ВРЕМЕТО НЕ Е САМО ФИЛОСОФСКО ПОНЯТИЕ, ТВЪРДИ ДИМИТЪР АТАНАСОВ

Димитър Боримечков

web | Границите на духа

Димитър Атанасов е от гр. Стара Загора, а сега живее във Варна. Преди години е работил в Тараклия - в българската строителна група. Оставил е следа и в материалното, и в духовното.

В една от моите беседи с Димитър Атанасов разговаряме на философски теми - за времето и мъдростта, за истината и доброто. Ето и нашият разговор:

- Господин Атанасов, какво е за Вас времето?

- Времето поначало е абстрактно, философско понятие. Но за мен времето е материално. През това време ние правим нещо. Искаме или не искаме, то се движи в нас, покрай и около нас и зависи от нашата активност - дали ще бъдем постоянно във времето или ще бъдем извън него - и тук-таме някой път то ще ни грабне...

Времето е нещо осезаемо. Стига човек да умее да го разбере, че се движи и всичко живо в него се движи.

- Националният ни герой Васил Левски е казал, че ние сме във времето и времето е в нас...

- Да, Левски е бил много прав като е казал тази мисъл. Тогава е било време за бунтовност: едни хора бяха във времето, а другите - извън него.

Нека ми бъде позволено да продължа, да развия тази мисъл: ние сме в историята, защото времето е история, и историята е време. Историята е в нас и ние сме в историята. Ние правим историята и историята прави нас.

Левски много добре е разбрал, че времето струва нещо, а не само се движи по часове, минути, години и така нататък. Освен това времето дава нещо от себе си на света.

- Господин Атанасов, Вие дори сте написали стихотворение за времето...

- Един ден тук, в Тараклия, аз действително осъзнах какво значи времето, допрях се до него - чрез стих:

О, време, аз съм пак при тебе.
През стената ти вечна
чувствам се безпомощен...
О, време, ти си в нас, но не знам,
дали сме ние в тебе?

- Много философско звучи - "Дали ние сме в тебе?" - във времето!

- Да, времето е в нас, но не знам, не съм сигурен, дали ние сме в него?... Ние сме подвластни на времето. Но дали ние сме в това време? Да възвърнем времето, не е в нашите възможности, това не може да направи нито един човек. Но все пак ние се мъчим с неговата сила, мъчим се да бъдем с него, да дадем нещо от себе си на него, нещо положително да оставим след нас.

- А как се движи времето в Тараклия?

- На мен ми се струва, че ако говорим за Тараклия, времето тук се движи много бавно. Насъщните проблеми на хората никак не се решават от държавните мъже. Те от най-малките обикновени въпроси се мъчат да правят държавническа политика, защото на тях времето е по-скъпо. Защото, ако по-скоро свърши това време - тяхното време, те отпадат и влизат в категорията на общото време. Всяка категория хора си има свое време: най-горе са най-големите - държавниците, а долу сме ние - обикновеният трудов народ.

- Значи ли това, че и Вие също си имате свое си време?

- Да, мисля, че всеки човек си има свое време. Аз, да кажем, не мога да се сравня с времето на някакъв министър. Той е постоянно в движение, той е във времето на лукса, на някаква атмосфера (посрещания, изпращания), в която аз не мога да бъда: кабинети, съвещания, събрания - и все на държавническо ниво. Но и той е човек, и всички сме хора, защото камбаната бие за всички еднакво, не бие за царя малко по-особено, отколкото за обикновения човек: звънът за всички е еднакъв. За царя може да бие цял ден, но факт е, че камбаната бие, а не нещо друго. Горните си имат свое време и не дават на всеки да влезе в него. Ти нямаш право даже да почукаш по луксозната врата, да надзърнеш зад нея...

- Сега вече може.

- Не, не може. Това, което се прави, е пародия на демокрация и у нас, и у вас. Според мен демокрацията би трябвало да ни научи да решаваме по-мъдро и по-бързо някои проблеми. Но времето върви, изплъзва се, а проблемите на малкия човек не се решават. Това време вече не е философско, а материално. Ние можем да философстваме през това време, а за държавните мъже то повече е материално.

Всеки посвоему интерпретира времето, в което живее, а също мисли и действа.

- Господин Атанасов, в една от нашите беседи Вие споменахте за най-древните, далече от нашето време образователни системи: персийската, гръцката и римската... преди хиляди години децата са ги учили на три работи: да яздят добре, да стрелят с лък и да казват истината, защото те са бъдещето на една държава, на един народ...

