Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪРЗАЩ КЪМ ДОМА

Фани Цуракова

web

Мъжът бе малко над шестдесетте, когато загуби съпругата си. А сега, три години по-късно, с необичайна за него припряност чакаше края на работния ден, за да се прибере у дома.

Когато загуби съпругата си, двете им деца вече се бяха разпръснали и напредваха в кариерите си.

Прие болката като болка от раздяла, но още в първите седмици осъзна, че тя е нещо много по-различно. Можеше да я оприличи единствено на болест, на инфекциозно заболяване, което се движи по природни закони, които хората познаваха, но скрити зад ритуали, обсъждаха приглушено, склонили глава един до друг, някак потайно, дори срамежливо.

В началото откри, че десетината думи, които се използваха в тези случаи и които в живота до момента се бяха приплъзвали покрай ушите му, повече приемани като досадни речеви баналности, бяха може би единственото, което донякъде разкриваше тази болест. Само че те сега имаха смисъл по-различен, отколкото до загубата. Бяха станали други думи.

Първото, което формулира, е, че тази болест, както всички болести, много малко зависи от волята. Нарече я "душевна малария". При пътуване преди години в Африка се беше заразил с малария и имаше представа за нрава ѝ.

Първият симптом беше "узнаването". Сънят като да прочистваше знанието за случилото се и пробуждането го поднасяше с остро прорязване под гърдите като току-що узнато. Опита се вечер, преди заспиване, някак си на сутринта да го знае, за да облекчи изгарящата вълна на болката, но "узнаването" си отиде, когато то реши, след около два месеца. По същия начин десетина дни след края дойде плачът. Сълзите рукваха сами, по няколко пъти дневно, независими от мъката, мястото, стичаха се обилно, без глас, без хълцане. Единствената закономерност беше градският транспорт. Влизането в автобуса, в тролея ги отприщваше като водопад, те доиздълбаваха улеите по лицето му и той не успяваше да ги попива с носната си кърпа. По-състрадателни го питаха дали с нещо могат да му помогнат и той с усмивка, борейки се със соления воден порой, благодареше и клатеше отрицателно глава. След първата година плачът престана като отрязан, дотолкова, че дори на дати, свързани със спомен, когато искаше да поплаче, за да пооблекчи мъката, не можеше да го направи.

В началото и в последващото време маларията му даваше часове, дори дни с увереност, че е успял да превъзмогне загубата, заглушил е картините от последните дни на съпругата си, възвърнал е силата си да работи и да иска да работи. След тях обаче връхлиташе "треската", спускаше стъклена преграда между него и света, и ставащото зад нея добиваше приглушен образ и звук, не докосваше душата, спомените се сгромолясваха върху му като канари, от различни години, и добри, и не толкова, разсичаха душата и правеха ударите на сърцето забързани и неравномерни. Работохолик, в началото си наложи да накъсва работния ден с повече движение, след това, за да избегне вечерните пристъпи, започна да работи и от дома си, докато умората го повалеше на дивана неразсъблечен и покрит с каквото докопа ръката му. Маларията го остави да се изплъзне с това решение донякъде. В първата, началото на втората година имаше няколко месеца, в които работеше с обичайното си и даже като че по-високо темпо, след което, независимо от удълженото време, количеството и качеството на отметнатата работа не достигна това от преди смъртта на жена му. Стараеше се ставащото да не бъде забелязано от колегите му, но беше наясно - копираше стари идеи, поемаше по-леки задачи, отбягваше контакта с хората от високите етажи на властта във фирмата и се заседяваше при секретарки, доставчици и шофьори.

Както всяка тежка болест, така и "маларията" не пропусна унижението. Поднесе го по по-различен начин от обичайното чувство на слабост, обездвиженост, които те карат да си зависим от други за чаша вода, височина на възглавницата, придърпването на завивката към краката, тоалета, по по-различен начин от обичайното себенеодобрение от външния вид, от невъзможността да овладееш вика пред болката. Поднесе го изтънчено и отвратително. Беше в първите седмици и месеци. Появи се един и същи сън. Съпругата му го напуска заради друг. Спокойно, хладно, безапелационно. Ненавиждаше ревността и този сън го караше да усеща омърсяване в отношенията им, безпомощен пред изпитаното дори и след пробуждането.

Опита се да възстанови позанемареното в последната година преди смъртта на съпругата си хоби - лова. В последните месеци на живота ѝ, опитвайки се да прогони паниката си, беше мислил, че когато остане сам, всяка свободна минута ще посвети на лова. Опита, но кучето му, което, принуден от грижите, бе поверил на приятел, като да беше станало друго куче и не му донесе близост и чувство за цялост. Шегите, думите и напиванията на мъжете от ловната дружинка, намирал и в добри времена за не особено деликатни, сега му се струваха нетърпимо шумни и дебелашки. Така му остана само работата и понякога, наблюдавайки се, чак се засмиваше на глас, оприличавайки се на онези старателни, не особено умни ученици, които по цял ден дремят над учебниците, без да могат да вкарат в главата си нищо от тях.

