Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК

Фани Цуракова

web

В последните години у мен се зароди страст към образа на сладостно отсъстващия от околното четящ човек. Към лицето, тялото му, към онези леки промени в мускулатурата, които издават ставащото в редовете, към онова повдигане на главата и секунди на неяснота в погледа, в които се преминава от живота в страниците към реалността. Фигурата на четящия се оказа така еднаква, но и така различна в детайлите, така разказваща за личността му, така нежна или драматична, че желанието ми да я откривам наново, да я изравям от миналото или да я дебна, както се дебне птица - неподвижно, в мълчание, се превърна в колекционерство.

Както при всяко колекционерство, така и при това се появиха аксесоарите на притежание. Натрупаха се бележници, думи върху лист, салфетка, програма, чрез които се опитвах да запаметя видяното. И както всеки колекционер и аз имам любими екземпляри и чрез бележките мога да оживя донякъде преживяното, да събудя въпросите, които съм си задавала за човека и съдбата му, да усетя възхита, спокойствие или предугаждане на беда. И както повечето колекционери у мен го има и желанието да покажа притежанието си.

Ето например онзи мъж, преминал 80-те си години, видян в тролея, облечен в не скъпи, но изискани дрехи, с чанта, издаваща принадлежност към академичните среди или лекарската професия, който бърза да седне и да разтвори книга, вероятно току-що купена от антикваря на тротоара, приключенска, доколкото мога да се ориентирам по корицата. Отваря я наслуки и движенията му, придърпващи изплъзващата се от коленете черна чанта, наместващи очилата, в секунди се обличат в лекота, а лицето като да губи от остротата, която добиват мъжете, срещали се дълго и често с крайности на човешката природа и съдба. Мъжът се отказва от прочетеното в наслуки отворената страница, прелиства напред-назад, очевидно търси нещо конкретно, четено някога многократно, заедно с това външността му продължава трансформацията си, появява се закачливост, тя се усеща, въпреки наведената глава, той започва да се смалява, да окльощавява пред очите ми, заприличва на момче, побелялата коса изрусява, костюмът се заменя с окъсели и закърпени от следвоенната беднотия панталони и той, стискащ под мишница току-що взетите от библиотеката книги, подтичва в нетърпението си да стигне до вкъщи и да ги отвори. Момчето, което вероятно някога кварталната библиотекарка е напътствала с радост или e препитвала в съмнението си от мълниеносно върнатите книги, сега намира изглежда търсеното, лицето му се доозарява, изглажда се и последната бръчка, а пигментното образувание, което френските дерматолози наричат „гробищни цветя”, засиява в златно върху челото му. Овехтялата книга му предлага минути младост, среща с изгубен стар приятел, неподдал се на годините, готов за приключение, което само добре отгледаната младост може да извърши.

Обичам и спомена за момчето от летището в Будапеща. Този път летището изглежда необичайно и смълчано - накъдето и да се обърнеш се виждат млади момчета - 18-20, най-много 25-годишни, с бледожълто-кафеникави защитни военни униформи, без нищо лично по себе си. Момчетата са от всички възможни раси и онова, което се е получило при смесването им, стройни и не толкова, момчета, на които униформите стоят добре, и такива, на които ръкавите са дълги, а панталоните висят, като да са извадени от илюстрациите на „Добрият войник Швейк”. Повечето стоят скупчени един до друг, само някои се осмеляват да се омесят с останалата част от пътниците, всички явно отдавна не са срещали момичета, защото извръщат глава подир преминаващите, така както се извръщат всички момчета, живели в изолация. Момичетата на свой ред се държат, както се държат момичетата, когато минават край войници - спират се, хихикайки разменят думи или само мълчаливо и победоносно вирват брадички. Някои от възрастните цивилни пътници, и те на свой ред са такива, каквито са открай време възрастните мъже, когато срещнат воин - черпят го с бира на най-близкото възможно място, като се възползват от случая и те да обърнат по едно и да разкажат спомен. Някои от по-възрастните жени правят онова, което и други жени на тяхна възраст по света правят при среща с войник - припознават в него сина си и настояват войникът да хапне нещо, да пие чай, докато го разпитват къде са майка му и баща му, колко братя и сестри има, не може ли да смени професията си на професионален войник, и не може ли като е искал да следва, да го направи сега, и най-важното - да си направи изследвания при лекар като се върне у дома, но не военен, а при цивилен. Момчетата под пагон, разговарящи с възрастни жени, се държат, както вероятно са се държали милиони момчета като тях - хем им се иска да постоят още минутка край пълничката лелка, обзета от майчина тревога, хем се оглеждат дали някои от другарите му няма да чуят наставленията й.

