NEVERMORE
(Сутрин пред огледалото)

Елена Христова

web

На Яна Хубакова,
европейска шампионка по фигурно пързаляне,
която ми се наложи да лекувам в Чад

...разрошена коса, прошарен път, сенки под очите, патешки крачета, косъмче на брадичката, бледност
миг след обреченото надпрепускане с настигащата я в съня лава,
три часа след необходимата глътка алкохол...

Много години след аленото хвърчило, пуснато в небето над Карлов Мост.

42 години след първата сериозна контузия. Секундна загуба на контрол при задължителното съчетание. Просната на издраскания лед, с посинели устни, натъртено коляно и пукнато ребро. Вгледана в ослепителния като пресен сняг портал. Крясъкът на треньора над главата й: "Всеки следващ миг те моделира. Никога не си същата. Ако те е страх да превъзмогнеш болката, има свободни места сред публиката. Там пътечките към изходите са познати, можеш да се учиш от грешките на другите. Марш в съблекалнята!" Мразеше го като уравнение с две неизвестни. Строеше им лабиринти върху леда и трябваше да ги преодоляват, описвайки осморки около препятствията.

44 години след измислената история, която я спаси от двойката по математика - малка Шехерезада, откупваща глътка въздух срещу торбичка с правдоподобни небивалици.

36 години след шампионската титла и гостуването в Москва. Там си купи фотоапарат "Лайка", една жена я заплю в метрото заради късата пола, а прикрепеният към отбора екскурзовод я уговаряше да занесе до Прага чудотворна икона на Богородица - подарък за скъп приятел. Приятелят се оказа червенокоса невестулка. Видимо доволна от армагана, тя побърза да се озове извън полезрението на приносителката. От Москва на фигуристката й остана вкуса към фотографията - имаше толкова красиви неща за снимане.

34 пролети след Пражката, която свари отбора в Канада и реши начаса колебанието на най-кадърните кънкьори дали да приемат ролята на професионални артисти във Виенското шоу "Празник върху леда".

32 години, 11 месеца и две седмици след смъртта на баща й. Опита се да премине тайно границата, за да присъства на погребението. Заловиха я и попадна в затвора. Хлъзгава територия. Разпитваха бившата шампионка нощем. Измъкваха я изпод завивката - чувал за картофи, сменян веднъж месечно; пращаха я в лабиринта, в карцера, в килиите на рецидивистките. Тормозеха семейството й. Бе отказвала нееднократно да сътрудничи на тайните служби. На кого служеше невъзвращенката?... Знаели за любовта й към фотографията. Какви обекти снимаше? Защо? За кого? Знаели за иконата. За лекото й поведение на съветска територия. За това, за онова. Имаше чувството, че държи тайната на прахосмукачката от "Нашия човек в Хавана" на Греъм Грийн. Мислеше - "веднъж да се измъкна, ще се радвам на всеки ябълков цвят, на всяка птичка."

31 години след като остана без работа, без право да напуска Прага и без приятели, но с шофьорска книжка и с щастливото хрумване да превърне в такси старата семейна бричка. Състезателният й дух се съживи. Бачкаше хъснато, обладана от спортна злоба. За нула време зае предни места в класацията на най-популарните пражки превозвачи. Туристите започнаха да поръчват НannaTaxi, за да идат "У Швейку", както се взима влакът-стрела, за да се отиде от Токио до Киото и да се разгледа старата столица, без да се пренебрегват удобствата на прогреса.

28 години след турнето на колегите й от виенското шоу в Чехословакия; турне, завършило с набързо сключен брак между Бившата шампион-затворничка и феминизирания й партньор от "Спящата Красавица" - Мишел, притежател на английски паспорт и сговорчив характер. "Единственият проблем по време на блиц брака ни беше пристрастяването му към моя гардероб." Сделка? Цената на освобождението? Данък неприкосновеност? Необходим компромис? Таксиметровата кариера е заменена с позабравения блясък на прожекторите. Маестро, анкор! Танц върху лед, под музиката на виенски валсове. Минотавърът скърца със зъби из лабиринта, обезсилèн от британския лъв. Някъде от това време фигурира и споменът на майка ми за гостуването на "Празник върху лед" в София. Тя дори твърди, че видяла истинската Яна, "досущ като Яна от снимката", под купола на Новия цирк, близо до площад Възраждане. "Там изнасяха представленията. Замразили бяха арената специално за случая." Не съм сигурна дали мама не си измисля, поувлечена от странната съдба на тая неопределима чрез биполярни епитети жена. Човек и зле да помни, не може да забрави напълно, преди да му е писано. Доколкото знам от шампионката, по това време тя е била брюнетка, а не блондинка, както на късната фотография от Чад. Но да се спори с майка ми е опасно.