- Да, всяко от трите неща е важно. Всеки млад гражданин е войник, а той не може да не язди кон и да не стреля с лък. Такава е била повелята на времето. Но той, войникът, също е трябвало да умее да говори истината. Какви истини той е говорил, не знаем, но е служил на определена система, на определена идеология. Оттогава са минали хиляди години, неузнаваемо се е променила образователната система. Днес нашите деца ги учат на какво ли не, но вечен си остава един въпрос - да казват истината.

- Но от философията знаем (истината не се преподава като предмет), че в противоречието "истина - лъжа" е движението напред, познанието на света и всичко обкръжаващо ни...

- Никога истината не може да бъде доказана, ако не бъде доказана лъжата. Първо, трябва да се докаже лъжата, за да излезе истината. Лъжата е по-тежка, по-тъжна. Истината си е истина, а някои искат да докажат своята лъжа като истина.

- Злото със своите нюанси се прави много по-лесно...

- Да, много по-лесно. Всичко това аз отдавам на една вътрешна енергия на човека. Хората, които са ни направили зло, не са го правили нарочно, а по привичка, по навик. Има хора, които, ако не направят нещо лошо, започват да боледуват. А пък има хора, които не могат да не направят добро на някой... Голямата тъга в човешката душа, в човешкия живот е - добрите хора не са разбрали това, че животът е достатъчно зъл и напрегнат, понякога непоносим, че води до егоизъм. Хората, които са егоисти, не са подчинени на времето. Има категория хора, личности, които са извън времето. Има хора, които в своята алчност са готови да захванат ако не целия свят, то поне една Тараклия. Има хора, които имат амбиция винаги да се показват пред себеподобните, пред тълпата, че са все и вся: дрънчат като рицари, а са само красиви полюлеи. Много шум, обаче се чупят.

- Истината върви заедно с мъдростта. Какво означава тя в нашия всекидневен живот?

- Мъдростта поначало е градителка на човешкия живот. Мъдростта е безмерно дълбока, на нея се основава животът ни.

Всички хора не могат да бъдат мъдри, но определен кръг хора са дарени от Бога с някаква друга представа за света и космоса, с някакво друго разбиране. Въобще мъдростта също движи човешкия живот напред. Мъдрият човек не може да мисли за зло.

- Обикновеният, простосмъртният човек има добри и лоши качества, отрицателни и положителни моменти в характера и т.н.

- Да, да. Това е в характера. Мъдрецът с лоши качества не може да бъде мъдрец. Но има велики хора, които са гении на злото: тяхната гениалност е отрицателна. Примери: Бонапарт, Хитлер, Сталин.

Друго искам да кажа. Много по-добре можеш да си кажеш няколко приказки с мъдър човек, отколкото да спориш с глупак цял ден. Попитали един древен грък защо е толкова уморен. Той казал - спорих с глупак. Вижте какво значи мъдростта.

Ами да вземем мъдрия и смешния Езоп. Има една хубава приказка: аз не се страхувам от министъра на културата, а се страхувам от културата на министъра. Това е напълно по езоповски.

Мъдростта е и в умението да цениш времето на своите хора - на близките и колегите. Мъдростта поначало е много добра, с неизмеримо голяма добрина.

- А как вярващите хора възприемат мъдростта като дума и философска категория?...

- Поначало мъдростта е основа на религията. Религията е използвала в своята дейност мъдростта като истина в живота. Аз смятам, че вечната книга - Библията - е градена по принципа на мъдростта, на мъдрите предания за по-човешки живот. Защо когато почине човек, казваме: от човека няма нищо, и тогава мислим за смъртта. Може в това да ни е мъдростта, че не сме вечни, че сме смъртни.

- Можем да кажем, че няма нищо вечно под слънцето. А ние все очакваме нещо от този свят. Какво очакваме?

- Човекът се ражда, обграден от голямата обич на родителите, обграден от голямото внимание на близки и познати при своето възмъжаване. Но идва моментът, когато тази личност иска вече нещо от живота, живее с мисълта, че животът е много кратък и тя иска нещо да постигне. Човекът се ражда да изживее наистина свой живот и да си умре спокоен.

Човешкият живот е една борба, вечна борба за съществуване. В този живот и в тази борба има много мъдрост. Мъдростта е вечна истина.

© Димитър Боримечков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.08.2008
Димитър Боримечков. Границите на духа (Разговори за Бесарабия). Варна: LiterNet, 2008.