Една вечер маларията донесе нещо ново. Усети, че няма сили повече за донесената от службата работа. Вече втора година преди заспиване не можеше да чете книга. Нещо, което бе правил от дете. Гледаше буквите, разбираше съдържанието, но нито успяваше да се задържи над текста, нито да усети сладостта му. И го замести с документални филми за престъпления в приеманата до скоро за "долнопробно занимание" телевизия. От минутата, в която повече не издържаше да работи, до поредното разбуждане на дивана през нощта, телевизорът му съобщаваше кой, къде и как е убил, разкрит или неразкрит. Ако намереше сила, по някое време го изключваше, ако не, сутрин се събуждаше от гласа му. Въпросната вечер се вбеси на самия себе си, наложи си да стане, да загаси телевизора, да облече пижама, да си измие зъбите и да легне на леглото си в спалнята. Тогава маларията му даде да разбере, че може неща, за които и да разкажеше някому, слушателят, уверен беше, щеше само състрадателно, недоверчиво и вероятно обезценяващо да присвие очи.

Тогава, тази нощ, задрямваше, когато усети главата на съпругата си на възглавницата до своята. Усещаше ясно, през затворените си очи, топлината от нейното тяло, лекото гъделичкане по лицето си от меката ѝ коса, мириса ѝ, така познат от десетилетията в същото това легло, чуваше, без да се напряга, лекото свистене на въздуха през изкривената преграда на носа ѝ. Усещането беше така живо, че бе сигурен - ако протегне крак под завивката, ще докосне нейния и тя ще промърмори недоволно или гальовно в съня си. Запали нощната лампа, седна в леглото и погледна към оправената половина от спалнята с възглавница, под която старателно беше поставил нощницата на съпругата си. Стана, пи вода, взе валерианови капки, наново легна и макар да се повъртя известно време, успя да заспи. На следващата вечер изчака пред телевизора желанието за сън, облече пижамата си, легна и малко преди сънят да го откъсне от околното, усети главата ѝ, погъделичкването на косата, мириса ѝ. Попиваше присъствието ѝ, казваше ѝ мила дума в мрака, ако се наложеше нощем да стане до тоалетната, не палеше нощната лампа, за да не я събуди, но и за да не види празното легло да себе си, мушваше се обратно в завивките, чаршафите на които започна да пере и сменя редовно, благодарен, без да пита какво е това. Достатъчно беше, че му се дава. През деня, когато нажеженото острие на болката от загубата го пресрещнеше, той се опитваше да превъзмогне разкъсващото усещане за вакуум в гърдите си с мисълта за предстоящата вечерна "среща". Чакаше я с топлина и чувство на дълбока интимност. Установи, че алкохолът е пречка пред осъществяването ѝ, дори чаша вино на обяд, и престана да пие. Движеше се, работеше и чакаше вечерта.

След първите пет-шест месеца разбра, че и мъртвите имат гласове. Когато не беше сигурен в решението на даден проблем, гласът ѝ изникваше и ако не точно гласът ѝ, то думите ѝ, начинът, по който ги подреждаше, решението, което би предложила и отстоявала. В месеците след това се научи, когато нещо го затруднява, да не я чака, а сам да я пита, понякога и на глас, друг път само вслушан в себе си и течащия диалог. Свикна и с кратките реплики, с които тя го насочваше да направи или да не направи нещо. В магазина, на работното му място, в спор с децата или близки. "Не, не това!", "Не бързай", "Виж на съседния рафт!".

"Плазмодият на маларията" дирижираше и отношенията му с приятелите. Откакто се помнеше, те и книгите бяха преди всичко друго. Вълшебството от летните игри на смрачаване, когато от балконите в махалата се носеха призивите на майките за вечеря и отговорите на детските гласове от дворовете: "Нека още малко!", беше останало живо в душата му и в годините мърморенето на майка му и баща му се замени с цупенето на съпругата му, когато леките му стъпки все кривваха към някой приятел, било, за да му помогне, било, за да побъбри и да се посмее с него над чаша бира. Сега, в първите дни и месеца на загубата, той търсеше тези от тях, които по една или друга причина живееха сами, понякога преспиваше у тях, но нещо в чуждото легло го будеше далеч преди разсъмване и той поемаше в мразовития мрак към дома си, неспособен да обясни защо го прави. После се появи бягството от срещи с приятелите със семейства, придирчивостта към хората, с които да дели времето си, нетипична за него грубост към други, които по-настойчиво му предлагаха присъствието си или желанието за помощ. Всичко това маларията извършваше извън разума и волята му, извън някогашните планове, ако някога го сполети станалото или болест с предизвестен край, да разпредели времето си в общуване и пътуване. Вършеше се по някакви вътрешни механизми, както дишането, съня, храносмилането.