25 години след повторния й брак с чаровен неаполитанец, турил край на заскрежените танци след умопомрачително ухажване и положил основите на скучно живуркане в подножието на угаснал вулкан. Вулкан, сниман от екип на "Фото Уърлд"¹ (славянската версия на "Нешънъл Джеографик"). Бивш Кракатау, принизен до атракция за туристи, превърнат в услужлив гръбнак за въжена линия - най-дългата в света, най-отдалечената, най-високата, най-скъпата и най-продължително строената. Строена от компанията на съпруга с швейцарски въжета и австрийски кабинки, с парите на данъкоплатците и с благословията на властолюбците. Понеже Неаполитанецът, както би могло да забележи едно по-набито око при втори поглед, се оказва едър мошеник.

15 лета след ридаещия тропически следобед, в който италианският съпруг, извлякъл поука от неволите на Доналд Тръмп, тегли шута на бившата шампионка, зарязвайки я без стотинка на попрището жизнено в средата, с разгневено предпубертетно хлапе в добавка. Нулев хронотоп. Време за поплаци и покаяния в лабиринта. Още обичаше непрокопсаника с изтерзаната си, гузна душа. Зъл демон, но мъж със замах, не хаплю заблеян. Заблеяната се оказва тя, превърната в повод за готически смях.

15 есени след просветлението, споходило я, докато проявяваше снимките от рождения ден на сина си в стаичката без прозорец, с пуста рамка на стената. Другите майки предложиха идеята. Искаха да помогнат, без да я унижават с откровена милостиня. Плащаха за материалите и услугата. Много повече от необходимото, въпреки протестите й. В тъмнината й щукна, че както прави снимки на децата, нищо не й костваше да опита по-амбициозни проекти. Реши да се свърже с познатите репортери от експедицята на "Фото Уърлд". Единият още работеше в списанието, минаваше за известен. Тя "визуализира" в празната рамка изненадващи гледки - толкова много беше останало скрито за обективите на пришълците. И толкова много се беше променило. Промяната и неразбуленото като съюзници. "Планината ревниво пази тайните си". Вътрешно се усмихна. С ирония. "Банално, но вярно." Отново я гепи спортната злоба. В продължение на месеци мъкнеше сина си из клисурите. Използваше всеки свободен миг, когато не водеше групи. С туризма и преводите се издържаше. С фотографията се възраждаше. Не миряса, докато не документира всяко ъгълче, дори познатите, но тях заснемаше проядени от ерозията или повредени от немилостивата човешка ръка. Беше се нагледала на безобразия около строежа на лифта. Публикува снимки в няколко местни вестника, от една радиостанция уж я потърсиха за интервю, после май се намесиха засегнатите инстанции и журналистите се покриха. Чу намеци, че заиграването с екологичната карта се корени в огорчението й. "Обидена жена, склонна да отмъщава." Не беше такъв човек. Предпочиташе да изхвърля парченцата криви огледала не чрез ускорен метаболизъм, а чрез сълзичка. Междувременно познатият й от "Фото Уърлд" успя да издейства отпечатването на репортаж, озаглавен "След десет години". Снимките й от познатите за читателя места, префасонирани от немилостивото време. Редакторите предпочетоха да приемат само за сведение тайните, зашеметяващи гледки, на които тя много повече разчиташе. После изпратиха професионален фотограф, за да ги заснеме с далеч по-съвършена техника. Тъкмо се приготви за траур, когато от същите жестоки люде дойде предложение за едногодишен договор. Далечният познат, превърнал се през последните месеци в ангел хранител, я беше поискал за втори фотограф при следващата си командировка - до Галапагоските острови. И на какво дължеше тази чест? Или може би състрадание? "Имаш много за доизкусуряване, обаче ме смайваш с усета си към детайла и с дръзките си гледни точки. Това не се учи, с това се раждаш."