Момчетата са от САЩ, идват след три месеца война в Ирак и пътуват за база в Германия. Не знаят колко време ще останат там, кога отново ще ги върнат в Ирак или дали ще ги изпратят на друга война. Стоят на летището вече близо 10 часа, без да е ясно кога ще има самолет за тях, нито защо пътуват с цивилни самолети. И тогава виждам четящия, седнал на пода, подпрял гръб в една от пейките, подстриган ниско, както всички останали, с бял кичур по рождение отстрани на главата му. Момчето е потънало в текста, не отговаря на побутванията на другарите си, не дава ухо на последните новини за часа на излитане, чете. Какво? Не се вижда, книгата е дебела, с меки корици, книга, купена от павилион на летището. Криминална, любовна, по-вероятно - фантастика, решавам. Пътник между звездите. Далеч оттук. Момчето няма повече от 20 години. Чете, потънал в страниците. Буквално. Дали защото знае, че никога вече няма да види и чуе света такъв, какъвто го е познавал, преди да задържи на мушката си първия убит от него човек? Дали не бяга в страниците, опитвайки се да отложи срещата със стария свят, който вече няма да носи обичайния вкус, мирис, радост и тъга? Дали отлага да погледне цивилните си връстници от летището, облечени по модата на успяващите в ученето и работата, които щракат в компютрите си, и да приеме, че между тях, диаграмите им, изписани на екрана, стремежите им за кариера, сигурност и любов, и него, носещият в душата си мириса, страха, звуците на смъртта, завинаги ще липсват общите думи, спомени, понятия за съществено, приятелство, достойнство? Дали отлага мига, в който ще проумее, че той и момчетата на пейките никога вече няма да бъдат връстници, че негови връстници и спомени завинаги и докрай ще бъдат момчетата в защитно облекло, а всичко извън тях ще бъде самота? Дали отсрочва да погледне неодобрението на част от хората, заради които са му казали, че е отишъл да воюва? Дали отлага да се примири с убедеността им, че е наемник, а не герой? Дали сега, на територия, защитена от куршуми, не бяга от връхлитащата равносметка за избора си на професионален войник? Дали се опитва да не облече в яснота прокрадващото се подозрение, че момчешката му страст към приключения е била употребена тъкмо от тези, които презира? Другарите му, минавайки покрай него, продължават да го закачат, закачат го много по-често от тези момчета, които седят като не на себе си сред пътниците и разглеждат лицата им, чантите, като да виждат подобно нещо за първи път, закачат го повече от онези самотници, които остават изправени през цялото време до прозорците и наблюдават, без да помръднат, пистата пред себе си. Момчето повдига главата за секунда, усмихва се и отново забожда поглед към страниците. Дали тази книга ще му помогне, дали няма да го направи по-раним, дали заплеса по думите няма да изтъни практицизма, нужен на война, дали в десетте години, които му остават до края на занаята, който си е избрал, това няма да го обрече да е по-лесна мишена за човека от другата страна на войната? Дали другарите му не го закачат по-често от другите самотници, защото интуитивно се догаждат, че думите и книгите те правят по-уязвим на война? Или просто защото за тези момчета на действието не е привично да се чете? Не зная.

Обичам и образа на красивото момиче с изваяна шия и леки къдри на косата около челото, което чете „Спасителят в ръжта”, седнала на парапета край столичната библиотека. Жива картина. Селинджър е накарал още едно красиво момиче да положи мислите и душата му в скута си. А се представяше за саможивец, хитрецът! Хитруват и някои от книгопродавците на площада отпред, представяйки се за търговци, а истината е, че са тук, защото са жадни за четене. Толкова са жадни, че понякога откъсването от редовете на най-новата книга и влизането им в ролята на търговци им отнема време, като да са деца, излизащи от дълбок сън. Жажда, която им позволява да съхранят един от най-необичайните и интересни културни феномени на страната ни, а и не само на нея - открития книжен пазар.

