Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ПАСТИРЪТ НА МУХИ" НА ИВАЙЛО ИВАНОВ - ОТВЪД ПОЕЗИЯТА НА ПОСТМОДЕРНИЗМА

Димана Иванова

web

Ивайло Иванов. Пастирът на мухи (поеми)Поезията на Ивайло Иванов вече няколко пъти е отбелязвана като едно от интересните и репрезентативни явления на постмодерната ни лирика от началото на 90-те години насам. Така е и с новата му лирическа книга - "Пастирът на мухи". Още заглавието на стихосбирката ясно говори за съчетаването на най-малко два литературно-естетически пласта, които творчески си дават среща в нея. Този, на сакралното, боготърсаческото, духовното начало и на хумористично-ироничната словесна практика, които наистина, от край до край, вървят ръка за ръка в тази книга, сплавяйки "сериозното", екзистенциално-ангажираното и "високото" в плана на актуалната литература с някои от най-успешните прийоми и реторики на постмодерната "карнавална" култура у нас. За естетичния сблъсък на тези два пласта говори още Жан Франсоа-Лиотар в теоретичната си книга "Постмодерната ситуация".

Постмодернизмът, разбира се, е отминаващ литературно-исторически период, включително и за българската култура, и тъкмо заради това достойнствата на тази книга, според мен, не се изчерпват само с успешното й вписване в контекста на постмодерното писане от 90-те години насам. Според мен тя отива твърде далеч и някак си - отвъд него, именно чрез многобройните си отпратки към други текстове - и най-вече към тези от времето на класическия модернизъм и в частност - на символизма. Именно с това е интересна тази книга за мен.

В книгата на Ивайло Иванов говори типично по яворовски една изтерзана, "романтична" и самотна в своята двойственост душа. Субектът излиза подобно на "избрания" народ от египетското робство на мълчанието в първото стихотворение, за да заговори на първия от културните си езици - отстранено религиозния, да премине през изпитанията на телесното, комичното и бутафорното, чрез постмодерните си "опити", и да завърне себе си като зрял и религиозен човек в един свръхперсонален сърдечно сакраментален план. Така вътрешният сюжет на книгата сякаш сключва своя завършен кръг.

В този контекст изключително важен се оказва мотивът за словото, като дискурсивна практика, но и за Словото като Бог, за Бога-Слово, ако вземем назаем едно от църковните названия на Христа. От една страна, тук субектът се стреми към пълно възвръщане и сливане с Божието Слово, но от друга страна, това се оказва напълно невъзможно или - възможно по един непълен начин в съвременния "паднал и греховен свят". Да, спрягането на думата "Бог" в падежите на старобългарския език - "Нощта преди изпита", се оказва лингвистично и екзистенциално невъзможно - то вече е замряло в стерилността и статиката на съвременния аналитичен език. Това обрича лирическия субект да скита цял живот "под небеса, сплъстени като халища,/ през пъклени мастилени тресавища,/ през прашни пергаментени стърнища" и да прозира "палещото нищо" през куршумените процепи на националната история, с присъщата й екзистенциална трагика. Но Ивайло умее да проектира дилемите на "аз"-а и в много по-широк исторически план. Още във второто му стихотворение - "Слизане на Христос в Ада", лирическият му субект отъждествява себе си с един от централните персонажи на свещената история - еврейския Месия, който слиза в ада (на женската утроба!), за да изведе оттам "всички праведни,/ пък и неправедни/ бащи и дъщери". Субектът копнее да остане в утробата на майката-земя и с огромно нежелание излиза пред външния свят, защото там цари смърт. По този начин това стихотворение перифразира онази част от философията на Н. Бердяев, в която се твърди, че още от самото раждане започва смъртта. Нещо повече, че в смъртта се крие особен вид еротика1.

Дали наистина натрапливо появяващите се мотиви на морталното и мъката не са носители на по-особен вид еротика у Ивайло Иванов? Уникална в този аспект се оказва стилизацията на субекта като вълчица в стихотворението "В очакване на беломорското течение":

Защо са в мен зачатията мъртви?...
И докога - кажи ми, аз те питам! -
като вълчица алчна ще замръквам
със виеща утроба под звездите?

