ГРАФ НИКОЛАЙ ИГНАТИЕВ:
БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В НЕГОВАТА ЖИТЕЙСКА МИСИЯ
Интервю с Калина Канева

Димитър Боримечков

web

Калина Канева е родена на 24 юни 1935 г. Завършва руска филология в Софийския университет "Климент Охридски", работи като преподавателка по руски език в софийското 6-то училище "Граф Н. П. Игнатиев" и на хонорар - в Софийския университет, след което преминава на журналистическото поприще - основно във в. "Антени". Сега работи на свободна практика и като член на редакционния съвет участва в описването на Кирилометодиевския вестник "За 6уквите" и в. "Жарава". Основна тема на изследователската й и публицистична дейност са руско-българските културни и исторически връзки. Автор е на следните публикации: "Творческият процес у Лермонтов" (1960), "Симетрия на времето. Срещи и разговори с акад. Дмитрий Лихачов" (1984), "Рьцарь Балкан. Граф Н. П. Игнатьев" (2006; Москва), "Н. П. Игнатиев - графът на българите" (2008; 535 с., 400 илюстрации), както и на статии в сборници, в българския и чуждестранен периодичен печат. Автор е и на сценарии за документални телевизионни филми, както и на пътуващи фотодокументални изложби, посветени на граф. Н. П. Игнатиев: "Моят идеал - свободна България", представена около 40 пъти в България, Русия и Украйна; на акад. Д. Лихачов: "България - държава на духа"; на руските писатели Валентин Распутин, Вениамин Каверин; на пътуването с паметника на Кирил и Методий, дар от България за град Мурманск, където през 1986 г. за първи път започна честването на Деня на славянските първоучители и др. Калина Канева е награждавана за творчески успехи, в това число два пъти с почетна значка на Съюза на българските журналисти "Златното перо", с Награда за изкуство "Златната муза - 1998" - за принос в развитието на руско-българските културни връзки", а в Киев - за труда й, посветен на граф Н. П. Игнатиев, й е присвоено званието "професор" при Европейската хуманитарна академия (2006).

- Госпожо Канева, кога се заинтересувахте от личността и делото на граф Игнатиев?

- Заинтересувах се от личността му през 60-те години на ХХ век. След като завърших руска филология в Софийския университет, бях назначена за учителка в Шесто единно училище „Граф Николай Игнатиев”. Запознах се с един много светъл човек - учителката по немски Олга Полагачева. В навечерието на 3 март тя ми каза къде в София живее синът на граф Игнатиев и че с група ученици трябва да го поздравим за празника. Без много да се замисля, отидох в този дом на улица „Юрий Венелин”, номер 11. Позвъних и ми отвориха двама старци - мъж и жена. Николай Николаевич Игнатиев, около 90-годишен, и неговата съпруга - Мария Парфириевна Стаматова. Тя е потомка на бесарабски българи и сестра на писателя Георги Стаматов. Нейният баща пристигнал веднага след Освобождението и е бил първият министър на правосъдието в България.

Мария Парфириевна е била учителка по руски език и й беше много приятно, че са дошли учители и ученици. Тя беше много приказлива, а Николай Николаевич Игнатиев, възпълничък, симпатичен старец, беше по-мълчалив и тя непрекъснато запълваше паузите.

Докато се водеше някакъв обикновен разговор, един портрет на стената прикова моето внимание до такава степен, че просто не можех да си откъсна погледа. Бях като магнетизирана, исках да разбера коя е тази жена, която излъчваше нещо толкова загадъчно и дълбоко... И попитах накрая: коя е тази дама? Николай Николаевич каза: „Това е моята майка. Тя е направила за Освобождението на България не по-малко от баща ми”. Това за мен беше, разбира се, абсолютно неизвестно.

Така се зараждаше моят интерес към личността на граф Игнатиев.

- С какво този Ви интерес по-нататък се подкрепи?

- Наближаваше 90 години от Освобождението на България от турско робство и аз с моите ученици започнах да се подготвям. Ние направихме един музей на руско-българската бойна дружба. Децата донесоха от семейните си архиви уникални неща, невероятни. Освен разни снимки, пищов на Ботев четник, сабя на опълченец, пушки, господи, какво само не изровиха от мазета, от тавани. И действително, ние направихме един уникален музей.

Но, междувременно, в училището се получи едно писмо и портрет на граф Игнатиев. Писмото беше написано на руски език с един много красив едър почерк. Много трогателно по съдържание - ставаше ясно, че го пише внучка на граф Игнатиев и дъщеря на Николай Николаевич. Това писмо беше обаче без обратен адрес.

