ЕДИН КЛАСИК НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА

Александър Балабанов

web

Тукидид, според Вундта и според мнозина други най-психологичният писател и историк на всички времена и народи, в първата глава на своята история обяснява, че се заема да опише пелопонеската война, защото тя била най-важното събитие в живота на елините до негово време. И след едно подробно и дълбоко изследване на изворите и една остра критика на другите минали събития, той почва да излага събитията като очевидец и участник.

И в нашия живот, от падането под турско робство до освобождението, няма по-важни събития от възстанията. Но, както самите възстания, така и възстаниците, веднага след освобождението не се нравеха на новите господари, на бившите чорбаджии, на тия, които мислеха и имаха всичко от Русия или от Турция. Те използваха някои трогателно наивни постъпки и събития, за да омаловажат възстанията, като не бяха способни, пък и не им бе по сметка да вникнат по-дълбоко, да разберат духа на нещата. Те обичаха да смятат бунтовниците за каписъзи, за нехранимайковци, за голтаци, те им бяха тръни в очите, както и сега и вовеки веков.

Един от най-даровитите очевидци и дейци се почувства обиден от такова отнасяне и се разгневи. И написа записки по възстанията - като очевидец и като участник. Едно, за да изобличи охолните хулители, друго, за да овековечи възстанията и да ги предаде живи на народа. Тоя мъж бе Захари Стоянов.

Разбира се, Захари Стоянов се шегува само, като се уж учудва и възмущава в предговора си, че тъкмо тия охолни хулители и властници не искали да му помогнат в начинанията, че не го подкрепяли...

* * *

Съпоставих намеренията на Тукидида с тенденциите на Захари Стоянов не само заради тяхната външна прилика, а и защото наистина ние в негово лице имаме един наш Тукидид, като намалим и свалим всичко, каквото може да се намали, и като го вземем чист от Балкана. Вътрешни различия, разбира се, има много дълбоки. Тукидид е страшен критик, дълбок в своята психология, сгъстен до тъмнота, ловък в прикриването на тенденциите си, преизтънчен художник в композицията си, особено в речите, които влага в устата на своите герои, които са и първенците на нацията и на обществото. А З. Стоянов е прост, често крайно наивен, словоохотлив, масалджия, героите му са най-бедните и най-пренебрегнатите хора на обществото. Освен това, поради времето, в което са излезли записките, има доста формални неграмотности и грубости. Но пък тъкмо през и чрез тия различия ние можем да се гордеем с нашия писател. И да не си позволяват някои мъдрословци да се подсмиват на това съпоставяне, да си правят евтини шеги: това казвам аз, който познавам Тукидида и цялата негова работа, както и средствата му, познавам го лично, а те само са чували за него през плета.

* * *

“...Ако човек се завземе да пише историята на българския народ, от неговото подпадане под турско иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските възстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез което ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.”

По-нататък в предговора си Захари Стоянов се опитва да установи народния характер на възстанията и да отблъсне клеветите на някои наши държавници и дипломати, които хитро се мъчели да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Защото делото е било чуждо за тях и защото тяхна милост са били със заслуги, но със заслуги само спрямо себе си, “били са практични хора, знаели са каймета на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на своите чеда и на унуки, били са добри християни...” Но всичко това се е въртяло все около собствените им черва... - “От тях сега ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги.” И по-нататък, пак със същата прелестна ирония, З. Стоянов изброява и техните заслуги: “Може би и те да са заслужили нещо, кой с някой мазхар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и прочее.”

* * *

Пиша и мисля за езика на Захари Стоянов. Посочих горните му думи, само за да установя предмета на това, което той е описал със своя език. Защото, въпреки бръщолевенията на някои ограничени школски душици за форма и за съдържание, нито аз, нито някой друг освободен ум може да допусне да се дели едното от другото. Там, дето няма мисъл, дето няма образ, там не може никога да има изящна форма. Това го казвам тъй категорично, и при това в ущърб на единството на работата си, защото особено напоследък някои глупави критици у нас с досаден ентусиазъм почнаха да превъзнасят разни бездарни и бездушни поети само заради техните гладки и сладки стихове или зарад техните мазни фрази, макар и според самите тях, според критиците, прехвалените господа да били бедни откъм страна на идеи и на образи - и на цели.