5 години след последния фоторепортаж. Едногодишният договор бе удължен неколкократно, сътрудничеството с Джон прерасна в приятелство, по интензивност ежедневието започна да наподобява шампионското й минало. Останаха в Южното полукълбо цели три лета. На път за Галапагоските острови си купиха от Кито² фанелки с надпис "Аз бях на нулевия паралел". Джон се шегуваше, че "за да опознае всички начала и крайности", му остава да се спусне само в Марианската падина, тъй като вече е бил на Гринуич и на Еверест. На архипелага портретираха в едър план екстравагантните изяви на инстинкта за оцеляване - птици, избрали обратния път към дъното на морето; риби, летящи из въздуха; живи екземпляри от епохата на динозаврите. Пингвини почти на екватора! Костенурки, компенсиращи липсата на майчински инстинкт с плодовитост. Като две пакостливи космически бебета, Ел Ниньо и Ла Ниня³ циклично съсипваха тихоокеанското крайбрежие с чудовищни пакости. Парадоксът бе, че студеното Хумболтово течение се оказа жизнено важно за поддържането на изобилния живот във водата и на сушата - от Антарктика до Галапагоския архипелаг. Единственото топло място по крайбрежието при нормален климат трябваше да бъдат водите в горното ъгълче на Антарктида, близо до Патагония, сгорещени от изригващата между отъркващите се земни хълбоци лава. Казват, че на такива места, останали без дъх не само поради липса на кислород, но и поради огромното налягане, високите температури и напрежението между плаките на океанското дъно, преди милиони години е възникнал животът. После организмите започнали да се придвижват, докато изпълнили сушата и небето. Нищо не става без стремеж, нагон, усилие и порив. Джон и спътничката му заснеха неустояващите на топлината глетчери, обитаващите района китове и тюлени, гастролиращите туристи. Разломените ледени блокове се срутваха с грохот във водата и образуваха високи вълни, за радост на останалите участници в спектакъла. Изключение правеше смълчаното корабче на Green Peace.

Следващата година, когато Ел Ниньо затопли водите на Тихия океан далеч над допустимото, пришълците заснеха чилийския бряг - гол като скелет на великански гущер, нападнат от скърцащата раззината паст на Атакама. Когато идваше хладната Ла Ниня, континентът все така изгаряше за дъжд, но дълбините оживяваха и репортерите бързаха да фотографират втораченото в звездния купол око на океана - студената зеленикава светлина на фосфоресциращия планктон. Моряците се кръстеха суеверно в хладните нощи. Не само космическите палавници, но и древни цивилизации бяха оставили следи на континента. Следи огромни, като самолетни писти. Следи очакващи, предизвикващи да бъдат открити, разночетени и претълкувани. С тази малка подробност, че за да ги забележи, човек трябваше да има способности на шаман - "вътрешно зрение", дарба за проникване в света на духовете, готовност за полет. Мария Райхе⁴ им показа тази извънземна Наска. Наска на гигантските безименни фигури, наследени от старинни цивилизации. Направиха въздушни снимки от балон. Командировките се сипеха една след друта. Синът й ги придружаваше през ваканциите, но предпочиташе математиката и компютрите. За 5-6 години Джон и Яна станаха толкова добри, че започнаха да им възлагат все по-трудни задачи. Първо Индия, после Афганистан и Пакистан. Още помнеше Амайди Кучай, пащунски малик⁵, суров боец, който парадоксално й напомняше фигуриста Мишел със слабостта си към цветята и младите момчета. "Не знам точно на колко години съм, но всичките години, които помня до най-малки подробности, са изпълнени с жестокост." Някои пащуни не горяха от ентусиазъм да воюват, но заедно с опиумната търговия, този мъжки занаят май беше останал единственият поминък в разрушената им страна. С Амайди се срещнаха няколко пъти в Пешавар, снимките направи Джон, тя само наблюдаваше мълчаливо шумния ефебски клуб в частната градина - благо общуване с юношите, ожесточение и отмъстителност в коментарите за руснаците и американците, смесени чувства към талибаните⁶, които "започнаха добре, но после усложниха нещата с всички тия закони и не допринесоха никак за стабилността, за възстановяването на Афганистан." Повечето жени в дома на гостоприемните домакини стояха диван чапраз около разговарящите мъже или сновяха между помещенията - тихи и непроницаеми буби в пашкулите си.