Наблюдаваше се с интерес, който до момента не бе виждал в себе си, като да беше лекар, който изучава болестта в собственото си тяло, талазите на трансформациите в поведението, в лицето си, във вкусовете. Уравновесен още от юношеството си, до загубата той живееше със сигурността в предвидимостта на собствените си действия. Сега бе изгубил контрола и с това сякаш личността, която познаваше.

Наложи си да отиде на погребението на приятелка на съпругата си. Нарочно закъсня за опелото, сведе лице към свещичката, така че да не се налага да разменя погледи и кимвания с познати, и се измъкна веднага, след като поднесе съболезнованията си. Тръгна по най-късата алея, която щеше да го изведе извън гробището, не чувстваше обичайната тъга, която спохожда човек на такива места, вървеше, недосегаем дори от съкрушените фигури на надживелите детето си родители, когато усети нещо, което премина през лицето и откритата част на врата му. Беше непреживяно до момента, описанието, на което затрудняваше. Усещането беше за нещо живо, плътно, но и леко, можеше да го сравни донякъде с преминаването на голяма риба покрай крака ти, с допира на медуза, която не те опарва, на преминаване в басейн край отвора, вкарващ вода, когато не си съвсем близо до него, на понятието му за допир до плазма, макар никога да не бе го преживявал. Атеист, презрителен към мистицизма, прие почувстваното като докосване от съпругата си. Като общуване, като нейна благодарност за това, че бе дошъл да изпрати приятелката ѝ, като възможност да се провре назад и да му се обади. Още там, на стотина и повече метра от изхода, секунда след изпитаното, неочаквано го облада радост, ведрост, приповдигнатост. Той изчака друга, идваща след него, приятелка на съпругата си, размени с нея банални, но сърдечно изречени думи и забърза към вкъщи. Вечерта топлото и приповдигнато настоение продължи, той почете малко, легнал на своята половина на спалнята, възможността да чете се бе възвърнала преди няколко месеца, изгаси нощната лампа, обърна се към страната, на която някога спеше съпругата му, придърпа възглавницата и нощницата ѝ, тя стоеше все така сгъната, както я беше оставил отдолу, подложи я под главата си, при по-дълбоко вдишване, струваше му се, все още долавя миризмата ѝ, която упойващо навлизаше в него.

На сутринта се събуди с тежест под гърдите. Докато пиеше, какъвто бе навикът му, кафе на гладно, му се стори, че течността някак трудно преминава през хранопровода, като да му беше приседнало. Беше се случвало и в младежките му години преди тежък изпит в университета. Чувството на чуждо тяло в гърдите, макар и посмъкнало се към корема, продължи през целия ден, но бе съпътствано от лекотата, и той успя да отхвърли доста от позатрупалата го работа в службата. Отклони покана на колеги да пийнат нещо след работа и подмина закачката за съмнителното му бързане. Трябваше да си купи храна, влезе в магазина и отбеляза, че необичайно точно се насочи към продукти, които би избрала съпругата му. Бяха несъмнено качествени и икономични. Видя още, че сутринта бе взел сгъваемата торба за пазаруване, която тя носеше в чантата си. Вкъщи подреди с изненадваща за себе си вещина продуктите в хладилника, сложи тенджера с вода на печката и докато се усети, сръчно наряза картофи за супа. Съпругата му я наричаше "супата на баба". Почувства устните си изпръхнали от студа, влезе в банята, видя на огледалото, че бяха леко подбухнали и зачервени, отвори първо крилото на шкафа, зад което бяха неговите вещи, след това нейното. Четката ѝ за зъби, кремовете, гримовете ѝ си стояха все така. Той посегна, взе едно от червилата, тя носеше деликатни, бледи цветове, издърпа капачката му, разбра как се завърта долната част, така че то да се покаже, и лекичко го нанесе върху устните си. После повтори по-уверено. Втри от парфюма ѝ зад ушите си, върна се в кухнята и сложи във врящата вода приготвените за супата продукти, досети се да намали силата на котлона. Седна на нейния стол, набра последователно телефоните и на двете им деца с един и същи въпрос: "Имат ли необходимост да им помогне с гледане на внуците през уикенда?". Докато разговаряше, притискаше от време на време корема си с все същото усещане за чуждо, но неплащещо, приятно, желано и чакано тяло под гърдите си. Беше спокоен и целенасочен в мислите и действията си. С чувство за цялост.

 

 

© Фани Цуракова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2021, № 2 (255)