата. Възнамеряваше да убеди полицаите - извършил го е някой, когото тя е познавала добре. Шалът бе дамски, купи го от сергия на улицата.

Фигурата застана с лице към дворната врата и затършува за ключовете. Дори да се забавеше повече от предвиденото и да я подминеше с две-три крачки, не беше извън плана. Макар да предпочиташе да подходи отдясно.

Действително стигна до фигурата с шапката преди тя да намери ключовете и за да изчака - наведе се и заоправя връзката на една от маратонките.

- Няма го! - изрече високо и ядно фигурата.

Продължи да се занимава с връзката.

- Сега и ключът го няма! - фигурата се опита да светне със запалка, но тя или нямаше достатъчно газ, или не издържа на вятъра. - Имате ли огън, фенерче? - продължи като се обърна към него и приближи.

Не пушеше, когато беше на работа.

- С едни ключове не мога да се оправя! - фигурата доближи съвсем и се надвеси над него.

Не трябваше да предприема нищо на самата улица.

- Вижте в джоба на шлифера - каза й.

Там бяха. Извърна се леко, все така приклекнал, за да проследи действията й.

- Елате да пийнем по глътка! - предложи гласът под шапката и ключалката изщрака.

Изправи се.

- Няма да ви закачам! - допълни фигурата, бутна с широк жест вратата и тя остана отворена. - Да не би да не пиеш?!

- Ще дойда - приближи и за всеки случай пъхна ръка в джоба с шала.

Беше вече зад нея, когато фигурата се препъна о прага, изгуби равновесие, той протегна ръка, хвана я за предмишницата и успя да я задържи. Изпод капелата се подаде лицето на жената:

- Страхотно съм се напила - каза тя и се килна върху гърдите му.

Видя се принуден да извади и другата ръка от джоба, за да не й позволи да се свлече на земята. Не трябваше да има следи от влачене. Петно кал можеше да обърне версията, че извършителят е бил поканен. Жената възстанови равновесието си и трасна вратата зад гърба му.

Не заключи. Щеше да я остави да влезе вътре, да извади напитката и чашите, да приготви мезе, да се разсъблече.

- Не си пияч? - тя тръгна по пътеката към къщата, без да изчака отговора.

Уличното осветление съвсем избледня в дълбочината на двора, но забеляза особеното потрепване на раменете й, а след малко дойде и подсмърчането. Жената продължи да плаче и вътре, докато го убеждаваше да не си събува обувките.

Предпочете да остави маратонките в коридора. Някой можеше да си направи труда да търси следи от обувки. Кракът по чорап дава по-пестелива информация. На излизане нямаше да се налага да бърза.

Покани го в голяма стая. Останалите две врати, разбра, водеха към кухня и тоалетна. По работа не беше влизал в такава къща. Единствено компютър и принтер. Стари - за тях не можеха да се вземат и сто долара. Жената свали шапката и палтото си. Отдолу носеше копринен шал - не го махна. Щеше да използва него, не купения. Диванът беше застлан със завивки - очевидно жената спеше на него. Без да млъкне, през сълзи, тя разчисти масата от наструпаните отгоре й книги, вестници и изписани листове, донесе шише вино и бутилка ликьор. Поиска му книжни носни кърпи, ако имал. Имаше, но не й даде. На местоработата не оставяше нищо, което е било у него.

- Заради теб плача, какво си ме зяпнал! - за миг тя спря да налива в чашата си вино.

Наистина я беше зяпнал.

- Не си ли виждал някой да плаче!?

Не отговори. Беше виждал - една възпитателка. Но тя бързо напусна.

- Ти знаеш ли колко е страшно да не пиеш!? - жената отпи, задави се в сълзите си и продължително кашля.

Клиентът искаше да се знае, че е била убита, иначе най-добре беше да се задави. Но онзи изрично предупреди - не е достатъчно да я няма. Сигурно си имаше причина.

- Това е най-опасно! - чу се между напъните на гърдите й. - Да не пиеш!

Едната стена на стаята бе заета от рафтове с книги. Телевизорът беше стар, без видео.

- За здравето?!

Тя кимна в съгласие и наля от ликьора в неговата чаша.

- Виното си е за мен! - поколеба се, но скри бутилката под масичката. - Ти, като не пиеш, ще пиеш ликьор!

- Алкохолът е вреден - отговори й.

Жената надигна книгата от табуретката до себе си.

- Глупак! - успя да го удари по главата.

Обратните се биеха с жени.

- Ти осми клас завършил ли си, че се обаждаш!?

- Техникум съм завършил - кой знае защо й обясни. - По металолеене.

Нямаше значение, че й го каза. След тази чаша щеше да е съвсем пияна. Колкото е по-пияна, толкова повече ченгетата щяха да мислят, че е бил неин познат.

- Ама няма работа?

Кимна.

- Освен “Кремиковци”, друго остана ли? - тя поглади с ръка книгата.

Повдигна рамене - не се беше интересувал.

Жената преметна шала си така, че двата му края останаха на гърба й. Лесно щеше да стане. Тя извади шишето с вино изпод масата и като внимаваше да не разлее, си наля втора чаша. Отпи, премисли нещо, повдигна покривката с петно от изгоряло, втренчи се в краката му, а после - в златния му пръстен.

- Бели чорапки! - заключи заядливо.

Купи ги изгодно от пазара.

- Пръстенче!

Размени го срещу три други при познат златар.

- Неравномерен вкус - жената присви очи и продължи да го разглежда. - Маратонките пък са хубави.

Бедна й беше фантазията с какви обувки ще ходи някой ден.

- Мизерно си расъл - продължи тя.

Никой не можеше да го ядоса, когато е на работа.

- Всички книги ли си чела? - пробва да я отклони и посочи с ръка стената с библиотеката.

При бесене хората се изпускат - знаеше го от сигурен човек. Щеше да я изчака да отиде до тоалетната и на връщане да я причака зад вратата. Не понасяше миризма на нечисто.

Жената не отговори, а наново повдигна покривката на масата и се втречни в краката му.

- С тесни обувки си ходил - констатира, като изправи глава. - Не са ти купували навреме обувки, като ти е растял крака.

Надигна чашата, за да я накара да отпие и тя. Надяваше се да свърши работа, преди да спрат трамваите. Не искаше да наема такси. Щяха да потърсят информация от таксиджиите. А в този район и при тази безработица, не беше трудно да го запомнят. Разбира се, щеше да се отдалечи пеша на две-три спирки, но с трамвая беше по-сигурно.

- Всички книги ли си чела? - повтори въпроса си.

- А коя е твоята любима книга? - отговори тя.

Запъна се, но й каза. Не биваше да я прави подозрителна.

- “Робинзон Крузо”.

Жената беше вдигнала чашата, в кикота си изпръхтя в нея и разпръсна капки вино наоколо. Наведе се, продължи да се смее, извинява и да бърше червеното от лицето си с края на покривката.

Можеше да я натисне сега, през масата, но се отказа. Жената имаше маникюр, макар и не голям, покрит с розово-седефен лак. Ако го одереше, под ноктите можеше да остане нещо, по което да разберат, че е той.

- Искаш ли да ми кажеш как се казваш? - попита тя като надмогна смеха си.

- Не - отговори.

Можеше да измисли име. А и да й кажеше неговото, нямаше значение.

- Добре - беше престанала да се смее, - аз съм София - подаде ръката си през масата. Пое я.

Шалът прилепваше директно към врата й. Блузата беше с пораздърпана яка и откриваше добре шията. Без подложка под коприната щеше да стане бързо.

- Петкан да ти викам, тогава - продължи жената. - Трябва да си Петкан, след като харесваш Робинзон Крузо! - тя отпи от остатъка в чашата, понечи да го подкани за ликьора, но се отказа. - Защото се оправя сам с пустите острови ли?! - вгледа се в очите му и се надвеси над масата, като за да долови детайлче в тях. - Мислиш, че това, дето съобразил колко жито да изяде, колко да остави за посев, как да опитоми ярето и да се обезопаси с вътрешна стълба - това ти харесва!?

Повдигна рамене.