Аз продължавах да водя учениците си в музеи, в архиви и библиотеки. Учех ги как да работят с източниците. И тогава, заедно с тях, попаднах на едни писма - на граф Игнатиев до жена му, които бяха публикувани в един сборник „Освобождение Болгари в документах”. И там той описва битката за Шипка, изобщо положението в България с такива подробности, че аз бях изумена... Каква е, Господи, тая жена, на която един генерал може да й пише като на равен нему човек! Това страхотно ме впечатли и аз още повече исках да разбера - коя е, каква е тази жена.

- След смъртта на Николай Николаевич Игнатиев и съпругата му Мария Порфириевна Вие май сте изгубили всякакви следи - на портрета, на човек, който може нещо да Ви каже...

- Веднъж една моя колежка ме попита: ти прочете ли във вестник „Поглед” за внучката на граф Игнатиев? Намерих бързо този вестник - един български журналист пише за кореспонденцията си с внучка на граф Игнатиев. И се оказа, че е същата тази, от която получихме портрета и писмото. Аз издирих този автор - Иван Василев, взех адреса й и веднага й написахме с учениците писмо. Тя, разбира се, отговори много мило и се завърза една интересна коресподненция. За 90-годишнината от Освобождението на България я покани Комитетът за връзки с чужбина. Тя пристигна. Това беше един невероятно симпатичен човек - участвала е като доброволка в Отечествената война, знаеше много за своите предци. Аз я съпровождах из България. Това, което съм записвала от нашите ни разговори, впоследствие ми оказваше голямо съдействие. С нея имах незабравими пътувания из страната ни. Хората, с които се срещахме, които узнаваха, коя е тя, на кого е потомка, просто се преобразяваха. Някаква, вероятно, историческа памет се събуждаше. Трудно ми е да го обясня. И това винаги се повтаряше с всички потомци, които са пристигали впоследствие, които съм съпровождала из България.

Такова беше началото на запознаването ми с образа на графиня Екатерина Леонидовна Игнатиева, за която ми разказа доста неща нейната внучка Екатерина от Ростов на Дон. Тя беше самотна, и смея да кажа, че не само на нея - и на други потомци - нашите чувства към граф Игнатиев просто им украсиха живота, осмислиха старините им. Защото те изведнъж усетиха, че има интерес и всички реликви, които у тях са останали, ги измъкваха на бял свят. Много от тях ги подариха на България. Спомням си за снимките от Николай Алексеевич Игнатиев от Новая Каховка. Това беше през 1966-1967 година. От едни потомци отивах при други и така кръгът се разширяваше и разширяваше. И отвсякъде вземах по нещо: копия от снимки, които те съхраняваха, материали в библиотеки, архиви. Аз тогава до такава степен се увлякох, че това до ден-днешен продължава и, мисля, че докато съм жива, ще продължи.

Аз смея да твърдя при всичката ми скромност, че няма човек на земята, който да притежава толкова огромна колекция на едно място, в едни ръце: на снимки и факти за рода Игнатиеви.

- Къде пазите цялата колекция?

- У дома. И на таблата на моите изложби, които почнах да правя. След като натрупах тези снимки, изведнъж усетих, че те сякаш искат да оживеят. Да не стоят в негативите и прашните папки. И оттам ми хрумна идеята преди десет години, кажи-речи, за 90-годишнината от смъртта на граф Николай Игнатиев (тази година ще бъде стогодишнина) да направя фотодокументална изложба.

Имах една такава мистична догадка, че където и да отида, каквото и да правя, сякаш съдбата специално ме водеше, за да намеря нов щрих, нови данни, които да обогатяват, да уплътняват образа на граф Игнатиев и на неговото обкръжение. Аз в книгата съм ги описала тези неща, но, ако имах време да проследявам именно точно тази нишка, мисля, че би се получила една детективска книга.

- Всеки документ си има своята история...

- Да, ако започна сега да разказвам, всяка снимка си има своята история. И действително, просто бях обсебена от едно усещане, сякаш тези снимки искат да живеят.

След време чух една фраза, която реших, че всъщност изразява моето кредо: отминалите поколения имат право на живот. И аз чрез тези мои изложби, книгата, която написах, мисля, че ги върнах в живота. Върнах ги сред живите хора. И затова пък бях толкова щастлива, че последната изложба беше в Дома на Москва в София, бившето Руско посолство, където граф Игнатиев е живял четири дни и където толкова огромна народна любов се е изляла върху него. Той е, може би, един от много малкото българолюбци, които са били живи - да видят, да усетят, да почувстват народната любов.

Сан-Стефанска България, която веднага е била анулирана от Великите сили, която и до ден-днешен не се е осъществила, всички българи знаят и болеят за нея. И заради нея - несъстоялата се целокупна България - го обичат и го помнят. Може би, защото идеалът останал неосъществен. Кой знае...

- Вие често гостувате в Русия - на различни юбилеи и тържества, срещате се с потомци от рода на Игнатиеви...