Запомнила съм и А., която заварвам в кухнята у тях, потната чаша бира пред нея, цигарата в пепелника, синята покривка с избродирани цветя на мястото на изгорялото от цигарите и прелистването на последните страници от „Хладнокръвно” на Труман Копоти. Издателство „Народна култура”, 1974 година. После двете слагаме друга книга на мястото на „Хладнокръвно” в библиотеката на сестра й, за да не забележи тя липсата й, и аз я взимам, обещавайки, че ще я върна утре сутрин. Началото на деликатното приятелство, идващо от любовта към едно и също написано слово. Началото на онова мълчаливо надушване и слагане на непреодолима линия между четящите и нечетящите литература. Но и на познанието за заплахата, промъкваща се още през детството и юношеството, идваща от майсторското перо на големите автори, което примамва, но и кара всеки твой опит със словото да стои постен и пошъл, което посича определени натури, спъва смелостта им да опитат рисунъка на думата, който, макар и по-семпъл, носи неповторимостта на един живот, на едно време и има право на опит за живот. Началото и на познанието за разрухата от самотата на носещия значими критерии човек, лишен обаче от вярата в себе си и от енергията да бъде нещо повече от посветен зрител, от мъдреца или слабия, не зная, който с годините все повече се отдалечава в ъгъла с потната чаша бира в ръка, за да овладява изкуството на наблюдението и на споделянето на кратки мисли с един-двама избрани.

Обичам и образа на възрастния слаб мъж, който макар да е различен в годините, е като един и същ в читалните на Народната библиотека. Неизменно с костюм, стар, но с изгладен панталон, мъжът понякога чете мемоари, друг път течения на стари вестници или поовехтяла специализирана литература. Има вид на човек, който живее на тясно със семейството си и идва тук, за да не се пречка, или на мъж, който е загубил любима съпруга и бяга от спомена, но със сигурност е човек, работил с познанието, и сега то е последното, с което иска да се раздели. В 11 часа той слиза и мълчаливо пие чай в кафенето долу. Обичам неговата самота и изчакването на края сред книгите, дори когато старостта вече е размила концентрацията и паметта. Обичам да наблюдавам бавното му изкачване по стъпалата към дървената врата на Националната библиотека, напрягането на възможностите за ориентация на гардероба и сред листчетата на каталозите, събирането на сетните сили към достойнството чрез книгата.