Захари Стоянов има да описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота. И според това нагласява своята лира. Иначе, както той сам заявява, за други работи, станали по друг начин, и той би могъл да пише другояче. “Не се опитах ни най-малко да облагородявам и да преиначавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти учени, които да охкат и да цитират в разговорите си Гьоте и Хайне - то книгата ми не щеше да има български отпечатък, при всичко че е написана на нашенски език. Зная средствата на това облагородяване, но не искам да се възползвам.”

Също така З. Стоянов не крие, той сам заявява, че ако разгледа човек възстанията със строго критическо око, ще ги намери повече театрални, непрактични и необмислени, несериозни.

Освен това той ни най-малко не се стиснява да признае, че няма да бъде кратък, че ще се простира “по-надалече от фактите и от границите на събитията”, защото не пишел рапорт. И още по-открито признава, че няма да бъде и обективен. “Аз съм очевидец, вика той, защо ми е мене, когато не се посмея, гдето трябва?... Когато не наругая предателя и вагабонтина? Аз съм заинтересован, аз съм страдал от патриотически тенденции, изял съм толкова тояги за своите постъпки и убеждения. От мене ли ще искате хладнокръвие и безпристрастие! Пък и кога пиша тия работи? През 1881-1883 г. Може ли човек да не се увлича и да не се вълнува, когато единствената сестра на Караджата подава ръка за позорна проситба? Когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и се погреба без свещеник? Когато се пишат махзари? Когато по-малката сестра на същия Ангел Кънчев от мизерия остана под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение? А като заговоря за Батак и за Перущица, там вече, моля, от мене не искайте никаква сметка, перото ми - то ще проклина и ще псува...”

* * *

С благословията на тая историографска идилия можем сега спокойно да разгледаме и по-подробно езика на Захари Стоянов и на неговите записки. Едно само няма да знаем добре: какво да изтъкнем из това обилие на неговата хубава простота. Дали пъклената феерия, с която той представя народното бедствие; дали комизма в начинанията и в надеждите на разните бунтовници, който тъй неусетно се разширява из цялата книга; дали тъй гениално наредения хаос в главите и в работите на възстаниците, особено на Бенковски и на дружината му, когато те навлизат в лабиринтния Балкан с негодни пушки, с мокър барут, за да го преминат и за да се съединят с някои “войски” оттатък Балкана; дали неволните му и несъзнателните му хубави и поетични описания на природата, които миришат на чубрица и на шипка; дали лудия драматизъм на сцените в горите, сред народа и между бунтовниците; дали оная спасителна увлекателност на целия му разказ, който тъй те завлича, щото забравяш всичките си други работи и грижи.

* * *

В шеста глава на втория си том, преди да влезе в Стара планина при горските пилета, при вкусната пастърма, той ни моли да напуснем умирисаната от тела Тракия, защото ще ни запознава с живота на комитите, с последните минути на оногова, който искал да бъде цар, и когото слушали цели градове, с прелестите на Балкана и с много други още работи, които ни един пътешественик не можел да ни обади. И без да се подиграва с нас, тия свои хубави обещания той обгражда с две други много жестоки: едното е, че скоро ще ни върне пак в Тракия при умирисаните тела, а другото, че ще бъде кратък.

* * *

Възстанишката армия навлиза през облачна нощ в Балкана. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушки или на друго някое оръжие, охкане, псувни и пр. “Голата уж планина, която ние като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше никак гладка. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, на дясно краище, напреди ни камъци, с една реч, положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, навсякъде тъмнина като адът. Момчетата се пръснаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото не помага, започнаха да викат: “На къде сте бе, братя?”

Дотам се забърква в своята наивност и самият писател, щото и себе си вече той смята за някакъв кът или предмет от планината в тая “тъмнина като адът” и пише веднага след горното: “Много долини, студени извори, високи букове, поляни здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина!”