Чак в Исламабад чужденката успя да оправдае командировъчните си - засне фоторепортаж за секретарката на информационния отдел на Пакистанската мюсюлманска лига: "Абида Хюсеин⁷ - един работен ден". Ислямският свят я натъжи и по особен начин засегна чувствителността й на жена. В самолета за Берлин случайно срещна старата си ученическа любов - прошарен, наскоро овдовял. Външно нахакан, но всъщност - пообрулен от ветровете, зъзнещ от самота. Приличаха си. Домиля й. Беше снимала звезди, президенти, папата, природни феномени, бедствия и войни, древни руини и чудеса на техниката. Реши, че е време да остави скитането. Да се уталожи, да се задоми отново, в най-патриархалния смисъл на думата. Да забави препускането, да напусне ледените писти, да навакса пропуснатото. Да се върне с порасналото си дете в точката, откъдето беше тръгнала. Да отдели повече време за приятелите и близките си, да се порадва на ябълковите цветове и на птичките. Да приключи поредната фигура на пързалката.

2 години след откриване на агенцията за модели в Прага. Берлинската стена отдавна не съществуваше. Градът беше станал централноевропейска столица, в която с удоволствие се заселваха американци. Въпреки големия замах - беше довела стилиста на Наоми Кембъл и членовете на една новоорганизирана школа по фигурно пързаляне за първото ревю - бизнесът с този вид фотография и обучение не потръгна. Бяха я позабравили. Пък и острият й поглед забелязваше нелицеприятни подробности, търсеше натуралното, не рекламата, снимките портретираха глъбината, не опаковката, разбулваха характера, прицелваха се в сърцевината. Не обичаше контрола и не успя да се наложи като педагог. Момичетата мърмореха, клиентите и сътрудниците й недоволстваха. Като за капак, бракът й забуксува. "Всеки следващ миг е различен. Нито ние сме същите влюбени ученици, нито Карлов мост и Старе место излъчват някогашните вълшебни енергии. Поне не за нас." Трябваше й промяна, свеж въздух, неиздраскан лед. Good old Джон беше на линия. Продаде агенцията и го последва в суданската му мисия, за неудоволствие на единствения си потомък. Той бе убеден, че наивната му майка пак ще я докара до просешка тояга. Понякога й се възхищаваше, но сега виждаше как семейните активи вече потъват в африканските пясъци.

Вървяха по следите на Кевин Картър, получил Пулицър за репортажите си от продължителната война. Макар да не бяха допуснати в пределите на Судан, те също не съумяха да запазят неутралитета си на външни наблюдатели. Никое човешко същество, попаднало в зоната на конфликта, не можеше да действа само като хладнокръвен професионалист. Двамата с Джон обединиха усилия с тези на хиляди доброволци, членове на международни организации, специални пратеници. В лагера на Амнести интернешънъл в източен Чад непрекъснато прииждаха бегълци от Дарфур. Изглеждаха като призраци. Трябваше да ги захранват като пеленачета. Снима едно същество с голо бебе в ръце: "Скрихме се. Конниците обсадиха Модаина и стояха дълго; стреляха по нас, когато искахме да влезем обратно в селото си. Избиха повечето мъже. Идваха отново и отново, докато плячкосаха всичко, за което си струваше да се връщат. Последния път крещяха: "Дойдохме да убиваме черните роби." Аз побягнах след един много стар имам. Простреляха го четири пъти в гърба и още веднъж - в крака. Подпалиха къщите." Жената се казваше Фавзи. Фавзи, лицето на войната. Детето издъхна на следващото утро.

6 месеца след кошмарните четири денонощия, в които тя захвърли фотоапарата и не можеше да сложи залък в устата си. Изпълняваше машинално молбите и заповедите на доброволците с по-голям опит в зони на конфликти. Помощите не дойдоха и служителите на ООН трябваше да избират кой да живее. Сестрите и лекарите посочваха хората, които имаха шанс да оцелеят от медицинска гледна точка. Най-слабите оставаха извън класацията - при тях бяха настъпили необратими процеси, а храната не биваше да се похабява. Щеше да стигне само за 2 денонощия, а не знаеха колко ще се бави следващата пратка. Пренебрегнатите не протестираха. Само протягаха към "спасителите" скелетоподобните телца на децата си. Почваше да разбира алкохолизма и самоубийството на Кевин Картър.