Характерна за атмосферата на тези стихове е нощта, като топос за локализиране на субекта. "Мозъкът, който боли", изострен като ръба на голите скали, и юздата в устата на самотния човек като че ли напомнят състоянието "между" на яворовия лирически субект от "Нощ", който също по подобен начин водеше екзистенциален диалог със себе си и със света около своето "Аз". Субектът в лириката на И. Иванов също неведнъж отправя своите въпроси, че и упреци към Бога. В пряка връзка с този мотив аз виждам и образа на "варварите" в неговата поезия, които нахлуват в сърцето му, за да отблъснат и сетния шанс то да култивира в себе си доброто и да привлече божествената благодат. Да, ако държим на буквата на цитата, това са варварите на Кавафис, ала на мен те все по-често ми напомнят и варварите от поезията на Иржи Карасек от Лвовице, които идват като отвъдни пратеници от бъдещия свят, за да разрушат и сетните основания на стария. Новият свят е свързан с греховността, плячкосването и разрухата. А копнежът по стария свят само поражда отново и отново екзистенциална мъка в сърцето на субекта. Той бива обездомен.

Обездомеността на субекта е друг основен мотив в поезията на Ивайло Иванов. Всъщност става въпрос не точно за "обездомяване", а по-скоро - за невъзможност за "намиране на себе си в пейзажа" на този свят, в улегналата усредненост на битието. Субектът от стихотворението "Стъклен саркофаг" е именно такъв: той е "избит от бившия разкош/ подобно електрон от мощен атом", погребан е "под ядрения саркофаг" на остъклената тераса и всяка нощ наблюдава все единия-и-същ пейзаж на безизходното. Което за сетен път потвърждава копнежа му по херметично затваряне в себе си и по създаването на "ледена стена" между себе си и света.

Дотук разгледах някои общи белези, интенции и "топоси", успоредяващи поезията на Ивайло Иванов с настроенията на декаданса, държейки сметка за немалките типологични разлики между тези две културни формации, разбира се. Поезията на Ивайло Иванов обаче категорично отива и отвъд приликите (и разликите!), референцирайки, освен към всичко, посочено досега, и към себе си. Докато отразяването на пейзажа в душата на субекта беше често срещан мотив в споменатото направление, то в тази поезия субектът "не намира в себе си пейзажа" ("Стъклен саркофаг"). Той е "турист, дошъл край родните си обреди", "хвърчило, реещо в небесата" и не успяващо да превърне "ничии кости в корени" ("Задушница"). Той е "статуя, излята от жаждата по всичкото пропуснато", "ням пясъчник с разпукващи се устни", все модуси и топоси на същата обездоменост, но изказани на един много по-съвременен, трагично амбивалентен език. Видим е копнежът, но и невъзможността за пълноценна връзка с "родното": бидейки в него, субектът в същото време като че ли идва отнякъде "другаде". Той просто минава през родните места, за да продължи... за никъде! Има ли пристан този субект? Намира ли себе си в нещо изобщо?

Да, любовта и любимата се оказват топосът на отдих и блаженство за лирическия субект. Отношението към тях е разгърнато като особено еротично. Нещо повече, наблюдаваме един особено силен копнеж за оставане в лоното на любимата, усилен понякога и от риториките на пародийното. Субектът от "Мемоар от въстание" е въстаникът, който е сгушил глава в пролетните пазви на любимата като въстаник - в планината след разгрома. Той пие от вълшебните й извори, но и запушва раните й с целувка. Жената е видяна като първотайнство и особен вид мистицизъм ("Трактат върху името Евита"). Ева е първата жена от Библията, тя е източник на живота, в етимологичен и есенциален смисъл - тя самата е "живот" и това е показано с дълбоката пластика на чувствения изказ в поезията на И. Иванов. Тук жената е видяна и като носител на божествена енергия - "и купол ти над тайнство си без име", тя е като аура, закриляща субекта; тя е църква, в която той се... люби и изповядва. Оттам - и метафоризацията на красивите й форми в посока на сакралното - тя е купол ("Трактат върху името Евита"), мост ("Мостът на въздишките"), лоза ("Жените, от които пих вода"), мистична река (отново - "Мостът на въздишките"). И тук отново се натъкваме на желанието на лирическия субект да бъде доминиран от своята любима; тя да бъде за него закрилница и майка. Запазено е обаче тънкото усещане за романтика, доколкото чисто сексуалните перверзии, изразени по груб и визуален начин - отсъстват! Самото стихотворение "Мостът на въздишките" е доказателство за това. В него е видим един дълбок копнеж по тайнството и девството на любовта: любимата е мост, склонèн над субекта, който тече като река, тя е купол над тайнство и лодка, а очите й са "сини риби", които се гмурват "във водите му кристални". Тук за втори път субектът стилизира себе си в женски образ - легнал по гръб, той изтича към съня като... река! Потапянето на любимата в кристално чистите му води като че е акт на смърт, но и на кръщение-пречистване: двамата изтичат към съня, тоест към пространството на имагинациите и сбъднатите страсти и желания. Образът на любимата е мултиплициран - един път тя е мостът, склонèн над субекта, жената-съблазнителка и съдник и втори път - тя е онова девствено момиче, което се изкачва по нейното рамо, оглеждайки себе си в субекта-река, търсейки образ и облик и копнеейки да реализира еротичните си желания. Мъжкото начало тук сякаш липсва, или най-малкото - то е скрито зад флуидни и дълбоко манипулативни образи. По този начин стихотворенията от този тип като че ли говорят преди всичко за еротика и любов, в която мъжът не присъства или по-скоро - присъства чрез естетиката на отсъствието си; латентен и обвит в женска красота.