И после, по-нататък с хумор и с детска наивност и със силата на писател, вдъхновен от всичко каквото пати и вижда, Захари Стоянов описва възлизането на върха Бабата. Как лекият студен ветрец при появяването на зора внезапно замразява потта по лицата на пъплещите към върха възстаници; как те с детинско възклицание и със засмени лица поздравяват настъпващия майски ден, поздравяват го не защото им се поетизира, а просто затова, защото смятат, че ще се отърват от нощните падания и “от всякакъв род други нетърпими приключения”. И по-нататък - как се показва великото слънце измежду сините върхове на Балкана и как пред техните очи се представят веднага непроходими долини, гъсти гори, приоблачни върхове, голи канари, над тях белите орли. И как до тоя момент те имали злочестината да си представят, че Стара планина била нещо като пловдивските тепета и как сега гледали пред себе си океан.

Взимат телескопи, премятат карти и компаси, така, колкото за адет и за утешение, а не защото нещо разбират от тях. От тоя връх възмутеният Захари Стоянов вижда димящата се Тракия и спокойната шопска София. И го е толкова гняв, че там гори, че в София е спокойно, и че той сам е залутан по тия върхове, щото иде ти и ти заедно с него да си облекчиш душата с някои особени думици. “Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байрак и няма бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? - Подир петстотин години не може да бъде сравнение.”

Цялата тая шеста глава за Стара планина едва ли е постигната от някой наш писател по живост и по простота на езика, по свежата внезапност на образите, по силата на израза на цели страници, по иронията, по неволнишкия хумор и по покъртителните контрасти в картините и в настроението. Не разбират от компас, компасът при това отдавна повреден, но все пак, като няма какво друго да правят, тръгват по неговата стрела уж на север, поне колкото да се каже, че вървят към нещо, забравили всецяло и мисията си. Тези 75 души, между които има и жени, и попове, и германци, и далматинци, начело с фантастичния по амбициите си Бенковски... “Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята. С падането си той изпотрошил де що му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една желязна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки камъци и с други по-малки дървенца, които така също пострадали според страшният гигант.”

Който прочете еднаж само записките на Захари Стоянов, никога няма да забрави балканската буря, глада на четниците, особено мъките на оная дъждовна и бурна нощ, когато те с няколко килограма барут успяват да запалят огън, да нахвърлят тесто в огъня за хляб, да пекат месата на един кон и да не могат да дочакат докато се опекат, а да заграбват сурови късове. Също тъй, как комитите пасат киселец и други треви, как гризат като кози букова шума. За което башибозуците с право разправяли, че откакто излезли комитите по Балкана, не останало шума за козите им, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила един кривач шума, заедно с куршума... Захари Стоянов не се стеснява да посочи дори името на тоя комита - Войновски, офицерът от четата на Ботева, ударен около Троян. Или страниците, дето се описва, как комитите със стръв и с кървави надежди гледат на един отсрещен баир, дето подскачали “черни като дяволи ярета”... Или сладостното звънтене на звънците от някакви далечни стада. И това звънтене не упойва четниците поради своята поетичност, а защото е знак, че нейде има нещо живо за ядене. И после, изненадата от това самооблъщение. Това звънтене, то било един ужасен мираж за ушите, ако може да се употреби тъй думата, и било само една примка от страна на турците, опитни потераджии. Със същата сила е описано и отчаянието на Бенковски, защото цялата работа и целият поход е бил само за един мираж, появил се на хоризонта, някъде от север, пред страдалческите очи на бунтовниците. Миражът угасва, угасва и възторгът. И Захари Стоянов заключава: “Бенковски беше велик, когато беше велика народната воля и желание. Падна народната воля - падна и той.”

Както казах, в записките на З. Стоянов има места, има образи, които слисват читателя със своята необикновена живост и вярност.

Глад гори четниците. Никаква надежда, никакъв път, отвсякъде пусии и потери, войводата отчаян и болен - но те пак пътуват, сами не знаят накъде и защо. “Отведнаж момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, дето си натискаха главите като овци на кърмило... Ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата. Който пълномощник отидеше да изпитва причините, и той се залепяше около хралупата, като пчела на медена пита, без да донесе нужния отговор. Най-после отидохме двамата с немеца Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем неколцина от събралите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете ли да си представите като каква беше картината, когато събравшите се вдигнаха главите нагоре, и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели, и устата им толкова много напълнена, щото не можеха и да говорят!” В хралупата имало брашно, оставено от овчари или башибозуци, за да им се намира, когато искат да си месят хляб в гората, понеже селото им било далече...