Има и един образ на момче, което пазя в себе си вече близо 50 години. Съученик от началното училище. Слаб ученик, някъде малко над тройката, но не от онези слаби ученици, които енергичността на възрастта не сдържаше над мастилницата и тетрадката, а повече увличаше в боевете и белята. Беше незабележим, седеше на незабележимо място, помня сините му, от ученическата униформа, панталони, често непочистени и с поразпран ръб около джобовете, хремата, която бележеше пространството около носа му. Веднъж татко ме взе със себе си в читалищната библиотека. Между стелажите имаше голяма маса, покрита със зелена покривка. Там видях да седи и да чете В. По-късно открих, че той често е там, единственият четец на място в селската библиотека, момчето, четящо във ваканциите, момчето, което не се съобразяваше със списъка, даден ни от учителката, а подбираше книгите по някакъв свой си списък, уточняван в самата библиотека. Какво стана с него не зная, потъна някъде в селото край индустриалния град, но остави у мен неизпълнено до момента желание да го заговоря, защото поради мълчаливостта му не зная дали изобщо някога сме разменяли дума, и да го попитам какво прочете. По-късно срещнах и други, които се отлъчваха от програмата на задължителните книги, четяха литературата, която те смятаха за важна, и не намираха време за училищните програми. Такъв беше и друг мой съученик, вече от гимназията. Висок, слаб, с широки рамене и необичайно раздалечени и издължени очи, с вечната тройка по литература, осведомяващ се за изучавания автор и произведение във времето, в което излизаше от последния чин до черната дъска. В междучасието на един четвъртък, седнал настрани, защото чинът отдавна вече не побираше краката му, откъснат от училищната шумотевица, той четеше вестник. Научихме, че вестникът се нарича „Отечествен фронт” и в четвъртък публикува разкази от Йордан Радичков. Помня откровението от първите прочетени редове на Радичков в този вестник, когато вече поомачкан, пристигна и на по-първите чинове. Последва го изненадата от онази литература, която по това време се намираше трудно, основно в антикварните книжарници. Бащата на този мой съученик в първата половина на 70-те години на миналия век продаваше книги в една от двете антикварни книжарници в София. Едва ли е ставало с негово знание, но така или иначе, неколцина от класа, предавайки си един друг взетите по някакъв начин книги от антикварната книжарница, чрез този твърд тройкаджия по литература, открихме нови автори, нови произведения на познати автори, научихме се да дебнем във вестниците появило се ново име. Самият този мой четящ съученик споделяше и даваше прочетеното само на един друг четящ съученик, чрез който информацията вече стигаше и до другите. Да беше затворен, саможив, или стеснителен, грандоман, този 15-годишен тогава младеж, не беше. Четеше само това, което смяташе за важно, и споделяше само с хора, които смяташе за стойностни. Откъде обаче учителката ни по литература знаеше за неговата страст към литературата, при положение че той никога не го изрече и че така и не намери време за авторите в учебната програма, не зная. Но го е знаела, издаваше я забавлението, което изпитваше, когато той иначе с цялото си сърце се опитваше да съчини някакъв сюжет, имайки на разположение само заглавието на изучаваното произведение, по оценката, която получи в гимназиалната си диплома. Дали това момче вплете литературата в професионалното си развитие? Не. Последно го видях като участник в едно автомобилно рали.

Друг близък на сърцето ми образ от колекцията е една жена. Краят на 1989 година, промените в България носеха смелост на желанието да изговаряш, карнавалност, приповдигнатост на наивитета на неразполагащите с достатъчно информация за миналото, настоящето и бъдещето. Декември на същата година командировката ми в Москва предложи надвиснало небе, брулеща суграшица и сблъсък, който в часове срути понятието ми за трагизъм. В градинка пред хотела, в картонени кутии, мълчаливо, стояха скупчени около двеста души, предимно жени, сиво-бозави навлечени фигури, заселили се от дни и седмици в един съвсем друг от българския „град на истината”, премръзнали, някои на края на физическите си сили, с обвесени на вратовете си снимки на млади мъже. Бяха майки, които искаха информация за изчезналите си деца в Афганистан. Бяха хора, които нямаш сила да погледнеш в очите. Портиерът избута една от жените, която вероятно се опитваше да влезе до тоалетната. Тя се подхлъзна по мокрите стълби и падна. Мина време, преди да събере сили да се надигне и някой от нейните да й помогне. Вечерта ме изхвърлиха от празния ресторант на хотела пак с това хващане за ръкава и без обяснение защо не мога да се нахраня там. Не бях чувала, че там така е прието. Целта на командировката ми беше болницата, в която се лекуваха 250 деца, заразени в здравно заведение със СПИН. Беше първото голямо известно заразяване с вируса, след това дойдоха децата в Румъния и Либия. Всички болнични стаи са бели и голи. Тук обаче те бяха особено бели и голи. Легло, дете, майка, чаршаф, възглавница. Нищо друго. Поради някакви причини майките не бяха пускани да излизат от сградата на болницата вече 6 месеца, бяха всички заедно и изчезващи двойка по двойка. Изчезващи или наблюдавани как се стопяват, не зная. Но отново лица, към очите на които не смееш да вдигнеш поглед. От неудобството, че си имал късмета да се родиш на друго място, че понятието ти за трагедия е наивно, че си само зрител. В града ме очакваха опашки за храна, за всичко, опашки, които не можеха да се сравнят с българските, на смълчани, някак прекалено еднакви хора, разминаването често бе придружено с безсмислено бутане, което днес, мисля, мога да разпозная сред множество друг тип побутвания; телефонна връзка с България можеше да се осъществи чак след два дни. В края на втория ден се почувствах загубена в огромния, повличащ и обезличаващ поток от чужди хора, стоящи на прага на драматични социални събития, с нарастващо нерационално чувство за незащитеност, страх, хаос и паническо желание да се прибера у дома. Така, в клаустрофобичността на метрото, в пълната ми слепота към красотата му, владяна единствено от идеята да стигна до точката, в която можех да се моля да сменят самолетния ми билет, дойде четящата жена. Беше в профил, около 50-годишна, с изящен нос, с фини обеци с прозрачен бял камък, четеше насред онова, което аз преживявах като катаклизъм, спокойна, положила красиво книгата в ръцете си. Излъчваше вечност и величие, непоклатимост, с лекия кок отзад, със старателно подвързаната във вестник книга; беше тук, виждаше се, във всичко, във всяка частица трагедия, но запазваща изяществото, познание за добро и зло, устояваща на стремежа си към съвършенство, за осмисляне, дори при физическа несигурност. Седеше така вероятно от времето преди Петър І, от времето на Наполеон, Втората световна война, Сталиновия терор, мизерията на една социална утопия; щеше да остане и след като душицата ми, отгледана в уюта на малобройния народ, отпътува. Успях да седна до нея, усетих допира на тялото й през дрехата, неистово исках да се прилепя плътно о нея, изкушавах се да й поискам да отида у тях, да изговоря онова, което ме потрисаше, но в страха си да не прогоня с необичайността на желанието си четящата жена, останах безмълвна до нея, извадих тефтера от чантата си и започнах да крада образа й в думи - носа, кока, евтината чанта, издаваща все пак категоричност на вкуса, и овладяността, на пръсти макар, се върна в душата ми. Пропуснах спирката си, пътувах с жената, докато тя се изправи, слязох с нея, вървях известно време след нея и после засрамено и вече по-спокойна се върнах по пътя си, към задачите си. Мисля, че тя четеше „Гроздовете на гнева” от Стайнбек.