- Друго те интересува! - пръстът се насочи към гърдите му. - Друга тайна! Интересува те как самотата не го спира! Не как го извършва сам! - тя се надигна и пръстът й съвсем го доближи. - Любопитно ти е как самотата го прави недосегаем! Това впечатлява хората - как се става надменен в нея! Това още не владеят - как да не се вслушват - харесват ли ги околните, не ги ли харесват, обичат ли ги, не ги ли обичат! А вслушването яде време, слива те, дави те в тия, дето трябва да те одобрят. И един ден - не знаеш - къде е кракът ти, сърцето ти. Да не говорим за парите и амбициите! Хората си даряват органите от неоправия със самотата! Мохамед защо им е забранил да си даряват органите?! Защото е прозрял - в самотата си един ден те ще изобретят и това - как да си разменят сърца и бъбреци! А Робинзон Крузо може с Петкан, но може и без Петкан! Може с куче, но може и без куче. Добре му е с моряците на кораба, но преживява и без тях! Не му е задължително някой да го обича, за да е! За да има смисъл живеенето му!

- Ти като си чела много книги, имаш ли си любима? - прекъсна я.

Тя се облегна назад и извърна глава към библиотеката. После вдигна назидателно пръст и без да го гледа, продължи:

- Четири века четат това книжле, знаеш ли защо?

Все за нещо трябваше да говорят, докато се донапиеше.

- Приключенските романи се търсят - отговори.

- Глупак! - тя наново вдигна книгата.

- Няма да посягаш!

Жената свали ръката си. Ако имаше квартира като нейната, щеше да си я подреди, да си измаже стените, да си сложи тапети. Понеделник ще плати апартаментчето. Бяха се разбрали веднага да се нанесе, нищо, че подът беше на мазилка. Леглото в квартирата си беше негово. Щеше да си го вземе. И кашона с картите.

- Четири столетия четат това романче само заради едно: за да се научат как в самотата, в която и кучето ти е умряло, как, като се появи Петкан, да се удържиш и да не се проснеш в нозете му! Как да не го обявиш за бог! Как да не поискаш да се слееш с него! Защото, ако не се слееш, ако не станете едно, може да си иде, да се отдели някой ден! На това учи твоя Даниел Дефо! На това как да не се просваш в нозете на единствения! Защото има ли по-единствен от Петкан?!

Отклони глава от погледа й. Наркоманите говореха така - за всичко едновременно. И те плачеха.

- Няма по-единствен от Петкан! - продължи тя, като бе изчакала секунда да чуе отговор на въпроса си. - И въпреки това - събра трите пръста на дясната си ръка, сякаш се канеше да се прекръсти. - Робинзон не се просва в нозете му от благодарност, че го има. Дори другар не го прави! А си позволява да го обучава! На собствения си език! На стила си на хранене! Налага му правила! Слуга го прави! В абсолютната самота, да направиш единствения слуга! Но и това не му стига на твоя англичанин! Ами накрая се разделя с Петкан! Дарява му свободата! Оставя го при племето му! - жената се разсмя. - Кажи, ако не е умъртвил самотата, щеше ли да се раздели!? Можеш ли в самота, да срещнеш някого и после да се разделиш!? Завинаги! Би ли посмял?! Ако си зърнал самотата, можеш ли да постъпиш така с кой да е единствен?! А Петкан е абсолютният единствен! - тя отново се надвеси над масата. - В търсенето на рецептичката за убийство на самотата се чете тази историйка! На убийство си се учил, затова си търсил “Робинзон Крузо”!

- Не съм го търсил - отклони поглед. - Един приятел го имаше!

Мразеше литературните анализи. Постоянната му работа беше по-добра от тази. Извън наблюдението, не отнемаше повече от половин час.

- Ако не ти се пие ликьор, да ти сипя от виното? - тя извади бутилката изпод масата. - На мен ми е все тая.

- Добре.

Смяната на питиетата щеше да я принуди да стане от дивана, да мине с гръб покрай него, отивайки за чисти чаши към кухнята. Предпочиташе да бъде с гръб.

Жената гаврътна остатъка от виното, изля в собствената си чаша ликьора от неговата, измъкна изпод масата попупълното зеленикаво шише и му го подаде.

- Изобщо не се надявай, че ще ставам за нови чаши - каза. - Ти и без това и вино няма да пиеш. Страх те е да не се размърда душичката ти!

За чаши можеше и да не стане, но до тоалетната до петнадесетина минути нямаше начин да не отиде.

- Боли ме главата, като пия - отговори. - Кока-кола ако имаш, предпочитам.

Нямала.

Тя се отпусна назад и притвори клепачи - премисляше нещо. Или задрямваше. Можеше да стане и ако заспи. Не беше свикнал да чака вътре в жилището. При другата работа се махаше до двадесетата минута. Като е веднъж в живота - щеше да го изтърпи. Никога да не го е правил и никога да не го повтори - влизаше си в условията на поръчката. Клиентът знаеше защо. И си плащаше. Него го уреждаше. Щеше да има накуп парите за жилището.

- Искаш да си купиш разни неща - жената беше отворила очи. - Личи ти - намираш опора в предметите.

- Ти като не намираш, що не ми подариш къщата си?! - отговори.

Ако я ядосаше, може би щеше да се раздвижи.

Жената наистина стана, отпи от ликьора и странишком се измъкна иззад масата, но по посока на библиотеката. Започна да вади една по една книги от най-горния рафт, да ги прелиства и да търси нещо между страниците. Не беше гърбом. Деляха ги три крачки. Прецени, че ще е по-добре да я изчака да отиде до тоалетната. На влизане щеше да я изненада иззад вратата. Нямаше да й даде възможност за борба.

Тя продължи да рови в книгите.

- Ако търсиш пари, виж в тези над последния рафт - каза й.

Тя стъпи върху табуретката и смъкна двата тома, покачени най-отгоре. Кихна от праха. Намери ги. Бяха в омачкан пощенски плик - две банкноти по сто долара и една от петдесет.

- Досетлив си! - възхити се.

Шалът се изхлузи и тя наново преметна двата му края на гърба си. “Прави се с остро движение” - твърдеше един познат. Притискал се някакъв кръвоносен съд и ставало бързо.

Тя слезе от табуретката, доближи.

- Убиваш ме и ти ги давам - каза и подаде парите.

Не ги пое.

- Извинявай! - жената пъхна банкнотите в плика и пак ги подаде.

Не протегна ръка.

- По-точно - давам ти ги и ме убиваш.

Невъзможно беше да се е досетила.

- Не са много - тя остави плика пред него. - Но не са и малко!

Невъзможно беше да искаше да се откупи.

- За такава работа в напредналите индустриални страни сигурно взимат повече - тя зае мястото си на дивана.

Кимна в съгласие.

- Пийни вино, че прибледня - посъветва го. - Човек като пийва, си опознава бесовете.

Отпи.

- Може да не са ти лоши бесовете, що се страхуваш да ги видиш?!

Замълча.

- Какво млъкна?!

- Къщата твоя ли е? - повторно отпи от виното.

Червената течност не беше кисела, както бе очаквал, а равна, безтелесна и леко тръпчива накрая.

- Къщата! Аз за двеста и петдесет долара двама души ще си намеря за тази работа!

- Къщата твоя ли е?

- Не мога да платя с нея! На майка и татко е.

Кимна.

- Хубаво е виното, нали?

Съгласи се.

- Човек трябва да си познава бесовете - иначе го душат. А виното ги отпушва и им пие силата.

- Пияниците умират млади - отговори й.

Нямаше да й вземе парите. Клиентът изрично предупреди да не взима нищо. Искаше да не е грабеж и да не е самоубийство. Можело да накара ченгетата да мислят, че е неин познат или любовник. Искал обаче и съмнението, че е поръчка. Но без достатъчно мотив да ровят дълго. И да я намерели след няколко дни, не веднага. Затова избра петъка.

- Ти си тъп!

- Ти като не си, защо не си се самоубиеш сама!

Тя надигна книгата от масата.

- Как ще се самоубия, бе?!

Предупреди я да не посяга.

- А майка ми?! - успя да го удари само по ръката.

Пак я предупреди и я накара да седне, без да я хваща за китките. Блузата беше тънка, а на някои хора лесно им оставаха сини петна. По тях, знаеше, ченгетата можеха да се ориентират за ръцете му.

- А баща ми?! - продължи тя.

- Какво те интересува?!

Лицето й почервеня. Още малко й трябваше, за да е съвсем пияна.

- “Какво те интересува?!” - иронизира думите му. - Ти родители нямаш ли?!