* * *

Едно лято изпаднах в град Копривщица. Всред планините, в бистрите и златни планински потоци, далече от грозните грижи на София, отдето пристигаше едва и вестник, в тоя почти запустял град, дето бяха изчезнали и спомените от някогашната буйна енергия, дето безделието на повечето от жителите сякаш беше премахнало и самите грижи от живота - там и аз пролежах няколко дена. На случайна почивка, за мене може би от десет години дотогава първа и единствена почивка в тоя мой страшен живот, който ми е отсъдено да живея. И в тая приятна нега, от време на време ме нападаха кошмарите на някои работи, които бях чел в София. Блудкави, надути, гадни, фалшиви, натруфени фрази в списанията и в книгите на някои уж български писатели пълзяха по лицето ми. И все с такива завивки, с парфюми от изветрели есенции, а най-много лошо и глупаво и неразбрано преведени и откраднати откъслеци от чужди автори. И думите, избирани все такива като бомби, и мислите - все такива като сапунени мехури. Освен това, или, по-право, не стига това, ами на туй отгоре още и важно лигави стихове на бездарни драскачи, които от страната на по-големи простаци от тях бяха провъзгласени за поети на модерната и изящната форма. Като че ли гадното и глупавото може да бъде старо или модерно, като че ли безсилният и бездарният може да пише, да бъде поет само затова, защото бил модерен! Когато ме налитаха тези кошмари, аз се плашех от досадата, която ме поливаше с блудкав сок. Едва си спомнях да бях прочел нещо свястно написано, нещо казано или направо, или художествено, с поезия, или поне с някоя освежителна мисъл. В такива моменти аз се бранех като от мухи и не знаех къде да се дяна. В добри дни се гмурвах в някой планински поток и там намирах спасение от тия софийски кошмари на списанията, списвани от автори, които вярваха, че те са хитрите, а всичките им читатели са завършени серсеми. Но, за жалост, по едно време заваляха дъждове, планината стана недостъпна, студена. Тогава аз често оставах да се разхождам безцелно из широките копривщенски одаи. Току еднаж в досадата си ненадейно бръкнах в едни нощви. Вътре, наместо брашно или тесто, намерих всичките записки на Захари Стоянов. И още там, на самото място, над самите нощви заврях аз глава в записките. И вече нищо не можеше да ме отдръпне от тях. И ги прочетох цели. И това, което написах за тях тука, то е повече наизуст, черпено в по-главните си части от останалите неизличими впечатления и спомени.

* * *

“...Аз съм очевидец, защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва.” И след това онова - прелестно, единствено по чистотата си в българската литература самопризнание в пристрастие!

Тъй зер. “Когато единствената сестра на Караджата в свободна България подава ръка за позорна проситба! Когато... Когато... Когато се пишат махзари... Как мога да бъда безпристрастен!”

Наистина, това предизвестие е по-силно от прочутото онова избухване на римския Ювенал: “Как може човек да се въздържа да не пише сатири” - Difficile est satiram non scribere.

Но през всичките писания на Захари Стоянов, във всички негови начинания - има едно друго предизвестие, което трябва да се вземе много по-сериозно от първото. И това го прави наистина голям човек в очите на всеки свободен и самостоен дух. Той вижда мизерията на това, което има да представи, той вижда възстанията повече театрални, непрактични и необмислени, несериозни, той ще разправя за Ворчо войвода и за Иван Арабаджията - неща дребни и груби. И средствата да ги опише трябва да бъдат груби, макар и да знае как биха могли да бъдат и по-изтънчените.

Всичко това посочва Захари Стоянов като човек, като личност високо надраснала и по култура, и по душевна сила и по индивидуалност своите съвременници. Той вече не може нито да им се сърди, нито да се смесва с тях, нито да мисли с тях, а само да бъде снизходителен, и в най-добрия случай - да ги иронизира и то често съвсем дискретно, тъй, само за себе си, че тогава, когато е писал тия свои работи - 1881-1883 година - едва ли би имало кой да схване иронията му. Ние виждаме, че сега едва могат да схванат иронията на своите скрити наблюдатели хора тъй високопоставени, де ли пък тогава преди съвсем по-малко от 50 години.

