Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАРСИЛИЯ, ЗАМЪКЪТ ИФ
Литературен пътепис

Фани Цуракова

web

Марсилия се смята за най-стария френски град и останки от неговото гръцко и римско минало могат да се видят в националния музей досами главната улица. Марсилия е уникална и със смесицата си от средиземноморска и североафриканска култура и жители. Градът ще ви представи още приказни ориенталски пазари, тайнството на тесни стари улици и видяли кървави сражения фортове. Марсилия може да ви накара да се почувствате за една нощ бохем по безбойните й кафенета и ресторантчета след победата на футболния отбор, носещ името й, или да ви остави да съзерцавате над чаша кафе морето, яхтите, хората, тръгнали по пътеките на ежедневието си, и туристите, надвесени над сувенирите в опит да откъснат мига и да го пренесат в домовете си.

За ценителите на романа "Граф Монте Кристо" обаче над всичко в Марсилия стоят старият град, главната улица "Канебиер" и островът Иф. Разходката сред декорите на произведението е така тръпнеща за човека, препрочитал произведението, че той се улавя дори да занича в лицата наоколо - да не би да пропусне край себе си Мерцедес, Данглар, господин Марсел или, не дай, Боже - Дантес. Ценителят на романа, разбира се, знае, че днес Едмон е по-вероятно да се срещне на новото пристанище, а каталанката Мерцедес някъде в района на аерогарата, но читателят затова е читател, защото умее да сдържа вълнението и приключенския си дух в границите на разумното и той няма да поеме към новото пристанище, а просто ще остане на старото, в рамките на описаното.

Пристанището, сега наричано "старото", е онова, за което Александър Дюма ни разказва в първите страници на романа - с тесния провлак между островите, който изисква майсторство в управлението на кораба, с многобройните места за акустиране, на които сега вместо рибарски лодки и търговски шхуни са привързани стотици яхти и няколко туристически кораба. Заливът е дълъг и тесен като чорап без пета и от кея на дъното му започва главната улица "Канебиер". Когато застанете на кея с гръб към нея и с лице към морето, вляво и вдясно от вас, покрай дългите редици с яхти ще видите разположена голяма част от стария град. Той продължава и зад гърба ви, от двете страни на "Канебиер". По нея тръгна Дантес, след като слезе от "Фараон" и се запъти към баща си, а след това сви към номер 15 на "Меланските алеи". Уличките са тесни, с притиснати една до друга къщи на по четири-пет етажа с високи тавани. Тук някъде, зад спуснатите капаци на дългите прозорци, бащата на Едмон е умрял от тъга и глад, и тук върху камината на бедната стаичка дъщерята на разорения корабовладелец Морел ще намери червената кесия с погасените полици на дълга му и елмаз, достоен за зестрата й.

Самата главна улица не е претърпяла много промени от 2-3 века насам, сградите са масивни и пищни, каквито са изобщо в пристанищните градове на Европа, успели да се окажат в центъра на търговията през ХVII-XIX век. На втората редица зад "Канебиер" могат да се видят няколко търговски центъра и в един от тях - "Centre-Bourse" (на два етажа със самостоятелни магазинчета), през ноември традиционно се провежда среща на автори, описващи Марсилия. Те трябва да имат поне една книга - поезия, проза, географски, икономически или исторически справочник, за да се включат в проявата "Карето на писателите". Което ще рече в рамките на 5 часа да заемат място зад маси, подредени във фоайето на търговския център по-скоро под формата на правоъгълник, отколкото на каре, да представят книгите си и да общуват с читатели. Самите книги се продават в книжарница на втория етаж. През 2005 г. "Карето на писателите" представи 142-ма писатели, които бяха посетени от 25 000 жители и гости на Марсилия.

Ако все още сте на старото пристанище с лице към морето, ще видите, че вляво, покрай кея, нагоре по стръмнина води път. Ако тръгнете по него, ще се озовете на виждащия се отдалеч "Палас де фаро", дворец, построен от Наполеон III и подарен на Жозефина. Днес той е хотел и конгресен център, от които има гледка към морето и цяла Марсилия. Там някъде, по височината на улицата към "Палас де фаро" и малко вляво трябва да се е намирала кръчмичката, в която Данглар, Фернанд и Кадрус написват доноса, който ще стане причината 19-годишният помощник капитан Едмон Дантес да попадне в затвора за политически престъпници на замъка Иф.