Видях подобен образ, но на мъж, в Мексико, вече в първите години на новия век. От подредеността и предвидимостта на франкфуртското летище след дрямката на 9-часово пътуване, на летището в столицата Мексико попаднах изведнъж сред мъже, които с автоматично оръжие проверяваха багажа, в невидяна в Европа хаотичност в указанията на персонала. После последва вътрешния полет, вратата на пилотската кабина бе отворена, облегната на вратата й през цялото време стоеше една от стюардесите, закачаше се и се смееше за нещо с пилотите, като темата за отвличания на самолети да бе непозната тук. Втората стюардеса сипваше текила без ограничения, а на съседните седалки започна да се разиграва драма като в мексикански сериал. Всъщност в следващите дни щях да виждам мексиканския сериал твърде често, да правя изводи, основателни или не, че той е по-чест сред метисите, като че този стремеж към пищна, показна любов бе израз на желанието им за една голяма другост, за заместването на нещо желано, което е на ръка разстояние, а не можеш да постигнеш, на несигурността да си роден нито мая, нито испанец, защото си изправен между две, непримирили се до днес, мисля, култури, недостоен за едните, с недостатъчно чиста кръв, за другите. Щях да си мисля дали този изненадващо повтарящ се на различни места спектакъл не е продукт на една система, която категорично лишава определен процент от населението си от шанс за социално равенство (което, бях убедена до посещението ми в Мексико, е само плод на комунистическата пропаганда), да мисля дали той не е ерзац на местата, които зачеват революции, дали не е отдушник на живота в робството. Робство ново, с променени лица и нива.