- Не ме интересуват.

Тя като да не го чу, направи крачка назад и се тръшна на дивана.

- Да им кажа, че не съм се справила?! - тя си наля от ликьора. - Като се самоубиваш, това казваш: “Не се справих - отпи - няма да се справя.”. Ти ще им признаеш ли на твоите, че не си се справил?

- Не - отговори.

- А ако е убийство - тя изправи глава - и са ме премахнали! И ако от дома ми не е изчезнало нищо, а и няма какво да изчезне, значи съм отстоявала идеали! Разбира се - и любовно престъпление трябва да изключим! А за идеал, татко и майка по-лесно...

Улови го, че гледа плика с парите.

- За това не се притеснявай! Никой не ги знае!

- Ти не си нормална!

- Не раздавай диагнози!

Гледаше зло.

- И защо ти е?

Жената кръстоса крака:

- Свършваш си работата - тя се надвеси над масата - взимаш си плика и изчезваш!

Беше доста по-възрастна от него.

- Аз разпитвам ли те?! - продължи тя. - Питам ли те за какво ти е тая дамска кърпа в джоба?! Интересувам ли се от трагедията в твоя джоб?!

Крайчец на кърпата действително се подаваше от якето му.

- Евтина, панаирджийска кърпа! Купена на улицата! Аз такъв шал, да ме убиеш, няма да си купя!

Ченгетата нямаше да го знаят.

- Страхотен вкус има мадамата ти!

- Да не са ти болни бъбреците!

- Защо да са ми болни?!

- Човек като пие, ходи до тоалетната.

Изпускаше трамвая. На последните коли не можеше да се качи. Ватманите все се обръщаха и оглеждаха, когато имаше по един-двама в мотрисата.

- И как предлагаш да свърша работата? - попита.

Можеше да го мисли сериозно. Можеше и само да говори. От техните, тия дето го правеха, го правеха. Не беше видял или чул някой да го разправя предварително.

Заядливостта отново се настани в пъстрото на очите й.

- “Как да си свърша работата?!” - имитира гласа му. - Двеста и петдесет долара и да ти я измисля! На мен някой измислял ли ми я е, като съм ги изкарвала! - отпи от ликьора и се намръщи. - Работа ти осигурявам, виното ми пиеш и сега - “Измисли го!”.

- Не викай! Ако искаш да се бесиш, беси се! Наела ме! Да съм ти казал, че търся работа!

След малко щеше да бъде напълно безпомощна. В този занаят беше важно да не си изпуснеш нервите. Още по-добре, че не й се живееше. Ченгетата щяха да търсят неин познат или професионалист по мокри поръчки. Нямаше да ровят за такива като него, ако нищо не липсва. Все пак - не биваше да прибързва и да оставя следи. Не беше регистриран. Но за в бъдеще нямаше гаранции.

- Не съм казала, че искам да е чрез бесене - произнесе жената.

Отпи от ликьора и не отговори.

- Обесените се изпускат! - продължи тя.

- Ще отидеш до тоалетната.

- Пак се изпускат.

Изглежда не лъжеше.

- Чела си го някъде?

- Съдебен лекар ми го е казал.

- Тия, дето...

- ...аутопсират.

Един път все щеше да го изтърпи. Не можеше да е толкова много след тоалетната.

- Дума да не става за бесене! - заяви жената.

Беше чувал за такива, които не ги лови алкохол. Имали нещо в черния дроб, дето го разтварял и не се напивали.

- И какво те интересува - ще се изпуснеш ли, няма ли да се изпуснеш?!

- Цяла вечер никой не звънна по телефона! - тя забърника под дивана, напипа шнура и се опита да изтегли апарата. - Щифтът се е измъкнал - констатира.

Беше го изключил още, докато влизаха и я чакаше да донесе пиенето. Тя пъхна прозрачното накрайниче в апарата. Можеше да й хрумне да се обажда на някого или някой да позвъни и да му заобяснява кой е тук. Трябваше да бърза.

- Пистолет, нещо такова, нямаш ли? - тя остави телефона на земята.

- Не.

- Аз имам!

- Не! - облегна се назад във фотьойла. - Оръжие не пипам!

- И защо?!

- Откъде да зная какво си правила с него!

- Нищо не съм правила, не е мой!

- Ха!

- Напих се и го купих - произнесе.

Страните й почервеняха.

- Къде?

- В трамвай номер пет - отговори, без да отделя поглед от него.

- Как ще купиш пистолет в трамвай?!

- Бях се напила - повтори.

- И какво?!

- Задрямах.

- И какво?!

- Сигурно е бил последният трамвай и няколко спирки бях сама във втората мотриса. По едно време някой ме побутна, отворих очи и видях пред себе си постолет. Полуувит в найлонов плик. Държеше го мъж. Пиян. Каза ми - искал да го продаде. Трябвали му пари. Дадох му петдесет лева.

- Петдесет!

- Толкова имах.

- Ти си луда!

Жената се замисли.

- Не е изключено - изрече.

- И сега какво ще правиш?!

- Ако искаш - го използвай. Иначе трябва да го занеса в полицията! - тя въздъхна. - Използвай го и го изхвърли!

- Не!

- Защо?!

- Кой знае какви са ги вършили с него! Да ми ги натресат на мене!

- Изглеждаше приличен човекът.

- Пиян!?

- Всеки може да се напие!

- На мен не ми се случва.

- Ти не можа ли да схванеш, че това е неприлично?!

- Да не се напиваш?! Пияниците са...

Тя вдигна шишето с ликьора в закана да го удари по главата.

Не можеше да си позволи да го нарани. Среща с патрулна кола и щяха да го приберат за изясняване в полицията.

- Трябва да си или много тъп, или безчувствен, за да не се напиеш поне един път в този живот! Не го ли разбираш?!

- Не се бия с жени! - беше протегнал ръка в защита. - Ако си жена, и ти не си бий с мен!

Тя седна обратно на дивана.

- Аз ще си се самоубия сама, тогава! Смотльо! Безработни били! Безработни, а като им предложиш работа - не можели! Ще си се самоубия, и всички ще разберат, че съм се самоубила! И никакъв ореол! Не го заслужавам?! Аз?! Отличничка, добра дъщеря - тя започна да свива един по един пръстите на лявата си ръка - университет, отличничка, две-три гаджета. Работа по дванадесет часа, достойно гражданско поведение, уволнение, безработица... И на едно убийство нямам право! Обаче аз зная защо му е дебел врата на вълка!

Жената стана от дивана, залитна, но тръгна по посока на коридорчето.

- До тоалетната няма ли да отидеш?

- За да ме обесиш?! “Загърлиш” по-точно?! Ти мен няма да ме обесиш! Има си пистолети за тия работи! - тя отвори вратата, но се извърна назад. - Сама си го свършвам! Обаче да не си ми пипнал парите!

Нямаше. Такава беше договорката с клиента. Но щяха да разберат, че се е самоубила, и онзи нямаше да плати. Изрично го каза. По ръцете й щяха да останат частици от барута. Ченгетата щяха да са на ясно. Вестниците щяха да го пишат. Не можеше нито да се измие, нито нищо - беше го гледал по един филм.

Жената беше влязла в кухнята. Вратите останаха отворени. Чу я да примъква стол. После със скърцане се отвори шкаф.

- Да ме беси?! - чу се оттатък. - Наумил си го и никакво мърдане! Как ще живееш като си толкова непластичен, бе? - провикна се.

Не отговори.

- Ако бесенето беше много хубаво - продължи гласът оттатък. - Защо тогава го изхвърлиха от смъртното наказание?! Е, там, по Индонезия, по ислямските страни остана. Пистолет, електрически стол и смъртоносна инжекция - това е! Ти виждал ли си обесен, бе!

Не беше, но не отговори.

- Не си! Аз пък съм! - появи се на вратата на кухнята, така че да може да го вижда в стаята. - Изхвърлиха го не от милосърдие - продължи. - Забраниха го заради живите! Защото човека след това е неестетичен! То дори е много хуманно, бесенето, от другите неща - нищо не се усеща! - тя отново хлътна в кухнята.