На отсрещния бряг, горе-долу на същата линия, на която трябва да е била кръчмата, днес в неголяма сграда от XVII-XIX век се помещава кметството на Марсилия. Вероятно някъде около нея се е състояла и злополучната среща между Дантес и кралския прокурор Вилфор. На някои от тези врати коробовладелецът Морел е чукал, искайки процес и обяснение за задържането на Дантес, излагайки се на риск от политическо преследване. Днес в салона на кметството, при скромни за нашите представи интериор и почерпка, на не съвсем брилянтен английски, могат да се видят водещи личности на Марсилия да приветстват научен форум и да говорят за осезаемото, което дава на хората една обединена Европа и един обединен свят. И може би на техния, наслояван в поколенията опит, може да се вярва - Марсилия се присъединява към Франция едва през 1481 г., запазвайки още столетие относителна самостоятелност и негодувание срещу ограниченията, които налага всеки съвместен живот. Но и придобивайки сигурност и богатства, които днес я карат да оценява заедността.

Сега, 162 години след първото издание на романа "Граф Монте Кристо", шест пъти дневно извън активния туристически сезон от кея на старото пристанище се отделя корабче, което отива до замъка Иф или поне пътьом може да ви остави на него. Сред пасажерите му са не само туристи - има и жители на други острови наоколо, работници по строежите там. Най-близкият до Иф остров е известен с това, че на него е имало болница за затворници, болни от жълта треска.

Островът Иф е на 20-тина минути път, скалист, с отвесни брегове, опасани от каменен зид, зад който е същинската крепост, или "Замъкът Иф". От един от тези каменни зидове пазачите на затвора изхвърлят в морето чувала, в който трябва да е тялото на абат Фариа. Сцена, която присъства вероятно във всички илюстрации на романа, във всичките му филмови версии.

На острова има малък пристан, на който корабчето, ако няма силно вълнение, ще ви свали и вземе обратно. Самият остров е малък - три хектара, с оскъдна растителност, представена в началото на октомври основно от лиса трева и бодливи храсти с червеникави плодове. Освен "Замъка Иф" зад стените на острова са разположени още две ниски сгради - в едната се помещава ботанически музей, в другата - павилион за кафе и сувенири. Това са някогашни караулни помещения.

Крепостта върху острова Иф е построена като форт по нареждане на френския крал Франциск I. Първият камък е положен през 1524 година. Сградата е използвана за затвор от 1580 до 1890 година, когато е открита за публика. За над 300 години през Иф преминават или на него намират смъртта си хиляди затворници, повечето политически. Сред тях са поетът Мирабо, затворен тук по настояване на баща си; Желязната маска, Жан-Батист Шато - капитанът на кораба, пренесъл чума в Марсилия през 1720 г.; представители на протестантската религия; на републиканците след събитията от 1852 г.; Гастон Кремьо - ръководителят на Парижката комуна; осъдени на депортация в Алжир и Френска Гвинея.

Самият "замък" е каменна сграда, състояща се от четири стени, които затварят помежду си около 50 квадратни метра вътрешен двор. Всяка стена е на два етажа и в нея са разположени помещения, обитавани първоначално от войници, след това - от затворници и техните пазачи. В трите ъгъла се издигат кули. По-високи от останалата част на постройката, те завършват с широки площадки, върху които са разполагани оръдията. В центъра на двора има кладенец, от него започва и външна стълба, която води към втория етаж и кулите.

Над всяка от килиите сега има надпис с имената на известни на френската и световна история личности и времето, за което са били лишени от свобода тук. Според информацията някои от затворниците са прекарали в каменните стаи много над 14-те години затвор на Едмон Дантес. Тези от тях, които са били с добро социално положение или са били младежи от известни семейства (затваряни без следствие и съд, само с писмо на краля), са заемали килиите на втория етаж. Те имат лукса да са с отвори в каменната стена и с камини.

Килията, в която е бил Желязната маска, е една от деветте на втория етаж. За да се влезе в нея, се преминава през друго помещение, нещо като голямо преддверие, което очевидно съвсем е отделяло затворника от контакт с хора. Самата килия е кръгла, около 40 квадратни метра, с три отвора през дебелите зидове, служещи за амбразури някога, по-късно - за прозорци без стъкла. През тях се виждат морето, два острова, част от Марсилия и реещите се във въздуха чайки. Амбразурите са разположени една срещу друга, създават движение на въздуха и то те кара да потреперваш дори през октомври. На една от стените в помещението има камина - по-различна от известните у нас - плитка и висока.