Съчетанието на игрово-ироничното начало и "сериозните" реторики на сакралното намира израз в няколко от останалите стихотворения на стихосбирката - "В кабинета на критика"; "Димитров пише писмо до майка си"; "Странната бременност"; "Последният писък на техниката"; "Пастирът на мухи" и "Друга сетна история на 90-те". Освен с пародията и пастиша, те представляват изключителен интерес и с активната си интертекстуалност. Така например, субектът от "В кабинета на критика" се намира "между думите и нещата", което е отпратка към едноименната книга на Мишел Фуко; мухата като образ и "Друга сетна история на 90-те" реферира към някои текстове на известния съвременен български писател Георги Господинов.

И все така, нишката, която свързва текстовете ведно, си остава мотивът за "изгубеният рай" и боготърсачеството, като цяло. От търсенето на Словото като Бог започва своя път субектът в първото стихотворение и с него завършва той в края на книгата. Поемата "Небесни релси", в памет на големия български преводач и поет Григор Ленков, е един именно такъв опит за възкресяването и увековечаването на творческото дело, което носи знака на божественото. Така времето на Коледа - Христовото Рождество, тук се превръща в празник на самото Възкресение. Ведно с падащия сняг, самият Божи Син снизхожда и повторно слиза над земята:

Снегът вали и расне като плът
над ставите на тоя свят забравен:
Докоснати, предметите растат,
събудени контури избуяват!...

И Гриша слиза, от снега по-тих,
тъгата ни самотна за да вземе
и - донаписал сетния си стих -
по вечните си релси да поеме.

Стихосбирката "Пастирът на мухи" започва и завършва с търсене на Божието Слово и с вярата в неговата изконна, прераждаща и обновяваща сила. Дори самото й заглавие е илюстрация на този процес - Богът-пастир, който събира ведно двата семантични пласта на своето име: Той вижда себе си като "Пастир на битието", но той поставя себе си и в ракурса на Сатир, пасящ хапливите мухи на хумора, иронията и пародията. (Последното наблюдение дължа на Борислав Гърдев и краткия му отзив за "Пастирът на мухи"). Със съчетаването на двата толкова разнородни семантични пласта, с безбройните си препратки към Свещеното Писание, и към големите текстове на човешката култура, както и с различната си интерпретация на женското начало и еротиката в съвременната ни литература, тя си остава една от най-интересните и креативни книги, с които съм имала шанса да се срещна напоследък.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Според философията на Ж. Батай (1998) смъртта се свързва с двойствено чувство - едновременно на ужас и фасцинация, възхищение. Според него този процес се проявява най-вече в типа религиозна сетивност, а всяка еротика е свързана с чувството на религиозност, но не с конкретна религия. Свързването на еротиката със смъртта е подробно разглеждано и от философията на Маркиз дьо Сад. [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА

Батай 1998: Батай, Ж. Еротизмът. София, 1998.

 

 


Ивайло Иванов. Пастирът на мухи (поеми). Троян: Линеа принт, 2008.

 

 

© Димана Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2010, № 4 (125)

Други публикации:
Литературен вестник, 07-13.10.2009.