Не биваше да се бори с нея. Капка кръв, косъм и ако те заподозрат - доказват със сигурност, че си ти. Имали някаква нова апаратура. После - доживотна присъда. А с неговия занаят, за три-четири години, щеше да си направи същите пари. Там и да го хванеха, поне първия път нямаше да е повече от условна. Щеше да изчака. Ако се самоубиеше, онзи нямаше да плати. Ако не се самоубиеше - щеше да действа по първоначалния план. Усети напрежение и се опита да мисли за картите.

Оттатък падна тенджера, чу се ругатня, последвана от трясък и вой.

Не помръдна.

- Кракът ми! Ох, кракът ми! Ела! - във воя се запромъкваха думи.

Сега щеше да стане лесно.

- Петкане! Ох, крака ми! Ела! Ох, майко!

Не беше чувал някой да вика майка си, като го боли.

Жената беше на пода на кухнята, до обърнат, счупен стол. С едната ръка масажираше глезена на левия си крак, с другата стискаше пистолет. Шалът се беше изхлузил върху гърдите й.

- Пълнителят е горе, на най-горния рафт - каза.

Имаше възможност сега да приклекне до нея и да го направи с шала. За да подходи отдясно и отзад, трябваше да застане откъм страната на шкафа. Прекрачи я. Тя се облегна назад, в болката си дръпна шала, смачка го и го хвърли настрани.

- Боже, господи, какво гледаш! Вземи пълнителя! - продължи да масажира глезена. - Да не те е страх да не оставиш следи?!

Изобщо не възнамеряваше да го докосва.

- Ще го изхвърлиш, ако ти го направиш! А ако аз го направя, какво те интересува! Гаден, тъп крак! Кой изобщо знае, че си бил тук! Помогни ми да стана!

Приклекна и я хвана за лакета.

Мястото беше тясно и неудобно. Глезенът беше деформиран и подут.

- Тъп, гаден крак! Извикай такси, трябва да ида на лекар! Не мога да го настъпя!

- Нали ще умираш?!

- Как да умра?! Как да мра?! - с изкривено лице жената пристъпяше към хола. - Как да умра, като ти се държиш като... Не смееш да пипнеш... и чашата дори, и нея пипаш...

Тя млъкна, мускулите й се напрегнаха и вдигна поглед към него. Преглътна, сведе очи и се опита да върви сама.

- Като какво се държа? - попита.

- Обади се да дойде такси или “Бърза помощ”! - гласът й бе станал любезен.

- Като какво се държа? - повтори.

Тя се опита да стигне до дивана, той я натисна по рамото и тя се свлече на неговото място върху фотьойла. Изкриви лице от болка, но не отрони звук.

- Като какво се държа?!

Отпи от чашата му с вино.

- Като човек, който се старае да не оставя следи - отговори.

Застана встрани от нея, така че да гледа лицето й. Тя му хвърли бегъл поглед, въздъхна и продължи:

- Като човек, който знае къде хората държат парите си... - ръката й се плъзна върху подутината на крака.

- И друго? - попита след като изчака известно време.

- Това е.

- Друго!?

- Ако не бяха още тук - тя посочи с глава доларите - щях да кажа, че си крадец - пак се разохка. - В банята има леген, напълни го със студена вода и го донеси - помоли.

Поколеба се, но го направи.

- Всеки знае - хората с много книги, крият парите си в тях - подпита.

- Студено, ох, студено ми е! - тя беше свалила чорапогащника и потопи подутия крак в легена.

Жените лакираха и ноктите на краката си.

- Отвори горното чекмедже! - тя посочи стария шкаф зад гърба си. - Най-отгоре има плетен шал, дай ми го!

Направи го. Помогна й да се завие.

Тресеше я.

- Дай телефона! Трябва да ида на лекар! Човек ако не обърне внимание, окуцява като едното нищо!

Тръгна към кухнята.

- Къде отиваш?

- Да ти донеса и другия шал.

- Не ми трябва! Телефона дай! - тя се извърна и го изгледа.

Застана на прага.

- Не съм казала, че е лошо да си крадец! - изрече. - Не са получили любов, затова го правят... те...

- Нали искаше... да си купиш...

- Глупости! - тя отново се вгледа в лицето му. - Отказвам се! - извърна глава. - Ако си закъсал, вземи парите. Като имаш, ще ми ги върнеш - натисна с две ръце облегалките на фотьойла, надигна се, стисна устни и пристъпи към дивана и телефона под него.

Изпревари я, дръпна щифта и измести апарата върху шкафа зад фотьойла.

Щеше да вземе шала от кухнята, да свърши работата, да изтрие следите от чашата и да се махне. С нейния шал беше по-сигурно.

- Може и да не ми ги връщаш! - продължи тя. Подпря се на бюрото до дивана. - Нито те зная, нито те познавам!

В кухнята взе шала. Пистолетът лежеше на земята. Не го пипна. Ченгетата да си решаваха загадката.

- Ела да ти кажа по какво още се подозира... - чу откъм стаята. - Издават те и други неща, освен парите!

Не беше излишно да се знае. Пък и щеше да й отклони вниманието. Колкото и да я болеше кракът, можеше да го одраска или ухапе. Нищо телесно не трябваше да се оставя. Пъхна кърпата в джоба. Година работа и дори не го бяха разпитвали. И сега щеше да си изпипа всичко. От картите беше научил неща, които другите не знаеха. И се издънваха.

Тя се беше примъкнала до шкафа, видя го и остави обратно телефонния апарат.

- Вземи каквото искаш и си тръгни - помоли. Под очите й се бяха появили тъмни кръгове.

Не отговори.

- На никого няма да кажа - насили се и се усмихна. - Искам да си лягам.

Трябваше да я накара да седне във фотьсйла, да отвлече вниманието й и да застане зад нея.

- По какво... предполагаш - изрече.

Тя не помръдна от шкафа с телефонния апарат върху плота му.

- Значи си.

Не отговори.

И тя замълча. Показалецът й почисти прах във вдлъбнатината под телефонната шайба.

- Няма защо да се безпокоиш! - обади се след време. - Няма да кажа.

- Нищо.

- Нещата, които аз ги виждам, малцина ги виждат.

- И по какво предполагаш?

- Окото ми е набито от журналистическите разследвания, затова - погледна го и продължи. - Проучваме злоупотреби, убийства, ходим в съда и полицията.

Здравият й крак очевидно се умори, но жената продължи да стои права. Нямаше да е без край.

- И какво?

Лицето й загуби червенината от алкохола. Напомни му на някого.

- Ще ти кажа, но после ще си идеш?!

Не отговори.

- Вземи и парите. Няма да кажа.

- Какво виждаш?

- И да знаеш какво те издава, не можеш да го промениш - тя се облегна върху шкафа и лакета й пое тежестта от пристъпянето.

- Нищо.

- Да речем, свалиш пръстена - по друго ще се заподозре. Разбираш ли?

Кимна.

- Ти изключи телефона, нали?

Не отговори.

Тя изчака малко и продължи:

- Външността е като пъзел - погледна въпросително дали знае какво е пъзел.

Потвърди.

- Само че пъзелът го редиш в една плоскост - тя направи хоризонтално движение с ръка. - А тук на златния ти пръстен, за да му се разбере значението, трябва да видиш как пасва с белите чорапи, със скъпите маратонки, с говора...

Заразказва за Китай - някога в коридора на банките им седял човек. И докато молителят за кредит чакал пред гишето, човекът го разглеждал, преценявал походка, говор, дрехи, мимика, като премятал в ръцете си клечки и една по една ги отхвърлял на пода. По подреждането им, след това, преценявал - надежден ли е клиентът. Заслуша се, но разбра - жената се опитваше да отклони вниманието му. За да позвъни в полицията. Продължаваше да стои все така облегната на шкафа. Ако тръгнеше направо срещу нея, тя щеше да се бие. Независимо от крака. Трябваше да я успокои, да я накара да седне в креслото и отзад да свърши работата. Натисна с лакета си джоба на якето и усети подутината от нейния шал.

- Евтините чорапи и деформираните крака - върна се на външния му вид жената - издават, че си расъл в мизерия. Бедният речник говори за лошо образование. Нелепо големият златен пръстен - за нетърпение в социалната реализация и търсене на опора във външни неща. Маратонките - за усет към красивото и хаотични доходи. Това създава предположението за нееднороден външен обект на идентификация.

Кимна.

- Една от най-спонтанните му реализации е поведението на присвояване, на кражба - продължи тя. - Ясно ли говоря?

- Защо не седнеш?