Сред изписаните над вратите на килиите имена, избрани от тези на хилядите затваряни в крепостта, са и имената на двама никога неживели, на двама литературни герои - абат Фариа и Едмон Дантес.

Килията, наречена да е килията на Едмон Дантес, е на първия етаж, вероятно до помещение, използвано за кухня. Осветява се от малко прозорче, от което, за да видиш, че гледа към вътрешния двор, трябва да се покатериш върху гърба на някой. В дъното скалата, до която килията опира, прави чупка, така че в горната й част се образува ниша. В долния й край се вижда прокопан тунел с широчина колкото да се промуши слаб и жилест човек. Тунелът прониква в друго помещение, разположено в подземието. То, очевидно, най-много е прилягало на описанието на килията на абат Фариа. До нея може да се стигне и през двора, но трябва да се слезе по стъпала към подземието на замъка. Вратата към килията е тежка, дървена, след нея следва спускащ се коридор и вие заставате пред самата килия - около три квадратни метра, ниска и без осветление, под стълбите на една от кулите. Вероятно в реалния живот помещението е било използвано за карцер.

Музейната експозиция на замъка Иф, с изключение на надписите над килиите с имена на личности, влезли в историята на Франция и на света, е изцяло посветена на Александър Дюма и на романа му "Граф Монте Кристо". В няколко от помещенията може да се види една от 23-те екранизации на романа. Във витрините на експозицията са изложени пощенски картички с негови илюстрации, издания на различни езици и от различни години, биографични данни за самия Александър Дюма, портрети.

Пристрастният към "Граф Монте Кристо", разбира се, с трепет разучава всичко това - кога и как през вековете илюстраторите са виждали един или друг образ; готов е да разкрие точното място, от което Дантес е бил изхвърлен в морето; да дири острова, до който е доплувал, докато накрая ужасен се отдръпне от себе си, давайки си сметка, че всичките му вълнения са за двама измислени герои, а стои на място, на което е бил пречупван животът на хиляди мъже, прекроявали историята, морала на Европа, тълкуванието на християнската религия.

Първото, за което се сеща пристрастеният след това, разбира се, е да обвини за притеснението си френската склонност към ексцентричност. Защото как по друг начин да определи поставянето на една литературна фикция над реалната и трагична съдба на национални герои? Второто, за което се сеща вече отдръпналият се от витрините с пощенските картички пристрастен, е, че френските подходи често само създават илюзия за ексцентричност. Третото е, че решението фикцията да се изнесе на по-преден план от реалността съвсем не е ексцентричност или хитрост за привличане на туристи и поддържане на историческа реликва от събраните доходи. Същината е друга.

Основната причина, за да може музеят да изглежда именно по този начин, мисля си, е самочувствието на Франция да не търси във всяка възможност директна подкрепа на националното си его. А принос за въпросното самочувствие вероятно има уважението на Франция към думите. Разбирането й, че думата, литературният образ са символи, следователно едно от най-действените форми за утоляване на човешката жажда за идентификация. Вероятно, значение има убеждението й, израснало до политика, че добрите думи и разкази, попаднали в човешкото сърце, сами съграждат история, че карат духа да върши чудеса повече от реалния пример. Схващането, конкретно, че Едмон Дантес и абат Фариа са необичайно силни образи на справедливостта, приятелството и човешката воля, и с това те, измислените, са нужни на света повече и от реалния герой, защото запечатват образа му по-дълбоко. И ако го помислим така, разсъждавам, не е чудно, че музеят, който си позволява да изтиква на авансцената двама литературни герои, а да оставя реални лица като фон, се намира точно във Франция, в Марсилия.

Марсилия, която впрочем като стар пристанищен град съзнава, изглежда, и колко различни са преминаващите през нея и която именно поради уважителност към различието съвсем няма да настоява да видите нито точно замъка Иф, нито "Канебиер", нито старото пристанище. Тя ще опипа желанията ви и може да ги насочи към нещо съвсем друго.

 

 

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2011, № 1 (134)