4 седмици след нападенията в зоната между градовете Адре и Аде, задръстили долината с хиляди нови бежанци...

12 дни след престрелката в лагера, помляла китката на дясната й ръка. Докараха я в полевата болница, където се запознахме. Пребледняла от изгубената кръв, с изпохапани от болката устни. Неспокоен дух. Не твърдя, че успяхме да станем приятелки за малкото време, прекарано заедно. Обаче искрено казано, пана Хубакова бая ме впечатли.

Лицето в огледалото. Преполовило последната третина от пътя. Очите, трескаво-влажни от температурата. Рано е, сухо и вече много горещо. Типично суданско утро.

Няколко минути преди в стаята да зазвучи любимото й парче от Вивалди - "Четирите годишни времена".

Половин час преди сестрата да свали бинта от гноясалата й ръка, за да я подготви за операцията. (Това е само епизод, само епизод. Не бива да мисли дълго за него. Всичко ще отмине, болката ще се стопи като лански сняг, като стрит лед.)

2 седмици преди обратния самолет към дома.

6 месеца преди делото за развод. Беше свикнала, че нещата не се развиват нито в кръг, нито по права линия. По-скоро изглеждаше, че светът е устроен като холограмна осморка. Същата, каквато беше изрисувана над главите на няколко фигури от Книгата на Тот. Същата, каквато кънките на краката й описваха отново и отново, само че двуизмерна, върху разчертания от треньора, изранен от усилията й лед.

8 месеца преди началото на университетската учебна година. Бяха я поканили да чете лекции по фотожурналистика.

Година и половина преди да изтече срока за предаване на книгата "Нулев паралел", която подготвяха в съавторство с Джон. Натискането на клавишите с една ръка щеше да я забави, но не искаше да наеме секретарка. Нейната част от работата не засягаше нито партньора й, нито чиновниците от списанието. Още по-малко - публиката. Искаше да преживее миналото още веднъж, непосредствено, да приласкае ангелите и да прогони призраците, да разграничи сродното от чуждото, външното от вътрешното, да окръгли картината, преди да се оттегли. Цялостност, постигната в резултат не от непроменимост, а от последователност, подчинена на вътрешна логика. Не целеше терапия или екзорсизъм, замисляше опуса като послание. Не ожесточено, а изпълнено със светла тъга. Насаме с героите и фотографиите си. Едновременно подобни на нея и твърде различни. Нима можеше да сподели с непознат наемник това изпитание и удоволствие? Все едно да кара друг да й пуска хвърчилото, или да й осветява (оцветява) снимките.

Няколко сезона, отредени за неизвестността, преди да почувства гравитационната сила на дебнещата зима.

N години преди да пристъпи към ослепителния портал на стадиона, към прииждащата светлина. Преди ветровете на вечността да отнесат спомените За и От, личните местоимения и органичната конкретика.

Преди
най-после
да бъде
напълно
свободна.

Лицето й в огледалото. Тук и сега.
Опитваше се да запомни това лице, което никога досега не е било и никога повече нямаше да бъде нейно.

БЕЛЕЖКИ

1. Полско списание <http://fotoworld.pl> (09.12.2007). [обратно]

2. Столицата на Еквадор. [обратно]

3. Дете. Ел Ниньо - Момчето, Ла Ниня - Момичето. (El Niño) и (La Niña) са влиятелни температурни колебания в тропическата част на Тихия океан. [обратно]

4. Мария Райхе е немска математичка, която превръща археологическия ребус в цел на своя живот и през петте десетилетия до края на века проучва, измерва, изчислява и картографира феномена Наска. [обратно]

5. Ръководител, главатар, войвода. [обратно]

6. "Изучаващите закона" според теологията: талиб - учебник (ар.). [обратно]

7. Пакистанска политичка, подала по-късно оставка като министър поради обвинения в злоупотреби с властта. [обратно]

© Елена Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2007, № 12 (97)