- Да не би да имаш познати на нашата улица и да се страхуваш, че отново ще се срещнем? - тя подпря глава на стената.

Уморяваше се.

- Ти да не си колекционер на дамски шалове?! - жената се изсмя внезапно, като го гледаше право в очите.

Спомни си на кого му прилича. На едно момиче от техните.

- Беше паднал в кухнята - отговори, измъкна шала й от джоба си и го постави върху масичката.

- Да не си фетишист?! - продължи тя.

- Нещо извратено? - попита и седна на дивана.

Трябваше да я подмами да седне във фотьойла.

- Изпитват сексуално удолетворение от дамска дреха. И обувка може да бъде - въздъхна. - Ама ти не си.

- И защо?

Тя се замисли.

- Ако беше, нямаше да влезеш вкъщи. Щеше да избягаш. Те не умеят да контактуват с жени.

- И защо не умеят?

Тя пристъпи от здравия крак на пръстите на подутия, колкото да почине за секунда. Нямаше да се откаже лесно да стои до телефона и да се опита да го пренесе до кабела, подаващ се изпод дивана.

- Не е ли странно да държиш заложница, за да ти изнася здравни беседи?! - попита тя. - Просто кажи какво искаш!

Пак пристъпи. Вероятно не издържаше на болката и щеше да седне.

- Отивам до тоалетната - продължи тя и леко се оттласна от стената.

Докосваше пода едва-едва с пръстите на болния крак, но не се подпря на стената. Много добре, че най-сетне реши да отиде до тоалетната. Когато взе легена с водата, беше огледал отдушника - не можеше да избяга през него. И да викаше - нямаше кой да я чуе - долната къща тънеше в мрак, вероятно я използваха само за вила. Ако се заключеше отвътре, нямаше проблем да отвори вратата за половин минута.

Ключалката на тоалетната не изщрака.

- Та, какво друго от външния ти вид създава подозрението, че си извън закона - долетя след време гласът й отвътре. - Чуваш ли?

- Да - потвърди.

- Белези по лицето, ръката и главата, безстрашие от контакт с непознат. Присъствието на жена не те притеснява - вероятно си израснал с не една жена. Още - гласът се поколеба дали да изрече следващото, отказа се и намери изход в обобщението - Какво ни говори това? Чуваш ли?

- Да - каза.

- Ако те е срам да вземеш парите пред мен, вземи ги сега - предложи жената.

Не отговори.

- Какво най-много искаш да имаш? - продължи тя, като изчака известно време.

Не биваше да я прави подозрителна. Трябваше да я накара да седне във фотьойла. Имаше още пет-десет минути работа. Не повече.

- Видеотека - отговори.

- Собствена? - тя не издаде разочарование от това, че той все още е тук.

- Да.

- Не под наем?

- Да.

- С порно?

- Не.

- С най-добрите актьори?

- Да.

И с географски карти. Имаше такива.

- Има хора, на които не им личи с какво се занимават - каза й и отпи от виното.

Чу се шумът на водата на тоалетното казанче.

Ако беше седнал, и тя щеше да седне. По-добре беше във фотьойла, отколкото да я причака зад вратата. Във фотьойла ръцете й щяха да бъдат напред, щеше да я притисне към облегалката. Важно беше да не се допусне грешка. Клиентът предупреди - журналистите ще пишат дълго. Тя работеше във вестник, затова било. Ченгетата повече се стараеха за хора, за които се пишеше и говореше по телевизията.

Удар върху прозореца на кухнята вдигна ръката му пред лицето. Ненавиждаше жеста.

Жената не издаде да е чула.

Шумът премина в глухо стържене.

Стана от дивана, приближи до вратата. Ослуша се. Някой се опитваше да влезе през прозореца. Тялото му не намираше опора и се свличаше по мазилката.

Иззад вратата на тоалетната продължи да е тихо.

Стъклото на прозореца пак звънна - изглежда онзи успя да се изкачи. Последва тишина и втори удар върху стъклото - този път по-мощен. Наркоман. При запалено осветление те рискуваха. Бяха я проследили, че живее сама.

Взе парите и излезе в коридорчето. Прилепи се до стената, за да не го види онзи.

Наркоманите ги хващаха. Двадесет и четири часа в ареста без хероин и казваха и каквото ги питат, и каквото не ги питат. Трябваше да се махне. Прозорецът наново иззвънтя - онзи вероятно го укрепваше със скоч. Така правеха преди да го прорежат. Беше гладен, за да работи толкова шумно. Трепереха им ръцете без дозата.

Жената в тоалетната мълчеше.

Наркоманът щеше да я пребие. Работеха с къси щанги. Мързеше ги да се учат да отварят по друг начин.

Обу маратонките, наведе се да ги завърже.

Левски го бяха заловили, заради развързания цървул.

Върна се и остави парите под телефонния апарат.

Наркоманът нямаше да ги види. Щеше да вземе компютъра. Ако София не оживееше, можеше да излъже клиента, че той го е направил. Ако оживееше - щеше да каже, че някой го е изпреварил. Клиентът това и искаше в началото - да бъдела пребита.

- Отвори на котката! - каза гласът на жената иззад вратата.

Застина.

- Не чуваш ли!? - продължи тя.

Надникна към тъмното на кухнята. Нищо не се виждаше.

- Отвори прозореца! - жената се обади отново и се показа на вратата.

Забеляза маратонките върху краката му.

- Тръгваш ли си?!

- Не - изу ги.

Блъскането по прозореца нахлу с нова сила в тясното коридорче.

- Ще скъса мрежата! - жената пристъпи на пръстите на болния си крак. - Отвори й!

Едното крило на прозореца в кухнята бе покрито с мрежа против мухи. Върху нея, по средата, се виждаше тъмният силует на котка.

- Надигни рамката, тя ще слезе и ще се промуши! - нареди гласът отзад.

Котката продължи да стои неподвижна, провесена върху мрежата на предните си лапи. Долната и страничната част на дървената рамка беше разкована и той леко я избута напред. Котката замести лапите си надолу. Не бързаше. Слезе на перваза, провря жълто-бялата си глава към помещението и замръзна в колебание. Кръглите, бледи очи с разширени зеници, го разглеждаха недоверчиво.

- Влизай! - каза жената.

Котката се просули покрай ръката му и тупна на земята.

Нещо изщрака. Извърна се. Беше забравил за пистолета. Жената стоеше до шкафа. Беше поставила пълнителя. Освободи предпазителя.

- Добре, тръгвам - каза й.

Насочи се към коридорчето, тя проследи движението му с дулото и промени мястото си едва когато се наведе и заобува маратонките. Намери опора за гърба си в хладилника.

Щеше да излезе. И да остане прикрит в гората на ъгъла на улицата. Ако жената се обадеше на ченгетата, те щяха да дойдат до час. Видеше ли бурканите им, щеше да изчезне. Ако тя извикаше такси за лекар, пак щеше да изчезне. Ако обаче нямаше движение, след два-три часа щеше да влезе през прозореца на кухнята. Нямаше начин да не е заспала. Лесно щеше да стане.

Жената изкуцука в коридорчето и без да отклони пистолета от него, надникна в стаята.

- Крадец си - констатира.

Не отговори.

- Просто крадец! - допълни. - Не лъже външния ти вид!

- Парите ти са под телефона! - отговори й.

Тя не мръдна от мястото си.

- Под телефона?!

- Иди виж!

Привърши с маратонките.

- Иди виж! - повтори.

- Расъл си в дом - каза бавно тя, без да отделя очи от лицето му. - И по темето имаш белези.

Тръгна срещу й.

- Ще стрелям - предупреди.

Не го казваше като това за самоубийството. Щеше да го направи.

- Или влез и виж парите под телефона, или дай аз да ти ги покажа!

Котаракът се отърка в краката й и влезе в стаята.

- Трамваите ще спрат - допълни. - Искам да се прибера.

Тя направи крачка назад към кухнята.

- Влизаш пред мен - нареди. - При най-малкото движение, от което се почувствам заплашена, стрелям!

Влезе пред нея. Жената спазваше безопасно разстояние. Стигна до библиотеката, остана с гръб, така че тя да вдигне телефона и да види парите.

- Нали са там? - попита.

Ако я успокоеше, тя нямаше да звъни на никого и щеше да заспи. Тогава щеше да се върне.