Но пък, от друга страна, Захари Стоянов вижда около себе си и тогава, както и сега, най-много издигани и издигнати тъкмо тия лица, които са имали “заслуги спрямо себе си”, както казва той, а истинските герои да страдат и да умират - и затова той е тъй мил и топъл към тях, иска да ги направи нещо велико, нещо, което да се помни вовеки веков. Именно тези страдалци на българския народ да представи като истинските хора на народа и на българския дух. С една дума, да ги прослави така, че, ако може, да стават сто пъти по-големи и от себе си! Но щом някой се самооблъщава, че е наистина повече от това, което е бил - говоря в самото време, когато са станали описаните събития, Захари Стоянов го чука веднага. Така и затова са неговите думи за Бенковски: “Падна народната воля - падна и той!...”

Дали е съвсем вярно, не зная, но то е толкова в стила на Захари Стоянов и на времето, в което става действието, щото не мога да го не преразправя, макар и да се отнася за тогова, за когото съм писал толкова много с възторзи, когото и като поет почти всяка година сравнявам и поставям между най-големите лирици в света, за когото не един път съм писал, че ако и за някой българин може да се употреби някоя част от името “гений” - то е само за Ботев.

И - не се съмнявам в това - и самият Захари Стоянов ще да е мислил така - и затова създаде това, което се е създало вече за неговия любим Христо Ботев, който именно не е знаел “каймета на своята собствена душица, като чорбаджиите тогава”.

Затова е именно тая тъй силна, тъй богата, тъй голяма, единствена по сила на израза си и по внушителност биографическа книга в нашата литература. Именно неговата биография на Христо Ботев.

Не знам, и то не само у нас, но и в цялата литература на света биография, която да е била с такива големи, с такива съдбоносни последици за един цял народ, биографията на едно лице, на един почти забравен вече герой, на един, за когото дори и големият Иван Вазов едва ли не писа презрително, като критикуваше в своето списание “Деница” поезията на Ботев като “плод на един незрял младеж”, като работа на един надъхал се с вестникарски фрази школник. На много места, но най-вече в критиката си за “О, мой Боже...” А за страшното, а за гениалното стихотворение “Обесванието на Левски” се пишеше, че било просто, че се приказвали нелепости като тая, че и “твой един син, Българио, виси на въжето със страшна сила” и пр. А най-много за гениалното онова “Вятърът гони търни в полето” - това пак било нищо. А всъщност колко е дълбоко чувствувано от Ботев всичко това!

И ето, Захари Стоянов, надминал и по култура, и по схващания своите съвременници, дори и някои и доста мнозина и след освобождението, решава да направи нещо много, много голямо.

Да съчини една чудно хубава биография на Ботев.

- Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението.

- Какво? Какво? - отговори министърът. - Я ми повтори още веднаж!

- Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!

- ??!!!

Министърът, разбира се, помнел нещо за Ботева, говорило се за нехранимайката Ботев, за неговите авантюри и стихове и за неговите хъшовски работи, но пък чак пък толкова - дори и биография да му се пише, и тая биография да се издава и подкрепя от самата държава - това му се видяло доста налудничаво.

- Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!

Виждате, само Захари Стоянов бе проникнал в силата на Ботев. В силата и на тогавашния и на сегашния Ботев. И извикал на министра:

- Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!

И ето ви омаята на Веслец, на Вола, идолът на най-хубавата част на българска младеж. Ето ви богът на българския дух.

* * *

От няколко години насам езикът на българската литература стана слаб и недъгав, мършав, книжен, досаден. Затова бяха виновни неколцина наши несамостойни и неоригинални писатели и учени филолози, въобще школски души.

