ДВЕ СРЕЩИ С ПИСАТЕЛЯ И ИЗДАТЕЛЯ ЖЕЛЯЗ КОНДЕВ

Димитър Боримечков

web | Границите на духа

Желяз Кондев за себе си и за своето творчество

Писателят и издателят, общественият деец Желяз Кондев живее и твори в град Сливен. Той често пътува из бесарабските земи. Разпитва за миналото. Записва факти и спомени. При една от нашите срещи той бе любезен да сподели:

- При мен така се развиха нещата, че още с влизането си в Кишинев неволно се завъртях във водовъртежа на вашите проблеми, в обсъжданията на Българското възраждане. Много разпалени спорове. Ненадейно ми беше предложено в моята обща програма да проуча някои неща, да ви видя как живеете, какви българи сте и какво е останало у вас българско.

Право да ви кажа, наистина ме развълнува вашето отношение и се радвам, че у вас витае възрожденският дух на българина.

Обект на моето творчество е именно този период. Явно, тая хубава черта няма така лесно да се заличи от кръвта и от душата на българина.

Първата ми книга е на историческа тема - "Под небето на Сините камъни" - художествено-документален роман. Тя касае развитието на текстилната промишленост в България и по-точно за родоначалника й в рамките на Турската империя - Добри Желязков, по-късно наречен Фабрикаджията.

Аз трябваше да проследя изселването и на другите българи от Югоизточна България, техните вълнения, тревоги. Те също са имали комитети, въстание са смятали да вдигат. А Георги Мамарчев даже обявява Сливен за столица на България още когато войските на Дибич са там, а после знаете участта му - то бива потушено. Селимински, от друга страна, проповядва изселване. Обстановката тогава е била много сложна.

Написал съм книга за възрожденския българин, първия новобългарски поет Добри Чинтулов. Но покрай него се изграждат образите на Априлов, Палаузов, Кукаланов, Венгеров, Ботю Петков, Иван Богоров, Диамандиев, Николай Тошков и още много други българи, преминали през 30-50-те години на XIX век през Бесарабия, Одеса и селищата в Буджака, който ви е станал роден ъгъл.

Исках още, затова и пътувам, исках да почувствам обстановката, местата, да мога да се върна образно във времето; да почувствам бита на тукашните хора, за да мога по-вярно да изразя, да изградя техните образи.

Моят оптимизъм е в работата. Тя ще ни спаси

През 1991 г. Желяз Кондев (президент на Комитета за съхраняване на българските традиции в Сливен) дойде при нас много оптимистичен, а си отиде много разочарован. Беше много сърдит.

- До премиерното представление "Дядо Матей преброява звездите" (постановка на Драматичния театър "Смешен петък") Вие бяхте оптимистично настроен, а след него кой така Ви разсърди?

- Да, първите дни аз бях доста оптимистично настроен. След премиерата на спектакъла още повече в мен се затвърди вярата, че можем да работим съвместно, че ще можем да сключим някаква културна спогодба, даже икономическа - за изграждане на съвместни предприятия. Надеждите ми много бързо рухнаха, когато трябваше да бъдем приети от районното ръководство, а се направи всичко възможно тази среща да не се осъществи.

На практика излиза така, че ние в майка България създадохме този комитет с цел да подпомагаме българите извън нашата страна, особено бесарабските българи, а местните ръководители, които трябва да ни посрещнат с широки обятия, по български като кръстници, ни приемат като нещо натрапчиво. Аз останах с чувството, че ние едва ли не идваме тук да се натрапваме и не сме "добре дошли" на бесарабска земя. Оттам идва моето голямо разочарование.

- Господин Кондев, Вие сте реалист и казвате нещата така, както ги виждате?...

- Преди няколко години аз имах доста неприятности и в България за това, че защитавах каузата на българите, живеещи извън България. Бил съм привикван и в органите за държавна сигурност. Едва ли не съм бил този, който ще сваля режима. Сега мога определено да кажа, че социализмът е режим много близък до фашисткия, може би имената са различни.

Моите деца нямаха право да служат в редовните войски. Аз съм бил връщан от университета, съпругата ми е връщана също. Въпреки всичко съм преживял всичките тези несгоди и болки и не съм се отказал от каузата да работя за българите извън България.

Но когато човек не намира отговор от отсрещната страна, наистина е болно. Оптимизъм все пак има, вижда се някаква светлинка в тунела, но не от ръководителите, които нямат място при тези нови условия. Те вече не могат и не трябва да определят съдбините на един народ, на един етнос. Само с нови ръководители могат да се решат икономическите и националните проблеми.

- Значи Вие все пак виждате светлинката в тунела?

- Светлинката в тунела я виждам в обикновените хора, в людете. Те наистина искат да живеят друг живот, но сами не могат да решат своите съдбини, самосъзнанието им е потъпкано. Законодателството още не е уредено. Националните проблеми чакат своето разрешаване. Сега е такава бъркотия, която трябва по-бързо да я отминем, за да работим при нормални човешки условия. Въпреки всичко ние се надяваме, че нашето право дело ще надделее и ще продължим да работим. Моят оптимизъм е в работата. Тя ще ни спаси.

© Димитър Боримечков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.08.2008
Димитър Боримечков. Границите на духа (Разговори за Бесарабия). Варна: LiterNet, 2008.