Чу отместването на телефона. Вероятно го беше побутнала с лакет, за да не го изпуска от очи.

- Не се обръщай! - нареди.

По гласът й се ориентира - опитваше се да пренесе телефона и да го свърже с кабела под дивана.

- Нищо не съм ти направил, не викай полиция! - каза.

Тя не отговори.

- Искам само да си отида - продължи.

- Ако мръднеш, ще стрелям! - предупреди тя.

Очевидно напредваше бавно и премисляше всяко движение, така че да не предизвика остра болка в крака, да не се препъне и да успее да свърже телефона, без да го изпуска от дулото на пистолета.

- Стрелям и ако с оръжието е извършено друго престъпление - ще ти лепнат и него!

Трябваше да я успокои.

- Ще им кажа - продължи тя, - дошъл си с пистолета, успяла съм да те измамя, взела съм го, нападнал си ме с нож от кухнята, има подходящ, ще наглася отпечатъците ти върху него и в самоотбрана, съм стреляла. - Гласът й беше станал бърз и остър.

Не беше докосвал оръжието.

- А за отпечатъците върху пистолета, ще решат, че твоите са се изтрили - добави тя. - За него няма да си правя труда.

Чу се сигнал на включения телефон.

- Не се обаждай в полицията! - повтори все така с лице към библиотеката. - До миналата година живеех в дом за сираци и ще ме арестуват.

Тя не отговори и телефонът продължи със сигнал “свободно”.

- Ти ме покани! - допълни. - Нито съм ти взел нещо, нито съм ти направил! Ченгетата най-лесно се отчитат с такива като мен.

- Телефона, защо го изключи? - попита.

- Не зная.

Трябваше да я убеди, че е смешно да звъни в полицията и да се оплаква от непознат, който сама я поканила.

Жената постави слушалката върху апарата.

- Обърнеш ли се, стрелям! - каза тя.

Около минута не се чуваше нищо. Не разбираше какво се кани да прави. Усети влага под мишниците си.

- В този атлас Килиманджаро е с пет метра по-висок - обади се и раздразнено отмести поглед от дебелия географски справочник на рафта срещу себе си.

Тя и без това знаеше прекалено много за него, за да се издава за картите. Грешката засили влагата под мишниците му.

- Винаги ли си расъл в дом? - отговори жената.

Можеше да не запомни това за Килиманджаро.

- Не са починали родителите ти? - продължи тя с попрегракнал глас.

Беше й станало жал.

- Не - отвърна.

Имаше такива хора. Носеха в дома дрехи и подаръци. Като им станеше жал, не внимаваха и едно от момичетата им крадеше парите.

- Майка ти не е подписала отказ, тях ги е домързяло да я издирват, а като си пораснал, никой не искал да те вземе? - предположи жената.

И любопитството намаляваше внимането.

Не отговори.

- Белегът върху ръката ти от нож ли е? - продължи тя.

Съсредоточи се в географският справочник пред себе си. Струваше петдесет долара. Имаше го същия. Първият, в който бяха отбелязани новопоявилите се острови в Тасманийско море.

- Тях не че ги мързи да водят дело за издирване на майката и за отнемане на родителски права - жената преглътна. - Друго е - ако няма достатъчно деца, персоналът остава без работа.

Знаеше. В справочника не беше отбелязан петкилометровият приток на Нил над Исна. Нямаше го във втори атлас. Извираше от 606 метра, сигурно беше пресъхнал. Не беше отбелязано пустинята да се е разширила.

- Извинявай - произнесе жената. - Просто се уплаших.

Продължи да мълчи и да стои с гръб към нея.

- Обърни се!

Извърна се. Беше оставила пистолета на масичката пред себе си.

- Извинявай! От алкохола човек става мнителен.

Кимна.

- Привидяха ми се разни работи.

Пак кимна.

- Искаш ли да пийнеш? - тя вдигна бутилката вино. - Има още.

- Ще си тръгвам.

- По цял ден вися в съда и полицията и започват да ми се привиждат разни неща.

Кимна.

- Не искам да съм от тези, които са те огорчили - добави.

Тръгна към антрето, без да й отговори.

- Боже, господи, не виждаш ли, че съм глупава и объркана!

Кимна, без да я поглежда. Тя нямаше да позвъни в полицията. Нито да отиде на лекар. Сигурен беше.

- Кажи, че не се сърдиш! - жената опита да се надигне от дивана, но глезенът я заболя, не успя да запази равновесие и отново седна. - Само тази вина ми липсва!

- Няма нищо - отговори й.

- Ела, пийни глътка с мен! Ако не се сърдиш, пийни глътка! Иначе няма да мога да заспя! А имам работа утре! Аз си се познавам - ще взема да звъня по приятели, да викам таксита! - тя се преви напред, като сложи юмрук под лъжичката и се заклати. - Само пет минути!

Не лъжеше.

- След това ще заспиш ли? - попита я.

- Като труп - отговори тя и се засмя.

Насили се и отпи от виното. Шалът беше на масата, до пистолета. Едва ли щеше да го прибере някъде. Възглавниците бяха две - едната, върху която спеше, другата, декоративна - на пода до дивана. Не вярваше да я премести. Разстоянието от вратата до възглавницата, опита се да пресметне, беше три крачки. С възглавницата щеше да стане лесно. Нямаше какво да събори в тъмното - двете шишета бяха под масата. Щеше да тръгне леко вляво от вратата и нямаше да докосне нищо.

- Доста пих днес и ще спя като заклана - продължи жената.

Кимна.

- Имам последна молба!

- Да?

- Виж дали котаракът не е върху масата в кухнята и му дай риба от хладилника. На втория рафт е, малко навътре.

Нямаше проблеми.

Котаракът чу стъпките му в коридора и тупна на пода. Отърка се в дънките му, докато сипваше в паничката до хладилника.

- На масата беше, нали? - чу се гласът на жената откъм стаята.

- Да - отговори й.

Допуши му се. Не пушеше по време на работа.

Върна се в хола. Тя беше свалила дрехите си, беше ги хвърлила на стола пред бюрото и се беше пъхнала под завивките на дивана.

- Ти си издирил майка си - каза тя.

Щом чуждите истории я успокояваха, можеше да й отговори:

- Да.

- Видяхте се?

- Да - повдигна рамене.

- А баща ти?

- И него.

- Какво работят?

- Тя е архитект.

- А той?

- Работи по строежите.

- Срещнали са се на студентска бригада. Или на стаж?

- Да.

- И родителите й не са...

- Да.

- И какво?

- Да изхвърля ли легена? - попита.

- О, боже, не ми е удобно!

- Няма нищо.

Изля водата в тоалетната. Казанчето сълзеше и беше ръждясало. Трябваше да се изтрие с метална четка, да се мине с миниум и после - с блажна боя. Господинът по трудово обучение им показваше такива неща.

- Не поискаха да се срещнат с теб? Или се видяхте в сладкарница?

Усети влагата под мишниците си.

Жената надигна завивката по-плътно към брадичката си. Спусна здравия си крак към пода и отпи от чашата с ликьора.

- И двамата ме поканиха да живея с техните семейства - каза.

Сега щеше да попита защо не е поискал да отиде при тях. Извърна глава към географския справочник.

- По едно време ми хрумна, че някой те е наел да ме убиеш - изрече жената.

Издържа на погледа й.

- За петдесет долара ли го купи? - той посочи атласа.

- Да. Да не си от тези, които знаят столиците на всички държави?

Не трябваше да й разказва. Всичко ставаше.

Повдигна рамене.

- Ще си ходя - надигна се от фотьойла. - Може да хвана някой трамвай.

Котката издраска по вратата и той й отвори.

- Да я пусна ли на двора? - попита я.

- Не.

Котката се покачи на дивана.

- Ако нямаш пари, вземи от тези, а като се оправиш, ще ми ги върнеш - каза тя.

Поклати отрицателно глава.

- Не знаеш, значи, защо изключи телефона?

Остана прав, без да й отговори.

- Имаш ли нещо успокоително? Няма да мога да заспя - тя изпусна недоволно въздух през устата си.

- Не - отвърна.

- Седни само да си допия чашката, да мога да заспя.

Седна.

- Иначе имам здрав сън. Къде тръгна?

- Да си измия чашата.

- Дума да не става!

Остави я обратно върху масата. После, на излизане щеше да избърше отпечатъците. И да запалеше осветлението, нямаше на кого да направи впечатление.