В тази първа, наблюдавана от мен, любовна драма, участниците бяха трима: мъж на около 30 години, нагласен и зализан, вероятно минаващ за красавец, и две жени, също на по толкова. Мъжът бе съпруг или в любовни отношения с жената до него на седалката, но познаваше и момичето пред него. Той флиртуваше с жената пред него, а и тя опитваше от чашата с текилата му, докато на партньорката й прилоша, усещаше (съдех по жестовете й), пулсираща болка в слепоочията, зрението й бе замъглено. Мъжът извика свободната от флирт с пилотите стюардеса, тя донесе вода, превръзка за очи и плавно, с удоволствен заряд в очите, даде своя дан в театралната обстановка. Ухажваната също пое здраво ролята си в ръце, намеси се със съвети и кърпички, като, докато ги подаваше, се опря о коляното на мъжа, така партньорката съвсем прибели очи, а палестинката до мен се индуцира и реши да търси на висок глас правата си за нещо повече от вода, след като не пие текила и алкохол изобщо. Сред набиращата сила галимация от женски страсти един слаб и висок мъж, приличащ на хидалго четеше невъзмутим Сенека. Съсредоточен и устремен към нещо друго. Както са съсредоточени в четивото си хората, които завинаги живеят в среда, която не ги удовлетворява.

В колекцията ми е и един баща на болно момиченце, надеждите за живота на което не са сигурни. Мястото е провинциална болница с десетина легла в стаята с високи тавани, с метални шкафчета с многобройни пластове боя върху тях, с тежки стойки за закачане на банките за вливания, с острия мирис на дезинфекционните разтвори, които се използваха преди десетилетия. Болестта унася 7-8-годишното дете, бащата е седнал в краката му и му чете на глас. Чете безспир, часове, Том Сойер, Робинзон Крузо, Ян Бибиян с топъл, прегракнал вече глас, чете и когато детето не го чува, като да е убеден, че докато чете, примамката на приключението ще държи детето тук.

На един от софийските площади преди време видях едно циганче, не повече от 7-годишно, бърникаше с пръчка под павилионите наоколо с надежда да открие изпусната монета. Момченцето провери без резултат под запуснат павилион за продажба на билети за градския транспорт, изправи се, повдигна панталоните си, както ги повдигат децата на неговата възраст, хващайки панталона отстрани, а не за колана, и погледът му попадна върху щанда за книги пред него. Вероятно то много пъти бе минавало покрай улични щандове за книги, но сега го видя. Черното на очите му блесна, изпълни се с изумление, със стъписване, то обиколи щанда пред погледа на продавачката, изпълнена с подозрение, със съчувствие, но и с решимост, циганчето й хвърли контролен поглед, примирено отстъпи няколко крачки назад и съсредоточено и замислено заразглежда детските книжки, подредени най-отпред. Защо не посегнах да купя на това нечетящо дете книжка? Защо предпочетох да не се намесвам? Защо се уплаших от близостта и отговорността, че книжката може да му покаже прекалено далечен свят. Понякога търся да се повтори това откриване на книгата у лишения, търся го с надеждата познатостта да ми даде смелост за действие, но поне засега не го намирам.

Има и масови сцени в моята колекция - тази в университетската библиотека на Манчестър в Англия. Най-прекрасната библиотека, в която съм влизала, голяма вероятно три пъти колкото нашата Национална библиотека, почти лишена от книжни тела, практически изцяло на електронни носители. Големи зали, малки зали, кьошета за по двама, редици от работни маси, сепарирани маси, зали, в които е разрешено да се внасят храна и напитки, зали, в които има изискване за абсолютна тишина, зали, в които има ниски, дълги фотьойли, в които можеш да полегнеш и да четеш. По време на сесия библиотеката работи 24 часа с огромен достъп до информация, събрала момчета и момичета с различни цветове на кожата, всички под 30-те, но основно на по 18-22 години. Азиатските момчета четат май най-вглъбено, невдигащи глава към шума и движението на околното; изпъкват още отличничките; момичетата, които ученето никога не увлича докрай, за разлика от флирта; виждат се и тези, на които не достига вечният един ден преди изпита; неуморимите, които плавно поглъщат материала. Щастие е да стоиш сред множеството млади и в по-големия си процент, устремени четящи хора, има тайнство, предусещане на бъдното, сигурност в това упование в систематизирания и проверен опит на човечеството, в неговото предаване на следващата генерация, има благост в докосването до интелектуалния елит на 20-30-годишните, до множеството четящи.

