ЕЛЕНА ОГНЯНОВА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Димитър Боримечков

web | Границите на духа

Елена Огнянова се занимава с разностранна дейност. Тя е научен работник - етнограф-фолклорист, писател. Нейните научни трудове и литературни произведения са известни и извън пределите на България.

В няколко наши срещи си говорихме за съхраняването на народните песни от Бесарабия през годините, за ведростта на шопския фолклор, по чието популяризиране тя има съществен принос, за красотата на българските носии.

- Г-жо Огнянова, разкажете ни какво знаете за събирачиите и изпълнителите на народни песни от Бесарабия.

- Може би, първо, да започна от най-известната песнопойка Елена Янкова. Нейният син, Георги Янков, постъпва на работа като полковник в руската армия в Киевски окръг. Той поканил майка си да отиде да живее при него - от Болград да отиде в Киев. Там започва да записва нейните песни. Така той успява да запише 333 народни песни, които са много интересни и поетични.

Всъщност излиза, че Елена Янкова е носела в съзнанието си към 550 песни. И тези песни са без обработка. Те са така, както ги е чула. Езикът им е много хубав, защото той вече е затворен, той не се развива като по места в България, а там от това обкръжение от руси, от молдавци и други българският език се съхранява такъв, какъвто е бил преди.

Сега се подготвя едно ново издание. За първи път сборникът излиза в България през 1908 г. В Пловдив го издава синът й Георги Янков. Пловдивското издателство ще издаде нов сборник народни песни на Елена Янкова, които са с мой предговор и под моя редакция.

От нейните внучки две са пианистки: едната - Елена Котлярска, умира в Киев, другата става известна пианистка тук и професор по пиано - Тамара Янкова. В наследство от баба й е тази музикалност.

Друго, което също е много интересно, това е сборникът за българите в Бесарабия и Таврия, който издава Державин. В 1928 г. този сборник излиза у нас. Той е много богат и за първи път там срещаме една песен за Любен Каравелов и за Левски, докато и досега за двамата не е записана такава песен.

Добре познат на специалистите е и сборникът на Върбански, който у нас се печата и излиза към 1930 г. Това поддържа връзката между отдавна преселилите се българи и родния им край. През последните години доста се укрепи тази връзка, струва ми се.

Така трябва да бъде. Промените обхващат и народното творчество, духовната култура.

- А спомняте ли си за режисьора на тараклийския театър "Смешен петък" Иван Боримечков, който драматизира част от книгата Ви "Не сме от сега"?

- Да, спомням си... През есента на 1984 г. бях много приятно изненадана. Чрез издателството на Български земеделски народен съюз, където беше издадена моята книга "Не сме от сега. Житейската философия на един шоп", получих писмо, подписано Иван Шоп-Боримечков, който, гостувайки в България, видял тази книга, прочел я и драматизирал една част, където един вуйчо дава съвет на неговата сестрина дъщеря как да създаде добро семейство, как да се разбира с мъжа си.

Той пишеше, че драматизирал тая част от книгата и в културния дом в Тараклия имал много голям успех и предлагаше да напиша пиеса по същата книга. За съжаление, аз съм повечето научен работник, фолклорист-етнограф, и нямам отношение към пиесата. Но, мисля си, че винаги би могло да се създаде едно сътрудничество, още повече, когато по-добре могат да се посмеят хората от Тараклия на шопската философия и на шопския начин на живот.

Благодаря на Иван Боримечков, че е запознал своите съселяни с моята книга и надявам се, в скоро време да му изпратя и новата си книга, в която има по-интересни и по-весели неща.

- Госпожо Огнянова, Вие сте и много добър специалист по етнография. Известно е, че дрехите красят човека, какво ще кажете за женските носии...

- Носиите са много различни и като че ли най-добре запазени. В миналото мъжете са ходили в Анадола, в Мала Азия и са донасяли хубави дрехи на жените си. Става дума за женската красота, за женските дрехи; мъжките горе-долу си приличат. Обаче тези хубави котленски дълги рокли, непременно от кашмир или от коприна, отгоре едно чохено палто с кожи, са така красиви. Много подчертават женското тяло.

Даже пътешественик от 16. век се удивлява как може от такива груби конци да се правят такива разкошни шевици. Имаме сукмани в Тракия, това са престилчини дрехи, с много красиви ризи и красиви ръкави, с изплетени дантели. Между другото, в Северна България, наречена Мизия, близо до Дунава, някога се е тъкало платно от коприна, копринена буба. Копринен кенар по особен начин се изработва. Той е нещо като паяжина. Тези мизийски костюми, особено във Врачанско, тези ризи са много красиви. Невероятно, понеже цветът на коприната не е чисто бял, а е кремав.

- Знае се, че българките са добри ръкоделки и домакини...

- Да така е. Има една песен, където дружки питат една хубава мома, защо е изсъхнала, повяхнала, от болест ли е болна, или от дете змей я люби. И тя казва, че нито има болест неверна, нито змей я люби, а платно тъкала - тънко, кенарно, - за царя и царицата... Петстотин нишки за ръкав, хиляди нишки за поли, нещо такова, което показва колко е фино... Описан е просто целият процес на тая работа, която е много фина, трудоемка.

Изобщо българките са много добри ръкоделки и домакини и затова много разнообразие има в костюмите. На празниците всяка жена се е стремяла да бъде по-различна. И затова имаме голямо разнообразие. Понякога в едно село кройката на дрехите е една, няма различие като кройка, като модел. Обаче бродирането, украсяването, дантелките, престилката, коланът са поотделно и различни.

- Всяка жена крие своето изделие. Когато излязат на улицата, всички виждат коя какво е направила...

- Всеки сам измисля модела. Вземали са от природата. Шевиците имат цветенца, правят се човеченца и други фигури, но най-много са тези, които са свързани с хората, животните, птиците - това, което ни обкръжава.

Една жена ми разказваше, че е шиела на газена лампа. И комшийката й също. Всяка от нас мисли какъв модел да сложи и като излезем на празника - всяка поотделно е красива. А сега, казва, купувам най-хубавата рокля, изляза ли на улицата и всичките жени имат като моята рокля. Едно време, вика, бяхме една китка на село. А сега сме в саксия, няма никаква разлика... Такова сравнение направи тази жена за едновремешното ръкоделие на жените, а сега, казва, чакаме наготово на прилавка.

Но пък и друго каза тая жена: едновремешните песни и досега се пеят. Нещо, което ме радва като фолклористка...

© Димитър Боримечков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.08.2008
Димитър Боримечков. Границите на духа (Разговори за Бесарабия). Варна: LiterNet, 2008.