- Котките предизвикват алергии, ако спиш с тях - каза й.

Тя отпи от ликьора и задържа течността в устата си.

- Голяма гадост - съобщи. - Я ми дай шала!

Побутна го, както беше на масичката, към нея.

- Не, този от джоба ти!

Поколеба се, но го извади. Тя го взе, доближи го до носа си и помириса. Притвори очи и отново помириса.

- Нов е - заключи.

Повдигна рамене.

- Но не е за подарък. Няма опаковка - продължи тя.

Пресегна се, издърпа шала от ръцете й и го пъхна обратно в джоба си.

Тя се облегна назад на дивана.

- Крадец, който не краде - каза тя, притвори и отвори очи.

Доспиваше й се.

- Да те помоля да ми донесеш чаша вода за през нощта? - додаде.

Съгласи се.

- В шкафа на стената има големи чаши - извика. - Всъщност, като размислих - беше прибрала крака си под завивката - от нас двамата, ти трябва да искаш да се самоубиеш!

Погледна я. Водата от чашата поръси пода.

- Глупости!

Тя повдигна глава в изненада.

- Не ти е минавало през ум?!

- Защо да ми минава?!

Разглеждаше го недоверчиво.

- За да може на такива като теб да им е жал за мен ли?!

- Искаш да кажеш - никога?!

- Пий, ако ще пиеш, трябва да си вървя!

При другата му работа нямаше толкова нерви. Трябваше да я успокои. Ядосаните хора заспиваха трудно.

- А на мен защо не ми се живее?! - тя се размърда и лицето й се изкриви от болката в крака. - Аз защо не зная какво да правя със себе си?!

Повдигна рамене.

- Ти знаеш, а аз не зная! - закри лицето си с шепи и се заклати.

- Пияниците са такива!

Откри лицето си

- Пияниците?!

Трябваше да си тръгне.

- Аз?! - тя посочи с пръст гърдите си.

Излезе в коридора и се наведе над маратонките.

- Пияница съм?! - гласът й изтъня накрая.

Не отговори.

- Никъде няма да ходиш!

Замълча. Продължи да завързва връзките.

Тя отметна завивката и нахлузи отгоре блузата си. Болеше я, но докуцука в коридора.

- Връщай се!

- Трябва да си вървя.

- Върни се, ти казвам! Ще крещя за помощ!

- Крещи!

Тя се разкрещя.

- Млъкни!

- Ще влезеш ли?!

Закъснял съсед по улицата можеше да я чуе. Изу маратонките.

- Какво искаш?!

- Да ми кажеш защо не зная какво да правя със себе си!

Трябваше да я успокои.

- Не зная.

- Знаеш!

Тя се облегна на касата на вратата. Трябваше да й каже нещо - иначе можеше да звъни по телефона.

- Човек като пие, се обърква - предположи.

Можеше да я блъсне и като падне, да запуши устата с кърпата. Маникюрът й не беше чак толкова остър.

- Аз не съм объркана, защото пия. Пия, защото не зная какво да правя със себе си - отговори.

Повдигна рамене.

- Теб никой не те обича, а се оправяш!

- Не се оправям!

- Оправяш се!

- Искам да си ходя!

- Докато не ми кажеш как се оправяш, няма да си ходиш!

Погледна я - щеше да крещи, ако тръгне. Ако влезеха в хола, можеше да седне във фотьойла. Побутна я. Тя тръгна настрани, без да го изпуска от очи и се отпусна на дивана.

- Ти се оправяш, а аз - не! Защо?! - продължи.

Не му идваше на ум какво да й каже.

- Прочети “Робинзон Крузо”.

- Глупак!

Тръгна към вратата.

- Добре, извинявай!

- Искам да си отида.

- Чела съм го “Робинзон Крузо”! Не е това! Кажи защо не искаш да се самоубиеш?!

- И ти няма да се самоубиеш!

- Няма?!

- Не. Или ще те свестят!

- Искаш да кажеш, че съм хистеричка?!

Не знаеше какво означава думата.

- Добре, обясни - ти как се справяш!

Преглътна. Трябваше да й каже нещо. В неговата работа не се говореше. Имаше си един прекупвач за всичко - само с него.

- Просто обясни как го правиш!

Повдигна рамене.

- С какво започваш?! С какво свършваш?!

- Ами първо - отпи от виното - си подреждаш дрехите, като си лягаш.

- Боже, господи! - тя надигна ликьора. - И какво?!

- После си опъваш завивките.

След толкова пиене, не можеше да не заспи.

- Аха!

- Затваряш си клепачите и си правиш план за деня...

Гледаше зло, право в очите му.

- Аха!

- Без план човек пропада.

- Аха, планче...

- Без план се става пияница или наркоман.

- А леглото?

Дразнеше се, но ако престанеше да говори, тя щеше да се ядоса повече.

- Леглото трябва да се оправя всяка сутрин...

- Нагъл апаш! - жената тупна с юмрук по възглавницата до себе си. - Понеже не си оправям леглото, не се оправям?!

- Нали питаш?!

Като изобщо да не го чу.

- А ти - понеже си подреждаш дрешките и имаш изключителната специализация да крадеш компютри, се оправяш! Оправен! Гражданин! Акъл дава!

- Ти питаш!

- Ти знаеш ли, че моя публикация оправда човек с влязла в сила присъда за убийство! Оневинен след мое разследване! И после намериха истинския убиец! Спасила съм човек! Семейство! Нещастен апаш! Не съм си била подреждала дрехите! Аз - тя чукна гърдите си, мога и гола да тръгна! На мен не ми трябва да се издокарвам и подреждам, за да съм! А може би и златен пръстен трябва да открадна, след като си подредя дрехите! Крадец нещастен!

- А ти залиташ по улиците и каниш непознати! - стана.

- Как непознати, бе?! - тя се надигна от дивана.

Излезе в коридора и се наведе над маратонките.

- Никъде няма да тръгваш! Ей сега ще се обадя в полицията! - тя вдигна слушалката. - Непознати! Залитам, ама като им кажа името си, на третата минута са тук! И каквото и да кажа, на мен ще повярват!

Тръгна към нея.

- Ще те ухапя! - успя да го изпревари и взе пистолета. Насочи дулото.

Не го достраша. Не можеше да го заставя да стои тук. Никой вече не можеше да заставя! Очите й го наблюдаваха. И нея не я беше страх.

Приличаше на онова момиче. Затвориха го. Уби клиент на магистралата.

- Добре, хвърлям го! - тя пусна пистолета под масичката и го подритна със здравия си крак.

Застана на място.

- Не каня непознати! Само това исках да ти обясня. Иди си, ако искаш.

Продължи да стои прав до вратата и да я гледа.

- Добре - тя събра ръце в скута си с обърнати нагоре длани - не бяхме представени. Съгласна съм. Но ме беше страх, объркано ми беше и като срещнеш човек в страх и обърканост и той ти отдели време, не е непознат и случаен.

Не отговори.

- Непознат е бил, ако след това се разделите.

- Не ми знаеш името.

- Няма значение.

- Несвързано говориш! - облегна се на шкафа.

- Може и така да е - тя го погледна настойчиво - но не ми казвай, че съм пропаднал човек, защото съм те приела в дома си.

- Един приятел така се ожени - отговори.

Жената се усмихна. Продължи след минута:

- По една време ми мина през ум, че някой те е наел да ме убиеш - тя повдигна чашата пред себе си, поколеба се и я остави. - И че така ще си ида - нищо не свършила.

Пристъпи от крак на крак.

- Какво трябва да свършиш?

Тя повдигна рамене.

- Кой ме е наел?

Тя пак повдигна рамене.

- Нещо си направила?

- Може и нищо да не съм му направила.

- А защо?!

- За да не се пише.

- Ти да не пишеш?

- Вестникът да не пише. Другите да не пишат. Е, може и да е някой, дето съм му засегнала интереса. Или ще му засегна. По убийството ще се разбере кой е.

- Кой го е направил?!

- Не - кой го е поръчал.

- Кой е платил?!

- Да.

- Ще се разбере кой е платил?!

Направи три крачки и седна във фотьойла.

- Ако е с обезобразяване, значи е показно - трябва да сплаши живите. Понякога нарочно се прави трупът да бъде открит разложен. Ако пък някой иска да предотврати публикация, ще опита да го представи като нещастен случай, като самоубийство.