В същия град може да се види и една друга, особена библиотека. Съградена е в началото на ХХ век от съпругата на богат индустриалец в града. ХVII-XIX и повече от половината на ХХ век Манчестър е бил индустриален град, обработващ основно внесения през Ливерпул памук. Сградите и инфраструктурата на града говорят за това, че всичко тук е било подчинено на производството, така категорично подчинено, че тогава градът е постигал най-висока смъртност на глава от населението в Англия. След кончината на индустриалеца, наследила несметно за годините си богатство, въпросната съпруга дава пари за библиотека в града с изискването външната и вътрешната архитектура да наподобяват католически храм. Така и станало - библиотеката, намираща се в центъра на града, по външен и вътрешен интериор, със стъклописите и скулпторите, прилича на църква. Разликата е, че местата за вярващи и всички онези кътчета, с които е снабден католическия храм, са обособени като места за четене. В централната част, там, където биха били пейките за вярващите, са разположени маси за четене, а над тях, един срещу друг стоят два мраморни паметника в по-голям от естествен ръст - на индустриалеца и на съпругата му. Вина, копнеж да се присъединиш към спокойствието на четящия, убеденост, че бъдещата религия е науката, че изтъканото, фабриките, спестеното в банките е преходно, какво са накарали тази жена да изправи приживе статуята си точно в читалня, да развърже кесията си, станала по-тежка и след смъртта на съпруга й, не пред мизерията и смъртта, които са били пред очите й всекидневно, а за библиотека? Не зная. Във всеки случай тя се е сложила там, на равна нога със съпруга си, изправена, в белотата на мрамора, изваяна до последния детайл в лице и дреха, и наблюдаваща седящите в нозете й четящи. Паметник на наблюдаващия четящия. Наблюдаваща днес не потомците на тези, които са допринесли за състоянието й, тези, които е искала да просвети поради една или друга причина. Архитектурата, следвала изискванията на поръчителя, не е предвидила големи помещения за книгохранилища. Поради това томовете, притежание на библиотеката, днес по-скоро имат функция на декорация. Библиотеката се използва за четене на внесени отвън книги или за работа на лаптоп. Така сега, намирайки се в сърцевината на университетския квартал на града, тя приютява не толкова местните, колкото младежи от различни краища на света, които бягат тук от теснотията или шума на квартирите си, от познатия стил на библиотеките. Наблюдавам чернокожо момче, седнало в едно от пространствата встрани, в които в истинските храмове се разполагат столове за избрани богомолци. Едва ли е европеец, вижда се по движенията и мускулатурата, не загубили живостта на естественото. Предпочел е това място пред университетската библиотека може би за да си напомня, че трябва да се старае, да не забравя, че свръхбогатата му на ресурси родина не обезпечава дори начално образование на поданиците си, дори правото им да са четци, да си напомня, че дори с този един-едничък факт да е четец, вече си богоизбран, да не забравя, че този усет за богоизбраност не може да бъде разбран от белите момчета и момичета на улицата, че с думата богоизбраност те вече означават друго? Може би. Това обаче, което със сигурност виждам, е една красива, абаносова в чернотата си, мъжка фигура, свела глава над малка масичка с дебела книга, бележник и молив, под процеждащата се през витража цветна светлина.

Затварям, уважаеми читателю, кутийката с екземплярите си, макар притежанието да разпалва желанието ми да продължа. Както при всяко колекционерство, така и при моето, не бива да забравям, съществува съмнението, че то може да удовлетворява нечист подтик, следователно не е редно да се афишира прекалено. Търся успокоение от споходилата мe мисъл за нечистите подтици и го намирам в това, че аз, за разлика от другите събирачи, нямам власт над екземплярите в колекцията си и те са свободни да вървят по пътя си. Всъщност вероятно това е обединяващото в образа на четящите - излъчването им за свобода, за свобода от място, време, съдба. Свобода не толкова като бягство, свобода като волеизявление, реално и в силата си да променя света и личността, като свобода за чудно интелектуално пътешествие, за вълшебно договаряне със сродни души, за деликатно допитване.

 

 

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2010, № 10 (131)