- През 2006-а бях в Санкт-Петербург и показах изложбата си в университета. Миналата година пак имах възможност да посетя моите приятели в Русия. И така - капка по капка - издирвах потомци, преди години ги канех дори на собствени средства в България. Когато отида в Москва - живея у тях, когато отида в Киев - живея у другите потомци. Просто те са ме приели като член на семейството.

С голяма радост и с неописуемо вълнение работих в архива на граф Игнатиев. Видях там и писмата на графиня Игнатиева. Нали вече бях прочела негови писма и исках да разбера има ли отговори. И сварих на масата подредени томчета с подвързани писма - огромно количество. Аз можах само да ги докосна, да ги разлистя. Прочитах по някой пасаж и си го преписвах. Един откъс беше страхотен. Ето какво пише съпругата на граф Николай Игнатиев: „Ти знаеш колко обичам слънцето, но това намръщено сиво небе ми се отрази много зле на настроението, а твоята позлатена обстановка - още повече. И когато аз настоявам да си подадеш оставката, това е за твое добро, макар да знаеш, че аз предварително одобрявам това, което ти си решил да правиш”. И в този дух. И накрая допълнение: „Забравих да ти кажа, че за Скобелев се разпространяват интриги в двора, но той е твой поклонник и затова ми е симпатичен. Вярва във величието на Русия и ненавижда петербургското блато”. Тя така пише за Скобелев на мъжа си - министъра на вътрешните работи. С няколко думи се прави характеристика на трима човека: той е твой поклонник и затова ми е симпатичен. Вярва във величието на Русия и ненавижда петербургското блато. Просто показва - тя каква е, той - какъв е, и Скобелев - също. След няколко месеца Скобелев умира внезапно. Почти по същото време граф Игнатиев е принуден да си подаде оставката като министър и като участник в руската политика. Така по трохички събирах факти: тук ще намеря нещо, там - нещо. Докато най-накрая можах да сътворя тази книга над 500 страници, в която не само описвам живота на граф Игнатиев, а и на неговото обкръжение, неговите предци и потомци. Търсейки неговите следи, описвам и това, което съм срещала по моя път, в моя живот.

Винаги съм се питала: какъв е този вътрешен подтик, който е накарал граф Игнатиев да приеме българската съдба като своя житейска мисия. И до края на живота си той продължава да поддържа връзка и да обича България.

В писмата до жена си, които бяха публикувани през 1999 година за първи път в Москва (”Походные письма с театра военных действий 1877 г.”) намерих следните редове: „Отец Николски проведе обедна литургия в българска черква, на българска почва - за първи път очистена от турците, в присъствието на руския император. Ние връщаме нашия дълг към родината на просветителите Кирил и Методий!” (Град Бяла, България). Значи, ето какво той е смятал за дълг на Русия към България! Освен това, човекът, който 13 години е живял в бившата столица на Византия, в Цариград, не се съмнява коя е родината на Кирил и Методий, той си го казва направо.

После намерих в мемоарите на други дипломати един пасаж, който на мен ми направи впечатление. В посолството в Цариград се водел някакъв разговор и неговият помощник Нелидов казал: „Русия е получила православието чрез Византия”. Игнатиев веднага го апострофирал: „Не, не - от България, чрез Кирил и Методий”.

- Това говори, че той добре знае историята и борави с документи.

- Естествено. Той е човекът, който е снабдявал непрекъснато руските учени с материали за южните славяни, за България и т.н. Освен това, неговият район, който обслужвал дипломатически - Османската империя - е огромен. Той обхваща не само славянските племена, населяващи Балканския полуостров, но и Мала Азия, светите места - Палестина, Атон, Гърция. И навсякъде е имало руски консулства. И той ги ръководи.

- Кое дело на граф Игнатиев за България е най-важно?

- Аз смятам, че най-важното е неговото майсторско, дипломатическо, завоалирано участие в създаването на независима българска църква. Защото това действително е бил мостът към политическа независимост, тъй като създаването на български екзархат става чрез султански ферман. И Сан-Стефанският мирен договор имал за цел да сложи границите на България по екзархата.

Негов принцип е бил - да изучи реалната действителност, да начертае план за действия и да го преследва до изпълнението му.

Той се солидаризира с борбата на българския народ за самостоятелна българска църква и спомага тя да дойде от ръцете на султана. Султанът го е направил не само защото е бил приятел с Игнатиев и се е поддал на него, а и защото е целял да противопостави гърците на българите. Но ние сме спечелили.

После идват въстанията, идва Цариградската конференция, на която за първи път Великите сили признават, че има България. И подписват такъв трактат - предложение към Турция да даде автономия на България, с което, разбира се, турците не се съгласяват. Именно генерал Николай Игнатиев „изстрелва” своя ултиматум: „Или автономия, или анатомия”, тоест война. Което и става, защото вече няма друг път. И граф Игнатиев поставя подписа си в Сан Стефано под свободата и възстановяването на българската държавност.

© Димитър Боримечков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2008, № 3 (100)