- Ама не се разбира кой е дал парите?

- Е, името не, но става ясно къде да се търси - тя престана да масажира подутия си глезен. - Значи, искаш да си имаш видеотека?

Сигурно беше запомнила и това за Килиманджаро.

- Да.

- И защо?

- Хубава работа. Хората те уважават.

- Рафтове, подреденичко...

- Не е лошо да знаеш кое къде ти е.

- Чистичко и ясничко!

- Ти откъде разбра за майка ми и за бригадата?

- Писала съм за домовете.

- И откъде...

- То е едно и също! Няколко варианта!

- Различни бяха - пресегна се и отпи от виното.

- Така ти се струва!

Замълчаха.

- Исках да я видя - каза й.

- Така е.

- Само да я видя.

- Дали е такава, каквато си си я представял?

- Да.

- Добре си направил.

- Ще си ходя.

- Къде живееш?

Излъга.

- Остани да спиш тук - предложи жената. - Фотьойлът се разтяга. В средното чекмедже на скрина има завивки.

- А, не!

Не кроеше нищо.

- Ако си гладен, виж каквото има в хладилника.

- А, не!

- Кой знае какво трябва да откраднеш, за да си платиш таксито!

- Ти защо не си се омъжила?

- Бягат.

- Мъжете?

- Да.

- На колко години си?

- Двадесет и осем.

- Стара си.

- Не се говори така!

Щеше да я изчака да заспи.

- Извади завивките от скрина!

Ако останеше, нямаше да има нужда да влиза през прозореца.

- Като са сгънати, чаршафите заемат по-малко място - каза, докато измъкваше спалното бельо от чекмеджето.

- Чух ти философията!

Обясни му как да разпъне фотьойла.

- Не е много удобен - извини се.

- Нищо - отговори.

- Открехни прозореца! - помоли тя. - Може би тази вечер ще запеят славеите. Снощи ги нямаше.

- Няма ли да спиш?

- Със славеева песен - жената повдигна рамене.

Загаси осветлението.

- Чувал ли си славей?

- Не ги различавам.

- Ще ти кажа, ако се обадят.

Остави якето на облегалката на фотьойла. Джоба и кърпата бяха досами лицето му. Щеше да стане или с възглавницата, или с кърпата.

- Значи си крадец, който не краде - тя въздъхна. - Крадец, който броди по улица, по която няма какво да се краде. Крадец, който внимава да не оставя следи, който изключва телефона - жената се размърда в леглото. - Крадец, който носи в джоба си нова женска кърпа, непредназначена за подарък - направи пауза и продължи. - Ако оглеждаше за обект, нямаше да влезеш тук. Професионален крадец по сляпа улица. Без родители. Ако изчезне, няма кой да пита и разпитва за него. Могат да минат години, преди да се разбере, че е изчезнал - тя се надигна и отпи от водата. - Не е толкова шантаво, дето си помислих, че някой те е наел за мокра паръчка - каза.

Не отговори.

- Не си регистриран там, където живееш?

Не отговори.

- Знаят ли в полицията къде живееш?! - тя тропна с чашата по масата, за да привлече вниманието му.

- Не.

- Не си ходил войник?

Не отговори.

- Не си, разбира се! Ако някой все пак се сети да те издирва - да се предположи, че си изчезнал зад граница, за да не служиш!

Тя пак се разшава.

- Ръзсъни ме!

Не отговори. Усети влагата под мишниците си. Промени първоначалния план още от вратата. Беше грешка.

- Направо ме уплаши с тия приказки за мокра поръчка! - продължи жената.

- Ти говориш!

- Прав си, че каня непознати - каза тя.

Не отговори.

- И не е хубаво да се пие толкова - продължи тя.

- Алкохолът уврежда здравето - съгласи се.

- Хитро - жената пак се размърда, притисна котката и тя измяука - наемаш аматьор, от живота на който никой не се интересува! И му обещаваш три пъти по-висока цена от тази на професионалист!

Не трябваше да остава. И това беше грешка.

- Този ти е обещал петнадесет хиляди!

Седемнадесет.

- Сега пак трябва да пия!

Замълча.

- Кажи нещо! - продължи жената.

Не отговори.

- Коя е столицата на Тайланд, например!?

- Банкок.

- Страхотно си се накиснал!

Лъжеше. Караше го да си признае.

- А на Колумбия?

- Богота.

- Тия те чакат или в края на улицата или пред квартирата ти!

- Кои?!

- Тия, дето ще вземат една трета от сумата, за която си въобразяваш, че си се спазарил! Професионалистите!

Замълча.

- Глупости говориш! - каза й след време.

- По-вероятно чакат пред квартирата. С пикап - продължи тя.

- Двама?!

- Най-вероятно.

Жената легна и придърпа завивката.

- Затвори ли прозореца в кухнята? - попита тя след малко.

- Да.

Може и да беше истина.

- Ама пък добре са си почакали - изкикоти се жената.

- Кои?

- Двамата. Тия, дето не са будали да убиват някой, за когото ще се пише!

- Да ида да си налея вода?

- Пий от моята чаша.

Пресегна се.

- Страх ме е - каза тя.

Не отговори.

- Знаеш ли нещо против страх?

Може и да не лъжеше.

- Наистина ме е страх! Хапче, нещо такова, нямаш ли?!

- Не.

- Не знаеш ли нещо против страх?!

- Мисли си за Левски!

- Боже, господи! - тя се пресегна и с пъшкане притвори прозореца над главата си. - Килър! А трибагреника да си представям?!

- Не съм килър!

- То се вижда, че не си! Тутка се два часа!

- Разхождах се!

- Млъкни, бе! - жената пак се надигна и запрати в тъмното възглавница по фотьойла. - Ако не ми беше станало самотно, вече да си в някой чувал в Искъра!

- Какъв чувал?

- Найлонов! На дупки!

- Защо?!

- За да не изплуваш! И за да не се скъса бързо!

- Ходих до един познат тука!

Котката измяука и се отказа от дивана

- Да, да, вярвам ти!

- Има да ми дава пари - каза.

- Много ме е страх - обади се след време жената.

- От какво?

- От тия, двамата, непознатите, дето ги докара.

- Протегни си крака - каза й.

- Защо?!

- Ако те е страх.

Силуетът на жената спря да шава в тъмнината.

- Болния? - попита.

- Не.

- И какво?

- Докосни моя.

Тя протегна крак.

- По ходилото?

- Да.

- Срещу страх?!

- Да.

- От дома ли го знаеш? - обади се тя след минута.

- Да.

- Петък е, за да не се разбере, че съм изчезнала два дни, си избрал този ден? - продължи след малко.

Не отговори.

- Или поръчителят е искал да изглеждам зле, когато ме открият? - добави.

Замълча.

- Петкане - обади се пак жената, - не обеща да не правиш онова, за което са ти платили.

Не й отговори.

- Заключих ли входната врата като влязохме?

- Не.

- От къщата пък нямаме ключ.

Котаракът се покатери на фотьойла и намери място до бедрото му.

- Май наистина помага това с крака - продължи жената. - Кой ти го показа?

- Едно момиче.

- Какво стана с нея?

- Уби клиент на магистралата.

- Помага това с крака - повтори след минута жената.

- Мога ли да запаля цигара? - попита.

Жената забави отговора:

- Не знаех, че пушиш.

- Допуши ми се.

- На масата има чинийка, тръскай в нея.

Нямаше да бъдат в пикап. Не бяха в края на улицата. В квартирата щяха да чакат. Хазаинът беше уредил сделката. Не му беше искал наем. Запознаха се преди два месеца при прекупвача.

- Да не забравиш да си прибереш фаса, ако си дошъл по работа - обади се жената.

- В Америка те уволнявали, ако пушиш - каза, стана и открехна прозореца.

- Не е ли опасно? - попита.

- Не.

Върна се във фотьойла.

- Ето го!

- Кой?!

- Славеят!

Котката отиде на отворения прозорец и силуетът й се изряза в колебание на започващото да изсветлява небе.

- От какво те беше страх, когато момичето ти показа това с крака?

Котката извърна глава и се промуши към топлината на дивана.

- Друг път ще ти кажа - отговори. - Това котката ли е? - попита по-късно.

- Да. Мърка.

 

 

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2009, № 7 (116)