Те бяха безлични, правеха език според граматиката, не пишеха граматика според езика и искаха всеки да пише както те пишат и както предписват техните мизерни правилца. И гледаха на всички писания като школски тетрадки. Сами безлични, те обезличиха чудната, богатата, изразителната българска реч. Те се засилиха в багатели, като мислеха, че това е народното, и хубаво, и оригинално. Без сърце към българския език, към българския стил, те почнаха да внушават на своите школници и адепти, че русизмите трябва да се гонят - собствено това, което те наричаха русизми. А иначе българският език - каквото и да вземе от руския - пак не е русизъм, и все още ще има да взима, а не да дава... Но както и да е, тия мънинки умчета, порадвали се еднаж, че и в тяхната глава се родила все пак някоя мисъл, почнаха със стръв да пъдят Русия, на нейно място да въвеждат Сърбия, по някой път дори и Чехия. И да бе чуждо, остави поне онова чуждо, което е по-голямо и по-богато, и по-близко!!!

И се започнаха разните режения на думи и изхвърляния на живото българско слово. Под това влияние именно се осакатиха толкова звучни, толкова съдържателни български думи. Нищо от това, че стана забавлението забава, ами - дори и забавянето, закъснението на треновете - все под това пакостно влияние и внушение почна да се пише забава. Четете по всички гари - сега.

Българската, изразителната, известната и на всеки селянин дума герой - стана херой. Тая пък глупост не почива на никаква друга глупост. Като че ние не знаем, че герой е минала от руската в нашата реч - но нали е станала обща! Обогатен е нашият език - сега ще го кастрим! Една дума станала народна - от какъвто и да е език - сега ще я приравняваме до не зная какво. Ако вървим по тоя път, ние би трябвало да изопачим съвсем езика, като дирим началото на всяка дума и така да я пишем, както например ония, които пишат херой и монастир, вместо българското мънастир, или поне манастир. Няма по-пакостно нещо за един език от това: да осакатяваш създадените вече народни слова, станалите вече жива реч без спомени от етимологията - и да ги пишеш по техния първопроизход. Тогава никой език не би заприличал на себе си: нито английският, нито френският, нито италианският, нито немският. Вие, които пишете монастир и херой и прочие - вие разбирате ли какво казвам с това? И все под това глупаво влияние още по-големи глупости. Най-напред се измисли нещо за члена. Че когато било в косвен падеж, трябвало да се каже живота, а когато било в именителен падеж - трябвало да се каже животът!!! Така от нищо да се прави нещо! Като че “купих стола” и “купих столът” - а-то е падежа. Също така се поде една безсмислена гонитба против предлога “на”. За срам на човека като човек, всеки ден четем: преминаването Дунава, падането лева, издание министерството на просвещението, идването войските - такава паника настана! Ами това гадно “четец” вместо “читател”? Четец изразява извършването на самия процес четене, значи съвсем друго. На български четец значи човекът, който е натоварен да изчете нещо и другите да го слушат, в черквата може да е някой четец, пред едно събрание, в което има да държи някоя реч, аргументирана с документи, четенето на документите, ако не искам или не мога сам да го извърша, ще назнача един да ми чете, да ги чете, той е четец, както е борец, писец, но не е писател! Не един път тия автори, които пишат четец, а не читател, аз нарекох, че всичко, каквото са прочели и научили, прочели са го като четци, а не като читатели - и затова са го схванали тъй механически и са механизирали душата си.

Ето в тая безпътица на българската реч, която се изпълни с тия четци, на гърба на които се счупиха толкова жегли с техните книжки негли - добре е да се четат и произведения като писанията на Захари Стоянов. Те ще ни дадат малко повече свобода и ще ни научат как в действителност, без да убиваме старото, можем да се обогатяваме от новото. Но трябва да ги четем като читатели, а не като четци.

* * *

Знам аз, мнозина ще са недоволни от моите изтъквания тука, най-много от това, че посочвам Захари Стоянов като голям български стилист. Ще посочат грешки, ще ме осмиват дори, ще говорят за преувеличения и пр.

Но аз знам и това: сам Захари Стоянов ще ми извика: “браво”.

А това ми е повече от много.

© Александър Балабанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Захари Стоянов. Записки по българските възстания, разкази на очевидец, 1870-1876. С предговор от проф. Ал. Балабанов. София: Книгоиздателство Игнатов, 1928.